Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (17)

17

Снаряжения „Пин“ беше от онзи тип магазини, в който се осмеляваха да влязат само най-богатите или най-смелите. Заемаше изгодна позиция на ъгъла на улица „Дюк“ и „Пикадили“ и създаваше впечатлението, че някакъв дворец е бил поставен там от шайка изморени джинове и след това е бил закрепен за по-еднообразните сгради край него. Осветените му витрини и набраздените му златни колони се открояваха сред магьосническите книжарници и магазините за деликатеси, разположени по широкия сив булевард; дори погледнат отгоре, излъчването му на фина елегантност се виждаше от километър.

Трябваше да внимавам с кацането — по много от первазите имаше шипове или пък бяха боядисани с лепкава вар, за да отблъскват безполезните гълъби като мен — но накрая се настаних на един пътен знак с добра гледка към „Пин“ и продължих с оглед на мястото.

Всеки прозорец беше като паметник на онази претенциозност и простащина, към която всички магьосници тайно се домогваха: украсени с бижута жезли се въртяха на стойките си; над блестящите купища от пръстени и гривни бяха поставени огромни лупи; автоматични манекени се движеха сковано напред-назад, облечени в скъпи италиански костюми с диамантени игли на реверите. По тротоара навън се мъкнеха безлични магьосници в износени работни одежди, които поглеждаха с копнеж изложените неща и отминаваха, мечтаейки си за богатство и слава. Виждаха се много малко не-магьосници. Тази част на града не беше за обикновените.

През едната витрина видях висок щанд от полирано дърво, на който стоеше изключително дебел мъж, целият облечен в бяло. Кацнал несигурно върху един висок стол, той беше зает да дава заповеди на купчина кутии, които се клатушкаха и олюляваха около него. И последното нареждане беше изречено, дебелакът се обърна и кутиите тръгнаха несигурно през помещението. Секунда по-късно купчината се обърна и забелязах един малък, набит фолиот^[1], който се трудеше под тях. Като стигна до няколко рафта в единия ъгъл на магазина, той протегна изключително дългата си опашка и с няколко пъргави движения взе кутиите една по една от върха на купчината и ги нареди внимателно на рафта.

Дебелият явно беше самият Шолто Пин, собственикът на магазина. Дяволчето вестоносец бе казало, че той е магьосник и забелязах, че на едното си око имаше монокъл със златна рамка. Без съмнение точно това му позволяваше да различи истинския вид на слугата си, защото на първо ниво фолиотът изглеждаше като младеж, за да не плаши минувачите немагьосници. За човек Шолто изглеждаше респектиращо — едър на ръст, движенията му бяха плавни и силни, а очите — бързи и проницателни. Нещо ми подсказваше, че ще е трудно да се излъже, така че изоставих първоначалния си план да приема човешки вид и да се опитам да извлека информация от него.

При малкия фолиот шансовете изглеждаха по-добри. Търпеливо изчаках възможността.

Когато стана време за обяд, малкото богати клиенти, влизащи в „Пин“ се увеличиха. Шолто любезничеше и се подмазваше; по негова заповед фолиотът търчеше напред-назад из магазина носейки кутии, наметала, чадъри и всичко останало, което се искаше.

Бяха извършени няколко продажби, после дойде краят на обедната почивка и клиентите си тръгнаха. Сега мислите на Шолто се насочиха към стомаха му. Той даде на фолиота малко наставления, облече един дебел черен балтон и излезе от магазина. Видях как си извика такси и изчезна в уличното движение. Това беше добре. Щеше да се забави известно време.

След него фолиотът беше сложил на вратата табела ЗАТВОРЕНО и се беше оттеглил на високия стол до щанда, където подобно на Шолто пухтеше важно.

Сега беше моят шанс. Промених маскировката си. Гълъбът беше изчезнал. Вместо него, на вратата на „Пин“ почука едно скромно дяволче вестоносец, моделирано според онова, което бях набил в Хампстед. Фолиотът вдигна очи изненадано, изгледа ме кръвнишки и ми даде знак да се махам. Почуках отново, само че по-силно. С вик на раздразнение фолиотът се смъкна от стола, домъкна се до вратата и я открехна леко. Звънчето на нея издрънча.

