Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (44)

44

Стъпките на прислужника се отдалечиха надолу по стълбите. Аз и момчето се огледахме.

— Предпочитах старата ти стая — казах му. — Тази мирише, а ти дори още не си се нанесъл.

— Не мирише.

— Напротив, мирише на прясна боя и мазилка и всичко е ново и току-що произведено. Което, предполагам е доста подходящо за теб — не мислите ли така, господин Мандрейк?

Той не отговори. Подскочи напред към прозореца, за да види гледката.

Беше вечерта на деня след голямото призоваване в Хедълхам Хол и за първи път господарят ми бе оставен насаме със себе си. Беше прекарал по-голямата част от предходните двадесет и четири часа в срещи с министри и полицията, повтаряйки историята си и без съмнение добавяйки нови лъжи с всеки преразказ. Междувременно аз оставах на улицата^[1], разтреперан от нетърпение. Бях още по-разстроен, когато момчето прекара първата нощ в специално предоставена спалня в Уайтхол, една строго охранявана по най-различни начини сграда. Докато той хъркаше вътре, аз бях принуден да се крия навън, все още без да имам възможност да започна необходимия разговор.

Но сега беше изминал още един ден и бъдещето му бе решено. Официална кола го беше откарала до дома на новия му господар — едно модерно крайречно жилище на южния бряг на Темза. Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и половина; господарят му щеше да го чака в трапезарията в осем и петнайсет. Това означаваше, че Натаниел и аз имахме цял час насаме. Смятах да го използвам правилно.

 

 

Стаята съдържаше обичайните мебели: легло, бюро, гардероб (достатъчно голям, за да влезеш в него и доста скъп), библиотека, нощна масичка, стол. Една вътрешна врата водеше до малка самостоятелна баня. На чистия таван имаше една доста силна електрическа лампа, а на стената — малък прозорец. Навън луната огряваше водите на Темза. Момчето гледаше към Парламента, почти срещу нас, със странно изражение на лицето.

— Сега е много по-близо — казах аз.

— Да. Тя щеше да е много горда. — Той се обърна и видя, че се бях превърнал в Птолемей и се бях излегнал в леглото му. — Махни се оттам! Не искам ужасната ти… Ей! — Той забеляза една книга, натикана на лавицата до леглото. — „Строфите на Фауст“! Мое собствено копие. Това е изумително! Ъндъруд ми забрани да се докосвам до нея.

— Само помни — на Фауст те не са му донесли нищо хубаво.

Той прелистваше страниците.

— Великолепно… И господарката ми казва, че мога да извършвам дребни призовавания в стаята си.

— А, да — добрата ти, сладка нова господарка. — Поклатих тъжно глава. — Харесваш я, нали?

Той кимна енергично.

— Госпожа Уитуел е много могъща. Ще ме научи на много неща. И ще се отнася към мен с подходящото уважение.

— Така ли мислиш? Тя е почтен магьосник, нали? — Направих кисела физиономия. Старата ми приятелка Джесика Уитуел, слабият като точилка министър по сигурността, началник на Тауър, контролираща Скръбното Кълбо… Да, тя наистина беше могъща. И това, че властите бяха поверили Натаниел на нейните нежни грижи, без съмнение показваше колко високо мнение имат за него. Тя със сигурност щеше да е по-различен господар от Артър Ъндъруд и щеше да се погрижи талантът му да не се похаби… А какво щеше да направи с темперамента му беше друг въпрос. Е, без съмнение той получаваше точно това, което заслужаваше.

— Тя каза, че имам пред себе си голяма кариера — продължи той, — ако си изиграя картите правилно и работя усилено. Каза, че ще надзирава обучението ми и ако всичко върви добре, ще ме пуснат при големите и скоро ще работя в някой министерски отдел, за да натрупам опит. — В очите му отново се беше появил триумфалният поглед, от който ми се прииска да го взема на коленете си. Започнах усилено да се прозявам и да оправям възглавницата, но той продължаваше. — Няма ограничение за възрастта, каза тя, само за таланта. Аз казах, че искам да се включа в министерството на вътрешните работи — точно те преследват Съпротивата. Знаеш ли, че е имало още едно нападение, докато сме били извън Лондон? Един офис в Уайтхол е бил взривен. Все още никой не е успял да направи пробив в разследването, но се обзалагам, че аз мога да ги отрия. Като начало, ще хвана Фред и Стенли — и онова момиче. След това ще ги накарам да проговорят, после ще…

— Задръж малко — рекох аз. — Не направи ли вече повече от достатъчно за един човешки живот? Само си помисли — уби двама полудели за власт магьосници и спаси сто полудели за власт магьосници… Ти си герой.

Той не разбра лекия ми сарказъм.

— Така казва господин Девъро.

Изведнъж станах, поставих ръце зад ушите си и се обърнах към прозореца.

