Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (20)

20

Разбиването на първична сфера в затворено пространство винаги е страшен и разрушителен акт: колкото по-малко е помещението или по-голяма сферата, толкова по-лоши са последствията. Натаниел и повечето от магьосниците там имаха късмет, че Уестминстърската зала беше изключително голяма, а сферата — сравнително малка. И въпреки това ефектът беше забележителен.

При счупването на стъклото, затворените първични, които бяха стояли набутани в нея в продължение на много години, ненавиждащи същността на останалите, както и разговорите помежду си, се отделиха един от друг с адска сила. Въздух, земя, огън и вода: всичките четири елемента експлодираха от малкия си затвор със страшна скорост, освобождавайки хаос във всички посоки. Многото хора, стоящи наблизо бяха едновременно отхвърлени назад, обсипани с камъни, опърлени от огън и залети от хоризонтални колони вода. Почти всички магьосници паднаха на земята, пръснати като кегли около епицентъра на експлозията. Понеже стоеше в края на тълпата, Натаниел беше защитен от първата вълна на взрива, но въпреки това се озова подхвърлен във въздуха и запратен назад към вратата, водеща към речната тераса.

Повечето големи магьосници се измъкнаха здрави и читави. Те си имаха защитни механизми, предимно пленени джинове инструктирани да се материализират в момента, когато някоя агресивна магия се приближеше до личността на господаря им. Предпазните Щитове погълнаха или отклониха силните частици огън, земя или вода и със свистене запратиха поривите на вятъра към покривните греди. Малка част от по-слабите магьосници и техните гости нямаха този късмет. Някои бяха запратени рикоширайки между съществуващите защитни бариери, удряни до загуба на съзнание от бушуващите елементи; други бяха пометени по плочите на пода от малки приливни вълни кипяща вода и насъбрани на прогизнали купчини в средата на залата.

Министър-председателят вече бе изчезнал. Точно когато сферата се разби в камъните на три метра от сцената, от въздуха се появи един тъмнозелен африт и го обви в Херметическа Мантия, която веднага го вдигна във въздуха и го изнесе през капандура на покрива.

Полузамаян от удара във вратата, Натаниел се опитваше да се изправи, когато видя двама от мъжете в сиви сака да тичат към него със застрашителна скорост. Падна назад, те го прескочиха и изтичаха през вратата на терасата. Докато вторият минаваше отгоре с изумителен скок, той изръмжа по особен гърлен начин, от който на Натаниел му настръхна косата. Чу боричкане на речната тераса; дращещ звук като от нокти по камък; два далечни плясъка.

Предпазливо вдигна глава. Терасата беше празна. Насъбраната в залата енергия на освободените първични се беше оттекла по естествения си път. Водата бе изтекла в пукнатините между плочите на пода; буци кал и пръст бяха пръснати по стените и лицата на гостите; няколко пламъка все още облизваха краищата на алените завеси на сцената. Сега вече мнозина от магьосниците се раздвижваха, изправяха се на крака или помагаха на други да станат. Няколко останаха проснати на пода. Прислужниците притичваха надолу по стълбите и от съседните стаи. Хората бавно започнаха да си възвръщат гласовете; чуваха се викове, циврене, няколко позакъснели и доста пресилени писъка.

Натаниел се изправи на крака, пренебрегвайки острата болка в рамото, където се беше блъснал в стената и разтревожен започна да търси госпожа Ъндъруд. Ботушите му се хлъзгаха по мръсотията на пода.

Дебелакът в белия костюм се беше облегнал на патериците си и говореше със Саймън Лавлейс и стария, сбръчкан магьосник. Никой от тях не изглеждаше много пострадал от атаката, въпреки че челото на Лавлейс беше ожулено, а очилата му — леко напукани. Докато Натаниел ги подминаваше, те се обърнаха едновременно и очевидно измърмориха общо заклинание за призоваване, защото внезапно пред тях се материализираха шест високи, стройни джина със сребристи наметала. Раздадоха се заповеди. Демоните се издигнаха във въздуха, понесоха се бързо към терасата и изчезнаха.

