Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (35)

35

Най-подходящото място за засадата беше кръстовището. Всички превозни средства, които се приближаваха към него трябваше да намалят заради опасността от катастрофа. Освен това беше скрито от далечния портал на Хедълхам зад гъста група дъбови и лаврови дървета. Мястото предлагаше и добро скривалище.

И така, същата нощ отидохме там. Момчето пропълзя през основата на храстите до пътя. Аз пърхах пред него, маскиран като прилеп.

Край нас не се материализираха стражи. Отгоре не прелитаха пазачи. Момчето стигна до кръстовището и се зарови в растителността под най-големия дъб. Аз увиснах от един голям клон и застанах нащрек.

Господарят ми спеше или поне се опитваше. Аз следях ритъма на нощта: бързите прелитания и движения на бухали и гризачи, чопленето на ровичкащите таралежи, търсенето на неуморните джинове. В последните часове преди зората плътните облаци се разнесоха и звездите започнаха да светят. Зачудих се дали Лавлейс се опитваше да разгадае тяхното значение от покрива на резиденцията си и какво му казваха. Нощта стана студена. Из полетата заблестя скреж.

Изведнъж ми хрумна, че господарят ми сигурно страдаше много от студа.

Измина един приятен час. После ми хрумна нещо друго. Всъщност той можеше да измръзне до смърт в скривалището си. Това нямаше да е добре: никога нямаше да се измъкна от тенекиената кутия. Неохотно прелетях надолу в храстите и го затърсих.

За мое неприятно облекчение той още бе жив, въпреки че малко беше посинял в лицето. Беше се свил на кълбо в палтото си под купчина листа, които постоянно шумоляха заради треперенето му.

— Искаш ли да се постоплиш? — прошепнах.

Главата му леко помръдна. Не можеше да се разбере дали беше треперене или поклащане.

— Не?

— Не.

— Защо?

Челюстта му беше така здраво стисната, че едва се отвори.

— Може да привлече вниманието им към нас.

— Сигурен ли си, че не го правиш от гордост? Че не е, защото не искаш помощ от един гаден демон? Най-добре е да си внимателен с всичкия този мраз — може да ти се отчупи нещо. Виждал съм да се случва^[1].

— О-остави ме.

— Както искаш. — Върнах се на дървото. Малко по-късно, когато небето на изток започна да просветлява, го чух да киха, но иначе си остана упорито мълчалив, затворен в самоналоженото си неудобство.

 

 

С настъпването на зората ставаше малко неубедително да се мотая наоколо като прилеп. Замъкнах се под храстите и се превърнах в полска мишка. Момчето лежеше, където го бях оставил, вкочанен като камък, със силно течащ нос. Курдисах се на едно клонче наблизо.

— Какво ще кажеш за кърпичка, о, господарю мой?

С известна трудност той вдигна ръка и изтри носа си с ръкав. Заподсмърча.

— Има ли нещо?

— Още малко под лявата ти ноздра. Останалото е чисто.

— Имам предвид на пътя.

— Не. Прекалено рано е. Ако ти е останала някаква храна, най-добре я изяж сега. Трябва да сме напълно готови, когато пристигне първата кола.

Както се оказа, нямаше нужда да бързаме. И четирите пътя останаха празни и тихи. Момчето изяде последната си храна, после се сви в мократа трева под един храст, наблюдавайки един от пътищата. Явно беше пипнал лека настинка и трепереше неконтролируемо в палтото си. Аз припках напред-назад, оглеждайки се за неприятности, но накрая се върнах при него.

— Помни — казах, — не бива да се вижда, че колата спира за повече от няколко секунди или някой от стражите може да надуши, че има нещо гнило. Трябва да се качим в нея веднага след като стигне кръстовището. Ще трябва да се движиш бързо.

— Ще бъда готов.

— Искам да кажа наистина бързо.

— Казах, че ще бъда готов.

— Да, добре. Виждал съм плужеци да напредват по-бързо от теб. И освен това сам се разболя като отказа помощта ми снощи.

— Не съм болен.

— Извинявай, не те чух. Зъбите ти тракаха прекалено силно.

— Ще се оправя. Остави ме на мира.

— Тази твоя настинка може да ни изиграе много лош номер, ако се вмъкнем в къщата. Лавлейс може да проследи дирята от… Слушай!

