Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (24)

24

Бартимеус

Ако изправите един бръмбар скарабей, горе-долу с размера на кибритена кутийка, срещу четириметрово чудовище с глава на бик и сребърно копие, едва ли ще видите кой знае каква борба, особено при условие, че бръмбарът е хванат в малко кълбо, което би изпепелило същността му, ако докосне дори и едната му антенка. Вярно, че се опитах да удължа спора, като кръжах точно над колоната с бледата надежда, че ще мога да се стрелна на една страна при стоварването на копието — но, честно казано, не разчитах на това. Предстоеше ми да бъда смачкан от глупак с коефициент на интелигентност като на бълха и колкото по-бързо се свършеше, толкова по-добре.

Затова бях малко изненадан, когато пискливият боен вик на въпросния утуку беше прекъснат от една извикана команда, точно когато копието щеше да се спусне върху главата ми.

— Базтук, спри!

Орлоклюнчо беше проговорил с настойчив глас. След като веднъж вземе решение, за утукуто е трудно да промени намеренията си. Бикоглавчо с усилие спря замаха с копието, но го задържа вдигнато високо над кълбото.

— Сега пък какво, Ксерксес? — изръмжа той. — Не се опитвай да ми отнемеш отмъщението! Двайсет и седем века съм чакал Бартимеус да ми падне в ръцете…

— Значи можеш да почакаш още минута. Той ще си остане тук. Слушай — чуваш ли нещо?

Базтук наклони глава на една страна. Вътре в кълбото аз спрях да жужа с криле и също се заслушах. Лек чукащ звук… толкова тих, толкова лек, че беше невъзможно да се определи от коя посока идва.

— Това не е нищо. Просто някакви работници навън. Или хората просто отново маршируват. Те обичат да го правят. Сега млъквай, Ксерксес. — Базтук не беше склонен да обмисля това повече. Сухожилията на ръката му се изпънаха при повдигането на копието.

— Не са работници. Шумът е прекалено близо. — Перата на главата на Ксерксес изглеждаха разрошени. Беше нервен. — Остави Бартимеус на мира и ела да чуеш. Искам да определя откъде идва.

Проклинайки, Базтук се отдалечи тежко от колоната ми. Двамата с Ксерксес обходиха стаята, ослушвайки се към пода и мърморейки си един на друг да стъпват по-тихо. През цялото време тихият чукащ звук продължи, лек, непостоянен и влудяващо неоткриваем.

— Не мога да го определя. — Базтук потърка върха на копието си в стената. — Може да идва откъде ли не. Чакай…! Може би той го прави… — Той погледна злобно към мен.

— Невинен, Ваша чест — казах аз.

— Не бъди глупав, Базтук — рече Орлоклюнчо. — Кълбото го спира да използва магия извън него. Става нещо друго. Мисля, че трябва да вдигнем тревога.

— Но не се е случило нищо. — Бикоглавчо изглеждаше паникьосан. — Ще ни накажат. Поне ме остави преди това да убия Бартимеус — помоли той. — Не трябва да изпускам този шанс.

— Мисля, че определено трябва да извикаш помощ — посъветвах аз. — Почти сигурно е, че не можете да се оправите с това. Може да е някоя дървеница. Или пък е заблуден кълвач.

Базтук издуха пяна на метър във въздуха.

— Това преля чашата, Бартимеус! Сега ще умреш! — Той спря. — Въпреки че, като се замисля, наистина може да е дървеница…

— В солидна каменна сграда? — усмихна се подигравателно Ксерксес. — Не мисля така.

— Как така изведнъж стана експерт?

Избухна нов спор. Двамата ми надзиратели отново се изправиха един срещу друг, перчеха се, блъскаха се, докарани до сляпа ярост от глупостта си, както и от умелите ми подмятания от време не време.

А отдолу продължаваше да се чува чук, чук, чук. Отдавна бях открил източника на звука в един камък високо на стената, недалеч от единствения прозорец. Докато окуражавах кавгата, аз постоянно наблюдавах въпросното място и, след няколко минути бях възнаграден, забелязвайки лек дъждец от прах да се процежда между два каменни блока. Секунда по-късно се появи миниатюрна дупка, която бързо се уголеми, а от нея продължиха да падат прах и парченца, избутвани от нещо малко, остро и черно.

За мое раздразнение, след като обиколиха стаята сред поток от викове и момичешки плесници, Ксерксес и Базтук спряха да си починат недалеч от мистериозната дупка. Беше само въпрос на време да забележат спираловидния водопад от прах, затова реших, че трябва да рискувам всичко с една последна маневра.

— Хей, вие двамата, пясъчни червеи! — извиках. — Луната огрява труповете на вашите другари! Чакалите носят отсечените им глави за играчки на своите малки^[1]!

