Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (29)

29

Натаниел

Натаниел стоеше сам на площадката между стълбищата, сграбчил здраво перилата, сякаш се страхуваше да не падне. От трапезарията долу долитаха неясни гласове, които ставаха ту по-силни, ту по-слаби, но той едва ги забелязваше. Паниката в главата му заглушаваше всички останали звуци. Единственият лош магьосник е некомпетентният. А какво представляваше некомпетентността? Загуба на контрол. Бавно и сигурно, през последните няколко дни всичко беше излизало извън контрола на Натаниел. Първо Бартимеус научи истинското му име. Беше се справил успешно с това чрез тютюневата кутия, но затишието не бе продължило дълго. Вместо това, в бърза последователност се заредиха нещастие след нещастие. Правителството хвана Бартимеус, Ъндъруд откри заниманията му и кариерата му беше унищожена още преди да е започнала. А сега демонът отказваше да се подчини на заповедите му и отгоре на всичко Лавлейс беше тук. И единственото, което можеше да направи, бе да стои и да гледа безпомощно. Беше оставен на произвола на събитията, които лично той бе задействал. Безпомощен…

Слаб звук прекъсна самосъжалението му и го накара да подскочи. Чуваше лекия шум, причинен от госпожа Ъндъруд, която вървеше през антрето от кухнята към трапезарията и носеше чая. Натаниел разпозна дрънченето на порцелана върху подноса в ръцете й. Последва почукване по вратата, после пак дрънчене и тишина.

В този момент той забрави окаяното си положение. Госпожа Ъндъруд бе в опасност. Врагът беше в къщата. След няколко секунди той без съмнение щеше да принуди или убеди Ъндъруд да отвори кабинета си за проверка. Амулетът щеше да бъде открит. И после… какво ли можеше да причини Лавлейс на господин Ъндъруд или на съпругата му?

Бартимеус му беше казал да чака горе и да бъде подготвен за най-лошото. Но на Натаниел му бе писнало от безпомощно разтакаване. Все още не беше свършил. Ситуацията беше отчаяна, но той още можеше да действа. Магьосниците бяха в трапезарията. Кабинетът на Ъндъруд бе празен. Ако успееше да се промъкне вътре и да си вземе Амулета, вероятно можеше да го скрие някъде, независимо какво щеше да каже Бартимеус.

Тихичко и бързо, той се прокрадна надолу по стълбите до площадката на нивото на кабинета и работните стаи на господаря си. Приглушените гласове от приземния етаж сега се чуваха по-силно: стори му се, че чу Ъндъруд да крещи. Нямаше време. Натаниел побърза през стаите до вратата, водеща към стълбището до кабинета. Тук той спря. Не беше минавал оттук от шестгодишен. Връхлетяха го далечни спомени и той потрепери, но ги отхвърли. Продължи нататък, надолу по стъпалата…

И изведнъж замръзна.

Вратата към кабинета на Ъндъруд стоеше пред него, изрисувана с петолъчната звезда. Натаниел изпъшка високо. Знаеше достатъчно и разпозна огнената магия, когато я видя. Щеше да го изпепели в момента, в който я докоснеше. Не можеше да продължи без защита, а защитата изискваше кръг, призовавания, внимателна подготовка…

Но той нямаше време за това. Беше безпомощен! Имаше едно нещо! Удари с юмрук по стената. Някъде отдалеч от къщата се чу шум, който може би беше вик, предизвикан от страх.

Натаниел изтича обратно нагоре по стълбището и стигна до площадката. След което чу как вратата на трапезарията се отваря, в коридора прокънтяха стъпки.

Те идваха.

После отнякъде се чу разтревоженият глас на госпожа Ъндъруд, който го прободе болезнено.

— Наред ли е всичко, Артър?

Отговорът беше слаб, изморен, почти неразбираем. Натаниел се гърчеше в нерешителност. Какво да прави? В момента, в който някой завиваше зад ъгъла, той се втурна през най-близката врата и я притвори. Дишайки учестено, притисна лице към тънката пролука, през която се виждаше площадката.

