Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (12)

12

Натаниел

Един ден през лятото, когато Натаниел беше на десет години, той седна със своята учителка на каменната пейка в градината и започна да скицира кестена отвъд стената. Слънцето напичаше червените тухли. Една сиво-бяла котка се беше излегнала на стената и лениво размахваше опашка наляво-надясно. Нежният бриз поклащаше листата на дървото и донасяше леко ухание от рододендроновите храсти. Мъхът по статуята на мъжа с разклонената светкавица проблясваше на множество места под ярката слънчева светлина. Насекомите жужаха.

Това беше денят, в който всичко се промени.

— Търпение, Натаниел.

— Казвали сте го толкова много пъти, госпожице Лутиен.

— И съм сигурна, че ще го кажа отново. Ти си толкова неспокоен. Това е най-голямата ти грешка.

Натаниел раздразнено защрихова едно сенчесто петно.

— Но това е толкова разочароващо — възкликна. — Той никога не ми позволява да опитам каквото и да е! Всичко, което ми е разрешено, е да подреждам свещите, тамяна и други работи, което мога да направя, дори ако спя и си стоя на главата! Дори не ми е позволено да говоря с тях.

— И съвсем правилно — каза твърдо госпожица Лутиен. — Помни, че искам само фини отсенки. Без резки линии.

— Това е нелепо. — Натаниел се намръщи. — Той не осъзнава какво мога да правя. Изчел съм всичките му книги и…

— Всичките ли?

— Ами всичките, които са в малката библиотека. Той ми каза, че щели да ми стигнат, докато стана на дванайсет, а аз още не съм навършил и единайсет, госпожице Лутиен. Искам да кажа, че съм овладял повечето от Думите за Насочване и Контрол; мога да дам заповед на джин, ако той го призове вместо мен. Но той дори не ми дава да опитам.

— Не знам кое е по-малко отблъскващо, Натаниел — твоето хвалене или твоята раздразнителност. Трябва да спреш да се тревожиш за онова, което още нямаш и да се наслаждаваш на това, което имаш в момента. Например тази градина. Много се радвам, че ти хрумна да проведем урока си тук днес.

— Винаги идвам тук, когато мога. Помага ми да мисля.

— Не съм изненадана. Тук е спокойно и уединено… А в Лондон има много малко такива ценни места, така че бъди благодарен.

— Той ми прави компания. — Натаниел посочи статуята. — Харесвам го, въпреки че не знам кой е.

— Той ли? — Госпожица Лутиен вдигна поглед от скицника си, но продължи да рисува. — О, лесна работа. Това е Гладстон.

— Кой?

— Гладстон. Сигурно знаеш за него. Господин Пърсел не ти ли преподава съвременна история?

— Учили сме съвременна политика.

— Това е твърде скорошно. Гладстон е починал преди повече от сто години. По онова време е бил голям герой. Сигурно има хиляди негови статуи, поставени из цялата страна. И ти трябва да си напълно съгласен с това, защото му дължиш много.

Натаниел се зачуди.

— Защо?

— Той е бил най-могъщият магьосник, който някога е ставал министър-председател. Властвал е в продължение на трийсет години през Викторианската епоха и е поставил враждуващите фракции от магьосници под правителствен контрол. Сигурно си чувал за дуела му със заклинателя Дизраели на Уестминстърската поляна. Не? Трябва да отидеш да видиш. Следите от обгарянията все още са там. Гладстон е бил известен с изключителната си енергия и непреклонна воля, когато се стигнело до критичния момент. Той никога не се отказвал от каузата си, дори когато нещата изглеждали зле.

— Боже! — Натаниел впи поглед в строгото лице, гледащо изпод покривката от мъх. Каменната ръка беше хванала светкавицата спокойно, уверено, готова да я хвърли.

— За какво е бил онзи дуел, госпожице Лутиен?

