Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (11)

11

На долния етаж… Е, това беше изненадващо.

— Искаш да насадиш господаря си, така ли? Гадно.

— Не искам да го насадя. Просто искам Амулета да е на безопасно място зад каквато защита има той. Никой няма да го намери там. — Той спря. — Но ако го намерят…

— Ще бъдеш на чисто. Типичен магьоснически номер. Учиш се по-бързо от повечето.

— Никой няма да го открие.

— Така ли мислиш? Ще видиш.

Все пак не можех да си се рея из въздуха и да си бъбря цял ден. Обвих Амулета в магия, която временно го направи малък и му придаде външен вид като на вееща се паяжина. После се вмъкнах в дупка от чеп на най-близката дъска, промъкнах се във вид на пара през празното пространство в пода и под формата на паяк изпълзях внимателно от една пукнатина в тавана на стаята отдолу.

Намирах се в една празна баня. Вратата й беше отворена; изприпках към нея по мазилката с цялата бързина, на която осемте ми крака бяха способни. Докато бягах, стисках челюсти заради безочливостта на момчето.

Да скроиш клопка на друг магьосник: ето нещо необикновено. Беше неизбежно, то си вървеше като част от задачата^[1]. Обаче да скроиш клопка на собствения си господар, ето това беше необикновено — нещо повече, дори уникално за магьосниче на дванайсет. Определено като възрастни магьосниците се караха със забележително постоянство, но не и когато започваха в занаята; не и докато ги учеха на правилата.

Как можех да бъда сигурен, че въпросният магьосник му е господар? Освен ако не бяха зарязали многовековната практика и не изпращаха всички чираци заедно в пансион (малко вероятно), не можеше да има друго обяснение. Магьосниците държат знанието си близо до свитите си малки сърчица, копнеейки за неговата сила, както скъперникът копнее за злато и го предаваха на другите само с много голяма предпазливост. Още от дните на Средните Маги^[2] учениците винаги са живели сами в къщите на своите наставници — един господар и един ученик, провеждащи своите уроци тайнствено и скришно. От зикуратите^[3] до пирамидите, от свещения дъб до небостъргачите са изминали четири хиляди години и нещата не са се променили.

И да обобщя: изглежда, че за да опази собствената си кожа, това неблагодарно дете рискуваше да навлече гнева на силен магьосник върху невинната глава на господаря си. Бях много впечатлен. Въпреки че със сигурност трябваше да е в съюз с някой възрастен — вероятно враг на господаря му, — това си беше един завидно извратен план за толкова млад човек.

Излязох от вратата на пръстите на осемте си крака. И тогава видях господаря.

Не бях чувал за този магьосник, за този господин Артър Ъндъруд. Затова приех, че е дребен заклинател, дилетант във факирството и разните подобни глупости, който никога не се осмеляваше да обезпокои другите по-висши създания като мен. Естествено, когато мина под мен към банята (очевидно бях излязъл точно навреме), той доказа мнението ми, че е второстепенен. Сигурен знак за това беше, че имаше всички почитани през годините атрибути, които другите човеци свързват с голяма и мощна магия: дълга, рошава коса с цвят на цигарена пепел, дълга бяла брада, която стърчеше напред като носа на кораб и чифт особено обрасли вежди^[4]. Можех да си го представя как крачи по улиците на Лондон в черен кадифен костюм, а косата му се ветрее след него по един особено заклинателски начин. Вероятно се кичеше с бастун със златен накрайник, а може би дори и с модерно наметало. Да, в такъв случай той наистина изглеждаше както подобава, с други думи: много впечатляващо. А сега вървеше неуверено в долнището на пижамата си, чешеше се по гащите и носеше сгънат вестник под мишница.

— Марта! — извика той точно преди да затвори вратата на банята.

Една малка, закръглена жена се появи от спалнята. За радост тя беше напълно облечена.

— Да, скъпи?

— Мисля, че каза, че онази жена е чистила вчера.

— Да, така е, скъпи. Защо?

— Защото от средата на тавана виси една мръсна паяжина, в която се спотайва противен паяк. Отвратително. Тя трябва да бъде уволнена.

— О, виждам я. Колко гадно. Не се тревожи, ще говоря с нея. А пък аз ей сега ще я махна с парцала.

