Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (23)

23

Натаниел

Предстоеше най-лошият ден в живота на Натаниел и той започна точно така, както щеше и да продължи. Въпреки че се върна толкова късно от Парламента, той откри, че не може да заспи. Последните думи на господаря му отекваха безспирно в ума му и насаждаха у него все по-растящо безпокойство: „Всеки, който притежава крадена собственост, ще понесе най-строги наказания…“ Най-строги наказания… А какво друго беше Амулета на Самарканд, ако не крадена собственост?

Наистина, от една страна, той беше убеден, че Лавлейс е откраднал Амулета: изпрати Бартимеус на мисията му, само за да събере доказателства за това. Но от друга страна, той — или строго погледнато Ъндъруд — притежаваше откраднатата вещ. Ако Лавлейс или полицията, или някой друг от правителството го откриеше в къщата… Всъщност дори самият Ъндъруд да го откриеше в колекцията си, Натаниел се ужасяваше от мисълта каква катастрофа щеше да последва. Това, което беше започнало като лично нападение срещу врага му, сега изглеждаше далеч по-рискована работа. Вече не беше изправен само срещу Лавлейс, а и срещу дългата ръка на правителството. Бе чувал за стъклените призми, висящи от назъбените парапети на Тауър, които съдържаха останките на предателите. Те бяха достатъчно красноречиви. В никакъв случай не бе разумно да рискуваш да си навлечеш правителствения гняв.

Когато призрачната светлина, предшестваща зората, започна да се промъква през капандурата, Натаниел беше сигурен само в едно. Независимо дали джинът бе събрал доказателства или не, той трябваше бързо да се отърве от Амулета. Щеше да го върне на Лавлейс и по някакъв начин да алармира властите. Но за това имаше нужда от Бартимеус.

А Бартимеус отказваше да дойде при него.

Въпреки умората, от която го боляха чак костите, Натаниел извърши призоваването три пъти онази сутрин и трите пъти джинът не се появи. На третия опит той вече буквално хлипаше от паника и изломотваше думите без да му пука, че една погрешно произнесена сричка може да го постави в опасност. Когато свърши, той зачака, дишайки учестено и гледайки кръга. Хайде, хайде.

Нямаше дим, нямаше мирис, нямаше демон.

С проклятие Натаниел прекрати призоваването, ритна купичка тамян през стаята и се хвърли на леглото. Какво ставаше? Ако Бартимеус беше намерил някакъв начин да се освободи от заклинанията му… Но това със сигурност бе невъзможно — доколкото той знаеше, нито един демон не беше успял да направи такова нещо. Удряше безсмислено с юмрук по одеялата. Когато доведеше джина обратно, щеше да го накара да си плати за забавянето — щеше да го подложи на Назъбеното Махало и да гледа как се гърчи.

Но какво можеше да направи междувременно?

Да използва гадателското стъкло? Не, това щеше да стане по-късно: трите призовавания го бяха изтощили и преди всичко се нуждаеше от почивка. Вместо това можеше да отиде в библиотеката на господаря. Оттам трябваше да започне. Може би имаше други, по-съвършени методи за призоваване, които да пробва. Сигурно имаше информация за триковете, които джиновете ползват, за да избегнат завръщането.

Стана от леглото и срита килима върху тебеширените кръгове на пода. Нямаше време да почиства сега. След няколко часа трябваше да се срещне с господаря си, за да опита най-накрая дългоочакваното призоваване на бъбривото дяволче. Натаниел изпъшка безсилно — това беше последното, от което имаше нужда! Можеше да призове дяволчето дори и насън, но господарят му щеше да го накара да провери по два и по три пъти всяка дума и фраза, докато накрая всичко отнемеше няколко часа. Това беше чиста загуба на енергия, от която той изобщо нямаше нужда. Какъв глупак само беше господарят му!

Натаниел тръгна към библиотеката. Заслиза с трополене надолу по таванските стълби.

И налетя с висока скорост право на господаря си, който се качваше нагоре.

