Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (30)

30

Бартимеус

Трябва да похваля бюрото на Ъндъруд. Беше старомодна, здрава вещ и за щастие Джабор се материализира от другата му страна. Трите секунди, които му бяха необходими да го разбие и да мине през него ми осигуриха достатъчно време да действам. Дотогава безделничех на тавана в една пукнатина над лампата. Сега се спуснах право надолу, едновременно с това превръщайки се в гаргойл. Стоварих се право върху господаря си, сграбчих го безцеремонно за врата и, тъй като Джабор беше препречил прозореца, подскочих към вратата.

Действията ми останаха почти незабелязани: магьосниците бяха заети с друго. Обвит в защитния си възел, Ъндъруд запрати една пращяща светкавица от син огън към Лавлейс. Тя го удари право в гърдите и изчезна. Амулета на Самарканд беше поел силата й.

Потроших вратата, минах през нея с момчето под мишница и се отправих нагоре по стълбите. Още не бях стигнал догоре, когато огромна експлозия разтърси коридора отзад и ни запрати право към насрещната стена. Ударът ме заслепи. Докато лежах, зашеметен за секунда, чух няколко последователни оглушителни трясъка. Атаката на Джабор явно беше прекалено силна: звучеше сякаш целият етаж на нивото на кабинета беше поддал пред нея^[1].

Не ми отне много време да се съвзема и да се изправя на крака, но ако щете вярвайте, за тези няколко секунди онова загубено момче беше изчезнало. Мярнах го горе на следващата площадка. Търчеше към стълбите. Само че надолу.

Разтърсих глава невярващо. Какво му бях казал за забъркването в проблеми? Вече беше се наврял право в ръцете на Лавлейс и с това бе рискувал живота и на двама ни. А ето го и сега, най-вероятно се насочваше право към Джабор. Напълно правилно би било да бяга, за да спаси мизерния си живот, но поне да го правеше в правилната посока. Размахах криле и започнах да го преследвам безжалостно.

Второто златно правило при бягство гласи: не вдигай излишен шум. Като стигна до приземния етаж, чух как брутално го нарушава с рев, който прокънтя по цялото стълбище:

— Госпожо Ъндъруд! Госпожо Ъндъруд! Къде сте? — Виковете му ечаха дори по-силно от трясъците, изпълващи цялата къща.

Направих отегчена гримаса и изминах и последните стълби, за да видя, че коридорът вече се пълни с облаци дим. В дъното му танцуваше блещукаща червена светлина. Момчето беше пред мен — виждах го как се препъва, тичайки към огъня.

— Госпожо Ъндъруд!

Нещо се раздвижи далеч навътре в дима. Беше фигура, прегърбена в един ъгъл, зад преграда от пламтящи огнени езици. Момчето също я видя. Заклатушка се към нея. Забързах се и протегнах нокти.

— Госпожо Ъндъруд? Вие ли…?

Фигурата се изправи. Имаше глава на звяр.

Момчето отвори уста да изкрещи. Точно в този момент го настигнах и го хванах през кръста. Аха да изпищи ужасено.

— Аз съм, идиот такъв. — Задърпах го назад към стълбите. — То идва да те убие. Искаш ли да умреш заедно с господаря си?

Лицето му изразяваше объркване. Думите го шокираха. Не мисля, че до този момент наистина разбираше какво се случва, въпреки че всичко ставаше пред очите му. Но се радвах, че го казах; беше време да научи какви са последствията от действията му.

Джабор пристъпи през огнената стена. Кожата му лъщеше сякаш бе намазана с олио; танцуващите пламъци се отразяваха по него, докато крачеше през коридора.

Отново тръгнахме по стълбите. Крайниците ме боляха от тежестта на господаря ми. Краката му се влачеха; изглеждаше неспособен да се движи.

— Нагоре — изръмжах. — Къщата е долепена до съседните. Ще опитаме през покрива.

Той успя да измънка.

— Моят господар…

— Е мъртъв — казах аз. — Най-вероятно погълнат цял. — Най-добре беше да се изразявам точно.

— Но госпожа Ъндъруд…

— Без съмнение е при съпруга си. Вече не можеш да й помогнеш.

И тук, ако щете вярвайте, глупакът започна да се бори, размахвайки хилавите си юмруци.

— Не! — извика той. — Аз съм виновен! Трябва да я намеря…! — Гърчеше се като змиорка, изплъзваше се от хватката ми. Само след секунда щеше да се прехвърли през парапета на стълбището и да падне право в нежните ръце на Джабор. Изпсувах цветисто^[2] и, стисвайки го за ухото, го задърпах нагоре по стълбите.

