Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (18)

18

Натаниел

Двата дни след Кръщаването бяха доста неприятни за Натаниел. Беше физически изтощен: призоваването на Бартимеус и техният магически дуел се бяха погрижили за това. Още преди да се прибере от пътуването си до Темза, вече бе започнал леко да подсмърча; с настъпването на нощта подсмърчането стана сериозно, а на следващата сутрин вече имаше истинска настинка с течащ нос. Когато се появи като привидение в кухнята, госпожа Ъндъруд го погледна, завъртя го и го изпрати обратно в леглото. Малко по-късно го последва нагоре с грейка, един куп сандвичи с течен шоколад и гореща чаша мед и лимон. Натаниел й благодари дълбоко изпод одеялата, кашляйки.

— Дори не го споменавай, Джон — рече тя. — Не искам да чувам нито звук повече от теб тази сутрин. Трябва да те стегнем за държавното обръщение, нали? — Тя се огледа из стаята намръщено. — Тук мирише много силно на свещи — каза тя. — И на тамян. Нали не си се упражнявал в тази стая?

— Не, госпожо Ъндъруд. — Вътрешно Натаниел прокле небрежността си. Искаше да отвори прозореца и да проветри от вонята, но се беше почувствал толкова изморен предната вечер, че му беше изхвръкнало от ума. — Това се случва понякога. Миризмата се качва до върха на къщата от кабинета на господин Ъндъруд.

— Странно. Не бях го забелязвала преди.

Тя подуши отново. Очите на Натаниел бяха привлечени като от магнит към единия ръб на килимчето, където за свой ужас видя да се подава уличаващият се кръг на пентаграма. С огромно усилие на волята той успя да откъсне поглед от него и избухна в убедителен пристъп на кашлица. Госпожа Ъндъруд се разсея. Подаде му меда с лимон.

— Изпий това, скъпи. После поспи — каза тя. — Ще дойда пак на обяд.

Много преди тя да се върне, прозорецът беше отворен и стаята бе изцяло проветрена. Дъските на пода под килимчето бяха старателно изтъркани до чисто.

Натаниел лежеше в леглото. Новото име, което господин Ъндъруд изглеждаше решен да му натресе, отекваше странно в ушите му. Звучеше фалшиво, дори малко глупаво. Джон Мандрейк. Вероятно подходящо за някой магьосник от историческите книги, но не и за сополиво настинало момче. Щеше да му е трудно да свикне с новата си идентичност, а още по-трудно да забрави истинското си име…

А нямаше и да му бъде позволено да го забрави покрай Бартимеус. Дори и с предпазната мярка — кутията за тютюн, къпеща се на дъното на реката — Натаниел не се чувстваше напълно сигурен. Макар че се опитваше да я изхвърли от ума си, тревогата винаги се връщаше: беше като нечиста съвест, тормозеше го, подсещаше го, не го оставяше на мира. Може би беше пропуснал нещо жизненоважно, което демонът щеше да забележи… Може би дори в този момент кроеше някой план вместо да шпионира Лавлейс, както му беше наредил.

Множество неприятни възможности му се въртяха безспирно из главата, докато се въргаляше сред остатъците от портокалови кори и намачкани носни кърпички. Изкушаваше се много силно да измъкне гадателското си стъкло от скривалището под керемидите и с негова помощ да провери Бартимеус. Но знаеше, че това не е разумно — умът му беше замъглен, гласът му беше преминал в слабовато грачене, а в тялото си нямаше сила дори да стои седнал, да не говорим за контролиране на едно малко, войнствено настроено дяволче. За момента съмнителният джин трябваше да бъде оставен да прави каквото ще. Без съмнение всичко щеше да бъде наред.

На третата сутрин грижите на госпожа Ъндъруд вдигнаха Натаниел на крака.

— Не можеше да бъде по-навреме — отбеляза тя. — Тази вечер е голямото събитие.

— Кой ще бъде там? — попита Натаниел. Той седеше с кръстосани крака в ъгъла на кухнята и си лъскаше обувките.

— Тристата министри на правителството, техните съпрузи и съпруги, както и някои вече кръстени чираци с голям късмет… И малко службогонци — по-низшите от гражданските служби и военните, които са на крачка от повишението, но не познават подходящите хора. Това е много добра възможност да видиш кой е важен и кой не, Джон, да не говорим за облеклото на всички. На лятната среща през юни няколко от жените министри експериментираха с дълги туники в самаркандски стил. Този стил предизвика доста вълнения, но естествено не стана популярен. О, моля те, Джон, концентрирай се. — Беше изпуснал четката.

— Съжалявам, просто ми се изплъзна, това е. Защо Самарканд, госпожо Ъндъруд? Какво му е модерното на него?

— Определено нямам ни най-малка представа. Ако си свършил с обувките, най-добре се заеми да си изчеткаш сакото.