— Мисля, че Дизраели е направил оскърбителна забележка по адрес на една приятелка на Гладстон. Това е било голяма грешка. Гладстон никога не е позволявал на никого да наранява честта му или тази на приятелите му. Бил е много могъщ и е бил готов да предизвика всеки, който постъпел несправедливо с него. — Тя издуха въглена от скицата си и я вдигна на светлината, оглеждайки я критично.

— Гладстон е направил повече от всеки друг, за да помогне на Лондон да се издигне до магическа забележителност. В онези дни Прага все още е била най-силният град в света, но времето й отдавна било отминало. Тя била стара и западнала, а магьосниците й се карали в копторите на Гетото. Гладстон дал нови идеали и нови проекти. Той привлякъл много чуждестранни магьосници тук, като се сдобил с някои реликви. Лондон станал градът на бъдещето. И все още е, за добро или за зло. Както вече казах, трябва да си благодарен.

Натаниел я погледна.

— Какво имате предвид, като казвате „за добро или зло?“ Какво му е лошото на това?

Госпожица Лутиен сви устни.

— Сегашната система е много изгодна за магьосниците и за още няколко щастливци, които се тикат около тях. И не е толкова изгодна за всички останали. Сега, нека да погледна как върви скицата ти.

Нещо в тона й предизвика негодувание у Натаниел. В съзнанието му изникнаха уроците на господин Пърсел.

— Не трябва да говорите така за правителството — каза той. — Без магьосниците страната ще е беззащитна! Биха управлявали обикновените и държавата би се разпаднала. Магьосниците отдават живота си да пазят сигурността ни! Трябва да запомните това, госпожице Лутиен. — Дори в неговите собствени уши гласът му прозвуча доста рязко.

— Сигурна съм, че като пораснеш, ще направиш много значителни саможертви, Натаниел. — Тя говореше доста по-остро от обикновено. — Но всъщност не всички страни имат магьосници. Голяма част се справят добре и без тях.

— Изглежда знаете много за това.

— За един скромен учител по рисуване ли? Изненада ли усещам в гласа ти?

— Ами вие все пак сте обикновена… — Той спря внезапно и се изчерви. — Съжалявам, нямах предвид…

— Точно така — каза кратко госпожица Лутиен, — аз съм обикновена. Но знаеш ли, магьосниците нямат цялостен монопол над познанието. Съвсем не. И освен това, познанието и интелигентността са две много различни неща. Както ще разбереш някой ден.

Няколко минути бяха заети с хартията и моливите си и не говореха. Котката на стената перна лениво с лапа една кръжаща оса. След известно време Натаниел наруши тишината.

— Не сте ли искали да станете магьосник, госпожице Лутиен? — попита той с плах глас.

Тя се изсмя кратко и сухо.

— Аз не съм имала тази привилегия — каза. — Не, аз съм просто учител по изкуства и съм щастлива от това.

Натаниел опита отново.

— Какво правите, когато не сте тук? С мен, имам предвид.

— Работя с други ученици, естествено. Ти какво си мислеше, че се прибирам в къщи и изпадам в униние? Страхувам се, че господин Ъндъруд не ми плаща достатъчно, за да унивам. Аз трябва да работя.

— О. — На Натаниел никога не му беше хрумвало, че госпожица Лутиен може да има и други ученици. По някакъв начин знанието за това му причини едно леко неприятно чувство в стомаха, сякаш там имаше възел.

Госпожица Лутиен вероятно го усети. След кратка пауза тя започна да говори отново, но не толкова студено.

— Все пак — каза тя, — аз очаквам с голямо нетърпение уроците си тук. Едни от най-хубавите моменти в работната ми седмица. Ти си добър събеседник, въпреки че си склонен да прибързваш и смяташ, че знаеш всичко. Така че се развесели и дай да видя как се справяш с това дърво.

След няколко минути спокойно обсъждане на въпроси, свързани с изкуство, разговорът възстанови нормалния си ход, но не след дълго беше прекъснат от неочакваното пристигане на притеснената госпожа Ъндъруд.

— Натаниел! — извика тя. — Ето те и теб!

И госпожица Лутиен, и Натаниел се изправиха почтително.

