Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (22)

22

За пръв път бях благодарен на момчето. Колко точно изчислено! Какво забележително съвпадение! Сега можех да им изчезна под носа, дематериализиран от призоваването, докато те зяпат и преглъщат като риба на сухо. Бях чевръст, имаше време само да им се подиграя набързо преди да тръгна.

Разклатих печално глава.

— Толкова съжалявам — усмихнах се. — С най-голямо удоволствие бих ви помогнал, наистина. Но трябва да тръгвам. Можем някой път скоро пак да си поиграем на измъчване и пленничество. Само че с малка промяна. Аз ще бъда отвън, а вие двамата ще се гушкате в кълбото. Така че най-добре да започнеш сериозна диета, Шолто. Междувременно и двамата можете — ох! да ходите да се гръмнете и — Ах!… Ооох! — Признавам, че това не беше най-остроумният ми отговор, но от призоваването вече сериозно започваше да ме боли. Болката беше по-зле от обикновено — някак по-остра, по-малко здравословна…

И, освен това, този път отнемаше повече време.

Зарязах всички преструвки, нахални и нагли пози, и започнах да се гърча върху колоната, копнеейки момчето да побърза. Какъв му беше проблемът? Не знаеше ли, че страдам? Не можех и да се свия както трябва — силовите линии на кълбото бяха твърде наблизо за каквото и да е удобство.

След две изключително неприятни минути яростното дърпане на призоваването намаля и отмря. Останах в поза, на която й липсваше всякакво величие — клекнал и свит на топка, с глава между коленете и ръце върху главата. Бавно и сковано от болката, изправих леко глава и внимателно отметнах коса от очите си.

Все още бях в кълбото. Двамата магьосници бяха точно там, хилейки ми се отвъд стените на моя затвор.

Нямаше начин да изглеждам добре в тази ситуация. Навъсено, с хиляди остатъчни болежки, се протегнах, изправих се и се взрях неумолимо в тях. Шолто се смееше тихичко.

— Дори и само това си струваше идването тук, скъпа Джесика, — каза той. — Погледът му беше просто изключителен.

Жената кимна.

— Толкова навреме — рече тя. — Толкова се радвам, че бяхме тук да го видим. Още ли не си разбрал, тъпо същество? — Плочата й се премести малко по-близо. — Казах ти, че е невъзможно да напуснеш Скръбното Кълбо, дори и с призоваване. Същността ти е заключена в него. Дори и господарят ти не може да те извика от него.

— Тя ще намери начин — рекох аз и си прехапах устната сякаш съжалявах за казаното.

— Тя? — Очите на жената се свиха. — Господарят ти е жена?

— Лъже. — Шолто Пин разклати глава. — Очевидно блъфира. Джесика, омръзна ми; освен това закъснявам за сутрешния си масаж във Византийската баня. Сега трябваше да съм в сауната. Тъй като съществото има нужда от допълнително насърчаване, мога ли да предложа да му го осигурим и да го оставим насаме.

— Възхитителна идея, скъпи Шолто. — Тя щракна с пръсти пет пъти. Появи се бръмчене и трептене. — Време за незабавно смаляване!

Вложих това, което беше останало от енергията ми в една бърза трансформация и докато нишките на кълбото се свиваха около мен, аз приех нова форма. Елегантна котка, изгърбена и гъвкава, отдръпваща се от снижаващите се стени на кълбото.

Само за секунди затворът ми се сви до една трета от предишния си размер. Бръмченето на гнусната енергия кънтеше в котешките ми уши, но все още имаше достатъчно здравословно пространство между мен и стените. Жената щракна с пръсти и скоростта на свиване намаля значително.

— Забележително… — каза тя на Шолто. — В кризисни ситуации се превръща в пустинна котка. Много египетско. Мисля, че този тук е имал дълга кариера. — После се обърна към мен. — Кълбото ще продължи да се свива, демоне — рече тя. — Ту бързо, ту бавно. Накрая ще стане на точица. Постоянно ще бъдеш наблюдаван, така че ако по някое време искаш да проговориш, трябва само да кажеш. И тъй, сбогом.

В отговор котката изсъска и се изплю. Това бяха единствените ясни звуци, които умеех в момента.

Плочите се завъртяха и се върнаха на първоначалните си места. Шолто и жената се върнаха при арката и порталът ги погълна. Пролуката се затвори и стената си стана както преди. Орлоклюнчо и Бикоглавчо възобновиха маршируването си. Мъртвешките бели нишки на кълбото бръмчаха и светеха и се свиваха незабележимо.

Котката се сви на колоната и уви опашка около себе си, колкото можеше по-плътно.

В следващите няколко часа положението ми ставаше все по-малко удобно. В началото котката ме устройваше, но накрая кълбото се беше свило дотолкова, че ушите ми вече бяха под мустачките и усещах как опашката ми започва да се пържи. Последва поредица от промени. Знаех, че ме наблюдават, затова не направих очевидното и не станах направо на бълха — така кълбото просто щеше да се свие много бързо и да се пригоди към моя размер. Вместо това, преминах през цяла серия най-разнообразни космати вариации, като се поддържах съвсем малко по-малък от блещукащите решетки на затвора ми. Първо заек, после мармозетка, невзрачен лалугер… Ако съберете всичките ми форми заедно, предполагам, че ще получите един доста приличен магазин за домашни любимци, но не се получаваше съвсем.

