Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (19)

19

Тръгнаха покрай дълга редица от блестящи черни коли към две метални врати. Нетърпението на Натаниел вече беше станало прекалено силно, за да може да се концентрира върху нещо друго. Беше толкова разсеян, че едва забеляза двамата слаби пазачи, които ги спряха при вратите или пък това, че господарят му извади три пластмасови пропуска, които бяха проверени и върнати. Почти не обърна внимание на асансьора с дъбова облицовка, в който влязоха, както и на малката червена сфера, наблюдаваща ги отгоре. Чак когато вратите на асансьора се отвориха и те пристъпиха във великолепието на Уестминстърската зала, внезапно сетивата му се възвърнаха.

Беше огромно широко и открито място под полегат покрив от потъмнели с времето греди. Стените и подът бяха направени от гигантски, полирани каменни блокове; прозорците бяха под формата на богато украсени сводове със сложни стъклописи. В далечния край бяха отворени множество прозорци и врати, които водеха към тераса с изглед към реката. Жълти фенери висяха от тавана или пък стърчаха от стените на метални стойки. Около двеста човека вече стояха или крачеха из залата, но те бяха дотолкова погълнати от това широко пространство, че помещението изглеждаше почти празно. Натаниел преглътна с усилие. Внезапно се почувства смален и нищожен.

Той стоеше до господин и госпожа Ъндъруд в горната част на няколко стъпала, които водеха надолу към залата. Прислужник в черен костюм дойде тихо и се оттегли с палтото на господаря му. Друг прислужник направи любезен жест и те тръгнаха надолу по стълбите.

Един предмет встрани привлече вниманието му. Мрачна, сива статуя — приведено момче в странни дрехи, вдигнало нагоре големите си очи и държащо стъргалка за обувки в ръце. Въпреки че времето отдавна беше унищожило по-фините детайли на лицето, то все още имаше необичайно умоляващ вид, от който кожата на Натаниел настръхна. Той побърза нататък, като внимаваше да не се приближава твърде много до краката на господаря си.

В края на стъпалата спряха. Към тях се приближиха прислужници с чаши шампанско (от което Натаниел искаше) и лимонов сок (от който не искаше, но получи). Господин Ъндъруд отпи голяма глътка от чашата си и тревожно се огледа на всички страни. Госпожа Ъндъруд гледаше наоколо с бегла замечтана усмивка. Натаниел отпи малко сок и се огледа.

Магьосници на най-различна възраст се въртяха насам-натам, говореха и се смееха. Залата представляваше едно неясно петно от черни костюми и елегантни рокли, от ослепително бели зъби и блестящи на светлината от фенерите бижута. Няколко мъже със сурови лица и еднакви сиви сака се мотаеха край всеки изход. Натаниел реши, че са от полицията или охраняващи магьосници готови да призоват джинове дори и при най-малкия проблем, но дори и през лещите си не успя да види в стаята да има магически същества.

Обаче забеляза няколко наперено стъпващи младежи и момичета с изправена стойка, които очевидно бяха чираци като него. Всички без изключение си говореха уверено и доста спокойно с други гости. Изведнъж Натаниел ясно осъзна колко странно изолирани стояха господарят му и госпожа Ъндъруд.

— Не трябва ли да говорим с някой? — осмели се да каже той.

Господин Ъндъруд му хвърли отровен поглед.

— Мисля, че ти казах… — Той спря и приветства един дебел човек, който току-що бе слязъл по стъпалата. — Григорий!

Григорий не изглеждаше особено развълнуван.

— О. Здрасти, Ъндъруд.

— Много се радвам да те видя! — Господин Ъндъруд пристъпи към човека, буквално нападайки го в желанието си да започне разговор. Госпожа Ъндъруд и Натаниел бяха оставени сами.

— Той няма ли да ни представи? — попита докачливо Натаниел.

— Не се тревожи, скъпи. За господаря ти е важно да говори с най-високопоставените хора. Няма нужда ние да говорим с никой, нали? Но можем все пак да гледаме, което винаги доставя удоволствие… — Тя изрази неодобрение. — Трябва да кажа, че стиловете тази година са доста консервативни.

— Министър-председателят тук ли е, госпожо Ъндъруд?

Тя проточи врат.

