Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (13)

13

През дългата, влажна есен Натаниел се усамотяваше в градината винаги, когато можеше. Когато времето беше хубаво, той донасяше със себе си книги от рафтовете на господаря си и поглъщаше съдържанието им с неутолим глад, докато през това време върху пейката и поляната валяха есенните листа. През дъждовните дни седеше и гледаше капещите храсти, а мислите му препускаха по познатите пътища на мъката и отмъщението.

Напредваше много бързо в обучението си, тъй като умът му беше обсебен от омразата. Натаниел изчете и запечата в съзнанието си всички онези ритуали по призоваването, всички заклинания, с които един магьосник можеше да се обвие, за да се предпази от нападение, както и всички онези думи на силата, които наказваха непокорния демон или го освобождаваха на мига. Ако срещнеше труден пасаж — написан на шумерски или коптски, или пък скрит в заплетен рунически код — и почувстваше как сърцето му се свива, той трябваше само да вдигне поглед към сиво-зелената статуя на Гладстон, за да възвърне решителността си.

Гладстон беше отмъстил на всеки, който се бе отнесъл несправедливо с него: той бе запазил честта си и беше възхваляван за това. Натаниел планираше да направи същото, но вече не беше направляван от нетърпението си. Отсега нататък той го използваше само за да се мотивира. Беше научил един болезнен урок, а именно да не действа преди да е напълно готов и през многото дълги и самотни месеци работеше неуморно за постигането на първата си цел: унижението на Саймън Лавлейс.

Историческите книги, изучавани от Натаниел, бяха пълни с безбройни епизоди, в които съперничещи си магьосници се бяха били един с друг. Понякога най-силните магове бяха печелили, но много често бяха разбивани от прикритостта и коварството. Натаниел нямаше никакво намерение да предизвиква страшния си враг открито — поне не преди да станеше по-силен. Щеше да го повали с други средства.

 

 

Уроците му сега бяха една скучна загуба на време. Веднага след като започнаха отново, Натаниел незабавно си надяна маска на покорство и разкаяние, предназначена да убеди Артър Ъндъруд, че възприема лошата си постъпка като нещо крайно срамно. Тази маска никога не падна, дори когато му даваха най-изморителната и банална работа в кабинета. Ако господарят му го гълчеше за някоя незначителна грешка, Натаниел си позволяваше единствено искра на негодувание да пробегне по лицето му. Той просто скланяше глава и бързаше да поправи грешката си. Изглеждаше като идеалния чирак, подчинявайки се изцяло на господаря си и естествено никога не изразяваше някакво нетърпение заради това, че сега обучението му напредваше със скоростта на охлюв.

Всъщност това наистина беше така, защото Натаниел вече не смяташе Артър Ъндъруд за свой истински господар. Неговите господари бяха древните магьосници, които му говореха чрез книгите си, позволявайки му да се учи със собствена скорост и предлагайки му постоянно множащи се чудеса. Те не го гледаха отвисоко и не го предаваха.

Артър Ъндъруд беше загубил правото си върху покорството и уважението на Натаниел в момента, в който не успя да го защити от подигравките и физическите нападки на Саймън Лавлейс. Натаниел знаеше, че това просто не беше редно. Всички чираци се учеха, че техният господар на практика им е родител. Той или тя ги защитаваше, докато станеха достатъчно големи да се бранят сами. Артър Ъндъруд не го беше направил. Той бе стоял встрани и бе гледал несправедливото унижение на Натаниел — първо на празненството, а после и в учебната стая. Защо? Защото беше страхливец и се боеше от силата на Лавлейс.

А още по-лошото беше, че бе уволнил госпожица Лутиен.

От кратките разговори с госпожа Ъндъруд, Натаниел беше научил, че докато той е бил овесен с главата надолу и бит от дяволчето на Лавлейс, госпожица Лутиен направила всичко възможно да му помогне. Официално тя била освободена заради „нахалство и безочливост“, но се намекна, че всъщност се опитала да удари господин Лавлейс и била възпряна единствено от придружителите му. Като се сетеше за това, кръвта на Натаниел кипваше дори по-силно, отколкото когато мислеше за собственото си унижение. Тя се бе опитала да го защити и затова, че го беше направила — нещо, което господин Ъндъруд трябваше да стори, той я бе уволнил.

Това Натаниел никога не можеше да прости.