— Затворено е.

— Имам съобщение за господин Шолто.

— Излезе. Ела по-късно.

— Не може да чака, началник. Спешно е. Кога трябва да се върне?

— След около час. Господарят излезе да обядва.

— Къде отиде?

— Не ми даде тази информация. — Този фолиот се държеше горделиво и надменно. Явно се смяташе за прекалено добър, за да говори с дяволче като мен.

— Няма значение. Ще почакам. — И като се извих, заобиколих вратата, мушнах се под ръката му и влязох в магазина.

— Леле, тук е гот, нали?

Фолиотът ме последва панически.

— Махай се! Вън! Господин Пин ми даде най-строги инструкции да не пускам никого…

— Не се впрягай толкова, друже. Няма да свия нищо.

Фолиотът застана между мен и най-близката стойка със сребърни джобни часовници.

— Би трябвало да е така! С едно тупване на крака мога да призова хорла да погълне всеки крадец или нарушител! Сега, ако обичаш си върви!

— Добре де, добре. — Раменете ми увиснаха и се обърнах към вратата. — Ти си твърде силен за мен. И твърде облагодетелстван. Не на всеки му се дава да управлява такова луксозно място.

— Прав си. — Фолиотът беше груб, но суетен и слаб.

— Теб сигурно не те бият и не те наказват с Нажежените Точици.

— Точно така! Аз съм пример за изпълнителност и господарят е добър към мен.

Тогава разбрах с какъв си имах работа. Той беше сътрудник от най-лошия тип. Прииска ми се да го ухапя^[2]. Но това ми даде поле за действие.

— Брей! — рекох аз. — Наистина си мисля, че е добър и всичко останало. Защо ли? Защото знае какъв късметлия е, че му помагаш. Смятам, че той не може без теб. Обзалагам се, че си добър в мъкненето на разни тежки неща наоколо. А и можеш да стигаш до високите рафтове с тази твоя опашка или пък може да я използваш да метеш пода…

Фолиотът подскочи.

— Ти, нахална плесен! Господарят ме цени заради много повече от това! Ще те осведомя, че той се обръща към мен (и то в компания) като към свой асистент! Аз се грижа за магазина, докато той обядва. Аз водя сметките, аз помагам с проучването на предметите, които се предлагат, аз имам много връзки…

— Чакай малко, „предметите“? — Подсвирнах тихо. — Искаш да кажеш, че ти позволява да работиш със стоката — всичките му магически неща, амулети и други такива? Няма начин!

При тези думи противното същество се усмихна глупаво.

— Да, наистина е така! Господин Пин ми вярва безрезервно.

— За какво? За наистина силните неща или само за боклуците на пазара: нали се сещаш — вълшебни ръкавици, гадателски кристали и т.н.?

— Разбира се, че за силните неща! Предмети, които са много опасни и редки! Разбираш ли, господарят трябва да е сигурен в тяхната сила и да провери дали не са фалшификати — и се нуждае от моята помощ за това.

— Хайде, бе! Ами какви неща например? Нещо известно? — Вече се бях настанил удобно, облегнат на стената. Освен самочувствието, и главата на роба-предател се надуваше толкова много^[3], че напълно беше забравил да ме изхвърли.

— Ха, ти сигурно не си чувал за никой от тях. Ами, нека да помисля… Хитът миналата година беше гривната за глезен на Нефертити! Беше сензация! Един от агентите на господин Пин я изкопа в Египет и я донесе със специален самолет. Беше ми позволено да я почистя — наистина да я почистя! Помисли за това следващия път, когато летиш насам-натам под дъжда. Уестминстърският херцог я грабна на един търг срещу значителна сума пари. Казват — сега той се приближи и снижи глас, — че е била подарък за съпругата му, която е невероятно грозна. Гривната дава огромно обаяние и красота на онзи, който я носи и, по този начин, естествено, Нефертити е спечелила фараона. Но ти всъщност не би могъл да знаеш нищо по този въпрос^[4].

