Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (42)

42

Бартимеус

И тогава се случи. Изведнъж нивата близо до процепа изгубиха синхрон, сякаш бяха дърпани настрани с най-различни скорости. Все едно че фокусът на зрението ми полудя, както става след удар по главата — внезапно видях прозорците отвъд седморни, всички в различни позиции. Това беше много смущаващо.

Ако това, което Лавлейс бе призовал имаше достатъчно сила да разстрои нивата по този начин, тогава това не предвещаваше нищо добро за всички нас в пентаграма. Сега вече беше много близо. Не откъсвах поглед от процепа във въздуха…

Аманда Каткарт мина пищейки покрай нас. Косата й беше в прелестно синьо. Още няколко промени бяха забелязани от всички: двама магьосници, които бяха отишли прекалено близо до подиума в напразен опит да нападнат Лавлейс, откриха, че телата им се разтегляха неприятно; носът на единия мъж нарасна до абсурдни размери, докато на другия направо изчезна.

— Какво става? — прошепна момчето.

Не отговорих. Процепът се отваряше.

Всичките седем нива се разкривиха като разбъркан сироп. Процепът се разшири и нещо като ръка се протегна през него. Беше напълно прозрачно, сякаш направено от най-чистото стъкло; всъщност щеше да е напълно невидимо, ако не бяха извиващите се, въртящи се сътресения на нивата около него. Ръката се раздвижи напред и назад за проба: изглежда пробваше странните усещания на физическия свят. Видях четири тънки издутини или пръсти на края на ръката: те, също като нея, нямаха собствена плътност и формата им се даваше единствено от вълнообразните смущения във въздуха около тях.

Отдолу Лавлейс отстъпи назад. Пръстите му нервно опипаха между копчетата на ризата в търсене на успокоителното докосване на Амулета.

С разкривяването на нивата другите магьосници за първи път започнаха да виждат ръката^[1]. Те нададоха различни скръбни писъци, от най-големия и космат мъж до най-малката и писклива жена, и покриха хармонична гама от няколко октави. Няколко от най-смелите притичаха в средата на стаята и накараха подчинените им джинове да запращат Детонации и изобилие от други магии по посока на процепа. Това се оказа грешка. Нито един-единствен изстрел не се доближи до ръката; всичките или се отклоняваха с пищене под различни ъгли и се разбиваха в стените и тавана, или капеха на пода като вода от градински маркуч с отнета енергия.

Долната челюст на момчето беше увиснала толкова много и беше толкова отпусната, че някой гризач можеше да я ползва за люлка.

— Онова н-нещо — заекна той. — Какво е?

Много добър въпрос. Какво беше това нещо, което разкривяваше нивата и разрушаваше най-мощната магия, при условие че от него беше преминала само една ръка? Можех да кажа нещо драматично и зловещо като „Смъртта на всички ни!“, но така нямаше да стигнем доникъде. Освен това той само щеше да зададе въпроса отново.

— Не знам точно — казах аз. — Съдейки по предпазливостта, с която преминава, рядко е било призовавано преди. Вероятно е изненадано и ядосано, но силата му е пределно ясна. Огледай се! Магията се обърква в пентаграма, нещата започват да се променят от… Всички нормални закони се изкривяват, спират да работят. Най-висшите от нас винаги носят със себе си хаоса от Другото Място. Нищо чудно, че Лавлейс имаше нужда от Амулета да се предпази^[2].

Докато гледахме, гигантската прозрачна ръка бе последвана от мускулесто, прозрачно рамо дълго повече от метър. А сега от процепа започна да излиза и нещо като глава. И пак беше само очертание: погледнати през нея, прозорците и далечните дървета се виждаха идеално; по краищата й нивата потръпнаха безумно.

— Лавлейс не може да е призовал това самичък — казах аз. — Трябва да е имал помагачи. И нямам предвид онова дърто плашило, което ти уби или мазния при вратата. Трябва да му е помогнал някой с истинска сила^[3].

Голямото създание се измъкваше от дупката. Сега се появи още една ръка и началото на торса. Повечето магьосници се струпваха по периферията на стаята, но няколко близо до прозорците бяха подхванати от вълна, минаваща през нивата. Лицата им се промениха — на мъжете станаха женски; а на женските — детски. Вбесен от трансформацията си, един магьосник изтича заслепен към подиума — тялото му моментално сякаш стана течно: то се изви нагоре към процепа като тирбушон и изчезна. Господарят ми изпъшка ужасено.

Сега с почти котешко спокойствие и самоувереност се появи и огромен прозрачен крак. Положението беше наистина отчайващо. Все пак аз съм оптимист по душа. Забелязах, че вълните, излъчвани от създанието, променяха същността на всяко заклинание, което удареха. И това ми даде надежда.

— Натаниел — рекох. — Слушай.

Първоначално той не отговори. Беше смаян от гледката на дамите и господата от неговия свят, бягащи наоколо като полудели пилета. След всички събития от предишните дни почти бях забравил колко е млад. Точно в този момент той изобщо не изглеждаше като магьосник, а просто като едно малко ужасено момче.

— Натаниел.

Слаб глас.

— Да?

— Слушай. Знаеш ли какво трябва да направим, ако се измъкнем от тази Клетка?

— Как можем да се измъкнем?

— Не се тревожи за това. Ако избягаме, какво трябва да направим?

Той сви рамене.

— Тогава аз ще ти кажа. Трябва да свършим две неща. Първо — да вземем Амулета от Лавлейс. Това е твоя работа.

— Защо?

— Защото не мога да докосна Амулета, когато го носи: той поглъща всичко магическо, което се приближи до него — и не искам случайно и аз да вляза в това число. Трябва да го направиш ти. Но аз ще се опитам да го разсея, докато се приближиш.

