Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (21)

21

Бартимеус

Тъмнината, обгърнала ума ми, се разнесе. Внезапно бях нащрек както винаги, с кристално ясни възприятия, като навита пружинка, готова за моментално действие. Време беше да избягам!

Само че не беше точно така.

Умът ми работи на няколко нива едновременно^[1]. Известен съм с това, че мога да разговарям за незначителни неща и едновременно с това да сглобявам думите на някое заклинание, както и да оценявам различните пътища за бягство. Това често се оказва полезно. Но точно в онзи момент не ми трябваше повече от едно съзнателно ниво, за да знам, че бягството изобщо не подлежеше на обсъждане. Сериозно бях загазил.

Но всяко нещо по реда си. Едното нещо, което можех да направя, бе да се огледам хубаво. Със събуждането осъзнах, че формата ми се беше изпарила, докато съм бил в безсъзнание. Превъплъщението ми на сокол се беше разградило в гъсто, мазно изпарение, което се плискаше насам-натам във въздуха, като раздвижвано от миниатюрен прилив. Това всъщност беше веществото, чрез което най-близко можех да разкрия истинската си същност^[2], докато съм заробен на земята, но въпреки благородната си природа, тя не изглеждаше много привлекателна^[3]. Затова бързо се промених в подобие на нежен женски човек, облечен в проста туника и, само за забавление, добавих няколко малки рогчета на главата й.

След като свърших това, прецених заобикалящата ме обстановка песимистично.

Стоях върху малка каменна стойка или колона, която се издигаше на около два метра височина в средата на покрития с каменни плочи под. На първо ниво зрителното ми поле беше чисто във всички посоки, но от второ до седмо беше блокирано от нещо гадно: малка енергийна сфера със значителна мощност. Беше изградена от тънки бели кръстосани нишки сила, които се издигаха от горната част на колоната, около стройните ми крака и се събираха отгоре, над нежната ми глава. Не беше нужно да докосвам жилките, за да зная, че ако го направех, щяха да ми причинят непоносима болка и да ме отхвърлят назад.

В затвора ми нямаше никаква пролука, нито слабо място. Не можех да се измъкна. Бях заклещен в сферата като някаква тъпа златна рибка в кръгъл аквариум.

Но за разлика от рибката, аз имах добра памет. Спомнях си какво се беше случило, след като разбих магазина на Шолто. Помнех как върху мен падна сребърната Клопка; нажежените копита на африта, разтапящи паважа; миризмата на розмарин и чесън, която ме задушаваше като ръцете на убиец, докато накрая съзнанието ми се изпари. Какво унижение — аз, Бартимеус, да гасна на улицата в Лондон! Но щях да се гневя по-късно. Сега трябваше да остана спокоен, да търся възможност.

Извън сферата имаше доста древна зала. Беше построена от сиви каменни блокове и тежки дървени покривни греди. От единствения прозорец, високо на една от стените, нахлуваше слаба, бледа светлина, която едва успяваше да си проправи път през хвърчащите насам-натам прашинки и да стигне до пода. Прозорецът беше оборудван с магическа бариера, подобна на моя затвор. Из стаята имаше още няколко колони подобни на тази, върху която стоях аз. Повечето бяха празни, но върху една беше закрепена малка, ярка и много плътна синя сфера. Не бях съвсем сигурен, обаче май успях да различа нещо разкривено и притиснато вътре.

По стените нямаше врати, въпреки че това не означаваше кой знае какво. Временните портали се срещаха често в магьосническите затвори. Достъпът до съседната стая (и влизането, и излизането) бе невъзможен без входовете, отваряни само по заповед на доверени магьосници-надзиратели. Дори и да успеех да избягам от затворническата си сфера, би било много трудно и изморително да ги преодолея.

Пазачите също усложняваха нещата. Представляваха два огромни утуку^[4], маршируващи флегматично из стаята. Единият от тях имаше лице и качулка като на пустинен орел, жесток извит клюн и настръхнала перушина. Другият беше с глава на бик и издухваше облаци от слюнка през ноздрите си. И двамата ходеха като човеците на масивни крака; огромните им, покрити с вени ръце, стискаха копия със сребърни остриета. На гърбовете им лежаха сгънати перушинести крила. Очите им се въртяха безспирно напред-назад, обхождайки всеки сантиметър от стаята със страшния си поглед.

Въздъхнах леко, малко по женски. Нещата определено не изглеждаха обещаващо.