Както и очаквах, Базтук спря да дърпа перата на Ксерксес, а той измъкна пръстите си от носа на Базтук. И двамата бавно се обърнаха към мен с кървясали погледи. Дотук добре. Изчислих, че имам около трийсет секунди преди това, което идваше през дупката да се появи. В случай че се забавеше, бях мъртъв — ако не от ръцете на Базтук и Ксерксес, то от кълбото, което вече се беше смалило до размера на дребен грейпфрут.

— Базтук — каза учтиво Ксерксес, — ще те оставя да нанесеш първия удар.

— Много мило от твоя страна, Ксерксес — отвърна Базтук. — След това можеш да накълцаш останките както си искаш.

Двамата вдигнаха копията си и закрачиха към мен. Зад тях чукането внезапно спря и от дупката в стената, която вече беше станала доста голяма, се промуши един блестящ клюн, заострен като края на наковалня. Той беше последван от качулата черна глава, украсена с едно малко око. Окото бързо зашари напред-назад, оглеждайки положението, после птицата, намираща се отзад, тихичко започна да се извива през дупката, провирайки се напред по един много нептичи начин.

Отръсквайки се и подскачайки, на ръба на камъка кацна един огромен черен гарван. С измъкването на опашните му пера от дупката, там се появи още един клюн.

В този момент двете утуку вече бяха стигнали до колоната ми. Базтук изпъна ръка назад.

Изкашлях се.

— Искаш ли да погледнеш зад себе си?

— Този номер няма да мине при мен, Бартимеус! — извика утукуто. Ръката му се стрелна напред и копието започна да се спуска. Една черна светкавица пресече пътя му, сграбчи дръжката с клюна си и отлетя, изтръгвайки го от ръката на утукуто. Базтук нададе удивен вик и се обърна. Ксерксес също се завъртя.

На една свободна колона седеше гарван и внимателно държеше копието с клюн.

Базтук пристъпи несигурно към него.

Внимателно и съсредоточено гарванът стисна стоманената дръжка. Копието се счупи на две, парчетата паднаха на земята.

Базтук спря на място.

Още един гарван долетя, пърхайки, и кацна на друга, съседна колона. И двата седяха тихо, гледайки утукутата с немигащи очи.

Базтук погледна другаря си.

— Ъммм, Ксерксес…?

Орлоклюнчо раздвижи език предупредително.

— Вдигни тревога, Базтук — каза той. — Аз ще се разправя с тях. — Приклекна и подскочи високо във въздуха. Огромните му бели крила се разтвориха със звук като от съдран плат. Размахаха се веднъж, втори път; издигна се високо, високо, почти до тавана. Перата се изправиха, наежиха се; той се завъртя и се спусна с главата напред, с прибрани крила. Едната му ръка държеше насоченото копие; носеше се надолу със скоростта на светкавица.

Към един гарван, който си чакаше спокойно.

В очите на Ксерксес се появи съмнение. Вече беше почти над гарвана, а той още не бе помръднал. Съмнението изведнъж се превърна в страх. Крилата му се разпериха, отчаяно се опита да завие, да избегне сблъсъка…

Гарванът отвори широко човка.

Ксерксес изпищя.

Последва неясно движение, щракване и глътване. Няколко хвърчащи пера бавно паднаха долу по камъните около колоната. Гарванът все още седеше там със замечтан поглед. Ксерксес беше изчезнал.

Базтук бързаше към стената, където се появяваше порталът и ровеше в торбата, завързана на кръста му. Вторият гарван подскачаше нехайно от колона на колона, отрязвайки му пътя. С измъчен вик Базтук метна копието. То не уцели гарвана и се заби до дръжка в колоната. Гарванът поклати глава съжалително и разпери криле. Базтук разтвори ядно торбата и извади малка бронзова свирка. Вдигна я до устните си…

Последва още едно неясно движение, вихрушка, твърде бърза за окото. За негова чест трябва да кажа, че и Базтук беше бърз; успях да видя как наведе глава и замахна с рогата си, а после вихрушката го погълна. Когато изчезна, Базтук го нямаше. Гарванът кацна нескопосано на земята. От едното му крило се процеждаше зелена кръв.

Бръмбарът скарабей припкаше в кръг в своето кълбо.

— Браво! — извиках, опитвайки се да накарам гласа си да звучи по-малко писклив и по-спокоен. — Не знам кои сте, но какво ще кажете да ме измъкнете…

Гласът ми заглъхна. Благодарение на кълбото, виждах новопристигналите само на първо ниво, на което досега те бяха носили гарвановата си маскировка. Вероятно го осъзнаха, защото за част от секундата те ми показаха истинския си вид на първо ниво. Беше само за момент, но аз нямах нужда от повече. Знаех кои са.

Заклещен в кълбото, бръмбарът преглътна притеснено.

— О — казах. — Здрасти.

— Здравей, Бартимеус — рече Факарл.