Госпожа Ъндъруд седеше на задника си с объркано изражение. Натаниел клекна до нея.

— Добре ли сте?

Брадичката й бе покрита с кал, а косата около едното й ухо — леко опърлена, но иначе изглеждаше невредима. На Натаниел леко му се доплака от облекчение.

— Да, да, така мисля, Джон. Няма нужда да ме прегръщаш така. Радвам се, че не си ранен. Къде е Артър?

— Не знам. — Натаниел огледа мърлявата тълпа. — А, ето го.

Господарят му очевидно не бе имал време да издигне ефективна защита, ако се съдеше по брадата му, която сега наподобяваше разцепените половини на ударено от светкавица дърво. Предните части на изисканите му сако и риза бяха отнесени, останал бе само един почернял потник и димяща вратовръзка. Панталоните му също не бяха останали незасегнати; сега те започваха прекалено надолу от кръста и свършваха прекалено нагоре от глезените. Господин Ъндъруд стоеше близо до една групичка в същото положение като него, с широко опулени от възмущение очи и покрито със сажди лице.

— Мисля, че ще оживее — каза Натаниел.

— Иди и му помогни, Джон. Хайде, върви. Аз съм добре, наистина. Просто трябва да поседна за малко.

Натаниел се приближи до господаря си предпазливо. Нямаше да се учуди, ако Ъндъруд обвинеше него за нещастието.

— Сър? Добре ли…?

Господарят му явно не забелязваше присъствието му. Изпод почернените му вежди гореше силна ярост. С авторитетно усилие той издърпа накъсаните останки от сакото напред и ги закопча с единственото останало копче. Приглади надолу вратовръзката си, потрепвайки леко от топлината. После закрачи към най-близката група суетящи се гости. Несигурен какво да направи, Натаниел се повлече след него.

— Кой беше? Видяхте ли? — заговори рязко Ъндъруд.

Една жена, чиято вечерна рокля висеше от раменете й като мокра носна кърпичка, разтърси глава.

— Стана прекалено бързо. — Няколко от другите кимнаха.

— Някакъв предмет дойде отзад…

— Най-вероятно през портал, някой магьосник-ренегат…

Намеси се беловлас мъж със скимтящ глас.

— Казват, че някой е влязъл през терасата…

— Няма начин — ами охраната?

— Извинете, сър…

— Тази „Съпротива“, мислите ли, че те…?

— Лавлейс, Скайлър и Пин изпратиха проследяващи демони по реката.

— Сър…

— Негодникът трябва да е скочил в Темза и сигурно е отнесен.

— Сър! Аз го видях!

Най-накрая Ъндъруд се обърна към Натаниел.

— Какво? Какво каза?

— Аз го видях, сър. Момчето на терасата…

— Мили боже, ако лъжеш…

— Не, сър, беше точно преди да го хвърли, сър. Държеше синьо кълбо в ръце. Притича през вратата и го хвърли, сър. Беше с тъмна коса, момче, малко по-голямо от мен, сър. Слабо, с тъмни дрехи, май беше с палто, не видях какво стана с него след като го хвърли. Беше първична сфера, сигурен съм, малка. Така че не трябваше да е магьосник, за да я счупи…

Натаниел спря да си поеме дъх, внезапно осъзнал, че в ентусиазма си беше разкрил много по-големи познания за магията, отколкото можеше да има един чирак, който тепърва щеше да призовава първия си моулър. Но явно нито Ъндъруд, нито някой от останалите магьосници забелязаха този факт. Трябваха им няколко секунди да възприемат думите му, после се обърнаха и започнаха да говорят много бързо, приказвайки един през друг, нетърпеливи да изложат теориите си.

— Сигурно е Съпротивата, но те магьосници ли са или не? Винаги съм казвал…

— Ъндъруд, Вътрешни работи е твой отдел. Регистрирани ли са някакви откраднати първични сфери? Ако е така, какво, по дяволите, се прави по въпроса?