— Не мисля, скъпи, не. Все още не. Но онзи там е господин Дювал, началник на Полицията… — Малко по-нататък стоеше плещест мъж в сива униформа и търпеливо слушаше две млади жени, които сякаш едновременно му говореха оживено. — Срещала съм го веднъж, такъв очарователен джентълмен. И с много власт, разбира се. Така, кой друг? Боже, да… Виждаш ли онази дама там? — Натаниел я виждаше. Беше изумително слаба, с късо подстригана бяла коса; пръстите й стискаха дръжката на чашата като нокти на птица. — Джесика Уитуел. Има нещо общо със сигурността: много прочут магьосник. Точно тя залови чешките шпиони преди десет години. Насъскаха срещу нея марид, но тя създаде Празнота и го засмука вътре. Направи всичко това съвсем сама и с минимални загуби. Така че — не заставай срещу нея като пораснеш, Джон.

Тя се засмя и пресуши чашата. Моментално до рамото й се появи прислужник и я напълни почти до ръба. Натаниел също се засмя. Както често му се случваше в нейна компания, той забеляза, че ведрината на госпожа Ъндъруд се пренася и върху него. Малко се отпусна.

— Извинете, извинете! Херцогът и херцогинята на Уестминстър. — Двама прислужници с ливреи минаха бутайки се. Натаниел беше безцеремонно изблъскан настрани. Една малка, свадлива жена, носеща старомодна черна рокля и златна гривна на глезена, с високомерно изражение си проправяше път през тълпата. По петите я следваше изглеждащ изтощен мъж. Госпожа Ъндъруд погледна след тях, чудейки се.

— Колко противна жена! Не мога да разбера какво намира херцогът в нея. — Тя отпи от шампанското си. — А онова там — Мили боже! Какво ли го е сполетяло? — е търговецът Шолто Пин. — Натаниел видя голям, дебел мъж в бял ленен костюм да слиза куцайки по стълбите и подпирайки се на чифт патерици. Движеше се сякаш изпитваше силна болка. Цялото му лице бе в охлузвания, едното му око беше синьо и подуто. Двама прислужници сновяха около него, разчиствайки му пътя към няколко стола до стената.

— Не изглежда много добре — отбеляза той.

— Така е. Някой ужасен инцидент. Може би нещо с някой артефакт се е объркало, горкия човек… — Подкрепяйки се с шампанското си, госпожа Ъндъруд продължи да дава бързи разяснения на Натаниел за много от великите мъже и жени влизащи в залата. Това беше каймакът на правителството и обществото; най-влиятелните хора в Лондон (а това, разбира се, значеше и в света). Докато тя продължаваше с най-известните им подвизи, Натаниел с разочарование осъзна колко встрани беше той от този блясък и власт. Чувството на самодоволство, което за кратко го беше стоплило в колата, сега бе забравено и заменено от мъчително безсилие. На няколко пъти забеляза господаря си, винаги стоящ в края на групичките, винаги едва понасян или направо пренебрегван. От случката с Лавлейс насам той знаеше колко некадърен е Ъндъруд. Това беше просто още едно доказателство. Всичките му колеги знаеха, че е слаб. Натаниел стисна гневно зъби. Да бъдеш презреният чирак на презрения магьосник! Не беше това старта в живота, който той искаше и заслужаваше…

Госпожа Ъндъруд разтърси ръката му настойчиво.

— Там! Джон, — виждаш ли го? Това е той! Това е той!

— Кой?

— Рупърт Девъро. Министър-председателя.

Натаниел нямаше представа откъде се беше взел.

Но изведнъж се беше появил там: малък, слаб човек със светлокестенява коса, стоящ в центъра на бъркотията от опитващи се да се домогнат до него вечерни сака и коктейлни рокли, който все пак по един чуден начин беше уединен, елегантен и спокоен. Той слушаше някой, кимаше и леко се усмихваше. Министър-председателя! Най-могъщият мъж в Британия, а може би и в света…

Дори отдалече, Натаниел изпита топло чувство на възхищение. Не искаше нищо друго — само да се приближи, да го гледа и да го слуша. Усети, че цялата зала се чувства като него; че въпреки водените разговори, сетивата на всички са насочени само в тази посока. Но точно когато започна да гледа, тълпата се събра и нежната елегантна фигура се скри от погледа му.