Минаха бавно покрай него. Господин Ъндъруд вървеше отпред. Косата и дрехите му бяха в безпорядък, очите му гледаха лудо, бе прегърбен като от огромен товар. Отзад вървеше Саймън Лавлейс, със скрити зад очилата очи и тънка, мрачна цепнатина вместо устни. Зад него се движеше паяк, прибягващ в сенките на стените.

Шествието изчезна по посока на кабинета. Натаниел се отпусна назад, виеше му се свят и му се повдигаше от вина и страх. Лицето на Ъндъруд… Въпреки че никак не харесваше господаря си, да го види в това състояние противоречеше на всичко, на което Натаниел беше научен. Да, той беше слаб; да, той беше нищожен; да, той постоянно се беше отнасял към него с презрение. Но човекът беше министър, един от тристата такива в правителството. И не той беше взел Амулета, а Натаниел.

Прехапа устната си. Лавлейс беше престъпник. Кой можеше да си представи какво би направил? Остави Ъндъруд да поеме вината. Той го заслужаваше. Той не защити Натаниел и беше уволнил госпожица Лутиен… нека сега да страда. И защо Натаниел изобщо беше оставил Амулета в неговия кабинет, ако не за да се предпази, когато Лавлейс дойдеше? Щеше да стои настрана, както бе казал джинът. Приготви се да бягаш, ако е необходимо…

Вдигна ръце и се хвана за главата.

Не можеше да избяга. Не можеше да се скрие. Това беше съветът на един измамен и лукав демон. Бягането и криенето не бяха действията на един почтен магьосник. Как щеше да живее със себе си, ако оставеше господарят му да се изправи срещу Лавлейс сам? Ако той пострадаше, госпожа Ъндъруд също щеше да пострада, а Натаниел не можеше да понесе това. Не, нямаше как да го избегне. Сега, когато проблемът беше надвиснал над него, за своя изненада и ужас той откри, че трябва да действа. Независимо от последствията, трябваше да се намеси.

Дори и от мисълта за това, което правеше в момента, му прилошаваше. Все пак обаче се удържаше. Малко по малко, стъпка по стъпка. Излезе иззад вратата, мина през площадката и продължи към стълбището за кабинета… Тръгна надолу по стъпалата, едно по едно…

При всяка стъпка здравият разум буквално му крещеше да се обърне и да избяга, но той му устоя. Да избяга, означаваше да предаде госпожа Ъндъруд. Щеше да влезе там вътре и да каже истината, пък да става каквото ще.

Вратата бе отворена, а огнената магия не беше активна. Отвътре излизаше жълта светлина.

Натаниел спря на прага. Мозъкът му сякаш беше изключил. Не осъзнаваше напълно какво щеше да направи.

Бутна вратата и влезе, тъкмо навреме, за да стане свидетел на откриването.

Лавлейс и Ъндъруд стояха до един шкаф край стената с гръб към него. Вратите му зееха широко отворени. Докато поглеждаше вътре, главата на Лавлейс се протегна нетърпеливо напред като на дебнеща котка, а ръката му се протегна и събори нещо. Извика триумфално. Той се обърна бавно и вдигна ръка пред побелялото като на мъртвец лице на Ъндъруд.

Раменете на Натаниел се отпуснаха.

Колко малък изглеждаше Амулета на Самарканд, колко незначителен му се струваше, както висеше на нежната си златна верижка между пръстите на Лавлейс. Той се залюля леко и заблестя на светлината в кабинета.

Лавлейс се усмихна.

— Аха. Какво имаме тук?

Ъндъруд клатеше объркано и невярващо глава. Лицето му се беше състарило за няколко секунди.

— Не — прошепна той. — Това е нагласено… Накисваш ме…

Лавлейс дори не го поглеждаше. Той се беше втренчил в трофея си.

— Не мога дори да си представя какво си мислел, че може да направиш с това — каза той. — Дори самото призоваване на Бартимеус би трябвало да е достатъчно, за да те изтощи.

— Продължавам да твърдя — каза тихо Ъндъруд, — че не знам нищо за този Бартимеус и не знам нищо за предмета ти, нито пък как се е озовал там.

