Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amulet of Samarkand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Амулетът на Самарканд

Превод: Борис Христов

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Коректор: Ангелина Вълчева

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-235-8

История

  1. — Добавяне

16

Бартимеус

Когато тръгнах от прозореца на таванската стая на момчето, главата ми беше толкова изпълнена с различни планове и сложни хитрини, че не гледах къде отивах и налетях на един комин.

Имаше нещо символично в това. Такива неща ти причинява измамната свобода.

И ето че се понесох във въздуха, един от милионите гълъби в огромния град. Слънцето огряваше крилата ми, а студеният въздух разрошваше красивите ми пера. Безкрайните редове от сиво-кафяви покриви се простираха под мен чак до неясния хоризонт, като браздите на гигантско есенно поле. И как само ми влияеше това огромно празно пространство. Искаше ми се да летя, докато оставя този прокълнат град далеч назад и никога да не се обръщам. Можех да го направя. Никой нямаше да ме спре. Нямаше да бъда призован отново.

Но не можех да последвам това желание. Момчето беше пределно ясно какво ще се случи, ако не шпионирам Саймън Лавлейс и ако не му извадя кирливите ризи. Естествено, в момента можех да отида където си поискам. Естествено, можех да използвам каквито си искам методи, за да се сдобия с информацията (без да забравям, че ако направех нещо, което да навреди на Натаниел, след време то щеше да навреди и на мен). Естествено, момчето нямаше да ме призове поне за известно време. (Беше изморен и се нуждаеше от почивка.[1]) Естествено, имах един месец да свърша работата. Но все пак трябваше да се подчинявам на заповедите му и той да е доволен. Ако ли не, имах среща с Old Chokey, който в този момент най-вероятно се наместваше бавно в гъстата, тъмна тиня на дъното на Темза.

Свободата е илюзия. Тя винаги си има цена.

 

 

Като премислих нещата, реших, че разполагам с оскъдния избор между това да започна с известно място или с известен факт. Мястото беше вилата на Саймън Лавлейс в Хампстед, където най-вероятно въртеше тайния си бизнес. Не исках да влизам в нея отново, но вероятно можех да я наблюдавам отвън и да видя кой влиза и кой излиза. Фактът беше, че магьосникът явно се бе сдобил с Амулета на Самарканд по нечестен начин. Вероятно можех да намеря някой, който знае повече за скорошната история на предмета — като например кой го е притежавал за последно.

От двете отправни точки посещението в Хампстед изглеждаше по-доброто начало. Поне знаех как да стигна дотам.

Този път стоях колкото беше възможно по-далеч. Открих къща на отсрещната страна на пътя, която предлагаше задоволителна гледка към портата и алеята на вилата, долетях до нея и кацнах на улука. После проучих терена. От предишната нощ в жилището на Лавлейс бяха направени някои промени. Защитният възел беше поправен и подсилен с допълнителен слой, а най-лошо обгорелите дървета бяха отрязани и махнати. По-страшното беше, че сега на четвърто и пето ниво по поляната дебнеха няколко високи, слаби, червеникави създания.

Нямаше и следа от Саймън Лавлейс, Факарл или Джабор, но аз така или иначе не очаквах нищо веднага. Писано ми беше да чакам поне час. Накокошиних се заради вятъра и се заех с наблюдението.

 

 

Три дни седях на този улук. Цели три дни. Сигурен съм, че почивката ми подейства добре, но болката, която изпитах заради формата си, ме направи раздразнителен. Освен това бях и много отегчен. Не се случи нищо значимо.

Всяка сутрин един възрастен градинар обикаляше имението, пръскайки изкуствен тор на местата по поляната, където бяха паднали Детонациите на Джабор. След обяд подрязваше дребната растителност и очистваше алеята с гребло преди да се замъкне вътре за чаша чай. Не забелязваше червените неща, три от които го дебнеха през цялото време, като гигантски гладни хищни птици. Без съмнение единствено строгите инструкции, по които бяха призовани, ги спираха да не го погълнат.

Всяка вечер се издигаше цяла флотилия от търсещи сфери, за да продължи издирването из града. Самият магьосник оставаше вътре, като без съмнение ръководеше други опити за намиране на своя амулет. Лениво се почудих дали Факарл и Джабор са страдали задето ме бяха оставили да избягам. Можех само да се надявам на това.

Сутринта на третия ден едно меко одобрително гукане наруши концентрацията ми. Един малък, добре изглеждащ гълъб се беше появил на улука от дясната ми страна и ме гледаше с определено заинтересован наклон на главата. Нещо в него ме накара да заподозра, че беше женски. Нададох нещо, което се надявах да е презрително и високомерно гукане и се обърнах. Гълъбът подскочи кокетно на улука. Само това ми трябваше: влюбена птица. Отдръпнах се. Тя подскочи малко по-близо. Вече бях на края на улука, кацнал над отвора на тръбата.

