Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (26)

26

Натаниел

С настъпването на вечерта завладяващите мъки на ужаса започнаха да обземат Натаниел. Крачеше из стаята си като пантера в клетка и се чувстваше като хванат в хиляда различни капана. Да, вратата беше заключена, така че физически не можеше да избяга, но това бе най-малкият му проблем.

Точно в този момент неговият слуга Бартимеус беше затворен в Тауър и подложен на всички мъчения, които големите магьосници можеха да измислят. Ако наистина бе причинил масово клане в Централен Лондон, демонът заслужаваше точно това. Но Натаниел беше негов господар. Той бе отговорен за неговите престъпления.

А това означаваше, че магьосниците щяха да търсят и него.

При изтезания заплахата от Постоянния Затвор щеше да бъде забравена. Бартимеус щеше да им каже името на Натаниел и полицията щеше да дойде на посещение. А после…

Той потръпна от страх и си спомни нараняванията, които Шолто Пин беше показал предната вечер. Последствията нямаше да са приятни.

Дори и ако станеше някакво чудо и Бартимеус не проговореше, той трябваше да се разправя и с Ъндъруд. Господарят на Натаниел вече му бе обещал да се отрече от него, а може би и нещо по-лошо. Сега трябваше само да прочете надрасканите бележки, които бе взел от стаята му и щеше да открие точно какво беше призовал. После щеше да изиска да му разкаже цялата история. Побиха го тръпки като си помисли какви методи за убеждаване би могъл да използва.

Какво можеше да направи? Госпожа Ъндъруд бе предложила един начин да се измъкне. Посъветва го просто да каже истината. Но само от мисълта да разкрие тайните си пред злобата и сарказма на господаря си, на Натаниел започна да му се повдига.

Отхвърляйки тази възможност, той призова измореното дяволче и, пренебрегвайки протестите му, отново го изпрати да шпионира Тауър. От безопасно разстояние той със страхопочитание наблюдаваше как една гневна орда демони със зелени крила се извиха като скакалци в спирала над парапетите на стените, а после изведнъж се пръснаха във всички посоки на смрачаващото се небе.

— Това е впечатляващо — коментира гадателското стъкло. — Истинска класа. Не бива да се занимаваш с тези джинове от високо ниво. Кой знае? — добави то. — Може би някои от тях идват за теб.

— Намери Ъндъруд — изръмжа Натаниел. — Къде е и какво прави?

— Леле, ядосани ли сме? Да видим, Артър Ъндъруд… Не, съжалявам. Той също е в Тауър. Не мога да се вмъкна. Но можем да поразмишляваме, нали? — Дяволчето се изхили тихо. — Вероятно точно в този момент разговаря с твоето приятелче Бартимеус.

Явно по-нататъшното наблюдение щеше да е безполезно. Натаниел хвърли диска под леглото. И той беше безполезен. Щеше да му се наложи да каже истината за всичко. Щеше да се наложи да разкаже на господаря си — човек, когото не уважаваше, който не успя да го защити, който се беше свил и разхленчил пред Лавлейс. Натаниел си представяше доста ясно как щеше да се изрази яростта на Ъндъруд — сарказъм, присмех и страх за собствената му незначителна репутация… А какво щеше да последва по-късно…

 

 

Около час по-късно чу ехото на затръшнала се долу врата. Замръзна, ослушвайки се за ужасяващите стъпки на господаря си по стълбището, но известно време никой не дойде. А когато накрая ключът се завъртя в ключалката, от лекото дишане той вече знаеше, че отвън е госпожа Ъндъруд. Тя носеше малък чаен поднос с чаша мляко и доста къдрав сандвич с домат и краставица.

— Съжалявам, че закъснях с това, Джон — каза тя. — Храната ти е готова отдавна, но господарят ти си дойде преди да успея да я кача горе. — Тя пое дълбоко въздух. — Не трябва да оставам тук. Нещата долу са малко напрегнати.

— Какво… какво става, госпожо Ъндъруд?