След като госпожица Лутиен я нямаше, единственият човек, чиято компания доставяше на Натаниел някакво удоволствие, беше госпожа Ъндъруд. Нейната обич внасяше разнообразие в дните, изпълнени с учение и му даваше успокоение от студеното отдръпване на господаря му и безразличието на неговите учители. Но той не можеше да й довери плановете си: бяха прекалено опасни. За да имаш сигурност и сила, трябваше да си прикрит. Истинският магьосник не издаваше плановете си.

 

 

След няколко месеца Натаниел се подложи на първото си истинско изпитание — призоваването на незначително дяволче. В това имаше и рискове, защото, въпреки че беше достатъчно уверен със заклинанията, той нито притежаваше чифт контактни лещи, за да наблюдава първите три нива, нито пък беше получил официалното си име. И двете щяха да станат, когато на Ъндъруд му хрумнеше, при навършването му на необходимата възраст, но Натаниел не можеше да чака до този далечен ден. Очилата от работния кабинет щяха да помогнат на зрението му. А що се отнасяше до името, той нямаше да даде на демона никаква възможност да го научи.

Натаниел открадна от кабинета на господаря си една стара бронзова пластина и с голяма трудност я изряза и направи от нея груб диск. В продължение на няколко седмици той полираше диска и го лъскаше, и отново го полираше, докато не заблестя на светлината на свещите и не започна да отразява образа му без никакви деформации.

След това изчака един уикенд, когато и господарят му, и госпожа Ъндъруд ги нямаше. Колата им едва беше изчезнала надолу по пътя, когато Натаниел се залови за работа. Нави на руло килима в спалнята си и върху голите дъски нарисува с тебешир два прости пентаграма. Потейки се обилно въпреки студа в стаята, той дръпна пердетата и запали свещите. Между двата кръга беше поставена една купа от леска и самодивско дърво (изискваше се само една, тъй като дяволчето, за което ставаше дума беше слабо и плашливо). Когато всичко стана готово, Натаниел взе полирания бронзов диск и го постави в центъра на кръга, където трябваше да се появи демонът. После сложи очилата на носа си, наметна една опърпана лабораторна престилка, която беше намерил на вратата на работния кабинет и пристъпи в кръга си, за да започне заклинанието.

С пресъхнала уста той изрече шестте срички за призоваване и извика името на съществото. Гласът му беше леко пресипнал, докато говореше и му се прииска да се беше сетил да сложи и чаша вода в кръга си. Не можеше да си позволи да сбърка някоя дума.

Той чакаше и със затаен дъх отброяваше деветте секунди, които бяха необходими на гласа му да мине през пустотата до Другото Място. После отброи седемте секунди, необходими на съществото да се събуди след като чуе името си. И накрая отброи трите секунди, необходими за да…

… над кръга заплава едно голо бебе, движейки ръце и крака сякаш плуваше там. То го погледна сърдито с жълтите си очи. Малките му червени устни се свиха и нахално издухаха едно балонче слюнка.

Натаниел изрече думите за Ограничаване.

Бебето загъргори от ярост, лудо размахвайки дундестите си ръце, докато краката му бяха изтеглени надолу към блестящия бронзов диск. Командата беше прекалено силна: като засмукано в канализацията, бебето се издължи в цветна спираловидна ивица, която влезе в диска. За части от секундата можеше да се види лицето му и как притиска носа си към металната повърхност от долната страна; после образът се замъгли от неясно сияние и дискът отново беше чист.

Натаниел изрече няколко заклинания, за да заключи диска и да провери за клопки, но всичко беше наред. С треперещи крака той излезе от кръга.

Първото му призоваване беше преминало успешно.

 

 

Затвореното дяволче беше грубо и нахално, но с една малка магия, която предизвикваше внезапен токов удар, Натаниел можеше да го накара да му разкрие реалните гледки на неща, случващи се надалеч. То можеше да му съобщава разговорите, които е дочуло, както и да ги предава визуално върху диска. Натаниел държеше грубия си, но ефективен гадателски кристал скрит под керемидите навън, до капандурата и с негова помощ научаваше много неща.

За проба той накара дяволчето да му разкрие какво се случва в кабинета на господаря му. След като наблюдава цяла сутрин, откри, че Ъндъруд прекарва повечето си време на телефона в опити да остава в течение на политическото развитие на нещата. Изпитваше истинска параноя, че враговете му в Парламента искат да го свалят. Натаниел сметна, че това по принцип е интересно, но подробностите са скучни и скоро изостави шпионирането на господаря си.