— Търсих те навсякъде, скъпи — каза госпожа Ъндъруд, дишайки тежко. — Мислех, че си в учебната стая…

— Много съжалявам, госпожо Ъндъруд — започна госпожица Лутиен, — беше такъв прекрасен ден…

— О, това няма значение. Всичко е наред. Просто съпругът ми се нуждае от Натаниел веднага. Той има гости и иска да го представи.

— Ето, виждаш ли — каза тихо госпожица Лутиен, докато вървяха бързо през градината. — Господин Ъндъруд изобщо не те пренебрегва. Трябва да е много доволен от теб щом ще те представя на други магьосници. Ще се хвали с теб!

Натаниел се усмихна леко, но не каза нищо. От мисълта, че ще се среща с други магьосници започна да му прилошава. През всичките му години в къщата досега нито веднъж не му беше позволено да срещне колегите на господаря, които от време на време се появяваха там. Винаги беше отпращан в спалнята си или беше държан на безопасно разстояние с учителите си горе. Това беше ново и вълнуващо, и дори плашещо развитие на нещата. Представи си стая, претъпкана с високи, сериозни и силни мъже, гледащи го намръщено над дългите си бради и надиплени пелерини. Краката му се разтрепериха от вълнение.

— Те са в приемната — каза госпожа Ъндъруд като влязоха в кухнята. — Дай да те погледна… — Тя наплюнчи пръста си и чевръсто махна едно петно от молива отстрани на челото му. — Много подходящо. Добре, хайде влизай.

 

 

Стаята беше пълна, за това се беше досетил правилно. Беше топло от множеството хора, миризмата на чай и усилията за вежлив разговор. Но когато Натаниел затвори вратата и успя да се промъкне и да заеме единственото свободно място до един декоративен кухненски бюфет, великолепните му представи за групата велики мъже вече се бяха изпарили.

Те просто не изглеждаха велики.

Не се виждаше нито една пелерина. Имаше страшно малко бради и дори и половината от тях не бяха толкова впечатляващи, колкото тази на господаря му. Повечето от мъжете носеха еднообразни костюми и още по-еднообразни вратовръзки; само няколко се бяха окичили с по-дръзки аксесоари, като например сиво елече или крещяща кърпичка в джоба на гърдите. Всички бяха обути с лъскави черни обувки. Натаниел се почувства сякаш беше попаднал на празненство в офиса на някой погребален агент. Никой от тях не приличаше на Гладстон, нито по силата, нито по излъчването си. Едни бяха ниски, други бяха свадливи и стари, доста от тях бяха предразположени към затлъстяване. Те разговаряха сериозно помежду си, отпивайки чай и гризейки сухи бисквити и нито един от тях не извисяваше глас над единодушното мърморене.

Натаниел беше дълбоко разочарован. Той натика ръце в джобовете и задиша дълбоко.

Господарят му се промъкваше през тълпата, здрависваше се и издаваше странния си, кратък, лаещ смях всеки път, когато някой от гостите кажеше нещо, което той сметнеше, че е било предназначено да е смешно. Виждайки Натаниел, той го извика с ръка. Момчето се провря между подноса с чай и нечий изпъкнал корем и се приближи.

— Това е момчето — каза грубо магьосникът, потупвайки Натаниел по рамото със странен жест. Трима мъже погледнаха надолу към него. Първият беше стар, с бяла коса и червендалесто лице, като изсушен от слънцето домат, покрито с дребни бръчки. Вторият беше отпуснат индивид на средна възраст, с влажни очи; кожата му изглеждаше студена и мазна, като риба върху скала. Третият беше много по-млад и хубав, със зализана назад коса, кръгли очила и подредени като ксилофон блестящи бели зъби. Натаниел ги гледаше мълчаливо.

— Не изглежда много обещаващо — рече мъжът с мазната кожа. Той смръкна и преглътна нещо.

— Учи се бавно — каза господарят на Натаниел, все още потупвайки го по рамото безцелно, което показваше, че все още е притеснен.