— Изяж си сандвича като добро момче. Изглеждаш сякаш имаш нужда от него — доста си блед. Сигурна съм, че не след дълго господарят ти ще те повика.

— Ама той каза ли нещо…?

— Господи, Джон! Никога ли няма да спреш да задаваш въпроси? Той каза много, но аз няма да споделя нищо с теб сега. Една тенджера ври долу и трябва бързо да му сготвя нещо. Изяж си сандвича, скъпи.

— А господарят ми…?

— Заключил се е в кабинета си и нареди да не бъде обезпокояван. Освен за храната, разбира се. Има много спешен случай.

Спешен случай… В този момент Натаниел изведнъж взе решение. Госпожа Ъндъруд беше единственият човек, на който можеше да се довери, единственият човек, който наистина го беше грижа. Щеше да й каже всичко: за Амулета, за Лавлейс. Тя щеше да му помогне с Ъндъруд, дори с полицията, ако е необходимо. Той не знаеше как, но тя щеше да оправи всичко.

— Госпожо Ъндъруд…

Тя вдигна ръка.

— Не сега, Джон. Нямам време.

— Но, госпожо Ъндъруд, аз наистина трябва…

— Нито дума повече! Трябва да вървя.

Тя излезе с измъчена усмивка. Вратата се затвори. Ключът се завъртя. Натаниел остана, загледан след нея. За секунда се почувства сякаш щеше да заплаче, после у него се надигна упорит гняв. Нима беше някакво палаво дете, което да бъде оставено в униние на тавана, докато му подготвят наказанието? Не. Той беше магьосник! Нямаше да го пренебрегват!

Цялото му оборудване беше иззето. Не му беше останало нищо освен гадателското стъкло и всичко, което можеше да прави, бе да гледа. Все пак гледането можеше да доведе до знание. А знанието беше власт.

Натаниел отхапа от къдравия сандвич и моментално съжали за това. Бутвайки чинията настрани, той прекоси стаята до капандурата и погледна навън към жълтия килим от светлините на Лондон, простиращ се надалеч под нощното небе. Със сигурност, ако Бартимеус бе споменал името му, Ъндъруд или полицията щяха вече да са го сграбчили за яката. Това беше любопитно. И този спешен случай… Беше ли свързан с Бартимеус, или не?

Ъндъруд се намираше долу, без съмнение на телефона. Решението беше просто: малко шпиониране бързо щеше да изясни въпроса.

Натаниел измъкна гадателското стъкло.

— Господарят ми е в кабинета си. Върви и се приближи, така че да виждам всичко; освен това слушай и ми предавай ясно и точно всичко, което казва.

— И кой е подлец сега? Извинявай, извинявай, няма значение! Моралът ти не е моя работа. Ами, да започваме…

Центърът на диска се изчисти, на негово място се появи ясна гледка към кабинета на господаря му. Ъндъруд седеше на кожения си стол, прегърбен напред, с лакти на бюрото си. Едната му ръка стискаше телефонната слушалка, другата се размахваше и жестикулираше, докато говореше. Дяволчето се промъкна по-наблизо; сега тревогата на лицето на Ъндъруд се виждаше ясно. Той направо викаше.

Натаниел почука по диска.

— Какво казва?

Гласът на дяволчето започна по средата на едно изречение. Имаше малко забавяне между достигането на звука до Натаниел и движението на устните на Ъндъруд, но се виждаше, че дяволчето предава точно.

— … ми казваш? И тримата са избягали? Оставяйки десетки жертви? Това е нечувано! Уитуел и Дювал трябва да отговарят за това. Да, наистина съм ядосан, Григорий. Това е сериозен удар върху моите разследвания. Смятах да го разпитам лично. Да, аз. Защото съм сигурен, че е замесен в кражбите на артефактите… това е поредното влошаване на положението. Всеки знае, че най-добрите предмети се пазят в магазина на Пин; надявал се е да ги открадне… Е, да, това би означавало, че е замесен магьосник… Да, знам, че е малко вероятно… Въпреки това, беше една от най-добрите ми следи… единствената следа, ако трябва да съм честен, но какво очакваш, след като не ме финансират изобщо? Ами самоличността им? И там няма успех? Това ще е голям шамар за Джесика — единственото хубаво нещо в тази жалка работа… Да, така мисля. И виж, Григорий, ще сменя темата за малко, искам да те питам за мнението ти по един по-личен…

Тук коментарът на дяволчето спря, въпреки че Ъндъруд очевидно все още говореше, притиснал устни към слушалката. Натаниел нанесе подобряващ качеството Шок на диска, при което лицето на дяволчето отново се появи.

