Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (8)

8

Артър Ъндъруд беше магьосник от среден ранг, който работеше за Министерството на вътрешните работи. Един самотник с малко заядлив характер, той живееше с жена си Марта във висока грегорианска къща^[1] в Хайгейт.

Господин Ъндъруд никога не бе имал чирак, нито пък искаше такъв. Беше си достатъчно щастлив да работи сам. Но знаеше, че рано или късно, като всички други магьосници щеше да му дойде реда и да приеме дете в къщата си.

И ето, че неизбежното се случи: един ден пристигна писмо от Министерството по заетостта, в което се съдържаше омразното искане. С мрачно примирение, господин Ъндъруд изпълни своя дълг. В определения ден той отиде до Министерството да вземе своето безименно задължение.

Изкачи се по мраморните стъпала между две гранитни колони и влезе в кънтящото фоайе. Това беше едно огромно, безинтересно място. Между дървените врати от двете страни мълчаливо сновяха чиновници, тракайки почтително с обувки по пода. В далечния край на фоайето бяха издигнати две статуи на бивши министри по заетостта с огромни размери, а между тях беше сбутано едно отрупано с документи бюро. Господин Ъндъруд се приближи. Чак след като стигна до бюрото, зад крепостната стена от купища папки, успя да види лицето на дребния усмихнат чиновник.

— Здравейте, сър — каза чиновникът.

— Младши министър Ъндъруд. Тук съм, за да взема своя нов чирак.

— А, да, сър. Очаквах ви. Само трябва да подпишете някои документи… — Той затършува в близката купчина. — Няма да отнеме дълго. После можете да го вземете от дневната стая.

— Него? Значи е момче?

— Петгодишно момче. Много будно, ако можем да съдим по тестовете. Естествено, в момента е малко разстроено… — Чиновникът откри една дебела папка документи и взе химикалката, окачена над ухото му. — Бихте ли си поставили инициалите на всяка страница и подписали на пунктирните линии…

Господин Ъндъруд размаха химикалката.

— Родителите му са заминали, нали?

— Да, сър. Дори не толкова бързо, колкото им се искаше. Обичайното: вземай парите и бягай, ако ме разбирате правилно, сър. Едва успяха да спрат, за да се сбогуват с него.

— Ами всички останали нормални мерки за безопасност?

— Регистрите за неговото раждане са иззети и унищожени, сър, а той беше стриктно инструктиран да забрави рожденото си име и да не го разкрива пред никого. Сега той е официално неоформен. Можете да започнете с него от нулата.

— Много добре. — Господин Ъндъруд довърши с въздишка последния си приличен на паяк подпис и подаде документите обратно. — Ако това е всичко, предполагам, че най-добре е да отида и да го взема.

Той тръгна надолу по низ от тихи коридори и влезе през една тежка врата с ламперия в светло боядисана стая, пълна с играчки за забавляване на нещастни деца. Там, между едно намръщено люлеещо се конче и пластмасова кукла на магьосник със смешна конусовидна шапка, той видя едно малко бледолико момче. Съвсем доскоро беше плакало, но за щастие беше спряло. Погледнаха го две зачервени очи. Господин Ъндъруд се прокашля.

— Аз съм Ъндъруд, твоят господар. Сега започва истинският ти живот. Ела с мен.

Детето подсмръкна шумно. Господин Ъндъруд забеляза, че брадичката му се разтрепери застрашително. С известно отвращение той хвана момчето за ръката, вдигна го на крака и го поведе по кънтящия коридор към чакащата го кола.

По пътя обратно към Хайгейт магьосникът се опита да накара момчето да проговори, но срещна само мълчание и сълзи. Това не му се понрави; той изсумтя безпомощно и включи радиото, за да хване резултатите от крикета. Детето седеше напълно неподвижно, вторачено в коленете си.

 

 

Жена му ги посрещна на вратата. Държеше поднос с курабийки и димяща чаша горещ шоколад и веднага покани момчето в уютната всекидневна, където зад решетката на камината пламтеше огън.