— Не.

— Какво друго имахме? Вълчата кожа на Ромул, флейтата на Шартър, черепа на монах Бейкън… Бих могъл да продължа, но само ще те отегча.

— Всичко това е над нивото ми, началник. Слушай сега, ще ти кажа нещо, за което съм чувал. Амулета на Самарканд. Господарят ми го е споменавал няколко пъти. Но ти никога не си го чистил.

Тази небрежна забележка предизвика реакция. Очите на фолиота се стесниха, а опашката му трепна.

— Кой всъщност е господарят ти? — попита той рязко. — И къде ти е съобщението? Не виждам да носиш такова.

— Разбира се, че не виждаш. Защото е тук, нали? — Почуках по главата си с нокът. — Що се отнася до господаря ми, това не е тайна. Името му е Саймън Лавлейс. Може би си го виждал тук.

Беше малко рисковано да вмъкна магьосника в уравнението. Но поведението на фолиота се беше променило при споменаването на Амулета и не исках да засилвам подозренията му като избягвам въпроса. За щастие той изглеждаше впечатлен.

— А, господин Лавлейс, така ли? Ти си нов при него, нали? Къде е Нитълс?

— Загуби съобщение миналата нощ. Господарят го наказа с Нажежените Точици — завинаги.

— Така ли? Винаги съм мислел, че Нитълс беше прекалено лекомислен. Да му служиш добре. — Тази приятна мисъл явно накара фолиота да се отпусне; в очите му се появи замечтан поглед. — Истински джентълмен е господин Лавлейс и прекрасен клиент. Винаги се облича добре и пита за нещата учтиво. Добър приятел е на господин Пин, естествено… Значи е споменавал Амулета, така ли? Разбира се, това не е изненадващо, като се има предвид какво се случи. Беше гадна работа и все още не са открили убиеца, вече шест месеца.

Това ме накара да наостря уши, но не го показах. Почесах си носа небрежно.

— Да, господин Лавлейс каза, че се било случило нещо лошо. Но не спомена какво.

— Е, не би казал на нищожество като теб, нали? Някои хора смятат, че го е направила „Съпротивата“, каквото и да е това. Или пък някой магьосник-ренегат, което май е по-вероятно. Не знам, бих казал, че с всички възможности, с които разполага държавата…

— И какво всъщност се случи с Амулета? Бил е задигнат, нали?

— Да, беше откраднат. А беше извършено и убийство. Ужасно. Боже, беше много разстройващо. Горкия, горкия господин Бийчъм. — И казвайки това, тази пародия на фолиот избърса една сълза от окото си^[5]. — Питаш дали Амулета е бил при нас? Ами, разбира се, че не. Беше прекалено ценен, за да бъде изваден на пазара. Той беше правителствена собственост и през последните трийсет години се пазеше под охрана в имението на господин Бийчъм в Съри. Извънредна сигурност, портали и всичко останало. От време на време господин Бийчъм го споменаваше на господин Пин, когато ни навестяваше. Той беше изискан мъж — суров, но справедлив, достоен за възхищение. Ех.

— И някой е откраднал Амулета от Бийчъм?

— Да, преди шест месеца. Нито един портал не е бил задействан, пазачите не са реагирали, но все пак късно една вечер той изчезнал. Безследно! А горкият господин Бийчъм лежал там, до празната му кутия в локва кръв. Мъртъв! Трябва да е бил в стаята с Амулета по времето, когато крадците са влезли и, преди да успее да повика помощ, са му прерязали гърлото. Каква трагедия! Господин Пин беше много разстроен.