— Хей, нямаше нужда от това!

— Звукът, къде е звукът?

— Той шепне, нали? Не мога да чуя нищо. И не е безопасно да се приближавам повече.

— Искам да чуя.

— Но, шефе, знаеш, че има ограничение заради безопасността. Магьосниците често имат предпазни сензори; нали се сещаш, че дори и този…

Натаниел почувства, че лицето го боли и е отекло от напрежение. Беше преминал границата на предпазливостта.

— Направи го. Няма да ти хареса да повтарям.

Дяволчето не отговори. Лицето на Ъндъруд отново се появи, толкова близо, че почти изпълни диска. Снопчетата косми, подаващи се от ноздрите, се виждаха в прекрасни, триизмерни подробности. Магьосникът кимаше.

— Съгласен съм. Предполагам, че трябва да съм поласкан… Да, от тази гледна точка, момчето наистина е доказателство за усърдната ми работа и вдъхновение. Всъщност моят стар господар…

Той спря, трепвайки и потрепервайки, сякаш се беше докоснал до нещо студено.

— … Извинявай, Григорий. Просто почувствах… — Натаниел видя как очите се свиха, а познатите вежди изведнъж се сбърчиха. Сега образът на диска внезапно се разшири, сякаш дяволчето се оттегляше забързано през стаята. Ъндъруд произнесе високо някаква дума, гласът на дяволчето се опита да я повтори, но спря по средата, като изключено радио. Остана образът, който странно трептеше.

Натаниел не можа да потисне тревогата в гласа си.

— Дяволче, какво става?

Нищо. Дяволчето беше безмълвно.

— Заповядвам ти да напуснеш кабинета и да се върнеш при мен.

Без отговор.

Образът на диска не беше окуражаващ. Въпреки трептенето, Натаниел видя как Ъндъруд остави телефона, после бавно се изправи и излезе пред бюрото си, като през цялото време се взираше усилено — нагоре, надолу, във всички посоки, — сякаш търсеше нещо, което знаеше, че е там. Образът затрептя още по-силно: явно дяволчето удвояваше усилията си да избяга, но без успех. С нарастваща паника, Натаниел напразно нанесе няколко трескави Шока на диска. Дяволчето беше замръзнало, неспособно да говори и да се движи.

Ъндъруд отиде до шкафа в дъното на кабинета, порови в него и се върна, носейки метален цилиндър. Разтръска го: от малките дупчици отгоре излезе бял прах, който бързо се разпространи и изпълни стаята. Каквото и да правеше прахът, ефектът беше моментален. Ъндъруд се сепна и се взря нагоре — право в Натаниел. Сякаш дискът беше прозорец и той гледаше през него. В първия миг Натаниел реши, че господарят му наистина може да го види, после осъзна, че от тавана висеше разкритото дяволче.

Ужасен, той видя как господарят му се наведе към килима и дръпна една направена от панделка примка. Огромна квадратна част от килима се вдигна и падна настрани. Отдолу имаше два пентаграма. Господарят му пристъпи в по-малкия, като и за миг не отделяше очи от замръзналото дяволче. Започна да говори и след секунди в по-големия кръг се появи висок, мъглив дух. Ъндъруд даде заповед. Духът се поклони и изчезна. Натаниел беше удивен да види как тялото на господаря му сякаш блещукаше и се отделяше от самото себе си. Той все още стоеше в пентаграма, но заедно с друг свой вариант, призрачен и прозрачен.