— Бавен значи, а? — обади се старият човек. Говореше с толкова силен акцент, че Натаниел едва успяваше да разбере думите. — Да, някои момчета са такива. Трябва да постоянстваш.

— Биеш ли го? — попита този с мазната кожа.

— Рядко.

— Не е разумно. Това стимулира паметта.

— На колко години си, момче? — попита по-младият мъж.

— На десет, сър — каза вежливо Натаниел. — Единайсет през ноемв…

— Има още няколко години преди да може да ти е полезен с нещо, Ъндъруд. — Младият мъж прекъсна Натаниел сякаш не съществуваше. — Струва ти цяло състояние, предполагам.

— Кое, леглото и храната ли? Разбира се.

— Обзалагам се и, че яде като прасе.

— Лаком значи, а? — рече старият мъж. — Да, някои момчета са такива.

Натаниел слушаше и едва успяваше да потисне негодуванието си.

— Аз не съм лаком, сър. — Каза той с най-учтивия си глас. — Очите на стария човек проблеснаха към него, после се отклониха сякаш не го беше чул, но ръката на господаря му се стовари на рамото му с известна сила.

— Е, момче, трябва да се връщаш към уроците си — каза той. — Бягай.

Натаниел беше много щастлив, че си тръгва, но точно когато беше започнал да се изнизва, младият мъж с очилата вдигна ръка.

— Виждам, че имаш език в устата — рече той. — Не те е страх от по-възрастните.

Натаниел не каза нищо.

— Сигурно смяташ даже, че не сме по-добри от теб?

Мъжът говореше леко, но остротата в гласа му бе ясно доловима. Натаниел веднага разбра, че проблемът не е в него самия и, че младият мъж предизвикваше господаря му. Почувства, че трябва да отговори, но беше толкова объркан от въпроса, че не знаеше дали да каже да или не.

Младият мъж схвана мълчанието му погрешно.

— Сега пък си мисли, че е прекалено добър, за да говори с нас! — каза той на събеседниците си и се ухили.

Мъжът с мазната кожа изхихика слабо в ръка, а старият червендалест мъж тръсна глава.

— Ха! — каза той.

— Бягай, момче — подкани го отново господарят му.

— Чакай, Ъндъруд — рече младият мъж, усмихвайки се широко. — Преди да тръгне нека да видим на какво си научил това твое паленце. Ще бъде забавно. Ела тук, момко.

Натаниел погледна косо към господаря си, който не отвърна на погледа му. Бавно и неохотно той отново се приближи до групата. Младият мъж щракна с пръсти със замах и заговори бързо.

— Колко класифицирани типа духове има?

Натаниел отговори без да се бави.

— Тринайсет хиляди и четиридесет и шест, сър.

— А некласифицирани?

— Петроний приема, че са четиридесет и пет хиляди; а Заватини — четиридесет и осем хиляди, сър.

— Какво представлява modus apparendi от картагенската подгрупа?

— Те се появяват като плачещи бебета, сър, или като двойници на магьосника на младини.

— Как трябва да се наказват?

— Като ги накараме да изпият варел с магарешко мляко.

— Хммм. Ако призоваваме базилиск^[1], какви предпазни мерки трябва да вземем?

— Да носим огледални очила, сър. И да оградим пентаграма с огледала от още две страни, за да принудим базилиска да гледа в оставащата посока, където да са му написани инструкциите.

Натаниел ставаше все по-уверен. Много отдавна беше запомнил простичките детайли като тези и му беше приятно да забележи, че безпогрешните му правилни отговори дразнят младия човек. Успехът му беше накарал мъжа с мазната кожа да спре да се подсмихва, а старият магьосник, който слушаше с наклонена на една страна глава, без да иска дори беше кимнал един или два пъти. Той забеляза, че господарят му се усмихва доста самодоволно. „Не че нещо от това се дължи на теб“, си помисли Натаниел. „Аз прочетох всичко това. Ти не си ме научил почти на нищо.“

За пръв път имаше пауза в безспирните въпроси на младия мъж. Очевидно мислеше.