С нежелание, Натаниел се обърна. Примирено отпи от лимоновия си сок и замръзна.

До основата на стълбището стояха двама магьосници. Почти единствени наоколо, те изобщо не се интересуваха от стълпотворението около министър-председателя. Разговаряха оживено, приближили глави един до друг. Натаниел пое дълбоко въздух. Познаваше и двамата — всъщност лицата им се бяха запечатали в съзнанието му от унижението му миналата година. Старият човек с червендалестата, сбръчкана кожа, но още по-отслабнал; по-младият мъж с мазната кожа и провисналата му коса, спускаща се по яката. Приятелите на Лавлейс. И ако те бяха тук, не беше ли и самият той някъде наблизо?

В стомаха на Натаниел се появи неприятен бодеж, чувство на слабост, което много го раздразни. Облиза пресъхналите си устни. Успокой се. Няма нищо страшно. Нямаше начин Лавлейс да проследи Амулета до него, дори и да се срещнеха лице в лице. Търсачите трябваше буквално да влязат в къщата на Ъндъруд преди да засекат аурата му. Беше в безопасност. Не, трябваше да използва възможността, както би направил всеки добър магьосник. Ако се приближеше до враговете си, можеше да дочуе какво имаха да си кажат.

Огледа се. Вниманието на госпожа Ъндъруд беше отклонено. Тя разговаряше с нисък, дебел джентълмен и току-що бе избухнала в силен смях. Натаниел започна да се промъква през тълпата по траектория, която щеше да го отведе по заобиколен път до сянката на стъпалата, недалеч от мястото, където стояха двамата магьосници.

На половината път той видя как старият мъж прекъсва думите си насред изречението и поглежда към входната галерия. Натаниел проследи погледа му. Сърцето му подскочи.

Там беше той: Саймън Лавлейс, почервенял и задъхан. Очевидно тъкмо беше пристигнал. Свали палтото си развълнувано и го хвърли на един слуга. После оправи реверите си и забърза към стъпалата. Изглеждаше точно както Натаниел си го спомняше: очилата, зализаната назад коса, енергичните движения, голямата уста, която се усмихваше отново и отново на всеки, покрай когото минеше. Чевръсто слезе по стъпалата, отказвайки презрително предложеното му шампанско и се насочи към приятелите си.

Натаниел се разбърза. След няколко секунди стигна до едно празно място на стъпалата до широкия парапет. Сега вече не беше далеч от основата на стълбището, близо до мястото, където краят на парапета се извиваше и оформяше декоративна стойка с каменна ваза отгоре. Иззад едната страна на вазата той зърна тила на мазния магьосник; а иззад другата част от сакото на стареца. Самият Лавлейс вече беше слязъл по стълбището, беше се присъединил към тях и не се виждаше.

Вазата скриваше Натаниел от погледите им. Той спря зад стойката и се облегна на нея по един, както се надяваше, елегантен начин. После се напрегна да различи гласовете им сред околната глъчка.

Успя. Говореше самият Лавлейс със суров и раздразнен глас.

— … без късмет досега. Пробвах всички възможни примамки. Нищо от това, което призовах не можа да ми каже кой го контролира в момента.

— Ха, само си си губил времето. — Беше неясният акцент на по-стария мъж. — Откъде могат другите демони да знаят?

— Нямам навика да не опитам всички възможности. Но наистина — ти си прав. Сферите също се оказаха безполезни. Така че вероятно ще трябва да променим плановете си. Получи ли съобщението ми? Мисля, че трябва да го отменим.

— Да го отменим? — Трети глас, може би на мазния човек.

— Винаги мога да хвърля вината върху момичето.

— Не мисля, че това ще е разумно — рече меко възрастният мъж; Натаниел едва чуваше думите. — Ако го отмениш, Девъро ще те критикува още повече. Той очаква всичките дребни луксове, които си обещал да му осигуриш. Не, Саймън, трябва да се правим, че това няма значение. Продължавай да търсиш. Имаме още няколко дни. Нещо може да изникне.

— Ако всичко е напразно, това ще ме съсипе. Знаеш ли колко ми струва мястото досега?

— Успокой се. Повишаваш глас.