— Не мога да кажа, секретна информация…

— Недей да мрънкаш под това, което е останало от брадата ти, човече. Имаме право да знаем!

— Дами и господа… — Гласът беше мек, но ефектът бе моментален. Шумът утихна, всички глави се извърнаха. Саймън Лавлейс се беше появил в края на групата. Косата му отново си беше на мястото. Въпреки счупените очила и ожуленото чело, той беше елегантен както винаги. Устата на Натаниел пресъхна.

Лавлейс огледа групата с бързите си тъмни очи.

— Не тормозете бедния Артър, моля — каза той. За момент на лицето му просветна усмивка. — Той не е виновен за това безчинство, горкият. Атентаторът явно е влязъл откъм реката.

Един чернобрад мъж посочи Натаниел.

— Така казва момчето.

Тъмните очи се спряха на Натаниел и леко се разшириха, като го познаха.

— Младият Ъндъруд. Видя го, така ли?

Натаниел кимна мълчаливо.

— Добре. Виждам, че си наблюдателен, както винаги. Той има ли си вече име, Ъндъруд?

— Ъъъ, да — Джон Мандрейк. Официално съм го записал.

— Добре, Джон. — Тъмните очи се приковаха към него. — Заслужаваш да бъдеш поздравен. Никой друг от тези, с които говорих досега, не е успял да го види добре. По-късно полицията може да иска показания от теб.

Натаниел раздвижи езика си.

— Да, сър.

Лавлейс се обърна към другите.

— Атентаторът е спрял лодката под терасата, покатерил се е по крайречната стена и е прерязал гърлото на пазача. Няма тяло, но има доста кръв, така че най-вероятно го е пуснал в Темза. Явно и самият той е скочил в реката и е бил отнесен. Може и да се е удавил.

Чернобрадият изрази неодобрението си.

— Нечувано! Какво си е мислел Дювал? Полицията трябваше да предотврати това.

Лавлейс вдигна ръка.

— Напълно съм съгласен. Но двама полицаи веднага тръгнаха по следата. Те може да намерят нещо, въпреки че водата няма да запази миризмата. Изпратих джинове и по бреговете. Страхувам се, че на този етап не мога да ви кажа нищо повече. Трябва да сме благодарни, че министър-председателят е в безопасност и никой важен не беше убит. Мога ли най-смирено да ви предложа да си отидете в къщи да се съвземете — и може би да си смените дрехите? Без съмнение по-късно ще ви бъде дадена още информация. А сега, ако ме извините…

Той се отдели с усмивка и отиде до друга шепа гости. Групата го изгледа с отворени уста.

— Ама че арогантен… — Чернобрадият магьосник изсумтя и млъкна. — Човек не би си и помислил, че е бил само заместник-министър на търговията. Един ден ще се окаже, че някъде го причаква някой африт… Е, аз няма да се мотая повече тук, дори и ако вие решите да го направите.

Той си тръгна, стъпвайки тежко. Един след друг останалите последваха примера му. Господин Ъндъруд безмълвно взе жена си, която беше заета да сравнява ожулванията си с една двойка от Форин Офис и, с подтичващия отзад Натаниел, напусна напрегнатата бъркотия в Уестминстърската зала.

 

 

— Мога само да се надявам — каза господарят му, — че това ще ги подтикне да ми дадат още субсидии. Ако не го направят, какво могат да очакват? С мизерен отдел от шестима магьосници! Аз не съм чудотворец!

През първата половина от пътуването в колата цареше тягостна тишина и мирис на опърлена брада. След като излязоха от централен Лондон, обаче, Ъндъруд внезапно стана много разговорлив. Явно нещо го тормозеше.

— Не е твоя грешката, скъпи — каза утешително госпожа Ъндъруд.

— Не, но ще обвинят мен! Нали ги чу там вътре, момче — обвиняваха ме заради всичките кражби!