— Добре — каза той накрая; говореше много по-бавно и произнасяше думите доволно, — какви са шестте Думи за Управление? На който и да е език.

Артър Ъндъруд изрече притеснен протест:

— Бъди справедлив, Саймън! Все още няма как да знае това! — Но още докато говореше, Натаниел вече си отваряше устата. Това беше формула, която се съдържаше в няколко от книгите на голямата библиотека на господаря му, откъдето той вече четеше.

— Appare, Mane, Ausculta, Se Dede, Pare, Redi. — Появи се, Остани, Слушай, Предай се, Подчини се, Върни се. — Като свърши, погледна младия магьосник в очите, осъзнавайки своя триумф.

Слушателите им замърмориха одобрително — господарят му вече не криеше ухилената си физиономия, човекът с мазната кожа повдигна вежди, а старият мъж направи кисела физиономия и измънка тихо:

— Браво.

Но разпитващият го само сви рамене презрително, сякаш инцидентът беше без значение. Изглеждаше толкова високомерен, че Натаниел почувства как самодоволството му се превръща в пламенен гняв.

— Явно стандартите са паднали — рече младият мъж, изваждайки носна кърпичка от джоба си и изтривайки някакво въображаемо петно от ревера си; — ако един изоставащ чирак може да бъде поздравен за това, че е издекламирал нещо, значи всички ние сме сукалчета.

— Ти просто не умееш да губиш — каза Натаниел.

За момент настана тишина. После младият мъж излая една дума и Натаниел почувства как нещо малко и плътно кацна тежко на раменете му. Невидими ръце сграбчиха косата му и я дръпнаха назад със страшна сила, така че лицето му гледаше към тавана и той изпищя от болка. Опита се да вдигне ръце, но се оказа, че те са притиснати към тялото му от нещо мускулесто и противно, което се беше увило около него като гигантски език. Не виждаше нищо освен тавана; нежни пръсти гъделичкаха врата му с ужасен финес. В паниката си той извика името на господаря си.

Някой се приближи, но това не беше господарят му. Беше младият мъж.

— Ти, самоуверен гамен — каза меко той. — Какво ще направиш сега? Можеш ли да се освободиш? Не. Каква изненада: ти си безпомощен. Знаеш няколко думи, но не си способен на нищо. Може би това ще те научи на опасностите от нахалството, когато си твърде слаб, за да отвърнеш. А сега се махай от очите ми.

Нещо се изкикоти подигравателно в ухото му и със силен ритник се махна от раменете на Натаниел. В същия момент се освободиха и ръцете му. Главата му се отпусна напред, от очите му потекоха сълзи. Те бяха причинени от издърпването на косата му, но Натаниел се страхуваше, че ще изглеждат като циврене на страхливо момченце. Той ги изтри с ръкав.

Стаята беше застинала. Всички магьосници бяха изоставили разговорите си и го гледаха втренчено. Натаниел погледна господаря си, безмълвно молейки за подкрепа или помощ, но очите на Артър Ъндъруд пламтяха от ярост — ярост, която явно беше насочена към него. Натаниел отвърна с празен поглед, после се обърна и тръгна през коридора от хора, който се оформи през стаята, стигна до вратата, отвори я и излезе.

Затвори внимателно и тихо след себе си.

С бяло и безизразно лице се качи по стълбите.

По пътя нагоре срещна госпожа Ъндъруд, която слизаше.

— Как мина, скъпи? — попита го тя. — Прояви ли се? Нещо не е наред ли?

От мъка и срам Натаниел не можеше да я погледне. Тръгна да я отмине без да отговори, но в последния момент се спря.

— Беше добре — каза той. — Кажете ми, знаете ли кой е магьосникът с малките очила и големите бели зъби?

Госпожа Ъндъруд се намръщи.

— Това трябва да е Саймън Лавлейс, доколкото разбирам. Заместник-министърът на търговията. Той наистина има забележителни зъби, нали? Казаха ми, че е изгряваща звезда. Срещна ли го?

