Метаданни
Данни
- Серия
- Бартимеус (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Amulet of Samarkand, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Христов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Митологично фентъзи
- Приключенска литература
- Фентъзи
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011 г.)
Издание:
Джонатан Страуд. Амулетът на Самарканд
Превод: Борис Христов
Редактор: Милена Иванова
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Коректор: Ангелина Вълчева
Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София
ISBN: 978-954-761-235-8
История
- — Добавяне
27
Веждите на Ъндъруд се свиха.
— Лавлейс? — изръмжа той. — Той пък какво иска? Типично за него, да се появи в най-лошия възможен момент. Много добре, ще го приема. А ти престани да се гърчиш! — Натаниел правеше конвулсивни трескави движения, сякаш се опитваше да се освободи от хватката. — Ти, момче, можеш да почакаш в склада, докато съм готов да се разправя с теб.
— Сър…
— Нито дума! — Ъндъруд заблъска Натаниел през площадката. — Марта, направи чай за госта ни. Ще сляза след няколко минути. Трябва да се пооправя.
— Да, Артър.
— Сър, моля ви чуйте! Важно е! В кабинета…
— Тишина! — Ъндъруд отвори една малка врата и избута Натаниел през нея, в малка, студена стая пълна със стари папки и купчини правителствени документи. Без да погледне повече, господарят му затръшна вратата и завъртя ключа. Натаниел заблъска по вратата и трескаво завика след него.
— Сър! Сър! — Никой не отвърна. — Сър!
— Много си мил. — Един огромен бръмбар с дълги антени се промуши под вратата. — Всъщност смятам, че „сър“ е прекалено официално за моя вкус, но е по-добро от „подъл демон“.
— Бартимеус! — Натаниел отстъпи назад изплашено; пред очите му бръмбарът се уголеми, разкриви се… Тъмнокожото момче стоеше в стаята при него, с ръце на кръста и леко наклонена на една страна глава. Както винаги, формата беше идеално копие: косата се местеше при всяко движение, светлината лъщеше по порите на кожата — не би могъл да бъде разпознат като фалшификат сред сто истински хора. И все пак нещо в него — може би меките тъмни очи, които се взираха в Натаниел — показваха неземното му естество. Натаниел примигна, стараеше се да се контролира. Почувства същата дезориентация, която беше усетил при предишната им среща.
Фалшивото момче огледа голите дъски на пода и купищата боклуци.
— Кой е бил непослушен малък магьосник? — рече сухо. — Най-накрая на Ъндъруд му просветна за теб, както виждам. Отне му доста време.
Натаниел не обърна внимание на тази реплика.
— Значи все пак на прозореца беше ти — започна той. — Как…?
— През един комин, ти как си мислеше? И преди да го кажеш, знам, че не си ме викал, но нещата се развиват прекалено бързо, за да чакам. Амулета…
Изведнъж Натаниел с ужас осъзна нещо.
— Ти, ти си довел Лавлейс тук!
Момчето изглеждаше изненадано.
— Какво?
— Не ме лъжи, демоне! Ти си ме предал! Ти си го довел тук.
— Лавлейс? — Той изглеждаше наистина слисан. — Къде е той?
— Долу. Току-що пристигна.
— Ако е така, това няма нищо общо с мен. Да не си се раздрънкал?
— Аз ли? Ти си бил…
— Аз не съм казал нищо. Имам си кутия от тютюн, за която да мисля… — Намръщи се и явно се замисли. — Но трябва да призная, че това е малко съвпадение.
— Малко? — Натаниел буквално подскачаше от тревога. — Ти си го довел тук, глупак такъв! Сега бързо — вземи Амулета! Махни го от кабинета преди Лавлейс да го е открил!
Момчето се изсмя грубо.
— Няма начин. Ако Лавлейс е тук, би трябвало да е поставил дузина сфери навън. Ще открият аурата на Амулета и ще ме погнат в момента, в който напусна сградата.
Натаниел се стегна. Сега, когато слугата му се беше върнал, той не беше толкова безпомощен, колкото преди. Все още имаше шанс да се избегне катастрофата, при условие че демонът правеше каквото му се казва.
— Нареждам ти да се подчиниш! — започна той. — Върви в кабинета…
— О, стига, Нат. — Момчето махна отегчено и презрително. — Сега не си в пентаграма. Не можеш да ме принудиш да се подчинявам на всяка нова заповед. Да избягаш с Амулета ще е гибелно, от мен да го знаеш. Колко е силен Ъндъруд?
— Какво? — Натаниел се смути.
— Колко силен? На какво ниво? Заради размера на брадата му приемам, че не е кой знае какво, но може и да греша. Колко е добър? Може ли да победи, Лавлейс? Това питам.
— О. Не. Не, не мисля… — Така или иначе, Натаниел имаше малко доказателства, но демонстрациите на сервилност спрямо Лавлейс от страна на господаря му не му оставяха място за много съмнения. — Ти смяташ…
— Единственият ти шанс е, че ако Лавлейс намери Амулета, може да иска да запази цялата работа в тайна. Може да се опита да сключи сделка с Ъндъруд. Ако не…
Натаниел се смрази.
— Нали не мислиш, че той…?
— Опа! При цялото това вълнение почти забравих да ти кажа за какво дойдох! — Момчето заговори с дълбок, кънтящ глас: — Знаеш, че предано изпълних задачата си. Шпионирах Лавлейс. Потърсих тайните на Амулета. Рискувах всичко заради теб, о, господарю мой. И резултатите са — тук то прие по-нормален, язвителен тон, — че ти си идиот. Нямаш представа какво направи. Амулета е толкова силен, че правителството го съхранява от десетилетия — е, докато Лавлейс е накарал да го откраднат. Неговият убиец е очистил един от висшите магьосници заради това. Не мисля, че е вероятно да се притесни да убие Ъндъруд, за да си го върне, нали така?
За Натаниел стаята сякаш се завъртя. Почувства се много отпаднал. Това беше по-лошо от всичко, което си беше представял.
— Не можем просто да стоим тук — заекна той. — Трябва да направим нещо…
— Вярно. Аз ще отида да наблюдавам развитието на нещата. През това време ти най-добре остани тук като добро момченце и бъди готов за бързо бягство, ако нещата станат гадни.
— Няма да бягам никъде. — Каза го със съвсем тих глас. Главата му се въртеше от предположенията. Госпожа Ъндъруд…
— Ще ти дам съвет, породен от дългия ми опит. Добре е да бягаш, когато трябва да си спасиш кожата. Най-добре свиквай с идеята, приятелче. — Момчето се обърна към вратата на склада и постави едната си длан на нея. С отчаян пукот вратата се сцепи покрай ключалката и се отвори. — Върви горе в стаята си и чакай. Съвсем скоро ще ти кажа какво става. И бъди готов да бягаш бързо.
При тези думи джинът излезе. Когато Натаниел го последва, площадката вече беше празна.