— Какво?

— Кола! Идва иззад нас. Идеално. Ще намали точно тук. Чакай моята заповед.

Хукнах през дългите стръкове трева към другата страна на шубрака и зачаках зад един голям камък върху калния бряг над пътя. Звукът от приближаващото се возило се засили. Огледах небето — не се виждаха никакви наблюдатели, а дърветата скриваха видимостта от къщата. Подготвих се да скоча…

После се свих обратно зад камъка. Не ставаше. Беше черна, лъскава лимузина: кола на магьосник. Прекалено рисковано беше да се опитва. Мина като светкавица покрай нас сред облаци от прах и дребни камъчета; спирачките изпищяха, а капакът проблесна. Успях да видя пътника й: мъж, когото не познавах, блед, с дебели устни и зализана назад коса. Нямаше и следа от дяволчета или някакъв друг пазител, но това не означаваше нищо. Нямаше смисъл да се прави засада на магьосник.

Върнах се при момчето, което все още стоеше неподвижно под храста.

— Няма да стане — рекох аз. — Магьосник.

— Виждам. — Той подсмръкна объркано. — Освен това го познавам. Това е Лайм, един от близките приятели на Лавлейс. Не знам защо и той е включен в заговора. Не е много силен. Веднъж го ужилих с едни стършели. Поду се като балон.

— Така ли? — Признавам си, че се впечатлих. — И какво се случи?

Той сви рамене.

— Набиха ме. Идва ли някой?

Иззад завоя пред нас се беше появил велосипед. На него седеше нисък, дебел мъж, чиито крака се движеха като перки на хеликоптер. Над предната гума на велосипеда имаше огромна кошница, покрита с плътна бяла покривка.

— Месар — казах аз.

Момчето сви рамене.

— Може би. Ще го хванем ли?

— Можеш ли да носиш дрехите му?

— Не.

— Тогава ще го оставим да мине. Ще имаме и други възможности.

Зачервен и обилно изпотен, колоездачът стигна до кръстопътя, спря, изтри веждата си и продължи нататък към резиденцията. Гледахме го как отминава, а очите на момчето следяха предимно кошницата.

— Трябваше да го хванем — рече той замислено. — Умирам от глад.

Мина време и каращият колело месар се върна. Свиркаше си, докато въртеше педалите, облекчавайки пътуването си. Кошницата му сега беше празна, но без съмнение портфейлът му беше сериозно напълнен. Оттатък живия плет, един от стражите го следваше по петите с големи скокове, а тялото му и парцаливите му дрешки изглеждаха почти прозрачни на фона на слънцето.

Месарят се спусна по инерция по баира и се отдалечи. Момчето потисна едно кихане. Стражът се оттегли. Аз изприпках нагоре по едно стъбло на бодил, който минаваше през храста и се подаваше най-отгоре. Небето беше чисто, зимното слънце обливаше полетата с нетипична за сезона топлина. Пътищата бяха празни.

През следващия час още на два пъти към кръстовището се приближиха коли. Първата беше цветарска камионетка, управлявана от мърлява жена с цигара в устата. Тъкмо щях да се нахвърля върху нея, когато с крайчеца на мишето си око забелязах три коса, носещи се мързеливо ниско над храсталака. Дребните им очички се въртяха насам-натам. Нямах шанс: щяха да видят всичко. Скрих се и оставих жената да си кара по пътя.

Косовете отлетяха, но следващият пътник също не ми свърши работа: магьоснически кабриолет, този път идващ от посоката на резиденцията. По-голямата част от лицето на шофьора беше скрито под бейзболна шапка и чифт очила за шофиране: успях само да зърна преминаващата червена брада, къса и оформена, докато профучаваше покрай мен.

— Кой е този? — попитах. — Друг съучастник ли?

— Никога не съм го виждал преди. Може би точно той влезе в имението снощи.

— Който и да е, явно няма да остава за дълго.

Бездействието започваше да се отразява на момчето. Удари с юмрук по тревата.

— Ако не се вмъкнем скоро, всички останали гости ще започнат да пристигат. Ще имаме нужда от време там вътре, за да открием какво става. Ах! Само да имах повече сила!

— Вечният вопъл на всички магьосници — казах изморено. — Имай търпение.

Той ме погледна свирепо.

— За да има търпение, необходимо е време, а ние нямаме време.