— Няма да измъкнеш нищо смислено от него, Марта — промърмори господин Ъндъруд. — Не е казал и дума.

— Това учудва ли те? Бедното същество е ужасено. Остави го на мен. — Госпожа Ъндъруд беше дребна, закръглена жена с много бяла, късо подстригана коса. Тя настани момчето в един стол до огъня и му предложи курабийка. Той изобщо не даде да се разбере, че я вижда.

Измина половин час. Госпожа Ъндъруд бъбреше приятно за всичко, което й хрумнеше. Момчето пийна малко шоколад и гризна курабийка, но продължи да се взира мълчаливо в огъня. Накрая госпожа Ъндъруд взе решение. Тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Виж, скъпи — рече тя, — хайде да сключим сделка. Знам, че са ти наредили да не казваш името си на никого, но за мен можеш да направиш изключение. Няма как да те опозная добре, ако те наричам просто „момче“, нали? Така че, ако ми кажеш името си, аз ще ти кажа моето — при най-голяма поверителност. Какво ще кажеш? Кимна ли току-що? Много добре тогава. Аз съм Марта. А ти си…?

Тихичко подсмърчане и още по-тихичко гласче.

— Натаниел.

— Това е чудесно име, миличък, и не се тревожи, няма да кажа на никого. Не се ли чувстваш по-добре сега? Хайде, вземи си още една курабийка, Натаниел, а аз ще ти покажа спалнята ти.

 

 

След като нахрани детето, изкъпа го и го сложи да си легне, госпожа Ъндъруд отиде да разкаже на своя съпруг, който работеше в кабинета си.

— Най-после заспа — каза тя. — Не бих се изненадала, ако е в шок и нищо чудно при условие, че родителите му са го изоставили така. Мисля, че е позорно да откъснеш едно толкова малко дете от дома му.

— Винаги е било така, Марта. Чираците трябва да се вземат отнякъде. — Магьосникът сериозно задържа главата си наведена над книгата.

Жена му не разбра намека.

— Трябва да му се позволи да остане при семейството си — продължи тя. — Или поне да ги вижда понякога.

Господин Ъндъруд остави с досада книгата на масата.

— Ти знаеш много добре, че това е напълно невъзможно. Рожденото му име трябва да бъде забравено, защото в противен случай бъдещите му врагове могат да го използват, за да му навредят. А как може да се забрави, ако поддържа връзка със семейството си? Освен това никой не е принуждавал родителите му да се разделят с глезльото си. Не са го искали, това е истината, Марта, иначе не биха отговорили на обявата. Всичко е ясно и просто. Те получават значителна сума пари като компенсация, той получава шанс да служи на страната си на най-високо ниво, а Държавата получава нов чирак. Елементарно. Всички печелят. Никой нищо не губи.

— И все пак…

— На мен не ми е навредило, Марта. — Господин Ъндъруд се пресегна към книгата си.

— Би било много по-малко жестоко, ако на магьосниците им се разрешаваше да имат свои собствени деца.

— Този път води до съперничещи си династии, семейни съюзи… Всичко свършва с кървави семейни вражди. Прочети историята, Марта: виж какво се случи в Италия. Така че не се тревожи за момчето. Той е млад. Съвсем скоро ще забрави. А сега, какво ще кажеш да ми сготвиш нещо за вечеря?

 

 

Къщата на магьосника Ъндъруд беше от онзи вид постройки, които погледнати откъм улицата изразяват нежност, простота и достойнство, но се простират доста назад с множество объркани коридори, стълбища и различни нива. Имаше общо пет основни етажа: изба, пълна с етажерки с вина, сандъчета с гъби и щайги със сушени подове; приземен етаж, състоящ се от приемна, трапезария, кухня и оранжерия; два горни етажа, на които имаше основно бани, спални и работни кабинети; и, най-горе — таванско помещение. Точно тук спеше Натаниел, под стръмно спускащия се таван и варосаните му греди.