След това наблюдава госпожица Лутиен отдалеч. Мъглата се завихри на диска и, с бързо туптящо сърце, той отново я видя такава, каквато я помнеше толкова добре: усмихната, работеща… и преподаваща. Образът на диска се измести и показа едно малко, щърбаво чираче, което рисуваше усилено в скицника си и явно беше захласнато по всяка дума на госпожица Лутиен. Очите на Натаниел пламнаха от ревност и мъка. Със сподавен глас той нареди образа да изчезне, стискайки зъби при смеха, който издаде доволното дяволче.

След това Натаниел насочи вниманието си към своята главна цел. Късно една вечер той нареди на дяволчето да шпионира Саймън Лавлейс, но вместо това с объркване видя на лъскавия бронзов диск да се появява лицето на бебето.

— Какво правиш? — извика Натаниел. — Дадох ти заповед — сега се подчини!

Бебето сбръчка нос и заговори със смущаващо дълбок глас.

— Проблемът е, че този е труден — рече то. — Издигнал е прегради. Не съм сигурен дали мога да ги премина. Може да предизвикам неприятности, ако ме разбираш.

Натаниел вдигна ръка и я размаха заплашително.

— Да не казваш, че е невъзможно?

Бебето трепна и внимателно изплези острия си език отстрани на устата си сякаш ближеше стари рани.

— Не невъзможно, не. Просто трудно.

— Добре тогава.

Бебето въздъхна тежко и изчезна. След кратка пауза на диска започна да се оформя трептящ образ. Беше замъглен и подскачаше като лошо настроен телевизор. Натаниел изруга. Тъкмо щеше да изрече думите за Наказателен Удар, когато реши, че може би това е най-доброто, на което е способно дяволчето. Наведе се близо до диска и се вгледа, концентрирайки се върху сцената…

Един мъж седеше на маса и пишеше бързо на лаптопа си.

Очите на Натаниел се присвиха. Да, това бе Саймън Лавлейс.

Наблюдателната точка на дяволчето беше от тавана и Натаниел имаше добра гледка към стаята зад магьосника, въпреки че беше малко разкривена, сякаш гледаше през широкоъгълен обектив. Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от лампата на бюрото на Лавлейс. Отзад имаше тъмни пердета, простиращи се от тавана до пода.

Магьосникът пишеше. Носеше смокинг и разхлабена вратовръзка. Веднъж или два пъти си почеса носа.

Внезапно в образа отново се намеси лицето на бебето.

— Не мога да го понасям повече — подсмръкна то. — Скучно ми е и както казах, ако се мотаем наоколо твърде дълго, може да си имаме неприятности.

— Ще стоиш докато аз кажа! — озъби се Натаниел. Изрече една дума и бебето сви очи от болка.

— Добре де, добре! Как може да причиниш това на едно малко бебенце, чудовище такова! — Лицето изведнъж изчезна и сцената отново се появи. Лавлейс все още седеше и все още пишеше. На Натаниел му се искаше да може да погледне документите на бюрото по-отблизо, но магьосниците често имаха сензори около себе си, за да откриват неочаквани магии. Нямаше да е разумно да се стои твърде близо. Това беше най-добрата гледка, която щеше да…

Натаниел подскочи.

В стаята на Саймън Лавлейс имаше още някой, който стоеше в сянката до пердетата. Не го беше видял да влиза, както явно и магьосникът, който все още пишеше с гръб към неканения гост. Фигурата беше на висок мъж с едро телосложение, загърнат в дълга кожена пътническа пелерина, стигаща почти до подметките на ботушите му. И пелерината, и ботушите бяха износени и с петна от кал. Гъста черна брада покриваше по-голямата част от лицето на мъжа, а над нея в мрака проблясваха очите му. От нещо в този поглед Натаниел го побиха тръпки.

Очевидно фигурата заговори или предизвика шум, защото Лавлейс внезапно се сепна и се завъртя на стола.

Образът избледня, затрепка и отново се появи. Натаниел изруга и притисна лице още по-близо до диска. Сякаш картината се беше прехвърлила един или два мига напред във времето. Двамата мъже вече бяха по-близо — натрапникът се беше преместил и застанал до бюрото. Саймън Лавлейс му говореше нетърпеливо. Той протегна ръка, но непознатият само наклони глава към бюрото. Магьосникът кимна, отвори едно чекмедже, извади платнена торба и я изпразни върху бюрото. Разпиляха се пачки с банкноти.