Но всъщност само двайсет минути по-късно късметът ни проработи.

За пореден път се чу шум от кола; за пореден път прекосих до другия край на храсталака и погледнах от високия бряг. На секундата, в която го направих, знаех, че моментът е дошъл. Беше тъмнозелен бакалски камион, висок и квадратен, с елегантни черни калници и току-що измит. На едната му страна, с големи черни букви бяха изрисувани думите: СКУОЛС И СИН, БАКАЛИТЕ НА КРОЙДЪН, ВКУСНИ ХРАНИ ЗА ВСИЧКИ — и за мое огромно задоволство, изглежда че самите Скуолс и син седяха в кабината. На волана беше застаряващ мъж с плешива глава. До него седеше весел младеж със зелена шапка. И двамата изглеждаха нетърпеливи и доста издокарани за големия си ден. Изглеждаше сякаш главата на стария е била лъскана, докато не е светнала.

Полската мишка напрегна мускули зад камъка, който използваше за засада.

Камионът се приближи с тракащ и ревящ под капака двигател. Погледнах небето — нямаше косове или други опасности. Всичко беше чисто.

Камионът се изравни с храсталака, скрит от полезрението на далечната порта на Хедълхам.

И Скуолс, и син бяха свалили прозорците си, за да дишат приятния въздух. Синът си тананикаше весела мелодия.

Точно когато бяха насред храсталака, синът дочу тих шумолящ звук извън кабината. Погледна надясно.

И видя една полска мишка да лети със свистене във въздуха, в нападателна карате поза, с извадени нокти и с протегнати напред задни крака — право срещу него.

Мишката влетя право през отворения прозорец. Нито Скуолс, нито син имаха време да реагират. В кабината се завихри водовъртеж от неописуеми движения и тя се разтресе силно напред-назад. Камионът се завъртя леко и се покачи на насипа в края на пътя, където колелетата му се подхлъзнаха и забуксуваха. Двигателят заглъхна и спря.

Моментна тишина. Вратата откъм пътника се отвори. Оттам изскочи мъж, който много приличаше на Скуолс, протегна се назад и издърпа изпадналите в безсъзнание тела на Скуолс и син. Синът беше останал без повечето си дрехи.

Необходими бяха само няколко секунди да извлека двамата през пътя, нагоре по насипа и навътре в храсталака. Скрих ги под един храст и се върнах при камиона^[2].

Това сега беше най-лошата част за мен. Джиновете и превозните средства просто не си пасват; странно усещане е да бъдеш затворен в тенекиен покров, обграден от миризмите на гориво, масло и изкуствена кожа, от вонята на хората и техните творения. Това ти напомня колко слабо и колко противно е чувството да си човек, след като са ти необходими такива грохнали устройства, за да пътуваш надалеч.

Освен това аз всъщност не можех да шофирам^[3].

Въпреки всичко, отново запалих двигателя и успях да обърна и да се върна на пътя. После продължих към кръстовището. Всичко това ми отне едва минутка, но си признавам, че бях разтревожен: някой наблюдателен страж можеше да се зачуди защо на камиона му трябваше толкова време да мине през дърветата. На кръстовището намалих, огледах се набързо и се наведох към десния прозорец.

— Бързо! Влизай!

Един от близките храсти се раздвижи бързо, последва силно дръпване на вратата на кабината и момчето се озова вътре, дишайки тежко като бик. Вратата се затръшна и секунда по-късно поехме по пътя си, завивайки надясно по шосето за Хедълхам.

— Това си ти, нали? — изпъшка той, взирайки се в мен.

— Разбира се. А сега се преобличай, колкото можеш по-бързо. Стражите ще дойдат след секунди.

Той се раздвижи трескаво на седалката, разкъса палтото си и се протегна към хвърлената на пода риза на сина, зеленото му сако и панталона. Преди пет минути дрехите бяха изключително спретнати, а сега всичко беше намачкано.

— Побързай! Идват.

От двете страни, през полетата се приближаваха стражи, подскачайки и прелитайки с разветите си черни парцалки. Момчето се бореше с ризата.

— Копчетата са толкова стегнати, че не мога да я разкопчая!

— Нахлузи я през главата си!