Всяка сутрин, на зазоряване, той се будеше от шумната врява на гълъбите на покрива над него. На тавана имаше малка капандура. През нея, ако стъпеше на стол, виждаше сивия, дъждовен лондонски хоризонт. Къщата беше на хълм и гледката беше добра; в ясните дни той виждаше далечните пилони на радио Кристъл Палас на другия край на града.

Стаята му беше обзаведена с евтин шперплатов гардероб, малък шкаф с чекмеджета, бюро и стол, и библиотека до леглото. Всяка седмица госпожа Ъндъруд слагаше прясно откъснати градински цветя във вазата на бюрото.

От онзи първи нещастен ден, съпругата на магьосника беше взела Натаниел под крилото си. Тя харесваше момчето и беше мила с него. Когато бяха насаме в къщата, често го наричаше с рожденото му име, въпреки силното недоволство на съпруга й.

— Ние дори не трябва да знаем името на калпазанина — й казваше той. — Забранено е! Може да бъде компрометиран. Когато стане на дванайсет — необходимата възраст, ще му бъде дадено ново име, с което ще бъде известен като магьосник и като човек през целия си живот. Но дотогава е напълно нередно…

— Кой ще разбере? — запротестира тя. — Никой. Това утешава бедното дете.

Тя беше единственият човек, който използваше истинското му име. Учителите му го наричаха „Ъндъруд“, на името на господаря му. А самият му господар се обръщаше към него с „момче“.

В отговор на нейната обич, Натаниел възнаграждаваше госпожа Ъндъруд с безрезервна преданост. Съобразяваше се с всяка нейна дума и следваше напътствията й за всичко.

В края на първата му седмица в къщата, тя му донесе подарък в стаята.

— Това е за теб — каза тя. — Малко е стара и мрачна, но си помислих, че може да ти хареса.

Беше рисунка на лодки, плаващи нагоре по тясна рекичка, заобиколена от тинести ивици и ниска растителност. Лаковото покритие беше толкова потъмняло от времето, че детайлите едва се виждаха, но Натаниел я хареса моментално. Гледаше как госпожа Ъндъруд я окачва на стената над бюрото му.

— Ти ще бъдеш магьосник, Натаниел — каза тя — и това е най-голямата привилегия, която едно момче или момиче може да получи. Твоите родители са принесли най-голямата жертва като са се отказали от теб заради тази благородна съдба. Не, не плачи, миличък. Вместо това трябва да си силен, да се стараеш колкото можеш и да научиш всичко, което учителите искат от теб. Ако го направиш, ще покриеш с чест родителите си и себе си. Ела до прозореца. Стъпи на стола. Сега — погледни натам, виждаш ли онази малка кула в далечината?

— Онази там ли?

— Не, това е жилищна сграда, скъпи. Малката, кафявата вляво. Това е тя. Това е Парламента, скъпи, където отиват най-добрите магьосници, за да управляват Великобритания и нашата империя. Господин Ъндъруд ходи там постоянно. И ако работиш усърдно и правиш всичко, което господарят ти казва, един ден и ти ще отидеш там и аз ще бъда неимоверно горда с теб.

— Да, госпожо Ъндъруд. — Той се взира в кулата, докато го заболяха очите, запаметявайки местонахождението й. Да отиде в Парламента… Един ден това щеше да стане. Той наистина щеше да работи усърдно и щеше да я накара да се гордее с него.

 

 

С времето и постоянните грижи на госпожа Ъндъруд носталгията на Натаниел започна да отшумява. Далечният спомен за родителите му избледня, а болката в него постепенно намаляваше, докато той почти забрави за съществуването й. Стриктно установеният ред на работа и учене също му помогна за това: той му отнемаше почти всичкото време и нямаше кога да размишлява. През седмицата този ред започваше със събуждане от госпожа Ъндъруд с две почуквания на вратата на спалнята му.

— Чаят е отвън на прага. За устата, не за краката.