От бронзовия диск изникна гърлен глас, който говореше бързо.

— Просто реших да те предупредя и моля те, не ме удряй отново, но насам се приближава някакъв пазач-наблюдател. Отдалечен е на две стаи и се насочва към нас. Трябва да се изтеглим, шефе, и то бързо.

Натаниел прехапа устната си.

— Стой където си до последния възможен момент. Искам да видя за какво плаща. И запамети разговора.

— Това ще е погребението ти, шефе.

Непознатият беше протегнал ръката си в ръкавица изпод пелерината и бавно поставяше банкнотите обратно в чантата. Натаниел почти подскачаше от безсилие — всеки момент дяволчето щеше да напусне сцената, а той нямаше да е разбрал нищо.

За щастие Саймън Лавлейс също беше нетърпелив и протегна отново ръка, този път по-решително. Непознатият кимна. Бръкна под пелерината си и извади малък пакет. Магьосникът го грабна и трескаво разкъса опаковката.

Прозвуча гласът на дяволчето.

— На вратата е! Изтегляме се.

Натаниел имаше време само да види как врагът му бърка в опаковката и изважда нещо, което блестеше на светлината от лампата — после дискът се изчисти.

Той изрече кратка команда и лицето на бебето се появи неохотно.

— Това не е ли всичко? Мога само да ти кажа, че сега имам нужда да затворя очи за малко. Леле, това беше на косъм. Толкова близо бяхме да ни изпържат.

— Какво си казаха?

— Ами, какво наистина си казаха? Може и да съм чул откъслечни думи, не казвам, че не съм, но слухът ми не е това, което беше заради толкова дългия ми затвор тук…

— Просто ми кажи!

— Едрият не каза много. Случайно да си видял онези червени петна по пелерината му? Мно-о-го подозрително. Да кажем просто, че не беше кетчуп. И беше прясна, можех да я помириша. Какво каза той ли? „Взех го.“ Това беше едното. И, „Първо си искам заплащането.“ Бих казал, че не говори много.

— Демон ли беше?

— Под тази груба забележка предполагам, че имаш предвид благородно същество от Другото Място? Не. Човек.

— А какво каза магьосникът?

— Той беше малко по-директен. Всъщност доста приказлив. „В теб ли е?“ Така започна той. После каза, „Ти как…? Не, не искам да знам подробностите. Просто ми го дай.“ Беше притаил дъх нетърпеливо. След това извади парите.

— Това ли беше? Какъв беше предметът? Някой от тях каза ли?

— Не знам дали си спомням — не, чакай! Чакай! Не е нужно да ставаш гаден с мен — направих каквото поиска, нали? Когато едрият мъж подаде пакета, той каза нещо…

— Какво?

— Толкова тихо, че почти не го чух…

— Какво каза той?

— Той каза: „Амулета на Самарканд е твой, Лавлейс“. Това каза.

Минаха още шест месеца преди Натаниел да се почувства готов. Той усвои нови области на изкуството си, научи нови и по-силни Команди и ходеше на плуване всяка сутрин преди уроците си, за да подсили издръжливостта си. По този начин стана физически и духовно силен.

Нито веднъж повече не можа да шпионира врага си директно. Независимо дали присъствието му биваше откривано или не, дяволчето повече не можа да се приближи.

Но това нямаше значение. Натаниел притежаваше необходимата информация.

Докато пролетта преминаваше в лято, той седеше в градината и кроеше и усъвършенстваше плана си. Това му доставяше удоволствие. Предимството му беше простотата и още повече, че никой на света не се досещаше за неговата сила. Господарят му сега само му даваше уроци. Беше казал разсеяно, че най-вероятно ще пробват някое основно призоваване през зимата. За господаря си, за учителите си и дори за госпожа Ъндъруд той беше чирак без особен талант. Такъв и щеше да остане, докато откраднеше амулета на Саймън Лавлейс.

Кражбата беше само началото, проба за собствената му сила. След това, ако всичко минеше добре, щеше да заложи капана си.

Всичко, което му оставаше, беше да си намери слуга, който можеше да направи онова, което искаше. Нещо достатъчно силно и изобретателно да изпълни плана му, но не и толкова могъщо, че да е заплаха за самия него. Времето за овладяване на великите същества още не беше дошло.

Той четеше книгите по демонология на господаря си. Изучаваше хрониките на вековете. Четеше за по-низшите слуги на Соломон и Птолемей.

Накрая избра:

Бартимеус.