Изкушавах се да се превърна в бездомна котка и така да я уплаша, че да й изпопадат перата, но беше прекалено рисковано да се преобразявам толкова близо до вилата. Тъкмо щях да отлетя другаде, когато най-накрая забелязах нещо да напуска двора на Саймън Лавлейс.

В блещукащия син възел се отвори една малка кръгла дупка и през нея се появи малко, зелено като бутилка дяволче с крила на прилеп и свинска зурла. Дупката се затвори, дяволчето размаха криле и полетя надолу по улицата на височината на уличните лампи.

В едната си лапа държеше две писма.

В този миг точно в ухото ми прозвуча нежно гукане. Обърнах леко глава — и попаднах право на клюна на онзи безсрамен женски гълъб. С коварна женска ловкост тя се беше възползвала от възможността да се настани точно до мен.

Отговорът ми бе кратък и красноречив. Бръкнах й с крило в окото и я ритнах по перушината. Веднага след това полетях, следвайки дяволчето.

Беше ми ясно, че той е някакъв вид вестоносец, вероятно натоварен с нещо, което е твърде опасно или тайно за телефона и пощата. Бях виждал такива същества и преди[2]. Каквото и да носеше сега, това беше първата ми възможност да надникна в делата на Лавлейс.

Дяволчето се носеше над някакви градини, реейки се по въздушното течение. Аз го следвах, като размахвах енергично късите си крила. Най-безопасното и разумно нещо беше да не обръщам внимание на пликовете, които носи и вместо това да се съсредоточа върху опит да се сприятеля с него. Можех например да приема форма, сходна на друго дяволче вестоносец, да подхвана разговор и да спечеля доверието му в хода на още няколко случайни срещи.

Ако бях достатъчно търпелив, дружелюбен и непринуден, накрая той без съмнение щеше да се изпусне за нещо…

Или вместо това просто можех да го набия. Това беше по-бърз и по-директен подход и като цяло го предпочитах. Така че последвах дяволчето на дискретно разстояние и навлязох в градинката на Хампстед.

Когато стигнахме до една достатъчно отдалечена местност, от гълъб се превърнах в гаргойл; връхлетях върху нещастното дяволче отдолу и тупнахме в пакет на земята сред някакви опърпани дръвчета. След като свърших това, аз го хванах за крака и го разтръсках здравата.

— Пусни! — изврещя то, размахвайки напред-назад четирите си ноктести лапи. — Ще ти го върна! Ще ти отмъстя! Ще те направя на парчета, наистина ще го направя!

— Наистина ли, друже? — Завлякох го в един шубрак и го затиснах здраво под един голям камък. Отдолу се подаваха само зурлата и лапите му.

— Добре — рекох аз, сядайки с кръстосани крака върху камъка и издърпвайки пликовете от лапата му. — Първо ще прочета тези, а после може да поговорим. Можеш да ми разкажеш всичко, което знаеш за Саймън Лавлейс.

Дадох си вид, че не забелязвам наистина шокиращите ругатни, звучащи отдолу и се заех с пликовете. Бяха много различни. Единият беше простичък и напълно чист: не носеше нито име, нито знак и беше запечатан с малка капка червен восък. Другият беше по-ефектен; направен от мек, жълтеникав пергамент, печатът му беше притиснат с монограма на магьосника, СЛ. Беше адресиран до някой наречен г-н Р. Девъро.

— Първи въпрос — казах аз. — Кой е Р. Девъро?

Гласът на дяволчето беше приглушен, но нахален.

— Сигурно се шегуваш! Не знаеш кой е Рупърт Девъро? Ти тъп ли си или какво?

— Един малък съвет — казах аз. — В общия случай не е разумно да си груб с някой по-голям от теб, особено пък ако току-що са те натъпкали под огромен камък.

— Можеш да си завреш съвета… ***[3]

— Ще попитам отново. Кой е Рупърт Девъро?

— Министър-председателя на Великобритания, О Ти, Най-щедри и Милостиви.

— Така ли?[4] Лавлейс наистина се движеше във висшите кръгове. Нека тогава да видим какво имаше да каже на министър-председателя…

Извадих най-острия си нокът, внимателно отлепих запечатващия восък от плика и го сложих на сигурно място на камъка до мен. После отворих плика.

Не беше най-вълнуващото писмо, което някога съм залавял.