— Чуй това! — възкликнах.

— Какво?

— Това е звукът на много хора, които не ликуват.

Той ме изгледа навъсено.

— Какво означава това?

— Означава, че правителството държи всичко това в тайна. Къде са фотографите? Къде са вестникарите? Бих очаквал да си на първа страница на „Таймс“ тази сутрин. Би трябвало да те разпитват за историята на живота ти, да ти дават медали на обществени места, да слагат лика ти на евтини пощенски марки в ограничен тираж… Но не го правят, нали?

Момчето подсмръкна.

— Трябва да го пазят в тайна в интерес на сигурността. Така ми казаха.

— Не, по-скоро е в интерес на това да не изглеждат глупаво. „ДВАНАЙСЕТГОДИШЕН СПАСЯВА ПРАВИТЕЛСТВОТО“? Ще им се присмиват по улиците. А това е нещо, което магьосниците никога не биха искали да им се случи, от мен да го знаеш. Когато се случи, това е началото на края.

Момчето се ухили самодоволно. Беше прекалено млад, за да разбере.

— Не от обикновените трябва да се страхуваме — каза той. — А от конспираторите — онези, които се измъкнаха. Госпожа Уитуел твърди, че поне четирима магьосници са призовали демона, така че освен Лавлейс, Скайлър и Лайм, трябва да има поне още един. Лайм изчезна и никой не е виждал онзи червенобрад магьосник по пристанищата и летищата… Това е истинска загадка. Сигурен съм, че и Шолто Пин е замесен, но не мога да кажа нищо за него след онова, което ти стори с магазина му.

— Да — съгласих се аз, поставих ръка зад главата си и заговорих замислено, — предполагам, че ти наистина имаш доста за криене. Мен, твоето „незначително дяволче“ и всичките ми геройства. Себе си и кражбата ти на Амулета, както и това, че натопи господаря си… — При тези думи той се изчерви и се направи, че отива да разгледа огромния гардероб. Станах и го последвах. — Между другото — добавих, — забелязвам, че даде на госпожа Ъндъруд главна роля в твоята версия за събитията. Помага ти да си успокоиш съвестта, така ли?

Той се завъртя с почервеняло лице.

— Ако имаш да кажеш нещо конкретно — изстреля бързо, — казвай.

Сега вече го погледнах сериозно.

— Каза, че ще си отмъстиш на Лавлейс — рекох аз, — и направи каквото беше решил. Вероятно това успокоява малко болката ти — надявам се, че е така; няма как да го знам. Но ти също обеща, че ако ти помогна срещу Лавлейс, ще ме освободиш. Е, помощта ти беше покорно оказана. Смятам, че ти спасих живота на няколко пъти. Лавлейс е мъртъв и ти си много по-добре — в собствените ти очи — отколкото някога си бил. Така че сега му е времето да удържиш на обещанието си, Натаниел, и да ме освободиш.

Той остана замълчан за секунда.

— Да — каза най-накрая. — Ти наистина ми помогна… Наистина ме спаси…

— За мой вечен срам.

— И аз съм… — той спря.

— Смутен?

— Не.

— Възхитен?

— Не.

— Съвсем мъничко благодарен?

Той пое дълбоко въздух.

— Да. Благодарен съм. Но това не променя факта, че знаеш рожденото ми име.

Време беше да разреша този проблем веднъж завинаги. Бях изморен; цялата същност ме болеше от деветте дни усилия в този свят. Трябваше да си отида.

— Вярно е — отвърнах. — Аз знам името ти и ти знаеш моето. Ти можеш да ме призовеш. Аз мога да ти навредя. Това ни прави квит. Но докато съм на Другото Място, на кого ще кажа? На никого. Ти би трябвало да искаш да се върна там. Ако и двамата имаме късмет, няма да бъда призован повече, докато ти си жив. Обаче ако ме призоват — направих пауза и въздъхнах дълбоко, — обещавам да не разкривам истинското ти име.

Той не каза нищо.

— Официално ли го искаш? — извиках аз. — Каква ще кажеш за това? „Ако наруша тази клетва, дано бъда стъпкан в пясъка от камилите и разпръснат сред изпражненията в полето.“^[2] Сега вече не мога да бъда по-честен от това, нали?

Той се поколеба. За момент беше готов да ме освободи.

— Не знам — промърмори той. — Ти си де… джин. Клетвите не означават нищо за теб.

— Бъркаш ме с магьосник. Добре тогава… — отскочих назад ядосан. — Какво ще кажеш за това? Ако не ме освободиш тук и сега, отивам право долу и ще разкажа на скъпата ти госпожа Уитуел какво в действителност се е случило. Ще й бъде много интересно да ме види в истинската ми форма.

Той прехапа устни и се пресегна за книгата си.

