Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (38)

38

Саймън Лавлейс крачеше сам през коридорите и галериите на голямата къща. Докато вървеше, главата му бе наведена, а ръцете — хванати леко зад гърба. Не обръщаше внимание на редовете картини, скулптури, гоблени и другите артефакти, покрай които минаваше; нито веднъж не погледна след себе си.

Натаниел се промъкваше от колона до пиедестал, от лавици с книги до бюра, криейки се зад всеки предмет, докато не се увереше, че магьосникът е достатъчно напред и може да продължи. Сърцето му биеше лудо; ушите му шумяха — напомняше му за времето, когато лежеше в леглото си, болен от треска. Сега не се чувстваше болен, а изключително жив.

Моментът, когато Лавлейс щеше да нанесе своя удар, наближаваше бързо. Знаеше го, сякаш сам беше планирал всичко. Все още нямаше представа от какъв точно тип щеше да е атаката, но виждаше угрозата в напрегнатите рамене на магьосника, в скованата му, нервна походка.

Искаше му се Бартимеус да ги намери. Джинът беше единственото му оръжие.

Лавлейс се изкачи по тясно стълбище и изчезна в една отворена сводеста врата. Натаниел се изкачи след него, стъпвайки безшумно по хлъзгавите мраморни стъпала.

На вратата надникна иззад ъгъла. Видя малка библиотека или някаква галерия, неясно осветена от прозорци на покрива. Лавлейс вървеше по централната пътека между няколко реда високи лавици с книги. Тук-там имаше ниски маси за експонати, върху които стояха най-различни предмети със странни форми. Натаниел надзърна още веднъж, реши, че обектът му е стигнал почти до отсрещната врата и влезе на пръсти в стаята.

Изведнъж Лавлейс проговори.

— Морис!

Натаниел се шмугна зад най-близката лавица. Притисна се до нея, насилвайки се да диша тихо. Чу как далечната врата се отвори. Скришом, внимателен да не вдигне и най-лекия шум, започна да обръща глава сантиметър по сантиметър, докато можеше да погледне над най-близките книги. Други лавици го деляха от отсрещната страна на галерията, но в един прозорец между два рафта успя да види червеното сбръчкано лице на Скайлър, стария магьосник. Самият Лавлейс не се виждаше.

— Саймън, какво не е наред? Защо си дошъл?

— Донесъл съм ти подарък. — Гласът на Лавлейс беше небрежен и развеселен. — Момчето.

Натаниел без малко да припадне от шока. Мускулите му се напрегнаха, готов да побегне…

Лавлейс пристъпи иззад края на лавицата.

— Не си прави труда. Ще си мъртъв преди да излезеш от стаята.

Натаниел замръзна. Клатушкайки се на ръба на паниката, остана напълно неподвижен.

— Ела тук при Морис. — Лавлейс направи привидно любезен жест. Натаниел се затътри напред. — Така, добро момче. И стига си треперил като болен. Ето ти още един урок: магьосникът никога не показва страха си.

Натаниел стъпи на главната пътека и спря с лице към стария магьосник. Тялото му се тресеше от ярост, а не от страх. Той хвърли поглед наляво и надясно, търсейки пътища за бягство, но не откри такива. Ръката на Лавлейс го потупа по гърба и той се отдръпна при допира.

— Страхувам се, че нямам време да говоря — каза Лавлейс. — Ще те оставя в нежните ръце на Морис. Той има предложение за теб. Моля, това мънкане ли беше?

— Как разбра, че съм тук?

— Руфъс Лайм те разпозна. Съмнявах се, че щеше да опиташ нещо прибързано долу, при условие че полицията те издирва във връзка с онзи… злощастен пожар. Затова реших, че е най-добре просто да те заведа надалеч от тълпата преди да създадеш някакви неприятности. А сега ме извини, но имам неотложен ангажимент. Морис, време е.

Лицето на Скайлър се набръчка от задоволство.

— Рупърт е пристигнал, така ли?

— Пристигна и неговите хора са призовали забележителен африт. Мислиш ли, че подозира?

— Ха! Не. Това е нормалната параноя, подсилена от онова проклето нападение на Парламента. Съпротивата ще трябва да отговаря за това — не улесниха днешната задача. След като завземем властта, Саймън, трябва да изкореним тези тъпи деца и да ги обесим на веригите на Тауър.

Лавлейс изсумтя.

— Онзи африт ще присъства по време на речта. Хората на Рупърт ще настояват.

— Да. Надявам се, че Амулета…

— Ха! Стига си губил време! Вече сме говорили за това. Знаеш, че ще удържи. — Нещо в гласа на стария мъж напомни на Натаниел за студеното нетърпение на собствения му господар. Набръчканото лице се изкриви неприятно. — Не се терзаеш заради жената, нали?

— Аманда ли? Разбира се, че не! Тя не означава нищо за мен. И така… — Лавлейс пое дълбоко дъх. — Всичко готово ли е?

— Пентаграмът е готов. Имам добра видимост към стаята. Руфъс току-що сложи рога на мястото му, така че с това няма проблем. Ще следя зорко. Ако някой от тях се съпротивлява, докато се случва, ще направим каквото можем. Но се съмнявам, че ще има нужда от нас. — Старецът се изкикоти. — С такова нетърпение го очаквам.