Ъндъруд падна назад върху стената, хващайки се за жилетката на корема си, където единият лакът на Натаниел го беше ударил силно. Той нададе яростен вик и замахна косо с длан към главата на чирака си.

— Малък грубиян! Можеше да ме убиеш!

— Сър! Съжалявам, сър! Не очаквах…

— Препускаш надолу по стълбите като безмозъчна отрепка, като някакъв обикновен! Магьосникът контролира поведението си постоянно. На какво си играеш?

— Ужасно съжалявам, сър… — Натаниел се съвзе от шока и заговори покорно. — Просто отивах долу в библиотеката да проверя още веднъж някои неща преди призоваването следобед. Съжалявам, ако съм бил прекалено нетърпелив.

Смирението в гласа му оказа ефект. Ъндъруд дишаше учестено, но изражението му се смекчи.

— Е, ако намеренията са били добри, предполагам, че едва ли мога да те виня. Всъщност идвах да ти кажа, че за съжаление няма да съм тук този следобед. Случи се нещо сериозно и трябва да… — Той спря, веждите му потрепнаха и се навъсиха. — Каква е тази миризма?

— Сър?

— Този аромат… носи се от теб, момче. — Той се наведе по-ниско и подуши шумно.

— Аз… аз съжалявам, сър, забравих да се измия тази сутрин. И госпожа Ъндъруд ми го е споменавала преди.

— Не говоря за собствената ти миризма, момче, въпреки че е неприятна. Не, по-скоро прилича на… розмарин… Да! И лаврово дърво… Билето на св. Джон… — Очите му изведнъж се уголемиха и проблеснаха в полумрака на стълбището. — Това, което се носи от теб, е ароматът на общата смес за призоваване.

— Не, сър…

— Не смей да ми противоречиш, момче! Как така…? — В очите му изникна подозрение. — Джон Мандрейк, искам да видя стаята ти! Води ме.

— По-добре не, сър — ужасно разхвърляна е, ще се почувствам неловко…

Господарят му се изправи в цял ръст, очите му проблясваха, опърлената му брада настръхна. Той сякаш стана по-висок, отколкото Натаниел някога го беше виждал, въпреки че може би за това помогна и факта, че стоеше едно стъпало по-нагоре. Момчето усети как се смалява и свива уплашено.

Ъндъруд размаха пръст и посочи нагоре по стълбите.

— Върви!

Натаниел се подчини безпомощно. Мълчаливо тръгна напред към стаята си, а след него затропаха тежките ботуши на господаря му. С отварянето на вратата в носа го блъсна непогрешимата воня на тамян и восък от свещи. Натаниел застана мрачно встрани, а господарят му, навеждайки се под ниския таван, влезе в таванската стая.

Ъндъруд оглежда сцената няколко секунди. Картината беше уличаваща: преобърнато гърне, от което по пода се проточваше ивица многоцветен тамян; няколко дузини все още тлеещи свещи за призоваване, подредени край стените и върху бюрото; две дебели магически книги, взети от личните рафтове на Ъндъруд, лежащи отворени на леглото. Единствените неща, които не се виждаха, бяха самите кръгове. Те лежаха скрити под килимчето. Натаниел реши, че това му дава възможност да се измъкне. Той прочисти гърлото си.

— Ако мога да обясня, сър.

Господарят му не му обърна внимание. Пристъпи напред и срита ъгъла на килима. Той се прегъна и отдолу се показаха краят на един кръг и няколко от външните руни. Ъндъруд се наведе, хвана килима и със замах го отметна встрани така, че се показа цялата рисунка. За секунда прегледа надписите, а после се обърна към чирака си със зловещ блясък в очите.

— Е?

Натаниел преглътна. Знаеше, че оправданията няма да му помогнат, но трябваше да опита.

— Само се упражнявах с рисунките, сър — започна той несигурно. — Исках да почувствам ситуацията. Разбира се, всъщност не призовах нищо, сър. Не бих посмял…

Запъна се и спря. С едната си ръка господарят му сочеше средата на по-големия кръг, където от първата поява на Бартимеус беше останал забележителен белег от изгаряне. С другата посочи множеството обгаряния по стените, останали от експлодирането на Стимулиращия Компас. Раменете на Натаниел увиснаха.