— Да.

Не си способен на нищо.

— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш толкова блед.

— Да, благодаря, госпожо Ъндъруд. Сега ще се кача горе.

— Госпожица Лутиен те чака в учебната стая.

Безпомощен си.

— Право там отивам, госпожо Ъндъруд.

Натаниел не отиде в учебната стая. С бавна, непоколебима крачка, той се насочи към кабинета на господаря си, където прахът по мръсните бутилки светеше на слънцето и замъгляваше консервираното им съдържание.

Натаниел мина покрай очуканото бюро, отрупано с диаграми, върху които беше работил предния ден.

Твърде слаб, за да отвърнеш.

Той спря и се пресегна към малка стъклена кутийка, в която жужаха и бръмчаха шест неща.

Ще видим.

С бавна, сигурна крачка Натаниел прекоси стаята и дръпна чекмеджето на един шкаф до стената. Беше толкова претъпкан, че заяде наполовина и той трябваше внимателно да остави стъклената кутийка на плота, за да го измъкне с няколко силни дръпвания. В чекмеджето, сред множеството други инструменти, имаше и малко стоманено чукче. Натаниел го взе, вдигна кутията и, оставяйки чекмеджето да зее отворено, напусна слънчевия кабинет.

Стоеше в хладната сянка на стълбището и тихо репетираше Думите за Насочване и Контрол. Шестте същества в стъклената кутия беснееха напред-назад още по-енергично; кутията вибрираше в ръцете му.

Не си способен на нищо.

Партито свършваше. Вратата се отвори и първите няколко магьосници се появиха в очертанията й. Господин Ъндъруд ги придружи до входната врата. Разменяха се любезности и сбогувания. Никой не забеляза бледоликото момче, което ги наблюдаваше иззад стълбището.

Трябваше да се каже името след първите три команди, но преди последната. Не беше толкова трудно при условие, че не се направеше грешка при по-бързите срички. Той го отрепетира още веднъж наум. Да, беше го запомнил добре.

Още магьосници си тръгнаха. Пръстите на Натаниел бяха студени. Между тях и кутийката, която държаха, имаше тънък слой пот.

Младият магьосник и двамата му събеседници излязоха бавно от приемната. Те разговаряха оживено, смеейки се на някаква забележка, направена от човека с мазната кожа. Със спокойна крачка те се приближиха до господаря на Натаниел, който чакаше до вратата.

Натаниел сграбчи здраво чука.

Вдигна стъклената кутийка пред себе си. Тя се тресеше.

Възрастният мъж стискаше ръката на господин Ъндъруд. Младият магьосник беше следващ по ред и гледаше към улицата сякаш нямаше търпение да си тръгне.

Натаниел изрече високо първите три команди, произнесе името на Саймън Лавлейс и завърши с последната.

После разби кутийката.

Чу се пукване на счупено стъкло и бясно бръмчене.

Стъклените отломки се понесоха към килима. Шестте стършела изскочиха от своя затвор и се втурнаха надолу по стълбите с нетърпеливо стърчащи напред жила.

Магьосниците едва имаха време да погледнат нагоре преди насекомите да ги връхлетят. Три се стрелнаха право към лицето на Саймън Лавлейс. Той вдигна ръка и направи светкавичен знак. Всеки стършел избухна мигновено в кълбо от пламъци, понесе се под ъгъл към стената и избухна в нея.

Другите три не се подчиниха на командата си. Два се впуснаха към магьосника с мазната кожа и подпухнало лице. Той с писък залитна назад, спъна се в прага на вратата и падна на градинската пътека. Насекомите увиснаха над него, а после се спуснаха, търсейки открита плът. Ръцете му се мятаха напред-назад пред лицето му, но без полза. Последваха няколко успешни ужилвания, всяко от които беше придружено от агонизиращ вой. Шестият стършел бързо се приближи до стария човек. Той сякаш не правеше нищо, но когато стигна само на сантиметри от лицето му, буболечката внезапно спря, завъртя се като обезумяла и се запремята из въздуха. Преметна се неконтролируемо и падна близо до Саймън Лавлейс, който я смачка на килима.