— Ще се видим след малко. — Лавлейс се обърна и тръгна към вратата. Сякаш беше забравил за съществуването на Натаниел.

Изведнъж старецът се обади отново:

— Амулета на Самарканд. Носиш ли го вече?

Лавлейс не погледна назад.

— Не. Руфъс го носи. Онзи африт ще го надуши от миля. Ще си го сложа като вляза.

— Добре тогава — успех, момчето ми.

Отговор не последва. Сега Натаниел чу как стъпките му отекнаха надолу по стълбите.

 

 

После Скайлър се усмихна. Сякаш всички бръчки и гънки на лицето му започваха от ъглите на очите му, но самите очи бяха празни процепи. Тялото му беше толкова прегърбено от възрастта, че беше съвсем малко по-висок от Натаниел; кожата на ръцете му изглеждаше восъчна, осеяна с червеникавокафяви петна. И все пак Натаниел усещаше силата в него.

— Джон — каза Скайлър. — Това е името ти, нали? Джон Мандрейк. Много се изненадахме да те намерим в къщата. Къде е твоят демон? Изгуби ли го? Това е доста небрежно.

Натаниел стисна устни. Той погледна встрани към най-близката масичка. На нея имаше няколко странни предмета: каменни купи, лули от кости и голяма, проядена от молците шапка, вероятно носена от някой северноамерикански шаман. Всичките бяха безполезни.

— Аз исках да те убием веднага — рече Скайлър, — но Саймън е по-прозорлив от мен. Той реши да ти направим предложение.

— Което е? — Натаниел оглеждаше следващата масичка, на която имаше няколко малки, матови, метални кубчета, обвити в избелели хартиени ленти.

Магьосникът проследи погледа му.

— А, възхищаваш се на колекцията на госпожица Каткарт? Няма да намериш нищо полезно там. За богатите и глупави обикновени е модерно да имат магически предмети в къщите си, а е доста не-модерно да знаят каквото и да било за тях. Ха! Невежеството е блаженство. Глупаците постоянно тормозят Шолто Пин за такива дрънкулки.

Натаниел сви рамене.

— Спомена за някакво предложение.

— Да. След няколко минути стоте най-силни и видни министри на правителството ще бъдат мъртви заедно с нашия почитан министър-председател. Когато новата администрация на Саймън поеме контрола, по-низшите магически групировки ще ни следват безпрекословно, понеже ще сме по-силни от тях. Но ние не сме многобройни и скоро ще има места, свободни места за попълване във висшите ешелони на властта. Ще търсим талантливи нови магьосници да ни помагат да управляваме. Голямо богатство и облекченията на властта очакват нашите съюзници. И така, Мандрейк, ти си млад, но ние виждаме твоите способности. Имаш заложби на велик магьосник. Присъедини се към нас и ние ще ти осигурим чирачеството, за което винаги си копнял. Само помисли — край на самотните експерименти, край на кланянето и раболепниченето пред глупаци, които не са достойни дори да ти лижат краката! Ние ще те проверим и насърчим, ние ще развием таланта ти и ще го оставим да диша. И вероятно един ден, когато мен и Саймън няма да ни има, ти ще си на върха…

Гласът заглъхна, оставяйки само видението. Натаниел мълчеше. В ума му бяха вкоренени шестте години неудовлетворена амбиция. Шест години потиснато желание — да бъде оценен заради това, което е, да упражнява силата си открито, да отиде в Парламента като държавен министър. А сега враговете му предлагаха всичко това. Той въздъхна дълбоко.

— Изкушен си, Джон, виждам го. Е, какво ще кажеш?

Той погледна стария магьосник право в очите.

— Нима Саймън Лавлейс наистина мисли, че ще се присъединя към него?

— Така мисли.

— След всичко, което се случи?

— При все това. Той познава мисленето ти.

— Значи Саймън Лавлейс е глупак.

— Джон…

— Арогантен глупак!

— Ти трябва…

— След всичко, което ми причини? Дори и да ми предложи света, бих му отказал. Да се присъединя към него ли? По-скоро бих умрял!

Скайлър кимна сякаш беше доволен.

— Да. Знам. Така му и казах, че ще кажеш. Аз усетих какъв си — едно глупаво, объркано дете. Ха! Не си бил отгледан правилно, умът ти е замъглен. Ти не си ни от полза.

Той пристъпи напред. Обувките му изскърцаха по лъскавия под.

— Е, няма ли да бягаш, момченце? Джинът ти го няма. Не притежаваш никаква друга сила. Не искаш ли малко преднина?

Натаниел не побягна. Знаеше, че ще е фатално. Хвърли бърз поглед към другите маси, но не можа да види ясно какво имаше там; врагът му препречваше пътя към тях.

— Знаеш ли — каза старецът, — първият път, когато се срещнахме, бях впечатлен — толкова млад, с толкова много знания. Реших, че Саймън е прекалено суров с теб; дори случката със стършелите беше забавна и показваше предприемчив характер. По принцип бих те убил бавно — това щеше да ми достави допълнително забавление. Но имаме важна работа след няколко минути и не мога да отделя време за това.

Магьосникът вдигна ръка и изрече дума. Около пръста му се появи блестящ черен ореол, който просветваше и се движеше.

Натаниел се хвърли на една страна.