— Сигурен съм. Това е ужасно, началник, много ужасно нещо. — Изглеждах толкова тъжен, колкото може да бъде едно дяволче, но вътрешно направо ликувах. Точно тази ценна информация търсех. Значи Саймън Лавлейс наистина беше накарал да откраднат Амулета — и дори бе заповядал убийство, за да го получи. Чернобрадият мъж, видян от Натаниел в кабинета на Лавлейс, трябва да беше отишъл там направо след убийството на Бийчъм. И на всичко отгоре, независимо дали действаше сам, или като част от някаква тайна група, Лавлейс бе откраднал Амулета от самото правителство и така се беше замесил в държавна измяна. И ако това не се харесаше на детето, значи бях просто някакъв си моулър.

Едно беше сигурно: Натаниел беше навлязъл в много дълбоки води като ме накара да отмъкна Амулета, много по-дълбоки отколкото мислеше. Съвсем разумно бе да се мисли, че Саймън Лавлейс няма да се спре пред нищо, за да си го върне — и да накара всички да замлъкнат завинаги, най-вече онези, които са го притежавали.

Но защо го беше откраднал от Бийчъм? Какво го бе накарало да рискува да си навлече гнева на държавата? Познавах репутацията на Амулета, но не и точното естество на неговата сила. Може би този фолиот можеше да ми помогне по въпроса.

— Този Амулет трябва наистина да е нещо специално — казах. — Полезен предмет, нали?

— Така каза господарят ми. Говори се, че в него има изключително силно същество — нещо от най-дълбоките области на Другото Място, където царува хаосът. Той предпазва носещия го от нападение от…

Очите на фолиота се отклониха някъде зад мен, изпъшка внезапно и спря. Обгърна го сянка, широка и увеличаваща се, докато се приближаваше по лъснатия под. Звънчето иззвъня при отварянето на вратата на снаряжения „Пин“ и за секунда в уютната тишина на магазина нахлу грохота от уличното движение на „Пикадили“. Бавно се обърнах.

— Значи така, Симпкин — каза той и бутна вратата с бастуна си от слонова кост. — Каниш си приятели, когато ме няма, така ли? Докато котката я няма…

— Н-н-не, господарю, ни най-малко. — Хленчещата отрепка козируваше, кланяше се и отстъпваше, доколкото можеше. Подутата му глава видимо се смаляваше. Какво представление само. Аз си стоях където бях, напълно невъзмутим, облегнат на стената.

— Значи не е приятел? — Гласът на Шолто беше нисък, плътен и тътнещ; някак си те караше да се сетиш за огряна от слънцето вековна тъмна гора, за буркан с лустро от пчелен восък и бутилки с хубаво червено вино^[6]. Беше добродушен глас, който сякаш всеки момент можеше да прерасне в сподавен гърлен смях. По дългите му, тънки устни заигра усмивка, но очите над тях бяха студени и строги. Отблизо той изглеждаше дори по-голям, отколкото бях очаквал — една огромна бяла човешка стена. В коженото му палто и на лоша светлина човек можеше да го сбърка със задник на мамут.

Симпкин се беше отдръпнал до предната част на щанда.

— Не, господарю. Т-той е вестоносец за вас. Т-ттой носи съобщение.

— Ти ме смайваш, Симпкин! Вестоносец със съобщение! Удивително. И защо не взе съобщението и не го отпрати по пътя му? Оставих те тук да свършиш много неща.

— Така е, господарю, наистина! Той пристигна току-що!

— Още по-удивително! Наблюдавах те с гадателското си стъкло как си приказваш с него като дърта клюкарка през последните десет минути! Какво обяснение може да има за това? Може би при моята напреднала възраст зрението ми отслабва. — Магьосникът извади монокъла си от джоба на елечето, намести го на мястото му на лявото око^[7] и пристъпи няколко крачки напред, като си въртеше безгрижно бастуна. Симпкин потрепери, но не отвърна.

— Добре тогава. — Бастунът внезапно се завъртя към мен. — Съобщението ти, дяволче! Къде е?

Отдадох чест с уважение.

— Поверих го на паметта си, сър. Господарят ми го сметна за твърде важно, за да бъде написано на хартия.

