Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (10)

10

Бартимеус

Най-накрая зората дойде.

Първите плахи лъчи проблясваха в небето на изток. Над хоризонта на Доклънд бавно се издигна ореол от светлина. Приветствах я, но не идваше достатъчно бързо.

Цялата нощ беше изморителна, а на няколко пъти дори унизителна. Постоянно се бях крил, разтакавал и бягал, в този порядък, през половината пощенски райони на Лондон. Бях малтретиран от едно тринайсетгодишно момиче. Бях се крил в кошче за боклук. А сега, като капак на всичко, седях клекнал на покрива на Уестминстърското абатство и се преструвах на водоливник^[1]. Нещата не можеха да станат много по-зле.

Един издигащ се лъч освети края на Амулета, който беше увиснал на покрития ми с лишеи врат и той просветна ярко като стъкло. Автоматично вдигнах крайник да го покрия просто в случай, че нечий остър поглед наблюдаваше, но така или иначе вече не бях твърде притеснен.

Бях останал в онова кошче в тясната уличка в продължение на няколко часа, достатъчно дълго за да си почина и да бъда напълно пропит от миризмата на гниещи зеленчуци. После ми хрумна умната идея да поживея на камъните на абатството. Там бях защитен от изобилието от магически елементи в сградата — те прикриваха сигнала на Амулета^[2]. От моята наблюдателница бях видял няколко сфери в далечината, но нито една от тях не се приближи. Най-накрая нощта си беше отишла и магьосниците се бяха изморили. Сферите в небето бяха изчезнали. Положението вече не беше толкова напечено.

С изгряването на слънцето аз нетърпеливо чаках предстоящото призоваване. Момчето беше казало, че ще ме извика призори, но без съмнение спеше като един малък безделник, какъвто и беше.

Междувременно си подредих мислите. Единственото кристално ясно нещо беше, че момчето е жертва на възрастен магьосник, на нечие сенчесто влияние, което искаше да прехвърли вината за кражбата върху детето. Не беше трудно да се досетя за това — никой на неговата възраст не би ме призовал сам, защото това беше твърде трудна задача. Вероятно някой неизвестен магьосник искаше да скрои номер на Лавлейс и да поеме контрол над силата на Амулета. Ако беше така, той рискуваше всичко. Съдейки по мащаба на търсенето, което току-що бях избегнал, няколко силни хора бяха доста загрижени от неговата загуба.

Самият Саймън Лавлейс беше забележителен съперник. Това се доказваше от факта, че беше успял да извика (и укроти) и Факарл, и Джабор. Не смятах, че шансовете на хлапака са големи, когато магьосникът го сгащеше.

От друга страна налице беше и момичето, онази не-магьосница, чиито приятели устояха на магията ми и видяха през илюзиите ми. Бяха минали няколко века откакто за последен път срещнах човеци от техния вид, така че да ги открия тук, в Лондон, беше интригуващо. Трудно беше да се каже дали разбираха, или не какво предизвиква тяхната намеса. Момичето май дори не знаеше какво точно представлява Амулета; знаеше само, че е нещо, което си заслужава да се притежава. Тя със сигурност не беше съюзник на Лавлейс или момчето. Странно… не можех да разбера къде се вмества в цялата история.

Е, какво пък, това нямаше да е мой проблем. Светлината огря покрива на абатството. Позволих си за кратко лукса да си извия крилете.

В този момент дойде призоваването.

Сякаш в мен се забиха хиляди рибарски кукички. Изведнъж бях задърпан в няколко посоки. Твърде дългото съпротивляване носеше риска от разкъсване на същността ми, а и нямах интерес да отлагам. Исках да предам Амулета и да приключа.

— Добре, какво е това?

— Бартимеус, заповядвам ти да разкриеш дали изпълни задачата си прилежно и напълно…

— Разбира се, че съм. Ти какво си мислиш, че е това, евтино бижу ли? — Посочих с нокти към Амулета, който се удряше в гърдите ми. На несигурната светлина на свещите той трептеше и проблясваше. — Амулета на Самарканд. Беше на Саймън Лавлейс. Сега е твой. Скоро отново ще е на Саймън Лавлейс. Вземи го и се радвай на последствията. Искам да те питам за пентаграма, който си нарисувал тук: какви са тези рунически символи? Този допълнителен ред?

Детето изпъчи гърди.

— Пентаграмът на Аделбранд. — Ако не го познавах бих могъл да се закълна, че се ухили самодоволно, една неприлична физиономия за толкова млад човек.