— Добре. Но знаете ли какво не понасям? Който и да го е направил, е някъде тук. Гледа ме, присмива се… Като разбера кой е, аз ще…

— Снижи гласа си, Лавлейс! — настоя отново мазният човек.

— Може би трябва да отидем някъде на по-дискретно място, Саймън… — Зад стойката Натаниел отскочи назад, сякаш задвижен от електрически заряд. Бяха тръгнали. Не биваше да се среща лице в лице с тях точно тук. Без да спира, той отстъпи встрани в сянката на стълбището и направи няколко крачки навътре в тълпата. След като се отдалечи на достатъчно безопасно разстояние, погледна назад. Лавлейс и събеседниците му почти не бяха мръднали: една възрастна магьосница им беше натрапила компанията си и, въпреки огромното им нетърпение, бръщолевеше безспирно.

Натаниел отпи от питието си и се успокои. Не беше разбрал всичко, което бе чул, но очевидната ярост на Лавлейс му достави удоволствие. За да разбере повече, щеше да се наложи да призове Бартимеус. Може робът му дори да беше тук точно в този момент, следейки Лавлейс… Естествено, през лещите му не се различаваше нищо, но джинът би си сменил формата на всяко от първите четири нива. Всеки от тези солидно изглеждащи хора можеше да е просто обвивка, криеща джина в себе си.

Той стоеше, потънал за момент в мислите си, до една малка група магьосници. Постепенно започва да чува техния разговор.

— … толкова хубав. Обвързан ли е?

— Саймън Лавлейс? Има някаква жена. Не помня името й.

— Зарежи това, Девина. Той вече не е златното момче.

— Той е домакин на конференцията следващата седмица, нали? И изглежда толкова добре…

— Трябваше много дълго и упорито да се подмазва на Девъро за това. Не, неговата кариера запада бързо. Министър-председателят го е извадил от играта — Лавлейс се пробва да влезе в Хоум Офис преди година, но Дювал го спря. Мрази го, не помня защо.

— Онзи там с Лавлейс е старият Скайлър, нали? Какво ли е призовал, че да се сдобие с такова лице? Виждала съм дори дяволчета, които изглеждат по-добре.

— Ще кажа само, че Лавлейс си избира странна компания за министър. Кой е мазният?

— Мисля, че Лайм. Селско стопанство.

— Странна птица…

— А къде ще се състои конференцията?

— На някакво забравено от бога място — извън Лондон.

— О, не, наистина ли? Колко отчайващо скучно. Вероятно ще бъдем натоварени по колите с вили от мъже в работни дрехи.

— Е, ако това е, което иска министър-председателят…

— Ужасно.

— И все пак толкова хубав…

— Джон…

— Ти си плиткоумна, Девина. Освен това, бих искала да знам откъде е взел този костюм.

— Джон!

Госпожа Ъндъруд, с пламнало лице — вероятно от горещината в стаята — изникна пред Натаниел. Тя сграбчи ръката му.

— Джон, аз те виках ли виках! Господин Девъро всеки момент ще произнесе речта си. Трябва да отидем отзад. Само министрите са отпред. Побързай.

Те се измъкнаха настрани, докато с тракане на токчета и шумолене на мантии, силният стаден инстинкт накара гостите да се приближат до малка сцена с червени завеси, които бяха докарани от съседната стая. Натаниел и госпожа Ъндъруд бяха изблъскани от общата навалица и се озоваха отзад и встрани от събралата се публика, близо до вратите на крайречната тераса. Броят на гостите се беше увеличил значително откакто бяха пристигнали. Натаниел прецени, че в залата се бяха побрали неколкостотин човека.

С младежки скок Рупърт Девъро се озова на сцената.

— Дами, господа, министри — много се радвам да ви видя тук тази вечер… — Имаше привлекателен глас, дълбок, но напевен, небрежно задължаващ. Избухнаха спонтанни възклицания и ръкопляскания. От вълнение госпожа Ъндъруд едва не си изпусна чашата. До нея, Натаниел аплодираше ентусиазирано.