И все пак, още не бях победен. Ако съдех по впечатляващите размери на затвора, най-вероятно бях в ръцете на правителството, но най-добре беше да съм сигурен. Първо трябваше да измъкна от надзирателите си всичката информация, с която разполагаха^[5].

Подсвирнах малко нахално. По-близкият утуку (с орловата глава) погледна косо и насочи копието си към мен.

Усмихнах се мило.

— Здрасти.

Утукуто изсъска като влечуго, показвайки острия си, червен, птичи език. Приближи се, все още заплашвайки грубо с копието.

— Внимавай с това нещо — казах аз. — Винаги е по-впечатляващо да държиш оръжието неподвижно. Изглеждаш сякаш се опитваш да прободеш цвете с вилица за готвене.

Орлоклюнчо се приближи. Краката му стъпваха на пода, който беше на два метра под постамента ми, но дори и така той беше достатъчно висок, за да ме гледа в очите без проблем. Внимаваше да не се приближи твърде много до блестящата стена на моята сфера.

— Проговори още веднъж без разрешение — рече утукуто, — и ще те направя на решето. — Той посочи върха на копието си. — Това е сребро. Лесно може да мине през сферата ти и да те намушка, ако не млъкнеш.

— Разбрах те. — Отхвърлих един кичур коса от веждата си. — Виждам, че съм оставен на твоята милост.

— Точно така. — Утукуто се обърна да си тръгне, но по неизвестен начин една самотна мисъл беше успяла да се зароди в празната му глава. — Моят колега — добави той и посочи Бикоглавчо, който ни наблюдаваше от разстояние с малките си червени очи — твърди, че те е виждал някъде и преди.

— Не мисля така.

— Преди много време. Само че си изглеждал по-различно. Той е сигурен, че те е подушвал. Обаче не може да се сети кога.

— Може и да е прав. Съществувам от доста време. Но за съжаление съм лош физиономист. Не мога да му помогна. Къде, всъщност, се намираме? — Сега се опитвах да сменя темата, защото с безпокойство осъзнавах, че разговорът може бързо да се завърти около битката при Ал-Ариш. Ако Бикоглавчо беше оцелял оттам и научеше името ми…

Качулката на главата на утукуто леко се приглади назад, докато обмисляше въпроса ми.

— Няма проблем да ти кажа това, — рече най-после той. — Намираме се в Тауър^[6]. В Лондон. — Говореше с особено наслаждение и потропваше с копието по плочите, за да наблегне на всяка дума.

— О, това е добре, нали?

— Не и за теб.

Отвътре ми напираха няколко насмешливи забележки, но с известно усилие успях да ги потисна и останах мълчалив. Не исках да ме бодат с копието. Утукуто се отдалечи марширувайки, за да подеме отново патрулирането си, но сега пък забелязах, че Бикоглавчо се приближава, като през цялото време сумти и пръхти с противния си мокър нос.

Като стигна толкова близо до ръба на сферата ми, че пенливите пръски, които издишаше зацвърчаха и засъскаха при съприкосновението с наелектризираните бели нишки, той изръмжа измъчено.

— Аз те познавам — рече. — Познавам миризмата ти. Беше преди много време, да, но аз никога не забравям. Знам името ти.

— Приятел на някой приятел, може би? — Погледнах нервно върха на копието му. За разлика от Орлоклюнчо той изобщо не го размахваше насам-натам.

— Не… враг…

— Ужасно е да не можеш да си спомниш нещо, което ти е на върха на езика — отбелязах аз. — Не е ли така? И толкова силно се опитваш да си спомниш, но в повечето случаи не можеш, защото някой глупак постоянно те прекъсва с брътвежите си и не можеш да се концентрираш, а…

Бикоглавчо измуча яростно.

— Млъкни! Почти бях успял!

В стаята премина трептене, което завибрира по пода и нагоре по колоната. Бикоглавчо моментално се завъртя на пети и притича да заеме мястото си на едно невзрачно място край стената. На няколко метра от него Орлоклюнчо направи същото. Между тях във въздуха се появи овална пролука, която се разшири в основата си, докато оформи широка арка. Арката беше черна и от нея изникнаха две фигури, бавно започнаха да придобиват цвят и плътност, докато се измъкваха от сладникавата пустош на портала. И двамата бяха хора, въпреки че формите им бяха толкова различни, че трудно можеше да се повярва в това.

Единият беше Шолто.

Закръглен както винаги, той накуцваше силно, сякаш всеки мускул го болеше. Беше ми приятно да видя, че изстрелващият му плазма бастун бе заменен с две най-обикновени патерици. Лицето му изглеждаше сякаш от него току-що бе станал някой слон и мога да се закълна, че на рамката на монокъла му имаше тиксо. Едното му око бе насинено и подуто. Позволих си да се усмихна. Въпреки трудното ми положение, в живота все още имаше някои хубави неща.