Великият магьосник изхъмка и затвори вратата. Жената разтърси глава прощаващо и, тананикайки си весела песничка изчезна към долния етаж. „Отвратителният“ паяк направи неприличен жест с два от краката си и тръгна по тавана, влачейки паяжината след себе си.

Отне ми няколко минути лутане преди да намеря входа към кабинета в дъното на няколко стълби. Тук спрях. Вратата беше защитена срещу натрапници от магия под формата на петолъчна звезда. Беше простичко средство. Звездата сякаш се състоеше от лющеща се червена боя; обаче, ако непредпазливият нарушител отвореше вратата, капанът щеше да се задейства и „боята“ щеше да се върне в първоначалното си състояние — рикошираща огнена стрела.

Знам, че звучи добре, но всъщност си беше нещо доста елементарно. Някоя любопитна прислужница можеше да бъде изгорена, но не и Бартимеус. Издигнах Щит около себе си и, докосвайки основата на вратата с малкия си нокът, моментално отскочих метър назад.

В червените линии на петолъчната звезда се появиха тънки оранжеви жилки. За секунда жилките потекоха като течност, гонейки се в кръг из фигурата. После от най-горната точка изригна струя от пламъци, отскочи от тавана и се стрелна към мен.

Бях подготвен за съприкосновението с моя Щит, но това така и не се случи. Пламъкът ме подмина и удари паяжината, която влачех. Тя от своя страна го изсмука, извличайки огъня от звездата, като сок през сламка. Всичко свърши за секунда. Пламъкът го нямаше. Беше изчезнал в паяжината, която беше останала хладна както винаги.

Огледах се с известна доза изненада. На дървената врата на кабинета имаше прогорена, черна като въглен звезда. Докато гледах, магията започна бавно да почервенява — събираше заряда си за следващия нарушител.

Внезапно осъзнах какво се беше случило. Беше очевидно. Амулета на Самарканд бе направил това, което се очаква от амулетите да правят — той беше предпазил своя притежател^[5]. Много хубаво. Той беше погълнал магията без какъвто и да било проблем. За мен това беше добре. Свалих своя Щит и се промуших под вратата в кабинета на Ъндъруд.

Зад вратата не открих никакви капани на нито едно от нивата — още един признак, че магьосникът беше от сравнително нисък клас^[6]. Стаята беше подредена, малко прашна и сред другите неща имаше един заключен шкаф, за който предположих, че съдържа неговите съкровища. Влязох през ключалката, влачейки паяжината след себе си.

Вътре сътворих малка Илюминация. Върху три стъклени рафта, с много любов и грижа, беше подредена внушителна група от жалки магически дрънкулки. Честно казано някои от тях, като например Портмонето на Тинкър със скрития джоб, който караше монетите да изчезват, изобщо не бяха магически. Това накара преценката ми за него като второкласен да изглежда доста великодушна. Почти съжалих стария глупак. Заради него самия се надявах Саймън Лавлейс никога да не дойде.

В дъното на шкафа имаше явайски птичи тотем, чиито клюн и пера бяха посивели от прах. Очевидно Ъндъруд никога не го пипаше. Издърпах паяжината между портмонето и старото заешко краче и я натъпках зад тотема. Добре. Никой нямаше да я намери там, освен ако наистина не я търсеха. Накрая свалих Магията от нея, връщайки й нормалните размер и форма.

С това задачата ми приключи. Сега оставаше само да се върна при момчето. Напуснах шкафа и кабинета без никакви проблеми и се насочих обратно нагоре.

Точно тук стана интересно.

Естествено, отново се бях отправил към таванската стая, използвайки наклонения таван над стъпалата, когато неочаквано момчето ме подмина, слизайки надолу. Влачеше се след съпругата на магьосника и изглеждаше напълно отегчено. Очевидно току-що го бяха извикали от стаята му.

Моментално се ободрих. Това беше лошо за него и по лицето му виждах, че и той го осъзнава. Знаеше, че съм на свобода някъде наоколо. Знаеше, че щях да се върна, че заповедта беше да „се върна при него незабавно, тихо и незабележимо, за да чакам по-нататъшни инструкции“. Затова той знаеше, че мога да го следвам, да слушам и да гледам, да науча повече за него и, че не можеше да направи нищо по въпроса преди да се върне в стаята си и да застане обратно в кръга.