— Спри да се дърпаш! — казах му. — Не направи ли достатъчно безполезни жестове за днес?

— Госпожа Ъндъруд…

— Не би искала и ти да умреш — осмелих се да изкажа предположение^[3]. — Да, грешката е твоя, но, ъъъ, недей да виниш себе си. Животът е за живите…, а, ъъъ… О, както и да е. — Омръзна ми^[4].

Не знам дали беше заради мъдрите ми слова, но момчето спря да се противи. Бях сложил ръка около врата му и го влачех нагоре, завивайки зад всеки следващ ъгъл, наполовина летейки, наполовина ходейки толкова бързо, колкото беше възможно. Стигнахме втората площадка и продължихме нататък, нагоре по стълбището към таванската стая. Точно под нас стъпалата скърцаха и се разтрошаваха под стъпките на Джабор.

Докато стигнахме горе, господарят ми се беше възстановил достатъчно, за да върви залитайки почти без чужда помощ. И така, подобно на безнадеждната двойка в трикрако състезание^[5], която се влачи най-отзад на фона на съчувствените аплодисменти, ние стигнахме таванската стая все още живи. Което, предполагам, не беше никак малко.

— Прозореца! — казах аз. — Трябва да се качим на покрива! — Изблъсках Натаниел към капандурата и я блъснах с юмрук. Вътре нахлу студен въздух. Прелетях през дупката, кацнах на покрива и протегнах ръка назад в стаята. — Хайде — рекох, — излизай.

Но за мое изумление, проклетото момче се колебаеше. Довлече се до единия ъгъл на стаята, наведе се и вдигна нещо. Беше гадателското му стъкло. Не можех да повярвам! По петите го следваше смъртта с глава на чакал, а той се мотаеше заради това? Чак след това, с все още безизразно лице, дойде бавно до капандурата.

Има едно хубаво нещо в Джабор. Бавен е. Отне му известно време да се справи с измамното разположение на стълбите. Ако ни преследваше Факарл, щеше да успее да ни изпревари, да заключи и да сложи решетки на капандурата, а може би и да я обзаведе с чудесни нови ролетни щори преди да стигнем дотам. И все пак господарят ми беше толкова муден, че едва беше успял да стигне до ръката ми, когато на стълбите най-накрая се появи Джабор, от чието тяло изскачаха искри и подпалваха всичко платнено в къщата около него. Забеляза момчето, вдигна ръка и пристъпи напред.

И хубаво си прасна главата в ниската врата на таванската стая.

Това ми даде мига, от който се нуждаех. Извъртях се надолу през капандурата, придържайки се с крака като гибон, сграбчих момчето под мишницата и се залюлях обратно нагоре и навън през дупката. Докато падахме върху керемидите, от капандурата изригна огнено кълбо. Цялата сграда се разтресе.

Ако го бях оставил, момчето щеше да си лежи тук цяла нощ, взрян в звездите със стъклен поглед. Май беше в шок. Може би никой досега не се беше опитвал сериозно да го убие. А аз, съответно, имах добри реакции, породени от дългата ми практика: след миг бях отново на крака, вдигнах го и го повлякох, трополейки по наклонения покрив, като се захващах с нокти.

Насочих се към най-близкия комин и, хвърляйки момчето зад него, погледнах назад, откъдето бяхме дошли. Горещината отдолу си казваше своето: керемидите се разместваха, през пролуките между тях танцуваха малки пламъчета. Някъде се пропука и поддаде голяма дървена греда.

При капандурата имаше движение: от огъня излетя гигантска черна птица с разперени криле. Кацна на върха на покрива и промени формата си. Джабор се оглеждаше на всички страни. Шмугнах се зад комина и бързо хвърлих поглед напред.

Нямаше и следа от никой от другите роби на Лавлейс: никакви джинове, липсваха и наблюдателни сфери. Може би след като си беше върнал Амулета, той смяташе, че няма нужда от тях. Разчиташе на Джабор.

Къщите на улицата бяха долепени една до друга: това ни даваше широк път за бягство, простиращ се върху поредицата от свързаните покриви. Отляво покривите изглеждаха като тъмен рафт над осветената от улични лампи широка улица. Отдясно бяха надвесени над големите тъмни градини, обрасли с дървета и храсти. Малко по-нататък едно дърво беше оставено да расте близо до къщата. В това имаше потенциал.

Но момчето още не се беше съвзело. Не можех да разчитам на бързо придвижване от него. Джабор щеше да ни закове с Детонация преди да сме изминали и пет метра.

Рискувах да надникна бързо иззад ръба на тухлите. Джабор се приближаваше, леко свел глава, душейки нашите следи. Нямаше да мине много време преди да отгатне скривалището ни и да изпепели комина. Точно сега му беше времето да измисля някой брилянтен, непоклатим план.