Призрачната форма се издигна във въздуха, докосна пети и се понесе напред — право към мястото, откъдето безпомощното дяволче все още предаваше гледката от кабинета. Натаниел закрещя заповеди и разтръска яростно диска, но не можеше да направи нищо срещу бавното приближаване на господаря си. Все по-близо и по-близо… Призрачните вежди бяха сбърчени, искрящите очи не поглеждаха встрани. Сега формата на Ъндъруд се уголеми и изпълни диска — сякаш щеше да го счупи и да премине през него…

Не последва нищо. Дискът отново показваше кабинета, където в пентаграма все още стоеше неподвижното физическо тяло на Ъндъруд.

Въпреки паниката си Натаниел знаеше прекалено добре какво се случва. След като беше открил шпионина и успешно го беше замразил на мястото му, Ъндъруд бе решил да проследи астралната нишка на дяволчето обратно до източника, за да открие самоличността на противниковия магьосник. Такъв източник можеше и да е на много километри далеч; може би господарят му очакваше дълго пътуване в контролираната си от джина форма. Ако беше така, значи го очакваше изненада.

Натаниел осъзна прекалено късно какво трябваше да направи. Прозорецът! Ако успееше да хвърли диска на улицата, може би господарят му нямаше да се досети…

Беше направил едва две крачки към капандурата, когато призрачната глава на Артър Ъндъруд изникна от дъските на пода. Беше прозрачна и светеше със зеленикава фосфоресцираща светлина. Крайчецът на проскубана брада продължаваше някъде надолу в пода. Бавно, бавно, главата се завъртя на деветдесет градуса, докато накрая се обърна към стоящия над нея Натаниел, стискащ гадателското стъкло в ръце.

В този момент на лицето на господаря му се появи изражение, което Натаниел не беше виждал никога преди. Това не беше познатият нетърпелив и презрителен поглед, който постоянно изразяваше настойничеството на Ъндъруд. Не беше дори и яростта, която бе видял онази сутрин след разкритията в стаята му. Вместо това, в началото погледът изразяваше силен шок, а после изведнъж избухна в такава злоба, че коленете на Натаниел поддадоха. Дискът падна от ръцете му, а той се свлече до стената и се опита да проговори, но не можа.

Призрачната глава се взираше в него от средата на пода. Натаниел също се взираше в нея, неспособен да откъсне очи. После — много приглушен и далечен, вероятно защото излизаше от физическото тяло далеч отдолу в кабинета — гласът на Ъндъруд прозвуча от преобърнатия диск:

— Предател…

Устата на Натаниел се отвори, но от нея излезе само задавено грачене.

Гласът отново проговори.

— Предател! Ти ми измени. Ще открия кой те насочва да ме шпионираш.

— Никой — няма никой… — успя да прошепне едва чуто Натаниел.

— Подготви се! Ще дойда за теб.

Гласът заглъхна. Главата на Ъндъруд потъна, извивайки се в пода. Заедно с нея от стаята изчезна и фосфоресциращата светлина. С треперещи ръце Натаниел вдигна диска и погледна в него. След няколко секунди гледката на кабинета се замъгли при преминаването на духа на господаря му обратно през дяволчето. Той се понесе над килима към очакващото го тяло, спря до него, зае същата поза и се сля със себе си. След малко Ъндъруд отново беше в тялото си, а призрачният дух отново се беше появил в другия кръг. Господарят му плесна с ръце и освободи джина; той се поклони и изчезна. Ъндъруд излезе извън пентаграма и с пъклен пламък в очите се насочи към вратата на кабинета, която не се виждаше.

С това магията над дяволчето изчезна и лицето на бебето се върна, изпълвайки диска. То подсвирна с облекчение.

— Уф! Мога да ти кажа, че това беше лошо за системата ми — рече то. — Този ужасен, дърт дядка да преминава през мен и да се носи по нишката ми… направо настръхвам само като си го помисля, ама наистина!

— Млъкни! Млъквай! — До него ужасеният Натаниел се опитваше да мисли.