— Произнасянето на държавно обръщение винаги е една особено приятна задача за мен — продължи Девъро, — изискваща, както е и в момента, да бъда обграден от толкова много прекрасни хора… — Изригнаха още одобрителни възгласи и викове, които разтресоха гредите на старата зала. — Благодаря ви. Днес с удоволствие ви съобщавам за успехите на всички фронтове — и у дома, и зад граница. Ще се впусна в подробностите след малко, но мога да обявя, че нашите армии надвиха италианските бунтовници край Торино и се укрепиха за зимата. Освен това нашите алпийски батальони унищожиха чешкия експедиционен корпус… — За момент гласът му беше погълнат от всеобщите аплодисменти. — И изтребиха множество от джиновете им. — Той направи пауза. — У дома беше изразена загриженост относно още една серия дребни кражби в Лондон: само през последните няколко седмици за откраднати бяха обявени множество магически артефакти. Всички ние знаем, че това са деяния на шепа предатели, нищожни мързеливци без някакво значение. Обаче ако не ги стъпчем, и други обикновени може да ги последват като стадо, каквото всъщност са. Затова ще вземем драконовски мерки да спрем този вандализъм. Всички заподозрени подривни елементи ще бъдат задържани без процес. Сигурен съм, че с малко допълнителна сила Вътрешни работи скоро ще са арестували водачите им.

Държавното обръщение продължи дълго, щедро придружавано от изблици на радост от събралата се тълпа. Малкото истинска същина, която имаше, скоро се изроди в множество повтарящи се баналности за добродетелите на правителството и злобата на враговете му. След известно време Натаниел се отегчи: почти можеше да почувства как мозъкът му се превръща в желе, докато се стараеше да слуша. След малко изобщо спря да се опитва и се огледа около себе си.

Ако се обърнеше леко, можеше да гледа през отворената врата към терасата. Черните води на Темза се простираха покрай мраморния парапет, проблясвайки тук-там от отраженията на жълтите светлини от южната част. Реката беше придошла и течеше наляво, под Уестминстърския мост, към доковете и морето.

Очевидно и някой друг беше решил, че речта е прекалено скучна да я понесе и направо беше излязъл на терасата. Натаниел го виждаше да стои точно под светлината, която идваше от залата. Наистина безразсъден гост, щом толкова безочливо пренебрегваше министър-председателя… По-вероятно беше да е служител по сигурността.

Умът на Натаниел блуждаеше. Представяше си тинята на дъното на Темза. Кутията на Бартимеус трябваше вече да е наполовина погребана, завинаги изгубена в течащата мътилка.

С крайчеца на окото си той забеляза как мъжът на терасата направи рязко и решително движение, сякаш да извади нещо изпод палтото или сакото си.

Натаниел се опита да фокусира погледа си, но фигурата беше обгърната в мрак. Зад себе си все още чуваше мелодично звучащия глас на министър-председателя.

— … това е епоха на консолидация, приятели. Ние сме най-великият магически елит на земята; няма нищо по-велико от нас…

Фигурата пристъпи напред към вратата.

Лещите на Натаниел засякоха цветен проблясък в тъмнината, нещо което не беше само на едно ниво…

— … трябва да следваме примера на нашите предци и да се стремим…

Колебаейки се, Натаниел се опита да проговори, но езикът му беше надебелял.

Фигурата скочи в залата. Принадлежеше на младеж с налудничави, тъмни очи, който носеше черни дънки и черен анорак; лицето му беше замазано с някакво тъмно масло или паста. В ръцете му имаше ярка, синя сфера, с размера на голям грейпфрут. Светлината й пулсираше. Вътре Натаниел виждаше безспирно въртящи се малки бели неща.

— … към по-нататъшно господство. Враговете ни се стопяват…

Младежът вдигна ръка. Сферата проблесна на светлината на фенерите.

Ахване някъде от тълпата. Някой забеляза…

— … Да, казвам ви отново…

Устата на Натаниел се отвори да извика, но звук не излезе.

Ръката се стрелна напред; сферата излетя.

— … те се стопяват…

Синята сфера описа дъга във въздуха над главата на Натаниел, над главите на тълпата. За Натаниел, омагьосан от движението й, като мишка хипнотизирана от люлеенето на змия, полетът сякаш продължи цяла вечност. Всички звуци в залата спряха, освен едва доловимото съскане на сферата — и от тълпата се чу потиснат висок женски писък.

Сферата изчезна над главите на тълпата. После се чу звън на счупено стъкло.

И, част от секундата по-късно, прозвуча експлозия.