Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amulet of Samarkand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Амулетът на Самарканд

Превод: Борис Христов

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Коректор: Ангелина Вълчева

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-235-8

История

  1. — Добавяне

3

Мразя вкуса на кал. Тя не е нещо подходящо за същество от въздух и огън. Постоянната тежест на пръстта ме потиска винаги, когато се докосна до нея. Затова съм много придирчив в избора си на превъплъщение. Птица — добре. Насекомо — добре. Прилеп — става. Всичко, което бяга бързо, е добре. С дървесните обитатели е още по-добре. Подземните неща — не е никак добре. Къртица — лошо.

Но няма смисъл да си придирчив, когато трябва да преодолееш защитна преграда. Правилно бях преценил, че тя не се простираше и под земята. Къртицата си прокопа пътя дълбоко, дълбоко надолу под основите на стената. Не се задейства никаква магическа аларма, въпреки че пет пъти си ударих главата в дребни камъчета[1]. Започнах отново да ровя нагоре, достигайки повърхността след като двайсет минути сумтях, мърлях се и подушвах със ситния си нос сочните червеи, които откривах на всеки няколко загребвания.

Къртицата подаде глава предпазливо от малката купчина пръст, която беше издигнала на идеалната повърхност на поляната на Саймън Лавлейс. Тя се огледа, проверявайки обстановката. В къщата, на приземния етаж, светеше. Завесите бяха спуснати. Горните етажи, доколкото къртицата виждаше, бяха тъмни. Полупрозрачната магическа система се издигаше над главата й. Един жълт страж, с цялата си глупост, се дотътри на три метра над храстите. Другите двама явно бяха зад къщата.

Отново проверих седмо ниво. Все още нищо и все същото обезпокояващо чувство за опасност. Е, какво толкова.

Къртицата се оттегли под земята и си прокопа тунел под корените на тревата към къщата. Появи се отново в цветната леха точно под най-близкия прозорец. Мислеше усилено. Нямаше смисъл да продължава в същия образ, въпреки че беше изкушаващо; тя трябваше да се опита да се вмъкне в мазите. Трябваше да намери друг начин.

До косматите уши на къртицата достигна смях и звън на чаши. Звукът беше изненадващо висок и ехтеше някъде много наблизо. На по-малко от половин метър имаше един пропукал се от годините отдушник. Водеше навътре.

С облекчение станах муха.

Бележки

[1] Всеки път в различен камък, а не пет пъти в един и същ. Просто искам да съм сигурен, че е ясно. Понякога човеците са толкова тъпи.