Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (43)

43

Бартимеус

Това беше толкова типично за момчето. След като бе извършил най-важното дело в мизерния си дребен живот, човек би очаквал да се срине на земята от изтощение и облекчение. Но така ли направи той? Не. Това бе големият му шанс и той го използва по възможно най-театралния начин. Всички очи бяха приковани в него и той закуцука през разрушената аудитория като ранена птица, крехка ако щете, право към центъра на властта. Какво щеше да направи? Никой не знаеше; никой не се осмеляваше да си помисли (видях как министър-председателят потрепера, когато момчето протегна ръка). И тогава, във върховия момент на целия този фарс, всичко се разкри: легендарният Амулет на Самарканд — вдигнат високо така, че да могат да го видят всички, — предаден обратно на главата на правителството. Детето дори се сети да склони глава покорно.

Сензация в залата!

Какво представление, а? Всъщност това инстинктивно слугуване на тълпата ме убеди, дори повече от способността му да тормози джинове, че на момчето вероятно му е писано да има световен успех^[1]. Със сигурност тези му действия имаха желания резултат: само за секунди той стана център на внимание за възхитената тълпа.

Незабелязано, в цялата тази суетня, изоставих формата на Птолемей и приех формата на низше дяволче, което засега (когато блъсканицата понамаля) увисна от едната страна на момчето по един скромен начин. Нямах желание истинските ми възможности да бъдат забелязани. Някой можеше да направи връзката с дръзкия джин, който наскоро беше избягал от правителствения затвор.

Рамото на Натаниел бе идеалната изгодна позиция да наблюдавам последиците от опита за държавен преврат, тъй като в продължение на няколко часа момчето бе център на внимание. Където и да отидеха министър-председателят и старшите му колеги, там отиваше и господарят ми, отговаряше на неотложни въпроси и се тъпчеше с ободрителни захаросани бонбони, които по-незначителните служители му носеха.

След като щателната проверка приключи, се оказа, че списъкът с липсващите включва четирима министри (за щастие всичките на сравнително ниски постове) и един заместник-секретар^[2]. Освен това няколко магьосници бяха понесли сериозни лицеви и телесни деформации или пък бяха претърпели други неприятности.

Общото облекчение бързо се превърна в гняв. След като Рамутра го нямаше, магьосниците можеха да насочат робите си срещу магическите бариери на вратите и стените и бързо да се измъкнат от къщата. Бе извършено бързо претърсване на Хедълхам Хол, но с изключение на няколко различни прислужници, мъртвото тяло на стареца и едно ядосано момче, заключено в тоалетните, не бе открит никой. Както се очакваше, магьосникът с рибешкото лице го нямаше, нито пък имаше следа от високия чернобрад мъж, който стоеше на портата. И двамата сякаш се бяха изпарили във въздуха.

Натаниел насочи разследващите и към кухнята, където наблъскана в едно килерче беше открита групичка от помощник-готвачи. Те докладваха, че около половин час по-рано^[3] главният готвач надал силен вик, избухнал в сини пламъци и се подул до огромни и ужасяващи размери преди да изчезне в облак сяра. При огледа в тухлите на камината беше открит един дълбоко забит сатър, последен спомен от робството на Факарл^[4].

След като основните конспиратори бяха мъртви или изчезнали, магьосниците се заеха да разпитват прислугата в Хедълхам Хол. Те обаче се оказаха неосведомени за конспирацията. Съобщиха, че през предишните няколко седмици Саймън Лавлейс бил организирал цялостен ремонт на аудиторията, превръщайки я в забранена територия за дълго време. Невидими работници, под съпровода на множество странни звуци и цветни светлини, бяха построили стъкления под и поставили новия килим^[5], надзиравани от един добре облечен джентълмен с кръгло лице и червеникава брада.

Това бе нова улика. Господарят ми веднага каза, че е видял такъв човек да напуска резиденцията същата тази сутрин и веднага бяха изпратени вестоносци да алармират полицията в Лондон и околностите.

Когато беше направено всичко, което можеше да се направи, Девъро и старшите му министри се освежиха с шампанско, студени меса и желирани плодове и изслушаха внимателно историята на господаря ми. А каква история само беше. Каква ужасно заплетена история им разправи. Дори и аз, при моя дълъг опит с човешкото лицемерие, бях сащисан от опашатите лъжи, които момчето измисляше. Честно казано, той наистина имаше много неща за криене: собствената му кражба на Амулета, например, както и кратката ми среща с Шолто Пин. Но голяма част от измислиците му изобщо не бяха необходими. Наложи ми се да си седя спокойно на рамото му и да слушам как ме нарича „незначително дяволче“ (пет пъти), „нещо подобно на фолиот“ (два пъти) и дори (веднъж) „хомункулус“^[6]. Знаете ли колко обидно е всичко това?

Но това съвсем не беше всичко. Той разправи (с големи, наскърбени очи) как скъпият му господар, Артър Ъндъруд, отдавна бил подозирал Саймън Лавлейс, но никога не се сдобил с доказателства за каквото и да е престъпление. Докато, както каза, в онзи съдбоносен ден Ъндъруд случайно усетил, че Амулета на Самарканд е в притежание на Лавлейс. Преди да може да съобщи на властите, Лавлейс и неговите джинове пристигнали в къщата, решени да го убият. Ъндъруд, заедно с Джон Мандрейк, верният му чирак, се съпротивлявал усилено и дори госпожа Ъндъруд им помогнала, като героично се била опитала самата тя да се пребори с Лавлейс. Но напразно. Господин и госпожа Ъндъруд били убити, а Натаниел избягал, за да си спаси живота, само с едно незначително дяволче за помощник. Всъщност в очите му имаше сълзи, докато разправяше всичко това; все едно че вярваше в глупостите, които бълваше.

Това беше най-голямата му лъжа. Тъй като нямал начин да докаже вината на Лавлейс, той отпътувал за Хедълхам Хол с надеждата някак да предотврати ужасното престъпление. Сега бил щастлив, че е успял да спаси живота на благородните водачи на страната му и т.н. и т.н. Честна дума, това беше достатъчно да накара едно дяволче да се разциври.

Но те се вързаха. Не се усъмниха в нито една дума. Господарят ми получи още една бърза закуска, сръбна шампанско и после беше откаран с една министерска лимузина обратно в Лондон за по-нататъшен доклад.

Естествено аз също отидох с него. Не бих го изпуснал от погледа си за нищо на света. Той трябваше да изпълни едно обещание.