Огромната натъртена необятност на Шолто караше жената до него да изглежда още по-слаба, отколкото всъщност беше. Тя носеше сива горна дреха и дълга черна пола и приличаше на някаква прегърбена чапла. Имаше права бяла коса, подстригана късо зад ушите. На лицето й имаше единствено очи и скули, а самото то бе напълно безцветно — дори и очите й бяха като измити, просто две топчета с цвят на дъждовна вода някъде на главата й. От накъдрените ръкави се подаваха дълги пръсти с маникюри като скалпели. От нея лъхаше авторитет и опасност: утукутата тропнаха с копита и я поздравиха, като мина покрай тях. С едно щракване на пръстите с прекалено остри нокти порталът зад нея се затвори.

Затворен в сферата си, аз наблюдавах как се приближават — слабата и дебелият, прегърбената и куцащият. През цялото време здравото око на Шолто беше приковано в мен.

Спряха на няколко метра. Жената отново щракна с пръсти и, за моя лека изненада, плочите върху които стояха бавно се издигнаха във въздуха. Пленените дяволчета под камъните изгрухтяваха от време на време, докато носеха товара на раменете си, но като цяло движението си беше доста плавно. Нямаше почти никакво клатене. Скоро камъните спряха да се издигат и двамата магьосници стояха на моето ниво и ме наблюдаваха. И аз ги зяпах невъзмутимо.

— Значи си се събудил вече? — каза жената. Гласът й напомняше счупено стъкло в хладилна чанта^[7]. — Добре. Тогава може би ще ни помогнеш. Първо, името ти. Няма да си губя времето да те наричам Бодмин; проверихме архивите и знаем, че това е фалшива идентичност. Единственият джин с това име е загинал в Трийсетгодишната война.

Свих рамене мълчаливо.

— Искаме да разберем името ти, с каква цел си влязъл в магазина на господин Пин и всичко, което знаеш за Амулета на Самарканд. И най-вече, искаме да знаем името на господаря ти.

Отметнах коса от окото си и я пригладих назад. Погледът ми се шляеше отегчено из стаята.

Жената не стана нетърпелива, нито се ядоса. Тонът й си беше все така спокоен.

— Ще проявиш ли разум? — попита тя. — Можеш или да ни кажеш веднага, или да ни кажеш по-късно. Това зависи изцяло от теб. Между другото, господин Пин не мисли, че ще проявиш разум. Затова дойде тук. Иска да види болката ти.

Намигнах на пребития Шолто.

— Хайде — подканих го (малко по-весело, отколкото всъщност се чувствах), — намигни ми и ти. Добро упражнение е за ударено око. — Магьосникът се озъби, но не проговори.

Жената направи жест и плочата й се плъзна напред.

— Не си в подходяща позиция да си нагъл, демоне. Нека да ти изясня ситуацията. Това е Кулата на Лондон, където водят всички врагове на правителството, за да бъдат наказани. Може би си чувал за това място? За сто и петдесет години оттук са минали магьосници и духове от всякакъв вид и никой не е излязъл, освен по наша милост. Тази стая е защитена от три слоя магически ключалки. Между всички слоеве постоянно патрулират батальони от бдителни хорли и утуку. Но дори за да стигнеш до тях, ще ти се наложи да излезеш от твоята сфера, което е невъзможно. Намираш се в Скръбно Кълбо. Ако го докоснеш, ще разкъса същността ти. По моя команда — тя произнесе една дума и силовите линии на сферата сякаш потръпнаха и нараснаха — кълбото ще се свива по малко. Сигурна съм, че ти също можеш да се свиваш, така че в началото ще можеш да избягваш обгарянията и мехурите. Но кълбото може да се свие до нищо, а на това ти не си способен.

Не можах да не погледна към съседната колона, с плътно стиснатата синя сфера. Вътре несъмнено бе живяло нещо и останките му все още бяха там. Кълбото се беше свивало, докато на съществото не му бе останало място. Беше също като да видиш мъртъв паяк на дъното на тъмна стъклена бутилка.

Жената бе проследила погледа ми.

— Точно така — каза тя. — Необходимо ли е да казвам друго?

— Ако наистина проговоря — рекох аз, обръщайки се към нея за пръв път, — какво ще стане с мен после? Какво ще те спре да не изстискаш всички сокове от мен след това?