— Ъъъ…

За секунда изглеждаше сякаш самообладанието на господин Ъндъруд ще го изостави. С пламнало от гняв лице, той направи две бързи крачки към Натаниел и вдигна ръка да го удари. Натаниел се сви, но удар не последва.

Ръката се отпусна.

— Не — каза господарят му, задъхвайки се. — Не. Трябва да реша как да се разправя с теб. Ти престъпи волята ми по стотици начини и така рискува собствения си живот и живота на хората в тази къща. Играл си си с магически елементи, които не би могъл да разбереш — тук виждам „Строфите на Фауст“ и „Словата на Птолемей“! Опитал си се да призовеш джин поне от четиринайсето ниво и дори си се опитал да го обвържеш с Пентаграма на Аделбранд, подвиг, който и аз не бих опитал. Фактът, че без съмнение си се провалил, по никакъв начин не смекчава престъплението ти. Глупаво дете! Наистина ли нямаш представа какво може да ти причини такова същество, ако направиш дори и най-малката грешка? Нима уроците ми през всичките тези години не означават нищо? Трябваше да разбера, че не може да ти се има доверие още миналата година, когато своеволната ти постъпка да нападнеш гостите на този дом почти съсипа кариерата ми. Трябваше да те махна още тогава, когато беше без име. Никой нямаше да има нищо против! Но сега, след като си кръстен и ще присъстваш в следващото издание на Алманаха, не мога да се отърва от теб толкова лесно! Ще се задават въпроси, ще трябва да се попълват формуляри и преценката ми отново ще бъде подложена на съмнение. Не, трябва да реша какво да правя с теб, въпреки че ръката ме сърби още сега да повикам един Ривайлър и да те оставя на неговите нежни грижи.

Той спря да си поеме дъх. Натаниел се беше свлякъл назад и седнал на края на леглото, останал без капка енергия.

— От мен да знаеш — рече господарят му, — че никой мой чирак не е нарушавал волята ми така, както ти. Ако не се налагаше спешно да отида в министерството, щях да се разправя с теб още сега. Обаче, тъй като няма начин, забранявам ти да напускаш тази стая докато не се върна. Но първо — с тези думи той отиде до гардероба на Натаниел и отвори вратата със замах — трябва да се уверим, че не си скрил още изненади.

През следващите десет минути Натаниел можеше само да си седи с мрачно изражение, докато господарят му претърсваше стаята. Гардеробът и скринът бяха изпразнени и претършувани, а оскъдният му брой дрехи — пръснати по пода. Намериха се няколко найлонови торбички тамян, малък запас цветен тебешир и едно-две тестета записки, които Натаниел беше писал извън часовете си. Неоткрито остана само гадателското стъкло, вмъкнато на сигурно място под керемидите.

Господин Ъндъруд прибра тамяна, книгите, тебешира и записките.

— Ще прочета драсканиците ти веднага след като се върна от министерството — каза той, — в случай, че трябва да те разпитам допълнително относно заниманията ти преди да си получиш наказанието. Междувременно, остани тук и помисли за греховете и съсипаната си кариера.

Без да каже нищо повече, той изхвърча от таванската стая и заключи вратата след себе си.

Сърцето на Натаниел беше като камък, потъващ към дъното на дълбок тъмен кладенец. Седеше неподвижно на леглото, слушайки как дъждът барабани по капандурата и как в яростта си господарят му тръшка вратите от стая в стая някъде долу. Накрая едно далечно хлопване му показа, че господин Ъндъруд бе напуснал къщата.

 

 

По-късно той беше изтръгнат от унинието си от звука на завъртащия се в ключалката ключ. Сърцето му подскочи от страх. Дали господарят му не се беше върнал…?

Но беше госпожа Ъндъруд, която внесе малка купичка доматена супа върху поднос. Остави я на масата и го погледна. Натаниел не можа да се насили да вдигне очи към нея.