Натаниел, като никога, си позволи да зададе въпрос.

— Какви кражби, сър?

Ъндъруд удари по волана отчаяно.

— Онези, извършени от така наречената „Съпротива“, разбира се! Магически предмети, откраднати от небрежни магьосници из цял Лондон. Предмети като първичната сфера — няколко от тях бяха открити през януари в един склад, ако не се лъжа. През последните няколко години престъпления като това станаха все по-често срещани и аз би трябвало да се боря с тях — само с още шестима магьосници във Вътрешни работи.

Натаниел се окуражи. Той се наведе напред от задната седалка.

— Извинете, сър, но кои са Съпротивата?

Ъндъруд зави край един ъгъл прекалено бързо, едва избегна една стара жена и й изкара ангелите като стовари юмрук върху клаксона. — Шайка предатели, на които не им харесва ние да управляваме — изръмжа той. — Сякаш не ние сме дали на тази страна богатството и величието й. Никой не знае кои са, но със сигурност не са многобройни. Шепа обикновени, търсещи подкрепа по църквите; няколко малоумни подстрекатели, които се възмущават от магията и това, което тя прави за тях.

— Значи те не са магьосници, сър?

— Разбира се, че не са, глупако, точно в това е идеята! Те са обикновени, като оборски тор! Те мразят нас и всичко магическо и искат да свалят правителството! Сякаш това е възможно. — Той ускори и мина на червено, махайки нетърпеливо на пешеходците, които се хвърлиха назад към безопасността на тротоара.

— Но защо им е да крадат магически предмети, сър? Искам да кажа, ако мразят магическите неща.

— Кой знае? Тяхното мислене винаги е погрешно, естествено. Те са просто обикновени. Вероятно се надяват, че това ще намали нашата сила — сякаш от загубата на няколко артефакта ще има разлика! Но някои устройства могат да се използват и от немагьосници, както видя днес. Може би трупат оръжия за някакво бъдещо нападение, може би по повеля на чуждо правителство… невъзможно е да се каже, докато не ги намерим и унищожим.

— Но това беше тяхната първа истинска атака, така ли, сър?

— Първата от такъв размер. Имаше няколко нелепи инцидента… Стъкленици с моулъри, хвърлени по официални коли: такива неща. Били са наранявани магьосници. В един от случаите шофьорът се блъсна. Докато бил в безсъзнание от колата му било откраднато куфарчето с няколко магически предмета… Беше много притеснително за него, идиота му с идиот. Но сега Съпротивата отиде твърде далеч. И казваш, че атентаторът бил млад?

— Да, сър.

— Интересно… Докладвано е за младежи и на другите местопрестъпления. Без значение млади или стари, тези крадци ще проклинат деня, в който са били заловени. След тази вечер, всеки който притежава открадната магьосническа собственост ще понесе най-строгите наказания, които правителството ни може да измисли. Няма да умрат бързо, можеш да си уверен в това. Каза ли нещо, момче?

Натаниел беше издал несъзнателен звук, нещо средно между задавяне и писукане. Внезапно пред очите му беше изникнало видение на също така откраднатия Амулет на Самарканд, който дори сега бе скрит някъде в кабинета на Ъндъруд. Той разтърси глава мълчаливо.

Колата зави покрай последния ъгъл и забръмча надолу по тъмния и тих път. Ъндъруд влезе в мястото за паркиране пред къщата.

— Запомни ми думите, момче — каза той, — правителството ще трябва да действа сега. Ще поискам допълнителен персонал за моя отдел още утре сутрин. Тогава може би ще започнем да залавяме тези крадци. И когато го направим, ще им късаме крайниците един по един.

Той излезе от колата и затръшна вратата, оставяйки след себе си пресен мирис на изгорели косми. Госпожа Ъндъруд обърна глава към задната седалка. Натаниел седеше с изправен гръб, скован врат и празен поглед.

— Горещ шоколад преди лягане, скъпи? — попита тя.