Това беше ритуално повикване, което водеше началото си от една сутрин, когато на път към банята долу съненият Натаниел се беше забързал и много точно беше уцелил чашата с крак, запращайки приливна вълна от горещ чай към отсрещната стена. Години по-късно петното все още се виждаше като отпечатък от съсирена кръв. За щастие, господарят му не беше открил тази злополука. Той никога не се качваше до таванската стая.

След като се измиеше в банята на долния етаж, Натаниел се обличаше с риза и сив панталон, дълги сиви чорапи, елегантни черни обувки и, ако беше зима и къщата бе студена — един дебел шотландски пуловер, който госпожа Ъндъруд му беше купила. Сресваше косата си внимателно пред голямото огледало в банята, гледайки спретнатата фигура, чието лице също го гледаше. После слизаше по задното стълбище в кухнята с домашните в ръце. Докато госпожа Ъндъруд приготвяше корнфлейкса и препечените филийки, той се опитваше да си довърши домашното, останало от предната вечер. Госпожа Ъндъруд често правеше всичко възможно да му помогне.

— Азербайджан? Мисля, че столицата е Баку.

— Баку?

— Да. Погледни в атласа си. Защо учиш това?

— Господин Пърсел казва, че тази седмица трябва да изуча Средния Изток — държавите и другите неща.

— Не унивай толкова. Препечените филийки са готови. Ами за теб е важно да научиш всички онези „други неща“ — трябва да знаеш някои основни факти преди да стигнеш до интересното.

— Но това е толкова отегчително.

— Ти знаеш само толкова. Била съм в Азербайджан. В известен смисъл Баку е дупка, но е важен център за изследване на африти.

— Какво са те?

— Демони от огън. Вторият най-силен вид дух. Огненият елемент е много силен в планините на Азербайджан. Точно оттам е тръгнала и зороастрийската религия^[2]. Те почитат божествения огън, който съществува във всички живи същества. Ако търсиш течния шоколад, той е зад корнфлейкса.

— Вие видяхте ли някой джин, докато бяхте там, госпожо Ъндъруд?

— Не е необходимо да ходиш до Баку, за да видиш джин, Натаниел, и не говори с пълна уста. Пръскаш трохи навсякъде по покривката. Не, джиновете сами идват при теб, особено ако живееш тук, в Лондон.

— Кога ще видя фрит?

— Казва се африт. Няма да е скоро, ако знаеш какво е добро за теб. Хайде, свършвай по-бързо — господин Пърсел ще те чака.

След закуска Натаниел обикновено си събираше учебниците и тръгваше нагоре към работния кабинет на първия етаж, където наистина го очакваше господин Пърсел. Учителят му беше млад мъж с оредяваща руса коса, която редовно приглаждаше в напразно усилие да покрие темето си. Носеше сив костюм, малко по-голям отколкото трябваше, и постоянно сменящи се ужасни вратовръзки. Първото му име беше Уолтър. Много неща го изнервяха, а разговорите с господин Ъндъруд (които му се налагаше да води от време на време) направо го разтреперваха. В резултат на това той си го изкарваше на Натаниел. Беше прекалено честен мъж, за да е брутален с момчето, което беше способен ученик. Вместо това, той имаше склонността да му се кара раздразнително заради грешките, джавкайки като малко кученце.

Натаниел не учеше магия с господин Пърсел. Учителят му не знаеше нищо за магията. Вместо това се посвещаваше на други предмети, най-вече математика, съвременни езици (френски, чешки), география и история. Политиката също беше важна.

— А сега, млади Ъндъруд — казваше господин Пърсел, — каква е главната цел на нашето благородно правителство? — Натаниел гледаше с празен поглед. — Хайде! Хайде!

— Да ни управлява, сър?

— Да ни пази. Не забравяй, че страната ни е във война. Прага все още управлява равнините на изток от Бохемия, а ние се борим да задържим армиите й извън Италия. Живеем в опасни времена. Навред из Лондон пъплят агитатори и шпиони. За да се запази цяла Империята, на нас ни трябва силно правителство, а силно означава магьосници. Представи си страната без тях! Би било немислимо: щяха да управляват обикновените! Щяхме да се озовем в хаос, а веднага след това щеше да последва инвазия. Единственото, което стои между нас и анархията, са нашите лидери. Към това трябва да се стремиш, момче. Да бъдеш част от Правителството и да управляваш с чест. Запомни го.