— Е — каза тя спокойно, — надявам се, че си доволен от себе си. От това, което Артър ми каза, разбирам, че наистина си бил много лош.

Буйният гняв на господаря му го беше вцепенил, но тези няколко думи на госпожа Ъндъруд, изпълнени с тихо разочарование, пронизаха Натаниел до дъното на душата му. И последните остатъци от самоконтрол го напуснаха. Той вдигна очи към нея, усещайки в крайчеца им напиращите сълзи.

— О, Нат… Джон! — Никога не я беше чувал толкова отчаяна. — Защо не можа да проявиш търпение? Госпожица Лутиен казваше, че това е най-голямата ти слабост и беше права! Опитал си се да тичаш преди да си се научил да ходиш и не знам дали господарят някога ще ти прости.

— Никога няма да ми прости. Така каза. — Гласът му беше отпаднал; опитваше се да сдържи сълзите си.

— Той е изключително ядосан, Джон, и с право.

— Той каза, че… че кариерата ми била съсипана.

— Не бих казала, че не заслужаваш точно това.

— Госпожо Ъндъруд…

— Но може би ако си открит и честен с него за това, което си правил, има шанс да те изслуша като се върне. Много малък шанс.

— Няма, той е прекалено ядосан.

Госпожа Ъндъруд седна на леглото до Натаниел и го прегърна през рамо.

— Нали не мислиш, че е нещо нечувано — чираците да опитват прекалено много и прекалено рано? Това често отличава най-талантливите. Артър е разгневен, но виждам, че е и впечатлен. Мисля, че трябва изцяло да му се довериш; остави се на милостта му. На него ще му хареса.

Натаниел подсмръкна.

— Така ли мислите, госпожо Ъндъруд? — Както винаги, успокоението от нейното присъствие и непоклатимият й здрав разум проникнаха през защитните му прегради и успокоиха гордостта му. Може би тя имаше право. Може би трябваше да разкаже истината за всичко…

— Аз също ще направя всичко възможно да го успокоя — продължи тя. — Един господ знае, че не го заслужаваш. Само виж в какво състояние е стаята ти!

— Веднага ще я почистя, госпожо Ъндъруд, моментално. — Почувства се малко по-спокоен. Може би щеше да разкаже на господаря си, да си признае откровено подозренията за Лавлейс и Амулета. Така нещата щяха да са болезнени, но по-прости.

— Първо си изпий супата. — Тя стана. — Подготви се сериозно да разкажеш всичко на господаря си, когато се върне.

— Защо господин Ъндъруд отиде до министерството? Днес е неделя. — Натаниел вече бе започнал да събира част от облеклото си и да го натиква обратно в чекмеджетата.

— Някакъв спешен случай, скъпи. В центъра на Лондон е бил заловен един свиреп джин.

По гръбнака на Натаниел протече ток.

— Джин ли?

— Да. Не знам подробностите, но очевидно се е бил маскирал като едно от дяволчетата на господин Лавлейс. Нахлул в магазина на господин Пин и причинил огромни щети. Обаче изпратили африт и го заловили почти веднага. Днес го разпитват. Господарят ти смята, че магьосникът, който е изпратил джина, може да има някаква връзка с кражбите на артефакти, които го тормозят толкова и вероятно със Съпротивата. Иска да е там, когато измъкнат информацията. Но не това е основната ти грижа сега, нали Джон? Трябва да решиш какво ще кажеш на господаря си. И изтъркай пода така, че да заблести.

— Да, госпожо Ъндъруд.

— Добро момче. Ще се върна за подноса по-късно.

Едва вратата беше заключена и Натаниел вече тичаше към капандурата. Отвори я рязко и се пресегна под студените мокри керемиди за бронзовия диск. Издърпа го вътре и затвори прозореца, оставяйки дъжда да пада върху стъклото. Дискът беше студен; трябваха няколко минути все по-силни и по-силни повиквания преди лицето на дяволчето неохотно да се появи.