Артър Ъндъруд, който беше наблюдавал с ужас сцената, сега успя да се съвземе. Пристъпи през прага към цветната леха, където се гърчеше гостът му и отсечено плесна с ръце. Двата злобни стършела паднаха на земята като покосени.

Натаниел реши благоразумно да се оттегли.

Той се измъкна към учебната стая, където госпожица Лутиен седеше край масата и четеше списание. При влизането му тя се усмихна.

— Как се представи? Прилича на малко по-шумно парти за това време на деня. Уверена съм, че чух да се чупи някакво стъкло.

Натаниел не каза нищо. Виждаше в ума си как трите стършела експлодираха в стената по един съвсем безвреден начин. Започна да се тресе — дали от страх или от ярост и разочарование, не му беше ясно.

Госпожица Лутиен моментално скочи на крака.

— Натаниел, ела тук. Какво става? Изглеждаш зле! Трепериш! — Тя го обгърна с ръка и нежно постави главата му върху хълбока си. Той затвори очи. Лицето му гореше; беше му едновременно топло и студено. Тя все още му говореше, но той не можеше да й каже нищо…

В този момент вратата на учебната стая се отвори с трясък.

Там стоеше Саймън Лавлейс, а очилата му проблясваха на светлината от прозореца. Той издаде някаква заповед. Натаниел беше изтръгнат от прегръдката на госпожица Лутиен и пренесен през въздуха. За секунда остана да виси по средата между тавана и пода, достатъчно дълго, за да види как другите двама магьосници се тълпят зад водача си, а също и, изостанал назад, така че почти не се виждаше, господарят му.

Натаниел чу как госпожица Лутиен вика нещо, но после беше преобърнат, кръвта се събра в ушите му и всичко останало изчезна.

Той висеше с клатещи се към килима глава, ръце и крака, докато задникът му стърчеше нагоре. После невидима ръка или невидима пръчка го удари по него. Той пищеше, гърчеше се и риташе във всички посоки. Ръката го удари пак, по-силно отпреди. А после отново…

Натаниел престана да рита дълго преди неуморната ръка да спре. Той висеше отпуснат и усещаше единствено парещата болка и унижението от наказанието. Фактът, че госпожица Лутиен стана свидетел на това беше много по-жесток, отколкото можеше да понесе. Той силно желаеше да умре. И когато накрая тъмнината се появи и започна да го отнася, я приветства от все сърце.

Ръцете го освободиха, но той изпадна в безсъзнание още преди да докосне пода.

 

 

Натаниел беше затворен в стаята си за един месец и беше подложен на други лишения. След първоначалните наказания, господарят му реши да не му говори и моментално ограничи контактите му с всички останали, с изключение на госпожа Ъндъруд, която му носеше яденето и се занимаваше с вазата в стаята му. Натаниел не вземаше уроци и не му даваха книги. От зори до здрач той седеше в стаята си и гледаше над покривите на Лондон към далечния Парламент.

Тази самота може би щеше да го побърка, ако не беше открил под леглото си една изхвърлена химикалка. С нея и няколко стари листове хартия успя да убие част от времето, правейки скици на света зад прозореца. Когато и това му доскучаеше, Натаниел се отдаваше на събиране на огромен брой подробни списъци и бележки, изписани върху скиците му, които криеше под матрака си винаги, когато чуеше стъпки по стълбището. Тези бележки съдържаха началото на неговото отмъщение.

За негово най-голямо съжаление, на госпожа Ъндъруд й беше забранено да говори с него. Въпреки че усети някакво съчувствие в отношението й, нейното мълчание беше студено. Той се затвори в себе си и не говореше, когато тя влезеше.

Поради тази причина, чак след като едномесечната му изолация приключи и уроците започнаха отново, той разбра, че госпожица Лутиен е била уволнена.