Беше събота и затова нямаше уроци, които да отвличат Натаниел от тръпката на това, което предстоеше, така че с бавното напредване на деня той беше обладан от необуздано увеличаващо се вълнение. В три след обяд, няколко часа преди необходимото, той вече беше облечен в най-елегантните си дрехи и кръстосваше напред-назад из къщата — положение, което продължи докато господарят му не подаде глава от спалнята и не му нареди да спре.

— Прекрати тропането, момче! Главата ми пулсира от теб! Или искаш да си останеш в къщи тази вечер?

Натаниел поклати глава сковано и на пръсти слезе в библиотеката, където се опита да не си навлича неприятности като изучаваше нови Ограничителни заклинания за джинове от среден ранг. Времето мина приятно и той все още беше зает да заучава трудното заклинание за Назъбеното Махало, когато господин Ъндъруд прекрачи в стаята, облечен в най-хубавото си сако, което се ветрееше след него.

— Ето къде си бил, идиот такъв! Викам те из цялата къща! Още минутка и щеше да откриеш, че сме заминали.

— Съжалявам, сър — четях…

— Не и тази книга, сънлив глупак такъв. Тя е за четвърто ниво, написана е на коптски — не би имал никакъв шанс. Беше заспал и не го отричай. Хайде, бързо, или наистина ще те оставя вкъщи.

Очите на Натаниел бяха затворени в момента, когато господарят му влезе: по този начин му беше по-лесно да запомня нещата. При дадените обстоятелства, това вероятно беше добре дошло, тъй като нямаше да му се налага да измисля други обяснения. Само секунда по-късно книгата лежеше захвърлена на стола, той беше излязъл от библиотеката и следваше господаря си по петите в антрето с широко отворени очи и разтуптяно от вълнение сърце. Минаха през входната врата и излязоха в нощта, където до голямата черна кола ги чакаше усмихната госпожа Ъндъруд, облечена в лъскава зелена рокля и нещо, подобно на кожа от анаконда, което висеше свободно около врата й.

Досега Натаниел беше влизал в колата на господаря си само веднъж и не я помнеше. Той се качи отзад, запленен от усещането на лъскавата кожена седалка и странния изкуствен мирис на боровия ароматизатор, клатушкащ се от огледалото за обратно виждане.

— Облегни се и не докосвай прозорците. — От огледалото му се мръщеха веждите на господин Ъндъруд. Натаниел се отпусна назад, доволно постави ръце в скута си и пътуването към Парламента започна.

Гледаше през прозореца, докато колата се носеше на юг. Безбройните светлини на Лондон — фаровете, уличните лампи, витрините на магазините, прозорците, сферите за поддържане на реда — всички те проблясваха в бърза последователност пред лицето му. Той зяпаше с широко отворени очи, почти не мигаше, поглъщаше всичко. Дори и самото пътуване през града си беше специален случай — това се случваше рядко на Натаниел, чийто жизнен опит беше ограничен най-вече до книгите. От време на време госпожа Ъндъруд го водеше на необходими пътувания с автобуса до магазини за дрехи и обувки, а веднъж, когато господин Ъндъруд беше заминал по работа, го заведоха в зоологическата градина. Но рядко беше излизал извън предградията на Хайгейт и никога през нощта.

Както обикновено от самите размери му спираше дъхът; множеството пътища и странични улички; ивиците светлина, които се извиваха във всички посоки. Повечето къщи изглеждаха много различни от онези на улицата на господаря му: много по-малки, по-бедни, по-сбутани една до друга. Често сякаш бяха събрани около висока сграда без прозорци, с плосък покрив и високи комини, вероятно фабрики, където по някаква тъпа причина се събираха обикновените. Тъй като бяха такива, те не го интересуваха много.

Обикновените също бяха налице. Натаниел винаги се удивляваше колко много са те. Въпреки тъмнината и вечерния дъждец, те бяха излезли, в изненадващи количества, и навели глава бързаха като мравките в собствената му градина, влизаха и излизаха от магазините или понякога изчезваха в порутени кръчми по ъглите на улиците, където през заскрежените прозорци блещукаха меки, оранжеви светлини. Всяко подобно място си имаше отделна сфера за поддържане на реда, която се носеше демонстративно във въздуха над вратата. Когато някой минаваше под нея тя подскачаше и пулсираше в по-тъмно червено.

Колата току-що беше отминала една от тези кръчми — особено голяма, точно срещу метрото — когато господин Ъндъруд удари с юмрук по таблото на колата толкова силно, че Натаниел подскочи.

— Ето една, Марта! — възкликна той. — Тази е от най-лошите! Ако зависеше от мен Нощната полиция щеше да влезе там още утре и да прибере всички.

— О, не и Нощната полиция, Артър — каза жена му засегнато. — Сигурно има и по-добри начини да се образоват.