Пентаграмът на Аделбранд. Това означаваше неприятности. Направих доста зрелищна проверка на линиите на звездата и кръга, търсейки миниатюрни пролуки или изкривявания в тебешира. После разгледах внимателно и самите руни.

— Аха! — Изревах аз. — Това си го изписал погрешно! Знаеш какво означава това, нали…? — Извих се като готова за скок котка.

Лицето на детето се превърна в интересна смесица от бяло и червено, долната му устна затрепера, а очите му изскочиха от орбитите си. Изглеждаше сякаш много му се искаше да побегне, но не го направи, така че планът ми се провали^[3]. Той набързо прегледа буквите на пода.

— Подъл демон! Пентаграмът е здрав — той все още те обвързва.

— Добре де, значи съм излъгал — смалих се аз. Каменните ми криле се свиха под гърбицата. — Искаш ли този амулет или не?

— П-постави го в онзи съд.

Малка керамична купичка седеше на пода по средата между най-външните дъги на двата кръга. Свалих Амулета и с известна доза вътрешно облекчение го хвърлих небрежно в купичката. Момчето се наведе към него. Наблюдавах го много внимателно с крайчеца на окото си — ако кракът му или дори само един пръст попаднеше извън кръга щях да се хвърля върху него по-бързо от богомолка.

Но детето беше достатъчно умно да не го направи. От джоба на опърпаното си палто извади пръчка. На върха й беше натъпкано извито парче жица, което подозрително много приличаше на огънат кламер. С няколко внимателни мушвания и дръпвания той закачи ръба на купата с куката и я издърпа в своя кръг. После вдигна веригата на Амулета и сбърчи нос.

— Уф, отвратително.

— Аз нямам нищо общо с това. Можеш да виниш канализацията на Родърхайд. Или не, като се замисля пак, обвинявай себе си. Заради теб прекарах цялата нощ в опити да избегна залавянето ми. Имаш късмет, че не се потопих целия.

— Бил си преследван? — Звучеше почти разпалено. Грешна емоция, хлапе — пробвай страх.

— От половината демонични орди в Лондон. — Завъртях каменните си очи и изтраках с клюн. — Не се залъгвай, момче, те идват насам, жълтооки и дебнещи, готови да те сграбчат. Ще бъдеш безпомощен, беззащитен пред тяхната сила. Имаш само един шанс, освободи ме от този кръг и аз ще ти помогна да избегнеш техните лапи^[4].

— Да не ме мислиш за глупак?

— Амулетът в ръцете ти отговаря на този въпрос. Е, няма значение. Аз изпълних своето поръчение, задачата ми е завършена. Желая ти на добър час в остатъка от краткия ти живот! — Формата ми затрепери и започна да избледнява. Вълнист стълб от пара се издигна от пода сякаш да ме погълне и отнесе. Това си беше просто желание — Пентаграмът на Аделбранд щеше да се погрижи за обратното.

— Не можеш да тръгнеш! Имам друга работа за теб.

Дори повече от новото пленничество ме дразнеха архаизмите, които употребяваше. „Подъл демон“ и т.н. Никой вече не използваше такъв език, поне от двеста години насам. Всеки би си помислил, че е изучил занаята си изцяло от някаква стара книга.

Но със или без тези думи, той беше напълно прав. Повечето обикновени пентаграми те задържат само за една поръчка. Изпълняваш я и си свободен да си отидеш. Ако магьосникът те иска отново, трябва да повтори всичките изтощаващи дрънканици от самото начало. Но Пентаграмът на Аделбранд предотвратяваше това: допълнителните му линии и магически формули заключваха здраво вратата и те принуждаваха да останеш за допълнителни заповеди. Това беше сложна магическа формула и изискваше енергията и концентрацията на възрастен, което ми даде оръжие за следващото ми нападение.

Оставих парата да се отдръпне.

— И така, къде е той?

Момчето беше заето да обръща Амулета в бледите си ръце. То вдигна поглед разсеяно.

— Къде е кой?

— Шефът, твоят господар, тайният съветник, властта зад трона. Човекът, който те е подтикнал към тази малка кражба, който ти е казал какво да говориш и какво да чертаеш. Мъжът, който ще си остане невредим в сянка, докато джиновете на Лавлейс подмятат разкъсания ти труп по покривите на Лондон. Той играе някаква игра, за която ти не знаеш нищо, но ти се харесва заради невежеството ти и детската ти суетност.