— Ако сътрудничиш, ще те освободим — каза тя. — Нямаме интерес да убиваме роби.

Звучеше толкова брутално откровена, че почти й повярвах. Но не съвсем.

Преди да успея да реагирам, Шолто Пин нададе съскаща кашлица, за да привлече вниманието на жената. Говореше със затруднение, сякаш го боляха ребрата.

— Нападението — прошепна той. — Съпротивата…

— А, да. — Жената отново се обърна към мен. — Ще имаш още по-голям шанс да ти отменим присъдата, ако можеш да ни дадеш информация за един инцидент, случил се вчера вечерта след залавянето ти…

— Чакай — казах аз. — Колко време сте ме държали в безсъзнание?

— Малко по-малко от двадесет и четири часа. Щяхме да те разпитаме миналата нощ, но както казах при този инцидент… Успяхме да свалим сребърната мрежа едва преди трийсет минути. Впечатлена съм от бързото ти възстановяване.

— Нищо работа. Имам опит^[8]. И така, този инцидент… Кажи ми какво се е случило.

— Беше нападение от терористи, назоваващи се „Съпротивата“. Твърдят, че мразят всички видове магия, но въпреки това смятаме, че може да имат някои магически връзки. Може би джинове като теб, призовани от вражески магьосници. Възможно е.

Отново тази „Съпротива“. Симпкин също ги беше споменал. Предполагаше, че те са откраднали Амулета. Но за това беше отговорен Лавлейс — може би той стоеше и зад това последно престъпление.

— Какво точно нападение?

— Първична сфера. Неуспешно и наслуки.

Не звучеше точно в стила на Лавлейс. Виждах го повече като подмолен интригант, от онези типове, които заповядват убийства, докато си хапват сандвичи с краставици по градински партита. А и бележката му до Скайлър предполагаше, че са планирали нещо малко по-нататък.

Размишленията ми бяха грубо прекъснати от едно гърлено изръмжаване от стария ми приятел Шолто.

— Стига толкова! Няма да ти каже по собствена воля. Смали кълбото, скъпа Джесика, така че да се сгърчи и да проговори! И двамата сме твърде заети да се размотаваме в тази килия цял ден.

За пръв път тънките като резки устни, които оформяха устата на жената се разпънаха в любезна усмивка.

— Господин Пин е нетърпелив, демоне — каза тя. — Него не го интересува дали ще говориш, или не, стига да пуснем в употреба кълбото. Но аз винаги предпочитам да следвам правилната процедура. Казах ти какво искаме ние — сега е време да говориш.

Последва пауза. Иска ми се да кажа, че тя беше изпълнена с напрежение. Иска ми се да кажа и, че се борех със съвестта си дали да изплюя камъчето за Натаниел и моята мисия, и, че тези вълни на съмнение заляха по драматичен начин деликатните ми черти, докато моите мъчители напрегнато очакваха какво ли щеше да е решението ми. Иска ми се да кажа всичко това, но щеше да е лъжа^[9]. Така че паузата всъщност беше по-скоро тежка, потискаща и мрачна и през това време аз се опитвах да се примиря с болката, която знаех, че ще последва.

Нищо нямаше да ми достави по-голямо удоволствие от това да накисна Натаниел по всички правила на изкуството. Бих им дал всичко: име, адрес, размер на обувките — дори бих се осмелил да предположа дължината на краката му, ако я поискаха. Щях също да им кажа за Лавлейс и за Факарл, както и къде точно да намерят Амулета на Самарканд — можех да кажа толкова много. Но… ако го направех, обричах сам себе си. Защо ли? Защото: 1) напълно възможно беше просто да ме смачкат в кълбото, независимо от всичко и 2) дори и да ме освободяха, Натаниел щеше да бъде убит или най-малкото сериозно затруднен и щях да замина в Old Chokey на дъното на Темза. А само от мисълта за всичкия онзи розмарин ми се разтече носа^[10].

По-добре бързо унищожение в кълбото, отколкото цяла вечност в мизерия. Така че потърках нежната си брадичка и зачаках неизбежното да започне.

Шолто изгрухтя и погледна жената. Тя почука по часовника си.

— Времето изтече — каза тя. — Е?

И в този момент, сякаш написано от ръката на некадърен писател, се случи нещо невероятно. Тъкмо щях да излея една последна тирада от пламенни (и въпреки това умни) ругатни, когато почувствах едно познато болезнено усещане в стомаха си. Защипаха ме множество нажежени пинсети, дърпайки същността ми…

Призоваваха ме…