— Да, сър.

— Честта е най-важното качество за един магьосник — продължи господин Пърсел. — Той или тя притежават огромна сила и трябва да я използват благоразумно. В миналото измамни магьосници са се опитвали да свалят правителството, но винаги са били разгромявани. Защо ли? Защото истинските магьосници се бият с добродетелта и справедливостта на своя страна.

— Господин Пърсел, а вие магьосник ли сте?

Учителят приглади назад косата си и въздъхна.

— Не, Ъндъруд. Аз… Не бях избран. Но все пак служа възможно най-добре. А сега…

— Тогава значи сте обикновен?

Господин Пърсел удари с длан по масата.

— Ако обичаш! Аз задавам въпросите! Вземи си транспортира. Ще продължим с геометрия.

Малко след осмия му рожден ден програмата на Натаниел се разшири. Той започна да изучава химия и физика, както и история и религия. Започна също и още няколко важни езика, включително латински, арамейски и иврит.

Тези дейности занимаваха Натаниел от девет сутринта до обяда в един часа, когато слизаше до кухнята да излапа в усамотение сандвичите, които госпожа Ъндъруд му беше оставила под влажна целофанена опаковка.

Следобед програмата беше разнообразна. В два дни от седмицата Натаниел продължаваше да работи с господин Пърсел. В два от другите следобеди го отвеждаха надолу по пътя до обществената баня, където един едър мъж с мустаци във формата на калник надзираваше наказателния режим. Заедно с мократа група от други малки деца, Натаниел трябваше да преплува безброй дължини във всеки възможен стил. Той винаги беше прекалено срамежлив и изтощен, за да говори много със своите другари плувци, и усещайки какъв е, те се държаха на разстояние от него. Когато навърши осем, вече го избягваха и го оставиха на мира.

Другите две следобедни занимания бяха музика (в четвъртък) и рисуване (в събота). Натаниел мразеше музиката дори повече от плуването. Неговият частен учител, господин Синдра, беше тлъст, избухлив мъж, чиято двойна брадичка се тресеше, докато ходеше. Натаниел наблюдаваше внимателно двойната брадичка: ако треперенето се усилеше, това беше сигурен знак за надигащ се гняв. А това се случваше потискащо често. Господин Синдра едва успяваше да сдържи яростта си всеки път, когато Натаниел объркаше гамата, не успееше да разчете нотите или сгрешеше музиката, която свиреше на прима виста, а всички тези неща се случваха твърде често.

— Как — викаше господин Синдра — очакваш да призовеш ламя с това твое дърпане на струните? Как? Умът ми не го побира! Дай ми я! — Той грабваше лирата от ръцете на Натаниел и я поставяше на широкия си гръден кош. После очите му се затваряха захласнато и започваше да свири. Ефирна мелодия изпълваше работния кабинет. Късите му, дебели пръсти се движеха като наденички по струните; навън, на дървото, птиците спираха и се заслушваха. Очите на Натаниел се пълнеха със сълзи. Спомени от далечното минало изплуваха като призраци пред него…

— А сега ти! — Музиката спираше с дразнещо стържене. Мушкаха му обратно лирата в ръцете. Пръстите му се препъваха и залитаха; навън няколко птици падаха от дървото в безсъзнание. Увисналата шия на господин Синдра се разтрисаше като желе.

— Идиот такъв! Спри! Да не искаш ламята да те изяде? Тя трябва да бъде омаяна, а не докарана до ярост! Остави бедния инструмент. Ще опитаме с гайдата.

Гайда или лира, пеене или тракане на систрум^[3], каквото и да опитваше Натаниел, непохватните му опити бяха посрещани от гневни или отчаяни викове. Това беше коренно различно от уроците му по рисуване, които преминаваха мирно и тихо под ръководството на учителката му, госпожица Лутиен. Грациозна и добросърдечна, тя беше единствената от учителите, с която Натаниел можеше да говори свободно. Точно както и госпожа Ъндъруд, тя не искаше да се занимава с неговия безименен статус. Беше го попитала в пълна тайна за истинското му име и той й го каза, без дори да се замисли.

