Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (1)

1

Бартимеус

Температурата в стаята бързо се понижи. По пердетата се образува лед и се наслои около светлините на тавана. Мъждукащите жички в крушките се свиха и помътняха, а свещите, стърчащи от всички възможни повърхности като множество гъби, изгаснаха. Затъмнената стая се изпълни с жълт, задушлив облак от сяра, в който се извиваха и гърчеха неясни черни сенки. Някъде отдалеч се чуха множество писъци. Внезапно, под някакъв натиск, вратата на стълбите се огъна навътре и дървото изскърца. По дъските на пода се чу тропане на невидими крака, а невидими устни зашепнаха злокобни неща иззад леглото и изпод бюрото.

Серният облак се събра в дебела колона от дим и от него изникнаха тънки израстъци, които облизаха въздуха като езици и се прибраха обратно. Колоната увисна над центъра на пентаграма подобно на облак от изригнал вулкан. Последва едва доловима пауза.

После в средата на дима се материализираха две жълти втренчени очи.

Добре де, беше му за първи път. Исках да го уплаша.

И успях. Тъмнокосото момче стоеше в отделен пентаграм, по-малък, изпълнен с различни рунически символи, на около метър от основния. Беше бяло като платно и трепереше като листо на силен вятър. Зъбите му тракаха, а челюстта му не спираше да се тресе. От веждата му се стекоха няколко капки пот и се превърнаха в лед още преди да паднат. Иззвъняха на пода като зрънца градушка.

За момента това вършеше работа, но какво толкова? Искам да кажа, че той изглеждаше дванайсетгодишен. Беше с големи очи и слабо лице. Изкарването на акъла на някакво си мършаво хлапе не ми носеше голямо удовлетворение^[1].

Така че аз си се носех във въздуха и чаках с надеждата, че няма да се бави дълго и ще пристъпи към освобождаващото заклинание. За да се намирам на работа, сътворих сини пламъци по вътрешните ръбове на пентаграма и ги накарах да танцуват така сякаш търсят начин да излязат и да го сграбчат. Естествено това беше само евтин номер. Вече бях проверил печата, беше начертан много добре. За съжаление никъде нямаше грешки.

Най-накрая хлапакът май щеше да събере кураж да проговори. Забелязах това по заекването му, което не изглеждаше да е само и единствено от страх. Оставих синия огън да изтлее и го замених с противна миризма.

Детето проговори. Доста пискливо.

— Заповядвам ти да… да… — Хайде, давай де! — м-мми к-к-кажеш името с-с-си.

Обикновено така започват тези младите. Безсмислено бръщолевене. И аз, и той бяхме наясно, че вече ми знае името, иначе как би могъл да ме призове? За това ти трябват правилните думи, правилните действия и най-вече правилното име. Искам да кажа, че не е като да си поръчаш такси — когато го направиш, не пристига просто някой.

Подбрах богат, дълбок тъмношоколадов глас от тези дето ехтят отвсякъде и отникъде и от които на новаците им настръхват косите.

— БАРТИМЕУС.

Видях как детето преглътна и се задави като чу думата. Добре — значи не беше съвсем глупав: знаеше кой и какво съм аз. Познаваше репутацията ми.

След като се забави малко, за да преглътне насъбралите се лиги, той отново проговори.

— Аз п-п-пак ти заповядвам да отговориш. Ти ли си Бартимеус, който в древността е бил призован да поправи стените на Прага?

Леле, каква загуба на време беше това дете. Какъв ли щеше да е следващият въпрос? Тук малко повиших тон. Ледът по крушките се пропука като карамелизирана захар. Прозорците зад мръсните завеси затрепериха и забучаха. Детето се разтресе, както си стоеше.

— Аз съм Бартимеус! Аз съм Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия и Змията на Сребърните Пера. Аз съм говорил със Соломон. Аз съм тичал през равнините с прародителите на бизоните. Пазил съм Старо Зимбабве докато камъните паднаха, а чакалите се нахраниха с хората. Аз съм Бартимеус! Не признавам господар. Така че на свой ред ти заповядвам да ми отговориш, момче. Кой си ти, че да ме призоваваш?