Накратко, той беше загубил контрол над ситуацията — опасно положение за всеки магьосник.

Обърнах се и ги последвах нетърпеливо. Верен на заповедта, никой не ме видя или чу докато пълзях след тях.

Жената заведе момчето до една врата на приземния етаж.

— Той е там вътре, скъпи — рече тя.

— Добре — каза момчето. Гласът му беше загрижен и обезверен, точно както обичам.

Влязоха, първо жената, после момчето. Вратата се затвори толкова бързо, че ми се наложи да изстрелям светкавично няколко паяжини, за да успея, люлеейки се, да се вмъкна през процепа преди да се затвори. Беше велика каскада — иска ми се някой да я беше видял. Да, ама не. „Тих и невидим“, ето такъв съм аз.

Бяхме в една мрачна трапезария. Магьосникът, Артър Ъндъруд, беше седнал сам начело на тъмна, лъскава маса за хранене, с чашка, чинийка и сребърно джезве под ръка. Все още се занимаваше с вестника си, който лежеше сгънат на две върху масата. Когато жената и момчето влязоха, той взе вестника, разтвори го, обърна шумно страницата и отново го сгъна на две, плясвайки го на масата. Не вдигна поглед.

Жената застана до масата.

— Артър, Натаниел е тук — каза тя.

Паякът се беше отдръпнал в един тъмен ъгъл над вратата. При тези думи той остана неподвижен, както правят паяците. Но вътрешно се развълнува.

Натаниел! Добре. Това си беше начало.

Имах удоволствието да видя как момчето трепна. Очите му се въртяха нагоре-надолу, без съмнение чудейки се дали бях там.

Магьосникът не даде знак, че е чул, а остана погълнат от вестника. Жена му започна да оправя една доста жалка картина с изкуствени цветя над полицата на камината. Сега разбрах кой беше виновен за вазата в стаята на момчето. Мъртви цветя за съпруга, свежи за чирака — това беше интересно.

Ъндъруд отново разтвори, обърна, плясна вестника и продължи да чете. Момчето седеше мълчаливо и чакаше. Тъй като сега бях извън кръга и затова не бях под прекия му контрол, имах възможността да го оценя по-обективно. Той естествено беше съблякъл дрипавото си палто и беше облечен в сив панталон и пуловер. Беше си намокрил косата и я беше пригладил назад. Под мишницата му имаше куп листове. Беше пример за покорно уважение.

Момчето нямаше никакви отличителни черти — нямаше бенки, нямаше странности, нямаше белези. Косата му беше тъмна и права, лицето му беше по-скоро изпито. Кожата му беше много бледа. За обикновения наблюдател той беше незабележим. Но за моя мъдър и предубеден поглед имаше и други неща: проницателни и пресметливи очи; пръсти, потропващи нетърпеливо по листовете, които носеше; и най-вече едно много внимателно лице, което с умели промени приемаше всяко изражение, което се очакваше от него. Засега беше приело послушен, но внимателен израз, който би поласкал суетността на един стар човек. Само че той постоянно хвърляше погледи из стаята и ме търсеше.

Улесних го. Когато погледна към мен, заприпках по стената, размахах крака няколко пъти, развъртях си весело корема насам-натам. Той ме видя моментално, стана по-блед отвсякога и си прехапа устната. Обаче не можеше да направи нищо, без да се издаде.

По средата на моя танц Ъндъруд внезапно изсумтя презрително и удари с длан по вестника.

— Виж тук, Марта — каза той. — Мейкпийс отново пълни театрите с източните си глупости. „Лебедите на Арабия“… Искам да знам някога чувала ли си такива сантиментални дрънканици? И въпреки това, билетите предварително са продадени до края на януари! Доста странно.

— Всичко е продадено? О, Артър, аз исках да отида…

— И цитирам: „… в която една мисионерска девойка със сладки крачета от Чизуик се влюбва в светлокафяв джин…“. Това не е просто романтична глупост, това е адски опасно. Разпространява грешна информация сред хората.

— О, Артър…

— Ти си виждала джин, Марта. А виждала ли си такъв „с тъмни очи, които ще разтопят сърцето ви“? По-скоро могат да ти разтопят лицето.

— Сигурна съм, че си прав, Артър.

— Мейкпийс трябва да е по-наясно. Позор. Бих направил нещо по въпроса, но той е прекалено близък с министър-председателя.