Скъпи Рупърт,

Моля, приеми моите най-искрени и най-смирени извинения, но тази вечер може да пристигна малко по-късно в Парламента. Изникна нещо спешно във връзка с голямото събитие следващата седмица и просто се налага да го свърша днес. Не бих искал никое от приготовленията да изостане твърде много от графика.

Искрено се надявам, че ще можеш да ми простиш, ако ме забавят.

Искам да използвам възможността отново да кажа колко неимоверно благодарни сме, че ще можем да бъдем домакини на конференцията.

Аманда вече обнови резиденцията и в момента поставя нови мебели (в новоперсийски стил) в твоя апартамент. Поръчала е и голямо количество от любимите ти деликатеси, включително и пресни езици от чучулиги.

Извинявам се отново. Със сигурност ще присъствам на Обръщението.

Искрено твой и неизменно покорен слуга,

Саймън

Типичният раболепен магьоснически начин на изразяване, от онзи тип подмазвачески дрънканици, от които ти остава мазно усещане на езика. Освен това и неинформативно. Все пак, поне не ми беше трудно да се досетя какво е това „изключително спешно нещо“ — това със сигурност можеше да е единствено липсващият Амулет. За отбелязване беше и, че той трябваше да го оправи преди „голямото събитие“ следващата седмица — някаква конференция. Това може би си струваше да се разследва. Що се отнася до „Аманда“, тя можеше да е единствено жената, която бях видял с Лавлейс при първата ми разходка до вилата. Щеше да е полезно да науча повече за нея.

Внимателно върнах писмото обратно в плика, взех восъчния печат и, като умело произведох малко пламъче, разтопих долната част. После лепнах печата отново и — чудо! Като нов.

После отворих втория плик. Вътре имаше малко листче хартия, на което беше написано кратко съобщение.

Билетите все още са изгубени. Може да се наложи да отменим представлението.

Моля, обмислете възможностите ни. Ще се видим в П. довечера.

Е, това вече беше нещо! Много по-подозрително: без получател, без подпис отдолу, всичко предпазливо и неясно. И, както при всички идеални тайни съобщения, истинското значение беше прикрито. Или поне би било такова за всеки дръвник, който рискува да го прочете. Аз, от друга страна, моментално прозрях през всичките глупости за загубени „билети“. Лавлейс отново тайно обсъждаше изгубения си амулет. Изглежда детето имаше право: вероятно магьосникът наистина имаше какво да крие. Време беше да задам на моя приятел дяволчето няколко директни въпроса.

— Така — казах аз, — този ненадписан плик. Къде го носиш?

— В резиденцията на господин Скайлър, О Най-ужасни. Той живее в Гринуич.

— И кой е господин Скайлър?

— Мисля, О, Господарю На Всички Джинове, че той е старият господар на господин Лавлейс. Редовно разнасям кореспонденция между тях. И двамата са министри в правителството.

— Разбирам. — Това беше все някаква отправна точка. Какво ли бяха намислили? Какво беше това „представление“, което можеше да се наложи да бъде отменено? От указанията в двете писма изглеждаше, че Лавлейс и Скайлър щяха да се срещнат тази вечер в Парламента, за да обсъдят делата си. Струваше си да съм там и да чуя какво имаха да си кажат.

Междувременно продължих с въпросите си.

— Саймън Лавлейс. Какво знаеш за него? Каква е тази конференция, която организира?

Дяволчето нададе отчаян писък.

— О, Ярък Лъч От Звездна Светлина, това ме наскърбява, но не знам! Дано бъда опечен заради невежеството си! Аз само разнасям съобщения, тъй като съм безполезен. Отивам, където ме пратят и нося отговори на връщане, никога не се отклонявам от курса си и никога не спирам — освен ако нямам достатъчно късмет да бъда причакан по твоя милост и да бъда смачкан под някой камък.

— Да, разбира се. А с кого е най-близък Лавлейс? На кого най-често носиш съобщения?

— О, Най-Славни От Славните, може би най-честата кореспонденция е с господин Скайлър. Освен него не се отличава никой друг. Те са главно политици и хора с високо положение в лондонското общество. Всички са магьосници, естествено, но постоянно са различни. Онзи ден, например, занесох съобщения на Тим Хилдик, регионален министър, на Шолто Пин от снаряжения „Пин“ и на и от Куентин Мейкпийс, театралния импресарио. Това е един типичен ден.

— Снаряжения „Пин“ — какво е това?

— Ако някой друг бе задал въпроса, О, Ти Който Си Ужасен И Велик, бих казал, че е невеж глупак. От теб това е знак за обезоръжаваща простота, източник на всички добродетели. Снаряжения „Пин“ е най-престижния доставчик на магически предмети в Лондон. Намира се на „Пикадили“. Шолто Пин е собственикът му.