— Така ли? — Окото зад монокъла ме огледа от горе до долу. — И господарят ти е…

— Саймън Лавлейс, сър! — Поздравих изискано и застанах мирно. — И ако разрешите, сър, ще ви го предам и ще си тръгна. Не бих искал да отнемам повече от времето ви.

— Много правилно. — Шолто Пин се приближи още и ме изгледа проницателно. — Съобщението ти, продължавай.

— Просто следното, сър. „Скъпи Шолто, поканен ли си в Парламента довечера? Аз не съм — явно министър-председателят ме е забравил и се чувствам пренебрегнат. Моля, отговори ми с някакъв съвет възможно най-бързо. Всичко добро, Саймън.“ Дума по дума, сър, това е то, дума по дума. — Това ми изглеждаше достатъчно правдоподобно, а и не исках да си насилвам късмета. Поздравих отново и се насочих към вратата.

— Пренебрегнат значи? Горкия Саймън. Хмм. — Магьосникът се замисли за момент. — Преди да тръгнеш, как ти е името, дяволче?

— Ъ-ъ-ъм — Бодмин, сър.

— Бодмин. Хммм. — Шолто Пин потърка брадичката си с един накичен с бижута пръст. — Без съмнение нямаш търпение да се върнеш при господаря си, Бодмин, но преди това имам два въпроса.

Спрях неохотно.

— О, да, сър.

— Ти си едно много учтиво дяволче. Ами първо — защо Саймън Лавлейс не би написал едно толкова безобидно съобщение? Това едва ли е против държавата и със сигурност може да се обърка в паметта на нисш демон като теб.

— Имам изключително добра памет, сър. Известен съм с това.

— И така да е, това е необикновено… Няма значение. Другият ми въпрос… — и при това Шолто се придвижи с една или две стъпки по-близо и някак си надвисна над мен. Надвисна много ефектно. В настоящата ми форма не се чувствах дори и малък. — Другият ми въпрос е следният: защо Саймън не ме помоли за съвет лично преди петнайсет минути, когато се срещнах с него по предварителна уговорка за обяд?

Аха. Трябваше да тръгвам.

Подскочих към изхода, но въпреки че бях бърз, Шолто Пин беше по-бърз. Той удари бастуна си в пода и го насочи напред. От края му се изстреля лъч жълта светлина и се удари във вратата, излъчвайки плазмени кълба, които моментално замразяваха всичко, до което се докоснеха. Направих салто над тях, през облак от скреж и се приземих върху една стойка пълна със сатенено бельо. Бастунът пусна още един лъч, но преди да ме удари, аз вече бях във въздуха, прелитайки над главата на магьосника и приземявайки се тежко на щанда му, разпилявайки документи във всички посоки.

Завъртях се и изстрелях една Детонация — тя се удари право в гърба на магьосника, блъскайки го напред, право в замръзналата стойка. Около себе си имаше защитно поле — видях го във вид на красиви жълти искри, когато прегледах равнините — и, въпреки че в тялото му нямаше дупка, както целях, бях му изкарал дъха много лошо. Задъхвайки се, той падна в разхвърляните заледени боксерки. Насочих се към най-близкия прозорец с намерението да го разбия и да изляза на улицата.

Бях забравил за Симпкин. Пристъпвайки бързо иззад една закачалка с мантии, той замахна с огромна колона (с надпис СВРЪХТЕЖКО) право срещу главата ми. Наведох се и колоната разби предното стъкло на щанда. Симпкин се дръпна, за да повтори опита; скочих върху него, изтръгнах колоната от ноктите му и така го цапардосах, че промених релефа на лицето му. Той изгрухтя и падна в купчина смешни шапки, а аз продължих по пътя си.

Между два манекена забелязах една хубава открита ивица от витрината, направена от чисто огънато стъкло, което пречупваше външната светлина в нежните цветове на дъгата. Изглеждаше много красиво и скъпо. Изстрелях една Детонация към него, запращайки облак от натрошени стъкла на улицата и се спуснах към дупката.