— Виж, направи и на двама ни услуга — каза дяволчето. — Не ти е останало много време. Не може ли просто да ме освободиш сега, преди да умреш? Животът е толкова скучен в този диск; не можеш да си представиш колко самотно ми става. Хайде де, шефе, наистина ще съм ти благодарен. — Опитът на бебето да се усмихне лъчезарно беше прекъснат от захвърлянето на диска срещу стената. — Ох! Е, в такъв случай се надявам това, което ти предстои, да ти хареса!

Натаниел изтича до вратата на таванската стая и отчаяно заблъска дръжката. Някъде долу чу забързаните стъпки на господаря си приближаващи се по стълбището.

— Той е много ядосан — извика дяволчето. — Дори астралната му форма направо ми вкисна същността, когато премина през мен. Иска ми се да не съм с лице към пода — с удоволствие бих гледал какво ще стане като влезе.

Натаниел скочи към гардероба и го забута трескаво; искаше да го избута пред вратата и така да блокира входа. Беше прекалено тежък — нямаше достатъчно сила. Задиша учестено и неравномерно.

— Какво става? — попита дяволчето. — Нали си голям магьосник. Извикай нещо да ти спаси кожата. Може би някой африт — той би трябвало да свърши работа. А какво става с онзи Бартимеус, от който си така завладян? Къде е когато имаш нужда от него?

С хлипане Натаниел залитна назад към центъра на стаята и бавно се обърна с лице към вратата.

— Гадно, а? — Гласът на дяволчето беше изпълнен със задоволство. — Да се осланяш на нечия милост. Сега знаеш какво е усещането. Приеми го, хлапе — съвсем сам си. Няма кой да ти помогне.

Нещо почука по стъклото на капандурата.

Сърцето на Натаниел спря, но секунда по-късно той погледна натам: един разрошен гълъб стоеше зад стъклото и настойчиво жестикулираше с двете си крила. Несигурен, Натаниел пристъпи по-близо.

— Бартимеус…?

Гълъбът почука няколко пъти с клюн по прозореца. Натаниел вдигна ръка да отвори…

В ключалката издрънча ключ. Вратата на спалнята изведнъж се отвори с трясък. Там стоеше Ъндъруд, с порозовяло, напрегнато лице, обрамчено от настръхнала бяла грива от коса и брада. Ръката на Натаниел се отпусна, той се обърна към господаря си. Гълъбът беше изчезнал от прозореца.

На Ъндъруд му трябваше секунда да си поеме дъх.

— Нищожество! Кой те направлява? Кой от враговете ми?

Натаниел усещаше, че цялото му тяло трепери, но се насили да остане неподвижен и да гледа господаря си в очите.

— Никой, сър. Аз…

— Дювал ли е? Или Мортенсен? Или Лавлейс?

Натаниел сви презрително устни като чу последното име.

— Никой от тях, сър.

— Кой те научи как да направиш стъклото? Кой ти каза да ме шпионираш?

Въпреки страха, в сърцето на Натаниел пламна гняв и той заговори презрително.

— Няма ли да ме чуете? Вече казах. Няма никой.

— Дори сега продължаваш с лъжите! Много добре! Погледни тази стая за последен път. Повече няма да се върнеш тук. Ще отидем в кабинета ми, където ще се насладиш на компанията на моите дяволчета, докато ти се развърже езика. Ела!

Натаниел се поколеба, но нямаше как да предотврати ставащото. Ръката на Ъндъруд се стовари върху рамото му и го стисна като менгеме. Почти насила беше изтикан през вратата и надолу по стълбите на таванското помещение.

На първата площадка между стълбите ги пресрещна забързаната и задъхана госпожа Ъндъруд. Като видя нещастното положение на Натаниел и яростта по лицето на съпруга си, очите й се разшириха уплашено, но не каза нищо.

— Артър — рече тя задъхано, — имаш посетител.

— Нямам време. Това момче…

— Казва, че е изключително спешно.

— Кой? Кой го казва?

— Саймън Лавлейс, Артър. Той буквално влезе насила.