Стражът отляво приближаваше най-бързо. Виждах очите му — два черни овала със светли точици в средата. Опитах се да ускоря, натиснах погрешния педал, камионът се разтресе и почти спря. Главата на момчето тъкмо преминаваше през яката. Той падна напред върху таблото.

— Ох! Това го направи нарочно!

Натиснах правилния педал. Отново ускорихме.

— Слагай си сакото или с нас е свършено. И шапката.

— Ами панталона?

— Забрави го. Няма време.

Момчето навлече сакото и тъкмо нахлупваше шапката на рошавата си глава, когато стражите стигнаха до нас. Те останаха оттатък живия плет, наблюдавайки ни със светещите си очи.

— Помни — не би трябвало да можем да ги виждаме, — казах аз. — Продължавай да гледаш право напред.

— Това правя. — Изведнъж му хрумна нещо. — Те няма ли да видят какво всъщност си?

— Не са достатъчно силни. — Искрено се надявах, че това беше вярно. Смятах ги за гули^[4], но в наши дни никога не може да си сигурен^[5].

Известно време се движихме по пътя към струпаните дървета. И двамата гледахме право напред. Стражите поддържаха скоростта на камиона.

В този миг момчето отново проговори.

— Какво да правя с панталона?

— Нищо. Ще трябва да минеш с това, с което си. Скоро ще бъдем при портата. Поне горната ти половина изглежда достатъчно елегантно.

— Ама…

— Приглади сакото си и премахни всички гънки, които видиш. Трябва да се получи. Така — аз съм Скуолс, а ти си ми син. Доставяме пресни продукти за Хедълхам Хол, за деня на конференцията. Което ме подсеща, че е най-добре да проверим какво всъщност караме. Ще погледнеш ли?

— Ама…

— Не се бой, няма нищо странно в това да погледнеш отзад. — Между нас, на задната стена на кабината, имаше отвор с метален капак. Посочих го. — Надзърни набързо. Бих го направил аз, но карам.

— Добре тогава. — Той застана на колене на седалката и, отваряйки капака, промуши глава през дупката.

— Доста е тъмно… тук има много неща…

— Можеш ли да различиш нещо? — Погледнах към него и едва не загубих контрол над волана. Камионът се завъртя застрашително към живия плет, овладях го точно навреме.

— Панталоните ти! Сядай обратно долу! Къде ти са панталоните?

Той седна на седалката. Гледката до мен стана значително по-поносима.

— Нали събух моите. И ти ми каза да не обувам новите.

— Не знаех, че си се отървал от другите! Обувай ги.

— Ама стражът ще види…

— Стражът вече е видял, повярвай ми. Просто ги обуй.

Докато развързваше обувките на таблото, аз разтърсих лъскавата си глава.

— Ще трябва просто да се надяваме, че гулите не са много умни що се отнася до етикета в човешкото облекло. Може да си помислят, че е нормално да си сменяш костюма сега. Но пазачите на портата ще са по-схватливи, в това можеш да си сигурен.

Почти бяхме стигнали границата на имота. Гледката през предното стъкло се състоеше само от дървета. Пътят отпред завиваше леко през тях, почти веднага след това се появи и голямата арка. Изградена от масивни блокове жълт пясъчник, тя се издигаше от храстите край пътя, огромна и солидна като стотиците хиляди подобни арки по света^[6]; съмнявах се, че някой знае точно кое нищожно господарче е платило за тази и защо е издигната. Лицата на кариатидите, поддържащи свода, бяха изтрити, както и надписите. Накрая бръшлянът, който се беше захванал за нея, щеше да я унищожи напълно.

Червеният купол се издигаше над и около арката, простираше се към небето и навътре в гората. Имаше пролука само през арката.

Придружаващите ни стражи гледаха напред в очакване.

На няколко метра от арката намалих и спрях, но оставих двигателя включен. Той мъркаше нежно. Седяхме в кабината и чакахме.

От едната страна на арката се отвори дървена врата и към нас, крачейки се приближи мъж. Момчето до мен леко потрепера. Погледнах го. Беше станал още по-блед, отколкото преди. Очите му бяха колкото чинии.

— Какво? — изсъсках.

— Това е той… този, когото видях в диска, този, който занесе Амулета на Лавлейс.

Нямаше време да отговарям, нито да направя нещо. Пристъпвайки бавно, леко усмихнат, убиецът се приближи до камиона.