Впечатляващо, а? И освен това, всичко беше вярно, което му придаваше още повече мощ. Не го правех само за да се фукам. Надявах се, че това ще накара детето да ми каже името си, което щеше да ми даде основание да продължа, когато си обърнеше гърба^[2]. Но нямах този късмет.

— Чрез ограниченията на кръга, върховете на пентаграма и веригата от руни, аз съм твоят господар! Ще се подчиняваш на моята воля!

Имаше нещо особено противно в това да чуеш този стар номер от такова мършаво хлапе, както и в пресилено високия му глас. Потиснах изкушението да му кажа какво всъщност мисля и произнесох стандартния отговор. Само и само да приключи по-бързо.

— Каква е волята ти?

Трябва да призная, че вече бях изненадан. Повечето магьосници новаци първо те разглеждат и после задават въпроси. Те зяпат и изследват потенциалната си сила, но са прекалено нервни да я изпробват. А и не се случва често малки келеши като този да призовават същества като мен.

Детето прочисти гърлото си. Това беше моментът. За това беше работил. Беше мечтал за него от години вместо да си лежи в леглото и да мисли за състезателни коли и момичета. Изчаквах мрачно жалкото му искане. Какво щеше да бъде? Левитацията^[3] на някой предмет беше нещо обикновено или пък преместването му от единия край на стаята до другия. Може би щеше да иска да сътворя илюзия. Това можеше да се окаже забавно: винаги имаше начин искането да се разбере по друг начин и да разстроя хлапака^[4].

— Заповядвам ти да вземеш Амулета на Самарканд от къщата на Саймън Лавлейс и да ми го донесеш, когато те призова утре призори.

— Ти какво?

— Заповядвам ти да вземеш…

— Да, чух какво каза. — Не исках да звуча сприхаво. Просто ми се изплъзна, а мъртвешкият ми тон се развали.

— Тогава тръгвай.

— Чакай малко! — Усетих онова чувство на гадене в стомаха, което се получава, когато те отпратят. Сякаш някой ти изсмуква вътрешностите през гърба. Трябва да кажат тази дума три пъти, за да се отърват от теб, ако въпреки всичко имаш желание да останеш и да се мотаеш наоколо. Обикновено нямаш такова. Но този път останах където бях — две горящи очи сред разбунен облак дим.

— Знаеш ли какво искаш, момче?

— Нито ще разговарям или обсъждам, нито ще преговарям с теб; нито ще участвам в някакви гатанки, басове или жребии с теб; нито ще…

— И аз нямам желание да разговарям с някакво си мършаво детенце, повярвай ми, така че си спести назубрените глупости. Някой се опитва да се възползва от теб. Кой е — предполагам, че е господарят ти? Някой съсухрен страхливец, който се крие зад едно момче. — Оставих дима да се отдръпне малко и показах очертанията си за първи път, висейки в неясните сенки. — Играеш си с огъня, като се опитваш да обереш истински магьосник и призоваваш мен. Къде сме в момента? В Лондон ли?

Той кимна. Да, това беше Лондон. Някаква мръсна градска къща. Огледах стаята през химическите пари. Таванът беше нисък, тапетите се белеха; на стената имаше една-единствена избеляла гравюра. Представляваше мрачен холандски пейзаж — странен избор за момче. Очаквах по-скоро поп певици, футболни играчи… Повечето магьосници са конформисти^[5], дори и на младини.

— Аз… — Гласът ми беше спокоен и замислен. — Това е един порочен свят и не са те научили на много.

— Не се страхувам от теб! Дадох ти заповед и искам да тръгваш!

Второто отпращане. През вътрешностите ми сякаш мина валяк. Усетих, че формата ми потрепва несигурно. В това дете имаше сила, въпреки че беше много малко.

— Не от мен трябва да се страхуваш, поне не сега. Саймън Лавлейс ще дойде за теб лично, щом види, че амулетът му е откраднат. Той няма да те пожали заради младостта ти.

— Длъжен си да изпълниш волята ми.

— Да. — Трябваше да призная, че беше непоколебим. И много глупав.

Ръката му се раздвижи. Чух първата сричка от Системния Порок. Канеше се да ми причини болка.

Тръгнах, без да се занимавам с повече специални ефекти.