Твърде късно. При счупването на витрината се задейства капан.

Манекените се обърнаха.

Бяха направени от полирано тъмно дърво — от онзи тип магазинни чучела, които нямат човешки черти, само деликатен гладък овал на мястото, където трябва да е лицето. Някакво много бледо подобие на нос, но без уста и очи. Те представяха най-нови и модерни магьоснически дрехи: мъжки и дамски черни костюми с тънки бели райета и остри като бръснач ревери: бледожълти ризи с високи, силно колосани яки; дръзки пъстроцветни вратовръзки. Не носеха обувки: от всеки крачол се подаваше само едно просто парче дърво.

Когато скочих между тях, ръцете им щръкнаха да ми препречат пътя. От дълбоките ръкави изскочиха сребърни остриета и се наместиха в безпръстите им крайници. Движех се твърде бързо, за да спра, но все още държах свръхтежката колона. Остриетата се завъртяха към мен, описвайки две еднакви дъги. Вдигнах колоната пред лицето си тъкмо навреме: остриетата потънаха дълбоко в нея като почти напълно я прерязаха и ме принудиха да спра толкова внезапно, че чак заболя.

За момент почувствах студения полъх на среброто по кожата си^[8], после пуснах колоната и отскочих назад. Манекените размахаха остриетата, колоната падна на пода на две половини. Те прегънаха колене и скочиха…

Прехвърлих се заднишком през щанда.

Сребърните остриета се впиха в паркета на пода, където току-що бях стоял.

Трябваше да се променя и то бързо — формата на сокол щеше да свърши работа, — но трябваше и да се защитавам. Преди да успея да измисля точно как, те отново ме бяха погнали, летяха във въздуха, а вятърът развяваше огромните им яки. Хвърлих се на една страна и се блъснах в купчина празни кутии за подаръци. Единият манекен се приземи върху щанда, а другият зад него и обърнаха гладките си глави към мен.

Усещах как енергията ми намалява. Прекалено много промени и прекалено много магии за прекалено малко време. Но все още не бях безпомощен. Хвърлих едно Инферно по по-близкия манекен — онзи дето пълзеше зад щанда. От гладката му, бяла предна част на ризата избухна син пламък и започна бързо да се разпространява по плата. Манекенът не обърна внимание на това, както и трябваше да направи^[9] и отново вдигна острието си. Отдръпнах се. Манекенът преви крака, готов да скочи. Огънят облизваше торса му, сега вече и самото лакирано дървено тяло беше в пламъци.

Манекенът подскочи високо във въздуха, описвайки дъга и падайки над мен, а пламъците зад него танцуваха като развято наметало. В последния момент подскочих настрани. Той се стовари тежко на земята. Чу се болезнено изпукване: отслабналото горящо дърво се беше натрошило при удара. Манекенът закрачи несигурно към мен, тялото му се люлееше под най-невероятни ъгли — после краката поддадоха. Срина се и се превърна в огнена маса от бързо почерняващи крайници.

Тъкмо щях да сторя същото с другаря му, който беше прескочил огъня и бързо се приближаваше, когато един лек шум ме предупреди за частичното възстановяване на Шолто Пин. Погледнах назад. Шолто беше почти седнал и изглеждаше така сякаш е бил прегазен от стадо бизони. От челото му под прекрасен ъгъл висяха крачолите на боксерки. Но той все още беше опасен. Опипа около себе си за бастуна, намери го и го насочи в моята посока. Жълтият светлинен лъч изригна отново, но аз вече се бях махнал оттам и плазмата обви втория манекен точно по средата на скока му. С безпомощно замръзнали крайници манекенът се стовари на пода, разбивайки единия си крак на дузина парчета.

Шолто изруга и се огледа трескаво. Всъщност нямаше нужда да търси моята скромна особа надалеч. Бях точно над него, балансирах върху една етажерка, която не беше закрепена за стената. Цялата беше пълна с педантично подредени папки и красиво аранжирани експонати от щитове, статуетки и антични кутии, които без съмнение са били задигнати от истинските им собственици по целия свят. Сигурно струваха цяло състояние. Облегнах гръб на стената, поставих стабилно крака на най-горния рафт и започнах да бутам.