И тогава Натаниел чу един друг глас, висок и треперлив. Неговия собствен глас.

— Той казва истината — произнесе гласът. — Аз го взех. Човекът, когото търсиш, съм аз.

 

 

Тишината, която последва това твърдение, продължи почти пет секунди. И двамата магьосници се обърнаха към него на секундата, само за да го изгледат шашардисани и с отворена уста. Веждите на господин Ъндъруд се издигнаха, после се смъкнаха, после пак се издигнаха, отразявайки огромното му объркване. Лавлейс се усмихваше неразбиращо.

Натаниел се възползва от възможността да пристъпи в стаята.

— Аз го направих — рече той, а гласът му сега беше по-твърд, понеже вече беше започнал. — Той не знае нищо за него. Можеш да го оставиш на мира.

Ъндъруд мигна и разтърси глава. Явно се съмняваше в сетивата си. Лавлейс остана напълно неподвижен, а очите му зад очилата бяха приковани в Натаниел. Амулетът на Самарканд се люлееше леко между неподвижните му пръсти.

Натаниел прочисти пресъхналото си гърло. Дори не се осмели да си представи какво щеше да се случи сега. Не беше обмислял нещата след признанието си. Някъде в стаята се спотайваше слугата му, така че не беше съвсем беззащитен. Надяваше се, че при необходимост, Бартимеус щеше да му се притече на помощ.

Най-накрая господарят му успя да проговори.

— Какви ги дрънкаш, глупако? Няма как да знаеш за какво говорим. Напусни веднага! — Изведнъж му хрумна нещо. — Чакай — как се измъкна от стаята?

До него, намръщената физиономия на Лавлейс внезапно се изкриви в нервна усмивка.

— Един момент, Артър. Може би си прекалено прибързан.

За секунда в очите на Ъндъруд премина мимолетен гняв.

— Това е абсурдно! Този младеж не може да е извършил престъплението! Като начало, щеше да му се наложи да преодолее огнената ми магия, да не говорим и за твоите собствени защити.

— И да извика джин от четиринайсето ниво — промърмори Лавлейс. — Това също.

— Точно така. Това познание е абсурд… — Ъндъруд изпъшка. В очите му изведнъж се появи разбиране. — Чакай… може би… Възможно ли е? Лавлейс, едва днес хванах този лигльо с инструменти за призоваване и Пентаграма на Аделбранд, нарисуван с тебешир в стаята му. Притежаваше сложни книги — „Словата на Птолемей“, например. Реших, че се е провалил, че е свръхамбициозен… Ами ако съм сгрешил?

Саймън Лавлейс не каза нищо. Той не откъсваше очи от Натаниел.

— А точно преди час — продължи Ъндъруд, — го хванах да ме шпионира в кабинета ми. Имаше гадателско стъкло — нещо, което никога не съм му давал. Ако е способен на това, кой знае какви други престъпления може да опита да извърши?

— Дори и да е така — рече меко Лавлейс, — защо би откраднал нещо от мен?

По поведението на господаря си, Натаниел виждаше, че той не беше разпознал какво точно представлява Амулета и осъзна, че точно това невежество все още можеше да го спаси. Дали Лавлейс щеше да повярва, че същото важи и за него? Той заговори бързо, опитвайки се да звучи колкото е възможно повече като дете.

— Това беше само номер, сър — каза той. — Шега. Исках да си го върна за това, че ме набихте онзи път. Поисках от демона да вземе нещо ваше, каквото и да е. Щях да го задържа, докато порасна и, ъъъ, докато успея да разбера какво е и как се използва. Надявам се, че не е нещо ценно, сър. Много съжалявам, че съм ви причинил каквито и да било тревоги…

Той се отдръпна, болезнено осъзнавайки колко неубедителна е историята му. Лавлейс се беше втренчил само в него; не можеше да разбере нищо от изражението на мъжа.

Но господарят му със сигурност му повярва. Цялата му ярост се отприщи.