— Интересно. Значи ако един магьосник иска да си купи артефакт, ще отиде в Пин?

— Да.

— Какво каза?

— Извинявай, Чудотворни, трудно е да ти измислям нови титли, когато задаваш толкова много въпроси.

— Добре, този път ще ти се размине. Значи освен Скайлър сред другите му контакти не се отличава никой? Сигурен ли си?

— Да, Възвишено Създание. Той има много приятели. Не мога да посоча някой сред другите.

— Коя е Аманда?

— Не мога да кажа, О, Първокласни. Вероятно е съпругата му. Никога не съм й носил съобщения.

„О, Първокласни.“ Ти наистина се стараеш, нали? Добре. Имам още два последни въпроса. Първо: някога виждал ли си или доставял ли си съобщения на висок мъж с черна брада, облечен в мръсна пелерина и ръкавици? Намръщен и тайнствен. Второ: какви слуги има Саймън Лавлейс? Нямам предвид келеши като теб, а могъщи създания като мен. Мисли бързо и може би ще махна това камъче преди да тръгна.

Гласът на дяволчето беше печален.

— Иска ми се да можех да задоволя всяка твоя прищявка, Господарю На Всичко, но първо: опасявам се, че никога не съм виждал такъв брадат човек и второ: аз нямам достъп до никоя от вътрешните стаи на магьосника. Вътре има забележителни същества; усещам тяхната сила, но за щастие никога не съм ги срещал. Знам само, че тази сутрин господарят постави тринайсет изгладнели крели в двора. Тринайсет! И с един би било достатъчно лошо. Винаги се опитват да ми отхапят някой от краката, когато пристигна с писмо.

Помислих малко. Най-голямата ми следа беше връзката със Скайлър. Той и Лавлейс бяха намислили нещо, в това нямаше съмнение и, ако ги подслушах в Парламента тази вечер, може би щях да разбера какво. Но срещата беше след часове. Междувременно си мислех да посетя снаряжения „Пин“ на „Пикадили“. Лавлейс със сигурност не се беше снабдил с Амулета оттам, но можех да науча нещо за скорошната история на дрънкулката, ако се отбиех на мястото.

Усетих леко гърчене под камъка.

— Ако си приключил, О, Снизходителни, ще ми бъде ли позволено да продължа по пътя си? Когато се забавя с доставянето на съобщенията, страдам от Нажежените Точици.

— Много добре. — Не е рядкост да глътнеш по-низшите дяволчета, които са се озовали в твоя власт, но това не ми беше в стила[5]. Махнах се от камъка и го хвърлих настрани. Тънкият като хартия вестоносец се сгъна на няколко места и с болка се изправи на крака.

— Ето ти писмата. Не се бой, не съм ги променял.

— За мен няма значение, дори и да беше, О, Славен Метеор На Изтока, аз просто разнасям пликовете. Не знам нищичко за това, което е в тях, нали? — След като кризата беше отминала, дяволчето вече се връщаше към противния си външен вид.

— Не казвай на никого за срещата ни, иначе следващия път като тръгнеш, ще те чакам.

— Ти какво, да не мислиш, че ще си търся белята? Няма начин. Ами ако пердахът ми е свършил, аз се омитам оттук.

С няколко изморени размахвания на кожените си крила, дяволчето се издигна във въздуха и се стопи над дърветата. Изчаках го няколко минути да изчезне, после се превърнах в гълъб и също полетях, насочвайки се на юг над усамотената градинка, към далечния „Пикадили“.

Бележки

[1] И, повярвайте ми, не беше единственият.

[2] Някои общества, които познавах, доста използваха дяволчетата вестоносци. Покривите на къщите и финиковите палми на стария Багдад (в който нямаше нито телефон, нито e-mail) направо гъмжаха от тях след закуска и малко преди залез, които бяха двете традиционни времена за изпращане на съобщения.

[3] Тези културни звездички заместват един кратък и нецензурен епизод, характеризиращ се с неприличен език и, за жалост, с необходимо насилие. Когато подхващаме историята отново, всичко вече е както преди, само дето аз леко се потя, а каещото се дяволче е истински пример за сътрудничество.

[4] В нощта, когато откраднах Амулета, бях чул Лавлейс да се изразява скептично за способностите на министър-председателя и този пропуск в моите знания предполагаше, че той е прав. Ако Девъро беше виден магьосник, аз вероятно щях да съм чувал името му. Слуховете за най-силните, които винаги причиняват и най-големите неприятности, се разнасят бързо.

[5] Освен това щеше да ме боли корема докато летя.