— Да, скъпи. Искаш ли още кафе, скъпи?

— Не. Министър-председателят би трябвало да помага на Отдела за вътрешни работи вместо да си губи времето с обществени прояви. Още четири кражби, Марта, четири през последната седмица. Освен това и предметите бяха ценни. Западаме, казвам ти. — С тези думи Ъндъруд повдигна мустака си с една ръка и вещо вмъкна ръба на чашата си отдолу. Пи дълго и шумно. — Марта, това е студено. Би ли донесла още кафе?

Съпругата му охотно побърза да изпълни поръчката. Когато излезе, магьосникът хвърли вестника си на една страна и най-накрая благоволи да забележи ученика си.

Старецът изсумтя.

— Значи си тук, така ли?

Въпреки опасенията, гласът на момчето беше твърд.

— Да, сър. Викали сте ме, сър.

— Така е, наистина. Говорих с твоите учители и, с изключение на г-н Синдра, всички те оценяват задоволително. — Той вдигна ръка, за да спре бързо изречените благодарности на момчето. — Един господ знае, че не го заслужаваш след това, което стори миналата година. Обаче, въпреки някои недостатъци, на които аз неведнъж съм ти обръщал внимание, ти постигна известен напредък в основните догми. Затова — последва драматична пауза — аз смятам, че е време за първото ти призоваване.

Той изрече последното изречение с бавен, кънтящ тон, който очевидно трябваше да изпълни момчето със страхопочитание. Но Натаниел, както аз вече с удоволствие го наричах, беше разсеян. Мислеше си за един паяк.

Безпокойството му не остана незабелязано от Ъндъруд. Магьосникът почука властно по масата, за да привлече вниманието на ученика си.

— Слушай ме, момче! — каза той. — Ако се притесняваш дори само при мисълта за призоваването, никога няма да станеш магьосник. Добре подготвеният магьосник не се страхува от нищо. Разбра ли?

Момчето се стегна и насочи вниманието си към господаря си.

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Освен това, аз ще съм до теб през цялото време, в съседен кръг. Ще имам поне дузина защитни заклинания под ръка и много розмарин на прах. Ще започнем с нисш демон — бъбрив дявол^[7]. Ако това е успешно, ще продължим с моулър^[8].

Един пример за това, колко ненаблюдателен беше този магьосник е, че не успя да забележи презрителните пламъчета, които проблеснаха в очите на момчето. Той само чу любезния нетърпелив глас.

— Да, сър. Очаквам го с голямо нетърпение, сър.

— Отлично. Лещите ти тук ли са?

— Да, сър. Пристигнаха миналата седмица.

— Добре. Значи остана да уредим само още едно нещо и то е…

— Това вратата ли беше, сър?

— Не ме прекъсвай, момче. Как смееш? Другото нещо за уреждане, което ще отложа, ако отново проявиш нахалство, е избирането на официалното ти име. Ще обърнем внимание на това този следобед. Донеси ми „Алманаха с имената на Лу“ в библиотеката след обяд и заедно ще ти изберем име.

— Да, сър.

Раменете на момчето бяха увиснали, гласът му едва се чуваше. Не беше необходимо да ме вижда как подскачам щастливо в паяжината си, за да е наясно какво бях чул и разбрал.

Натаниел не беше просто официалното му име! Това беше истинското му име! Глупакът ме беше призовал преди да изпрати рожденото си име в забвение. И сега аз го знаех! Ъндъруд се намести в стола си.

— Е, какво чакаш, момче? Сега не е време да се отпускаш — имаш да учиш няколко часа преди обяд. Заемай се.

— Да, сър. Благодаря, сър.

Момчето тръгна апатично към вратата. Скърцайки със зъби от радост, аз го последвах като добавих едно много специално енергично задно салто.

Сега вече имах шанс с него. Силите бяха малко по-изравнени. Той знаеше моето име, а аз знаех неговото. Той имаше шест години опит, а аз имах пет хиляди и десет. При това положение можеше да се направи нещо.

Придружих го нагоре по стълбите. Сега вече се туткаше, провлачвайки всяка своя стъпка.

Хайде де, хайде! Връщай се обратно в пентаграма си. Аз бягах напред, нетърпелив да започна борбата.

Сега вече предимството беше на страната на паяка.