— Това е последната капка, Мандрейк! — изкрещя той. — Ще те изправя пред съда! Дори и да избегнеш затвора, чиракуването ти ще свърши и ще бъдеш изхвърлен на улицата! Ще те изгоня! Няма да си намериш работа! Ще бъдеш просяк и сред обикновените!

— Да, сър. — Каквото и да е, само Лавлейс да си тръгне.

— Мога единствено да ти се извиня, Лавлейс. — Ъндъруд се съвзе и изпъчи гърди. — И двамата бяхме поставени в неудобно положение — мен ме е предал, а от теб е откраднал едно силно съкровище, този амулет… — Той погледна към малкия златен овал, който подрънкваше в ръката на Лавлейс и в един-единствен, фатален момент, осъзна какво точно представляваше. Между зъбите му се чу едно кратко, потиснато свистене. Беше тих звук, но Натаниел го долови достатъчно ясно. Лавлейс не помръдваше.

Кръвта се отдръпна от страните на Ъндъруд. Очите му се стрелнаха към лицето на Лавлейс да види дали беше забелязал нещо. Натаниел също го погледна. Главата му пулсираше от притока на кръв. Чу как Ъндъруд се опитва да продължи там, откъдето беше спрял: — И… и ние двамата ще се погрижим да бъде подходящо наказан, да, точно така ще направим, ще проклина деня, в който е решил да…

Другият магьосник вдигна ръка. Ъндъруд изведнъж замлъкна.

— Е, Джон Мандрейк — рече Саймън Лавлейс, — аз съм почти впечатлен. Да, бях поставен в неудобно положение; последните няколко дни бяха доста трудни за мен. Но, виждаш ли — аз отново си имам моя трофей и сега всичко ще е наред. Моля те, не се извинявай. Да призовеш джин като Бартимеус на твоята възраст не е посредствено постижение; а да го контролираш в продължение на няколко дни е дори още по-изненадващо. Накара мен да се чувствам безсилен, което е рядко събитие, а Ъндъруд да тъне в невежество, което пък не е толкова странно. Много умно измислено. Провали се само накрая. Какво те прихвана, че да си признаеш постъпката? Можех да се разправя тихомълком с Ъндъруд и да те оставя на мира. — Гласът му беше мек и разумен.

Ъндъруд се опита да проговори, но Лавлейс го прекъсна.

— Тихо, човече. Искам да чуя причините на момчето.

— Защото грешката не е негова — рече вяло Натаниел. — Той не знаеше нищо. Разправията ти беше с мен, независимо дали го знаеше или не. Той не трябва да бъде замесван. Затова слязох долу. — Обхвана го тежкото усещане за пълната безсмисленост на постъпката му.

Лавлейс се изсмя тихо.

— Това е някаква детска представа за благородство, нали? Досетих се за това. Почтеният курс на действие. Героично, но глупаво. Откъде научи тези неща? Обзалагам се, че не е от Ъндъруд.

— Ограбих ви, защото ме обидихте — продължи Натаниел. — Исках да си отмъстя. Това е всичко. Накажете ме, ако желаете. Не ми пука. — Отношението му на грубо примирение прикриваше една увеличаваща се надежда. Може би Лавлейс не осъзнаваше, че знаят за Амулета, може би щеше да измисли някакво символично наказание и да си тръгне.

Очевидно и Ъндъруд се надяваше на същото. Той сграбчи нетърпеливо ръката на Лавлейс.

— Както видя, Саймън, аз съм напълно невинен в цялата тази работа. Било е това злобно, пресметливо момче. Трябва да се разправиш с него както си искаш. Каквато и присъда да сметнеш, че е подходяща за престъплението му, можеш да я изпълниш. Оставям това изцяло на теб.

Лавлейс се освободи внимателно.

— Благодаря ти, Ъндъруд. След малко ще го накажа.

— Хубаво.

— Но преди това трябва да се отърва от теб.