— Не знаеш за какво говориш, Марта. Покажи ми лондонска кръчма и аз ще ти покажа вътре тайно място за срещи на обикновените. На тавана, в мазето, в скрита стаичка зад бара… Виждал съм ги всичките — от Вътрешни работи са нахлували навсякъде достатъчно често. Но никога няма никакви доказателства и нищо от нещата, които търсим — само празни стаи, няколко стола и маси… От мен да го знаеш — всички проблеми тръгват от подобни мръсни дупки и вертепи. Министър-председателят ще трябва да вземе мерки скоро, но дотогава кой знае какви престъпления ще са извършили. Сферите не са достатъчни! Трябва да изгорим тези места до основи — това казах на Дювал тази сутрин. Но, разбира се, никой не ме слуша.

Натаниел отдавна се беше научил никога да не задава въпроси, независимо колко интересно му беше нещо. Той подаде глава през прозореца и изгледа как оранжевите светлини се смалиха и изчезнаха зад тях.

Сега навлизаха в централен Лондон, където сградите ставаха още по-големи и величествени, както подобаваше на столицата на империята. Броят на частните коли на пътя се увеличи, витрините на магазините станаха големи и пищни, а по тротоара се виждаха крачещи хора — и магьосници, и обикновени.

— Как си там отзад, скъпи? — попита госпожа Ъндъруд.

— Много добре, госпожо Ъндъруд. Стигнахме ли вече?

— Още няколко минути, Джон.

Господарят му погледна в огледалото за обратно виждане.

— Имаме достатъчно време да те предупредя — каза той. — Тази вечер ти представяш мен. Ще бъдем в една стая с всички големи магьосници в страната, а това означава мъже и жени, чиято сила не би могъл да си представиш дори най-бегло. Ако направиш и най-малката грешка, това ще разруши репутацията ми. Знаеш ли какво се случи с чирака на Дизраели?

— Не, сър.

— Беше на едно Държавно обръщение, много подобно на това. Чиракът се спъна в едно от стъпалата на Уестминстър, докато представяха Дизраели на събранието. Блъсна се в господаря си и го запрати търкалящ се през глава по стълбите. Дизраели се спря, удряйки се в дукесата на Аргил — за щастие доста закръглена дама.

— Да, сър.

— Дизраели стана и се извини на дукесата много вежливо. После се обърна към чирака си, който трепереше и цивреше на стъпалата малко по-нагоре и плесна с ръце. Чиракът падна на колене с разперени ръце, но безполезно. В залата се спусна мрак за около петнайсет секунди. Когато се разсея, чиракът го нямаше, а на негово място стоеше твърда желязна статуя в точно същата поза като на бедното момче. В молещите се ръце имаше стъргалка за обувки, на която всички, които влизат в залата през последните сто и петдесет години си чистят обувките.

— Наистина ли, сър? Ще я видя ли?

— Опитвам се да ти кажа, момче, че ако ме злепоставиш по какъвто и да е начин, ще се погрижа там да има подобна закачалка за шапки. Разбра ли?

— Да, сър, съвсем. — Натаниел си каза, че трябва да провери формулата за Вкаменяване. Имаше усещането, че тя включва призоваването на африт със сериозна сила. От това, което знаеше за способностите на господаря си, се съмняваше, че той има някакъв шанс да го направи. Усмихна се леко в мрака.

— Стой до мен през цялото време — продължи господин Ъндъруд. — Не говори, освен ако не ти дам разрешение и не зяпай никой от магьосниците, независимо какви деформации имат. А сега мълчи — стигнахме и трябва да се концентрирам.

Колата намали скорост, включи се във върволица от подобни черни превозни средства, които се движеха по широката сива улица покрай Уайтхол. Минаха край поредица от гранитни статуи на големите магьосници от Викторианската епоха и на падналите в Голямата война герои, после покрай няколко монолитни скулптури, представляващи идеалните добродетели (Патриотизъм, Уважение към Властта, Предана Съпруга). Отзад се извисяваше гладката фасада с множество прозорци на сградата, в която се помещаваше имперското правителство.

Скоростта им намаля много. По тротоарите Натаниел забеляза групички от мълчаливи зяпачи, гледащи как колите минават. Доколкото можеше да прецени, настроението им беше мрачно и дори враждебно. Повечето от лицата бяха слаби и изпити. По-нататък небрежно стояха едри мъже в униформи и наблюдаваха тълпите. Всички — и полицаите, и обикновените — изглеждаха много студени.

Както седеше сам, уединен в удобството на колата, у Натаниел започна да се прокрадва чувство на самодоволство. Сега вече беше част от нещата; най-после беше вътрешен човек на път към Парламента. Той беше важен, отделен от останалите — и усещането беше приятно. За пръв път в живота си той позна радостта от лесната власт.

Сега колата влезе в Парламента и завиха наляво през някаква порта от ковано желязо. Господин Ъндъруд бързо показа пропуск, някой им даде знак да продължат, колата прекоси павиран двор и по една рампа слезе в подземен паркинг, осветен от неонови луминесцентни лампи. Господин Ъндъруд спря на едно свободно място и изключи двигателя.

Отзад, Натаниел впи пръсти в кожената седалка. Тресеше се от потиснато вълнение.

Бяха пристигнали.