— Бих могъл…

— Да, би могъл да направиш много неща — казах аз. — В това ти е проблемът. Прекалено умен си и затова не си полезен за себе си. Случиха се много неща, точно защото беше прекалено умен, за да ги оставиш да отлежат. Искаше отмъщение, призова един благороден джин, открадна Амулета, остави други да платят за това. Ти направи каквото искаше и аз ти помогнах, защото трябваше. И без съмнение с твоята интелигентност и с времето ще изнамериш някакъв нов начин да ме оковеш, но не и достатъчно бързо, че да ме спреш да не кажа на господарката ти още сега за теб, за Амулета, за Ъндъруд и за мен.

— Още сега ли? — каза той тихо.

— Още сега.

— Ще свършиш в кутията.

— Твърде лошо и за двама ни.

Няколко секунди задържахме погледите си един върху друг, може би за първи път. После, с въздишка момчето погледна настрани.

— Освободи ме, Джон — казах аз. — Направих достатъчно. Изморен съм. Ти също.

При тези думи той се усмихна леко.

— Аз не съм изморен. Има прекалено много неща, които искам да направя.

— Точно така — потвърдих аз. — Съпротивата… конспираторите… Ще искаш да си спокоен, докато се опитваш да ги заловиш. Помисли за всички други джинове, които ще трябва да призовеш при напредването в кариерата си. Те няма да имат моята класа, но ще ти създават по-малко проблеми.

Част от това явно докосна някаква струна в него.

— Добре, Бартимеус — каза накрая. — Съгласен съм. Ще трябва да почакаш, докато нарисувам кръга.

— Няма проблем! — Бях самото нетърпение. — Всъщност с удоволствие ще те забавлявам, докато го чертаеш! Какво би желал? Мога да пея като славей, да произведа сладка музика във въздуха, да създам хиляди божествени ухания… Предполагам, че дори мога да пожонглирам малко, ако това ще ти се понрави.

— Благодаря. Нищо от това няма да е необходимо.

Подът в единия ъгъл на стаята нарочно не бе застлан с килим и беше леко повдигнат. Точно там, с изключителна прецизност и то само с един или два бързи погледа в книгата си с формулите, момчето начерта един прост пентаграм и два кръга с парче черен тебешир, който откри в чекмеджето на бюрото си. Стоях много тихо, докато правеше това. Не исках да допусне някоя грешка.

Накрая приключи и се изправи вдървено, държейки се за гърба.

— Готово е — каза той и се протегна. — Влизай вътре.

Внимателно прегледах руните.

— Това неутрализира пентаграма на Аделбранд, така ли?

— Да.

— И отменя Безкрайния Затвор?

— Да! Виждаш ли този йероглиф тук? Той прекъсва нишката. Е, искаш ли да те освободя или не?

— Просто проверявам. — Скочих в по-големия кръг и се обърнах с лице към него. Той се приготви, подреждайки думите наум, после ме изгледа строго.

— Разкарай тъпата си усмивка от лицето — каза той. — Разсейваш ме.

— Извинявай. — Направих противно изражение на страдание и скръб.

— Така не е по-добре.

— Извинявай де, извинявай.

— Добре, приготви се. — Той пое дълбоко дъх.

— Само още едно нещо — рекох аз. — Ако ти се наложи да призовеш скоро някой друг, препоръчвам ти Факарл. Той е добър работник. Накарай го да върши нещо творческо, като да пресуши езеро със сито или пък да преброи зрънцата пясък на някой плаж. Той ще е добър в това.

— Виж, искаш ли да си ходиш или не?

— О, да. Искам. И то много.

— Добре тогава.

— Натаниел — още едно последно нещо.

— Какво?

— Слушай, ти имаш потенциал за магьосник. И нямам предвид по начина, по който ти си мислиш, че го казвам. Като начало си много по-инициативен от повечето от тях, но те ще смачкат това в теб, ако не внимаваш. Освен това имаш и съвест, още едно нещо, което е рядко и се губи лесно. Запази я. Това е всичко. О, и на твое място щях да внимавам с новата си господарка.

Погледна ме за момент, сякаш искаше да каже нещо. После разтърси нетърпеливо глава.

— Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Това е последният ти шанс. След пет минути трябва да съм долу за вечеря.

— Готов съм.

После момчето изрече обратните заклинания бързо и без грешка. Чувствах как тежестта на думите, които ме задържаха на Земята олеква с всяка сричка. Като наближи края, формата ми се разшири, разпростря се и излезе извън ограниченията на кръга. На всички нива се отвориха множество врати, които ме зовяха да премина. Превърнах се в гъст облак дим и се понесох с рев нагоре и навън, изпълвайки стаята, която ми изглеждаше все по-нереална с всяка изминала секунда.

Той приключи. Устата му се затвори. Последната връзка се скъса като тежка верига.

И така аз си тръгнах, оставяйки след себе си само остра миризма на сяра. Просто нещо, с което да ме запомни.