Освен това колкото и да се опитвах, не можех да измисля никакъв велик план за бягство. Можех да успея да отложа присъдата като кажа някаква сложна опашата лъжа на жената, но тя скоро щеше да открие, че си измислям и щеше да ме довърши още по-бързо. Това не беше изход.

Нещата станаха още по-лоши, когато онова нещастно момче се опита да ме призове още два пъти. Не се отказваше лесно, вероятно бе решил, че първият път е направил някаква грешка и така ми причини толкова неудобство, че почти реших да го предам.

Почти, но не напълно; все още нямаше смисъл. Винаги имаше шанс нещо да се случи.

— Беше ли при Ангкор Том? — Отново Бикоглавчо, опитвайки се да си припомни.

— Какво? — В този момент бях лалугер; направих всичко възможно да звуча величествено презрителен, но лалугерите са просто раздразнителни.

— Нали знаеш Кхмерската империя. Работех за имперските магьосници, когато завладяха Тайланд. Имал ли си нещо общо с това? Да си бил бунтовник?

— Не^[1].

— Сигурен ли си?

— Да! Разбира се, че съм сигурен! Бъркаш ме с някой друг. Обаче остави това за малко. Слушай… — Лалугерът понижи глас и заговори внимателно и тихо изпод вдигнатата си лапа. — Очевидно си умен, бил си на този свят достатъчно време, работил си за много от най-лошите империи. Виж сега — аз имам силни приятели. Ако можеш да ме измъкнеш оттук, те ще убият господаря ти вместо теб, ще те освободят от веригата.

Ако Бикоглавчо имаше повече акъл, бих се заклел, че ме гледа скептично. Все пак аз продължих, без да обръщам внимание.

— От колко време си затворен тук на служба като пазач? — попитах го. — Петдесет години? Или сто? Това не е живот за утуку, нали? А може и да попаднеш в кълбо като това.

Главата се приближи до решетките. Върху мен се изсипа душ от пръски от носа му, оставяйки лепкави капчици по козината ми.

— Какви приятели?

— Ами, един марид — голям — и четири африта, много силни, много по-силни от мен… Можеш да се присъединиш към нас…

Главата се отдръпна с презрително ръмжене.

— Сигурно ме мислиш за глупак!

— Не, не аз… — лалугерът сви рамене. — Така си мисли оня Орлоклюн. Той каза, че ти нямало да се включиш в плана ни. Все пак, ако се интересуваш… — като се завъртя и подскочи леко, лалугерът му обърна гръб.

— Какво? — Бикоглавчо бързо заобиколи и отиде от другата страна на колоната като държеше копието си близо до кълбото. — Не ми обръщай гръб! Какво е казал Ксерксес?

— Ой! — Орлоклюнчо дойде бързо от далечния ъгъл на стаята. — Чух си името! Престани да говориш със затворника!

Бикоглавчо го изгледа възмутено.

— Ще говоря, ако искам. Значи мислиш, че съм глупав, така ли? Да, ама не съм! Какъв е този ваш план?

— Не му казвай, Ксерксес! — прошепнах високо. — Не му казвай нищо.

Орлоклюнчо произведе стържещ звук с клюна си.

— План? Не знам нищо за никакъв план. Затворникът те лъже, Базтук. Какви ти ги е наговорил?

— Всичко е наред, Ксерксес — извиках весело. — Не съм споменавал за… нали се сещаш.

Бикоглавчо размаха заплашително копието си.

— Мисля, че аз трябва да задавам въпросите, Ксерксес — каза той. — Ти си заговорничил с пленника!

— Не съм, идиот такъв…

— Идиот, така ли?

И се започна: муцуна срещу клюн, парадиране с мускули и наежени пера, крясъци и юмручни удари по защитените с плочи гърди. Мдаа. Винаги е лесно да излъжеш утуку. Във вълнението си съвсем ме бяха забравили, което напълно ме устройваше. Обикновено щях да се радвам да ги видя как са се хванали за гушите, но при ситуацията, в която бях това ми носеше слаба утеха.

Кълбото отново се беше стеснило и бе станало доста неудобно, така че се смалих още веднъж до формата на бръмбар скарабей. Не че имаше много смисъл в това, но забавяше неизбежното и ми осигуряваше пространство да припкам напред-назад върху колоната, повдигайки капаците на крилата си ядосано и малко отчаяно. Онова момче, Натаниел! Ако някога се измъкнех, щях така да му отмъстя, че щеше да влезе в легендите и кошмарите на хората! Аз, Бартимеус, който съм говорил със Соломон и Хиавата^[2], да трябва да си отида така — като бръмбар, смачкан от враг, твърде арогантен даже да гледа! Не! Дори и сега щях да намеря начин…

Припках напред-назад, напред-назад и мислех ли мислех…

Невъзможно. Не можех да избягам. Смъртта настъпваше неумолимо от всички страни. Трудно беше да се мисли, че ситуацията може да стане още по-лоша.

Пръски пяна, рев и едно лудо червено око се наведе на нивото ми.

— Бартимеус!

Ами това беше. Бикоглавчо вече не се караше. Изведнъж си бе спомнил кой съм.

— Сега знам кой си! — извика той. — Гласът ти! Да, това си ти — унищожителят на моя народ! Най-после! Чаках този момент от двайсет и седем века.

Когато си изправен пред такъв коментар, е трудно да измислиш какво да кажеш.

Утукуто вдигна сребърното си копие и нададе триумфалния боен вик, с който неговият вид винаги придружава смъртоносния удар.

Задоволих се с това да избръмча с крила. Нали се сещате, по един безнадежден и предизвикателен начин.