От това го заболя. Устните му се свиха леко.

— Чудя се какво ли ти е казал? — Възприех покровителствен, напевен глас. — „Браво, младежо, ти си най-добрият малък магьосник, който съм виждал от доста време насам. Кажи ми, искаш ли да извикаш един силен джин? Искаш ли? Ами добре тогава, защо да не го направим? Можем да свием номер на някого — да откраднем амулет…“

Момчето се изсмя. Не очаквах това. Очаквах гневно избухване или някаква тревога. Но не, то се изсмя.

Завъртя Амулета за последен път, после се наведе и го остави в купичката. И това не го очаквах. Като използва пръчката с куката, той избута съда обратно през кръга до първоначалното му място на пода.

— Какво правиш?

— Давам ти го обратно.

— Не го искам.

— Вдигни го.

Нямах намерение да влизам в някакъв превзет словесен двубой с някакъв дванайсетгодишен хлапак, особено пък с такъв, който можеше да ми наложи волята си, така че се пресегнах през кръга си и вдигнах Амулета.

— А сега какво? Да знаеш, че когато Саймън Лавлейс дойде, аз няма да вися с това нещо в мен. Веднага ще му го върна с усмивка и ще му помахам за сбогом. И ще му посоча зад кое перде трепериш.

— Чакай.

Детето извади нещо лъскаво от един от вътрешните джобове на огромното си палто. Споменах ли, че то беше с около три номера по-голямо от него? Очевидно някога бе принадлежало на някой много лекомислен магьосник, тъй като въпреки множеството кръпки все пак се виждаха ясните останки от огън, кръв и нокти. Пожелах същата съдба на момчето.

Сега в лявата си ръка то държеше лъскав диск — гадателско стъкло от силно полиран месинг. Прокара дясната си ръка над него няколко пъти и започна да се взира в отражателния метал с пасивна концентрация. Който и да беше затвореният дявол, който обитаваше диска, той скоро отговори. Оформи се неясна картина; момчето я наблюдаваше внимателно. Бях прекалено далеч, за да я видя, но докато той беше разсеян с друго аз самият също се огледах.

Неговата стая… трябваше ми следа към неговата самоличност. Може би някое писмо, адресирано до него или пък табелка с името на палтото му. И на двете вече бях попадал преди. Естествено, че не търсех рожденото му име — би било твърде много да се надявам на това, но като начало и официалното му име щеше да ми свърши работа (всички магьосници притежават две имена — официалното им име и рожденото. Рожденото име е това, което им е дадено от родителите им и, понеже е тясно свързано с истинската им природа и същност, то е източник на огромна сила и слабост. Те се стремят да го запазят в тайна от всички, защото ако го научи някой враг, той или тя може да го използва да се сдобие с власт над тях по същия начин, както магьосниците могат да призоват джин само като знаят истинското му име. Така че всички магьосници прикриват изключително внимателно своите рождени имена и ги заменят с официални, когато навършат необходимите години. Винаги е полезно да знаеш официалното име на магьосника, но е много, много по-добре да научиш тайното му такова.). Нямах късмет. Най-личното, интимно издайническо място в стаята — неговото бюро — беше внимателно покрито с плътна черна покривка. Гардеробът в ъгъла бе затворен, също и скринът. Сред бъркотията от свещи имаше една пукната стъклена ваза със свежи цветя — странна притурка. Реших, че не я е сложил самият той, значи някой го харесваше.

Детето махна с ръка над гадателското стъкло и повърхността му потъмня. Постави диска обратно в джоба си, после внезапно вдигна поглед към мен. Опа. Ето че се почваше.

— Бартимеус — започна той, — нареждам ти да вземеш Амулета на Самарканд и да го скриеш в магическото хранилище на магьосника Артър Ъндъруд, маскирайки го така, че той да не може да го види и постигайки това толкова незабележимо, че никой, нито човек, нито дух на това ниво или на друго да не те види на отиване или на връщане. Нареждам ти още да се върнеш при мен незабавно тихо и незабележимо, за да чакаш по-нататъшни инструкции.

Когато свърши, лицето му беше посиняло, тъй като беше изрекъл всичко на един-единствен дъх^[5].

Погледнах кръвнишки изпод каменните си вежди.

— Много добре. Къде пребивава този нещастен магьосник?

Момчето се усмихна леко.

— На долния етаж.