— Леле — каза то. — Мина доста време. Мислех, че си ме забравил. Готов ли си вече да ме освободиш?

— Не. — Натаниел не беше в настроение за игрички. — Бартимеус. Намери го. Искам да видя къде се намира и какво прави. Веднага. Или ще заровя този диск в земята.

— Кой е спал накриво днес? Може и да помолиш любезно! Добре, ще се пробвам, но съм имал и по-лесни задачи, дори и от теб… — Мърморейки и правейки напрегнати гримаси, лицето на бебето избледня, но се появи отново, неясно, сякаш отдалече. — Бартимеус, казваш? От Урук?

— Да! Колко такива може да има?

— Ще останеш изненадан, господин Раздразнение. Е, не бъди нетърпелив. Това може да отнеме известно време.

Дискът се изчисти. Натаниел го хвърли върху леглото, но после реши, че идеята не е добра и го прибра под матрака, така че да не се вижда. Много разтревожен, той продължи с разтребването на стаята си, търка пода, докато всички следи от пентаграми изчезнаха и дори успя донякъде да заличи петната от восъка на свещите. Подреди си дрехите внимателно и върна всяко нещо на мястото му. После си изпи супата. Беше студена.

Госпожа Ъндъруд се върна за подноса и огледа стаята с одобрение.

— Добро момче си, Джон — каза тя. — Сега се пооправи и се измий. Какво беше това?

— Кое, госпожо Ъндъруд?

— Мисля, че чух глас.

Натаниел също го беше чул. Едно приглушено „Ой!“ изпод леглото. — Мисля, че дойде от долния етаж — каза той слабо. — Може да е някой на вратата?

— Така ли мислиш? Ами май най-добре да отида да видя. — Малко неуверена, тя тръгна, заключвайки вратата след себе си.

Натаниел отметна матрака настрани.

— Е? — изръмжа той.

Лицето на бебето сега имаше огромни торбички под очите и беше някак си неизбръснато.

— Е — рече то, — направих всичко възможно. Не можеш да искаш повече от това.

— Покажи ми!

— Добре тогава. — Лицето изчезна, а на негово място се появи отдалечена гледка от Лондон. Една сребърна ивица, която трябваше да е Темза, се извиваше в дъното на картината между тъмносивата бъркотия от складове и кейове. Валеше дъжд, който наполовина замъгляваше картината, но Натаниел лесно различи централната част: огромен замък, защитен с безкрайни обръчи от високи, сиви стени. В центъра му имаше висока, квадратна кула, от покрива на която се вееше знамето на Обединеното Кралство. Долу, в двора на замъка се движеха черни полицейски камиони, както и множество дребни фигурки, не всички от които бяха човешки.

Натаниел знаеше какво вижда, но не искаше да приеме истината.

— И какво общо има това с Бартимеус? — попита рязко.

Дяволчето беше изморено, с отпаднал глас.

— Той се намира там, доколкото разбирам. Хванах следата му в центъра на Лондон, но вече беше изстинала и неясна. Водеше натам, а не мога да се приближа по-близо до Тауър, както добре знаеш. Има прекалено много бдящи очи. Дори и при това разстояние, без малко да ме хванат няколко охранителни сфери. Доста съм изморен, наистина. Нещо друго? — добави то, тъй като Натаниел не реагира. — Трябва ми сън.

— Не, това е всичко.

— Първото разумно нещо, което си казал за деня. — Но дяволчето не изчезна. — Ако е там вътре, този Бартимеус си има голям проблем — отбеляза то по един твърде весел начин. — Не си го изпратил ти там, нали?

Натаниел не отвърна.

— О, боже — каза дяволчето. — След като случаят е такъв, бих казал, че ти имаш също толкова големи неприятности, колкото и той, нали? Подозирам, че точно в този момент ти издава името. — То оголи малките си остри зъби, оформяйки огромна усмивка, оплези се и изчезна.

Натаниел седеше напълно неподвижно, държейки диска в ръце. Дневната светлина в стаята постепенно изчезна.