— Какво…? — За секунда Ъндъруд остана замръзнал, после с неочаквана за неговата възраст скорост, се обърна и се втурна към отворената врата. Точно когато минаваше покрай Натаниел, от нищото се появи вятър и затръшна вратата. Ъндъруд затрака по дръжката и задърпа с всички сили, но тя остана здраво затворена. Той изръмжа уплашено и се обърна. Двамата с Натаниел стояха в стаята лице в лице със Саймън Лавлейс. На Натаниел му се подкосиха краката. Огледа се обезумял за Бартимеус, но паякът не се виждаше никъде.

Извънредно внимателно, Лавлейс хвана верижката на Амулета на Самарканд и го окачи на врата си.

— Аз не съм глупак, Джон — рече той. — Може и да не знаеш какъв е този предмет, но честно казано, не мога да поема такъв риск. А бедничкият Артър естествено знае.

При тези думи Ъндъруд протегна хищнически ръката си и сграбчи Натаниел за врата. Гласът му беше обзет от паника.

— Да, но няма да кажа нищо! Можеш да ми вярваш, Лавлейс! Що се отнася до мен, можеш да задържиш Амулета завинаги! Но момчето е един глупак, който само се меси в чуждите работи. То трябва да бъде накарано да замлъкне преди да се е раздрънкал. Убий го сега и въпросът ще е приключен! — Ноктите му се впиха в кожата на Натаниел и той го блъсна напред. Натаниел извика от болка.

Лицето на Лавлейс се разтегна в самодоволна усмивка.

— Каква лоялност от господар към чирак! Много трогателно. Виждаш ли, Джон, Ъндъруд и аз ти даваме един последен урок в изкуството да бъдеш магьосник и вероятно с наша помощ ще разбереш каква грешка направи като си призна пред мен днес. Ти вярваше в понятието за почтения магьосник, който поема отговорност за действията си. Това е просто пропаганда. Такова нещо не съществува. Няма чест, няма благородство, няма справедливост. Всеки магьосник работи единствено за себе си и се възползва от всяка възможност, която има. Когато е слаб, той избягва опасността. И заради това посредствените се трудят неуморно в системата. Артър знае всичко това, нали така, Ъндъруд? Но когато е силен, той напада. Ти как мислиш, че дойде на власт и самият Рупърт Девъро? Неговият господар уби предишния министър-председател в двубой преди двайсет години и той наследи титлата. Такава е истината. Нещата винаги се правят точно по този начин. Когато използвам Амулета следващата седмица, аз всъщност ще следвам една традиция, започнала още от времето на Гладстон. — Очилата проблеснаха, ръката му се вдигна, готова да започне заклинание. — Може да се утешиш с факта, че още преди да пристигнеш, аз бях решил да убия и теб, и всички останали в тази къща. Не мога да оставя нищо на случайността. Така че глупостта ти да дойдеш тук не е променила нищо.

През главата на Натаниел премина образът на госпожа Ъндъруд, която беше в кухнята. Очите му се напълниха със сълзи.

— Моля те…

— Ти си слаб, момче. Точно като господаря си. — Лавлейс плесна с ръце. Светлината в кабинета изведнъж помръкна. По пода премина трептене. Натаниел усети, че нещо се появява в далечния ъгъл на стаята, но страхът го закова на място — не се осмели да погледне натам. До него, Ъндъруд промърмори думите на една защитна магия. Около него се издигна и го обгърна блещукаща мрежа от зелени нишки. Натаниел беше оставен извън нея, беззащитен.

— Господарю…!

В този момент, като срутване на шахта в минна галерия, в стаята прокънтя ужасяващ глас.

— ЖЕЛАНИЕТО ВИ?

Гласът на Лавлейс произнесе:

— Унищожи ги и двамата. И всичко живо в къщата. Изгори я до основи заедно с всичко в нея.

Ъндъруд изпищя силно:

— Вземи момчето и ме остави!

Той блъсна Натаниел с невероятна сила. Момчето залитна напред, спъна се и падна. Очите му бяха пълни със сълзи; опита се да стане, осъзнавайки единствено пълната си безпомощност. Наблизо се чу пукащ звук. Отвори уста да изпищи. После някъде отвисоко се спуснаха нокти и го сграбчиха за гърлото.