— Защо — попита я той в един пролетен следобед, докато седяха в кабинета, а от прозореца се носеше свеж полъх, — защо прекарвам цялото си време в прерисуване на този модел? Това е и трудно, и скучно. С много по-голямо удоволствие бих рисувал градината, или тази стая, или вас, госпожице Лутиен.

Тя се засмя.

— Рисуването е нещо много хубаво за художниците, Натаниел, или за богатите млади дами, които нямат какво друго да правят. Ти няма да ставаш художник или пък богата млада дама и целта, заради която си се хванал с молива е много различна. Ти ще ставаш майстор, технически чертожник — трябва да можеш да възпроизведеш всеки модел, който си пожелаеш бързо, уверено и най-вече точно.

Той погледна тъжно хартията на бюрото между тях. На нея имаше сложна композиция от разклоняващи се листа, цветя и друга растителност, между които бяха сместени абстрактни форми. Той пресъздаваше рисунката в блокчето си и работеше без почивка вече два часа. Беше приключил наполовина.

— Просто ми изглежда безсмислено, това е — каза той плахо.

— Съвсем не е безсмислено — отвърна госпожица Лутиен. — Нека да видя работата ти. Не е зле, Натаниел, изобщо не е зле, но виж тук — не мислиш ли, че този купол е малко по-голям от оригиналния? Виждаш ли, точно тук? А и в това стъбло си оставил дупка — това всъщност е сериозна грешка.

— Това е просто дребна грешка. Останалото е наред, нали?

— Не е там въпросът. Ако прерисуваше пентаграм и беше оставил дупка в него, какво щеше да се случи? Това щеше да ти струва живота. Все още не искаш да умираш, нали, Натаниел?

— Не.

— Добре тогава. Просто не трябва да правиш грешки. Иначе те ще те застигнат. — Госпожица Лутиен седна обратно на стола си. — Сега би трябвало да те накарам да го започнеш отначало.

— Госпожице Лутиен!

— Господин Ъндъруд очаква точно това. — Тя замълча, размишлявайки. — Но от мъчителния ти вик мога да предположа, че няма смисъл да очаквам да се справиш по-добре втория път. За днес ще спрем. Защо не излезеш в градината? Изглеждаш така, сякаш глътка чист въздух би ти дошла добре.

 

 

За Натаниел градината на къщата беше място за временно уединение и убежище. Там не се провеждаха уроци. Нямаше неприятни спомени. Беше дълга и тясна, оградена с висока стена от червени тухли. През лятото по стената растяха пълзящи рози, а шест ябълкови дръвчета отрупваха поляната с бели цветове. Два рододендрона^[4] се разпростираха по ширината в средата на градината — зад тях имаше навес, който не се виждаше изцяло заради широко отворените прозорци на къщата. Тук тревата беше избуяла и мокра. От съседната градина се извисяваше висок кестен, а в сянката на стената беше поставена една позеленяла от лишеи каменна пейка. До пейката имаше мраморна статуя на мъж, държащ в ръка разклонена като вилица светкавица. Беше с яке във викториански стил и имаше гигантски бакенбарди, които изникваха от двете му страни като щипци на бръмбар. Статуята беше поизносена от времето и покрита с тънък слой мъх, но все пак оставяше впечатление за огромна енергия и сила. Натаниел беше силно впечатлен от нея и дори беше стигнал дотам да попита госпожа Ъндъруд кой е това, но тя само се беше усмихнала.

— Попитай господаря си — каза тя. — Той знае всичко.

Но Натаниел не се беше осмелил.

Това спокойно местенце, със своето уединение, каменната пейка и статуята на неизвестен магьосник беше мястото, където Натаниел идваше винаги, когато имаше нужда да се успокои преди урока със студения си и строг господар.