Рафтовете изскърцаха и се залюляха.

Шолто чу звука. Вдигна поглед. Видях как очите му се уголемиха от ужас.

Бутнах доста по-силно като вложих и малко злоба. Мислех си за безпомощните джинове затворени в разбитите манекени.

За момент етажерката увисна на едно място. Първо падна един египетски канопически буркан^[10], а веднага след него и сандъче за тамян от тиково дърво. После центърът на тежестта се промени, рафтовете потрепериха и цялата конструкция рухна с удивителна бързина върху пълзящия магьосник.

Шолто имаше време само за половин писък преди снаряженията му да го ударят.

При звука от удара няколко коли на Пикадили поднесоха и се блъснаха. Изпод пръснатите останки от чудесната изложба на Шолто изригна облак от тамян и погребален прах.

Бях доволен от представянето си досега, но винаги е най-добре да се оттеглиш, докато имаш преднина. Погледнах внимателно етажерката, но под нея не помръдваше нищо. Не можех да кажа дали предпазният му Щит е бил достатъчен да го спаси. Нямаше значение. Сега вече със сигурност можех да си тръгна свободно.

Отново се насочих към дупката във витрината. И отново една фигура се изправи да ми препречи пътя.

Симпкин.

Спрях във въздуха.

— Моля те — казах, — не ми губи времето. Веднъж вече ти префасонирах лицето. — Точно като ръкавица с обърнат навътре пръст, доскоро стърчащият му нос все още беше натъпкан дълбоко в главата му. Изглеждаше раздразнен.

Прошепна носово.

— Ти нарани господаря.

— Да, и ти би трябвало да танцуваш от радост! — Усмихнах се презрително. — Ако бях на твое място, щях да отида да го довърша, а не да мрънкам отстрани като теб, нагаждач такъв.

— Отне ми седмици да подредя тази етажерка.

Изгубих търпение.

— Имаш една секунда да се разкараш, изменнико.

— Твърде късно е, Бодмин! Вече включих алармата. Властите са изпратили аф…

— Да, да. — Събирайки цялата останала ми енергия, аз се превърнах в сокол. Симпкин не очакваше такава трансформация от едно скромно дяволче вестоносец. Залитна назад; стрелнах се над главата му като едновременно с това пуснах една курешка за сбогом на скалпа му и излетях на свобода навън!

В същия миг отгоре падна мрежа от сребърни нишки и ме прикова към паважа на „Пикадили“.

Нишките бяха Клопка и то от най-устойчивите: те ме ограничиха на всяко едно ниво, прилепвайки се към борещите се пера, ритащите крака и кълвящия ми клюн. Борех се с всички сили, но те се залепваха за мен, натежали от пръст, елемента, който ми е най-чужд, а и досегът със среброто беше страшно болезнен. Не можех да се преобразя, не можех да направя магия, нито голяма, нито малка. Цялата ми същност беше наранена от прекия контакт с нишките — колкото повече пърхах, толкова по-лошо ставаше.

След няколко секунди се отказах. Лежах си там, свит под мрежата, една малка, неподвижна купчинка перушина. Надзърнах с едно око изпод извивката на крилото си. Погледнах отвъд смъртоносната решетка на мрежата към сивия паваж, все още мокър от последния дъжд и покрит от тънък слой стъклени парченца. И отнякъде чух Симпкин да се смее, дълго и пискливо.

После плочите на настилката потъмняха от спускащата се сянка.

Две огромни сцепени на две копита кацнаха с лек звук на плочите. Бетонът под всяко копито заклокочи и запука.

Около мрежата се изви дим, наситен с отвратителните пари на чесън и розмарин. Мозъкът ми се отрови, главата ми се замая, мускулите се отпуснаха…

Тъмнина обви сокола и, подобно на гаснеща свещ, съзнанието му изтля.