И понеже не успях да го направя, аз импровизирах.

Оставяйки момчето да лежи, се издигнах иззад комина във формата на гаргойл. Джабор ме видя. В момента, в който стреля, аз прибрах крилете си за момент, за да мога мигновено да пропадна във въздуха. Детонацията прелетя над сведената ми глава, описа дъга над покрива и се взриви безвредно^[6] някъде на улицата отвъд. Размахах отново криле и се издигнах към Джабор, постоянно наблюдавайки малките огнени пламъчета, които се издигаха около краката му; те напукваха керемидите и обгаряха дървото отдолу, придържащо покрива.

Вдигнах нокти в помирителен жест.

— Не можем ли да го обсъдим? Може господарят ти да иска момчето живо.

Джабор никога не е обичал празните приказки. Още един пропуснат изстрел, който без малко да уцели, почти прекрати спора с мен. Летях бързо в спирала около него, задържайки го колкото беше възможно по-близо до същото място. С всеки негов изстрел, силата на стрелбата отслабваше тази част от покрива, върху която стоеше; всеки път когато това се случеше, покривът трепереше все по-силно. Но енергията ми свършваше — резките ми маневри ставаха все по-мудни. Крайчецът на една Детонация засегна крилото ми и се строполих на керемидите.

Джабор пристъпи напред.

Вдигнах ръка и дадох ответен изстрел. Беше слаб и летеше ниско, прекалено ниско, за да го притесни. Удари керемидите точно пред краката му. Той дори не трепна. Вместо това се изсмя триумфално…

… което беше прекъснато от сриването на цялата част от покрива под него. Основната греда, която се простираше по дължината на сградата, се счупи на две; напречните греди паднаха; дървото, мазилката, както и керемида след керемида паднаха в огнения ад на къщата отдолу, повличайки Джабор със себе си. Явно се стовари от доста високо — през четири горящи етажа, чак до мазето под земята. Голяма част от къщата се бе срутила право отгоре му.

През дупката с пукане се издигаха пламъци. На мен, докато се хващах за ръба на комина и се прехвърлях през него към оттатъшната страна, това ми прозвуча като серия аплодисменти.

Момчето се беше свило там, с безизразни очи, вторачено в тъмнината.

— Спечелих ни няколко минути — казах, — но нямаме време за губене. Мърдай.

Не знам дали го направи заради дружелюбния тон в гласа ми, но успя да се вдигне на крака достатъчно бързо. Обаче после тръгна, влачейки се по покрива със скоростта и елегантността на ходещ труп. С това темпо щеше да му отнеме цяла седмица да се приближи до дървото. Дори старец с две стъклени очи би го настигнал, да не говорим за някой сърдит джин. Погледнах назад. Засега нямаше и следа от преследване — само пламъци, издигащи се с рев през дупката. Без да губя дори миг, призовах всичките си останали сили и преметнах момчето през рамо. После хукнах колкото можех по-бързо по покрива.

След четири къщи се изравнихме с дървото — една вечнозелена ела. Най-близките клони бяха отдалечени само на четири метра. Но преди това се нуждаех от почивка. Хвърлих момчето на керемидите и отново проверих зад нас. Нищо. Джабор си имаше проблеми. Представих си го как вилнее из огнения ад на мазето, погребан под тонове горящи отломки, борейки се да се измъкне…

Внезапно сред пламъците се появи движение. Беше време да тръгваме.

Не дадох на момчето възможност да се паникьоса. Грабвайки го за кръста, изтичах надолу по покрива и отскочих от ръба. То не издаде нито звук, докато описвахме дъга във въздуха, оцветени в оранжево от светлината на огъня. Крилата ми пляскаха отчаяно и ни придържаха във въздуха достатъчно дълго, докато накрая се врязахме в короната на вечнозеленото дърво. Клоните ни удряха, мушкаха и се чупеха.

Прегърнах ствола и не позволих да паднем. Момчето се закрепи на един клон. Погледнах назад към къщата. На фона на огъня бавно и неотклонно се придвижваше тъмен силует.

Хванах ствола малко по-хлабаво и двамата се плъзнахме надолу. При спускането кората се белеше при допира с всеки мой нокът. Приземихме се на мократа трева в тъмницата в основата на дървото.

Изправих момчето отново на крака.

— Сега — пълна тишина! — прошепнах аз. — И се придържай под дърветата.

После аз и господарят ми започнахме да се промъкваме през мократа и тъмна градина, докато воят на пожарните се приближаваше по улицата оттатък и поредната огромна греда рухваше в пламтящите руини на къщата на неговия господар.