— Много мило.

— Второто нещо — казах аз, — е, че трябва да обърнем призоваването, за да избутаме нашия голям приятел обратно. Това е твоя работа.

— Отново моя работа?

— Да, а аз ще ти помогна, като свия призоваващия рог от Лавлейс. Той трябва да бъде счупен, ако искаме да успеем. Но ще трябва да събереш някои от другите магьосници да изрекат заклинанието за Прогонване. Някои от по-силните със сигурност знаят достатъчно, ако разбира се все още са в съзнание. Не се бой — няма да се наложи да го вършиш сам.

Момчето се намръщи.

— Лавлейс възнамерява да го прогони сам — изрече с нотка на нормалната си жизненост.

— Да, ама той е майстор магьосник, много умел и силен. Добре — това е уредено. Отиваме за Амулета. Ако го вземем, тръгваш да търсиш помощ от останалите, докато аз се разправя с Лавлейс.

Никога няма да разбера как щеше да отговори момчето, защото в този момент голямото създание излезе напълно от процепа и една особено силна вълна пробяга през нивата. Тя помете изоставените столове, превръщайки някои в течност, подпалвайки други и накрая стигна блещукащата бяла Клетка, където бяхме затворени през цялото това време. При съприкосновението, мембраната, която ни обграждаше, избухна с оглушителен гръм и запрати мен на една страна, а момчето на друга. Той падна тежко и си поряза лицето.

Недалеч от нас огромната прозрачна глава бавно се обръщаше.

— Натаниел! — извиках. — Ставай!

Натаниел

Главата му кънтеше от силата на експлозията и почувства нещо мокро по устата си. Наблизо, сред пронизителната врява в залата, един глас извика рожденото му име. Той стана, олюлявайки се.

Съществото вече беше цяло: Натаниел усети формата му, извисяваща се високо към тавана. По-далече зад него една група магьосници се бяха скупчили безпомощно заедно с дяволчетата си. А пред него стоеше Саймън Лавлейс, крещейки заповеди на роба си. Едната му ръка беше притисната към гърдите; другата бе протегната и все още държеше призоваващия рог.

— Виждаш ли, Рамутра? — викаше той. — Аз държа Амулета на Самарканд и затова съм извън твоята власт. Всяко друго живо същество в тази стая, независимо дали е човек или дух, е твое! Заповядвам ти да ги унищожиш!

Огромното създание наклони глава в знак на съгласие; обърна се към най-близката група магьосници и изпрати шокови вълни през стаята. Натаниел се втурна към Лавлейс. Малко по-нататък видя една грозна муха да бръмчи ниско над пода.

Лавлейс забеляза мухата; той се намръщи и загледа лъкатушещото й, бързо напредване през въздуха — първо се приближи до него, после се отдръпна, след това отново се приближи, — докато през цялото това време Натаниел се промъкваше отзад.

По-близо и по-близо…

Мухата се стрелна агресивно към лицето на Лавлейс, магьосникът се сепна и в този момент Натаниел го връхлетя. Той подскочи и падна върху гърба му, а пръстите му задърпаха яката. Мухата се превърна в мармозетка, която грабна рога с ловките си алчни пръсти. Лавлейс извика и блъсна мармозетката така, че тя се завъртя през глава; после, навеждайки се, изхвърли над главата си Натаниел, който падна тежко на пода.

Натаниел и мармозетката се проснаха един до друг, а Лавлейс застана над тях. Очилата на магьосника висяха накриво от едното му ухо. При отмятането, ръцете на Натаниел бяха отпрали половината му яка. Около врата му се откриваше златната верига на Амулета на Самарканд.

— И така — каза Лавлейс, намествайки очилата си, като се обърна към Натаниел, — ти отхвърли предложението ми. Жалко. Как се изплъзна от Морис? С помощта на това нещо ли? — Той посочи мармозетката. — Предполагам, че е Бартимеус.

Натаниел се беше задъхал, заболя го, като се опита да стане.

Мармозетката вече беше на крака и нарастваше, променяше очертанията си.

— Хайде — изсъска тя на Натаниел. — Преди да има възможност да…

Лавлейс направи знак и изрече една дума. Едра форма с глава на чакал се материализира до рамото му.

— Нямах намерение да те призовавам — каза магьосникът. — Толкова е трудно да се намерят добри роби, а от хората и джиновете тук, подозирам, единствено аз ще изляза от тази стая жив. Но понеже виждам, че Бартимеус е тук, ми изглежда несправедливо да не ти дам шанс да го довършиш. — Лавлейс направи непринуден жест към гаргойла, който сега стоеше приведен и готов до Натаниел. — И този път, Джабор — каза той, — не ме подвеждай.

Демонът с глава на чакал пристъпи напред. Гаргойлът изруга и се метна във въздуха. От гърба на Джабор изникнаха две крила с червени вени; те плеснаха веднъж, издавайки пукащ звук като от чупещи се кости и го понесоха в преследване.

Натаниел и Лавлейс останаха загледани един в друг. Болката в диафрагмата на Натаниел се бе поуспокоила малко и той успя да се изправи на крака. Не откъсваше очи от блясъка на златото около гърлото на магьосника.

— Знаеш ли, Джон — рече Лавлейс, потупвайки небрежно с рога по дланта на ръката си, — ако поначало беше имал късмета да чиракуваш при мен, можехме да извършим велики дела заедно. В теб виждам нещо; сякаш гледам в огледало дните на моята младост — и двамата имаме еднаква воля за власт. — Той се усмихна, показвайки белите си зъби. — Но мекотата и посредствеността на Ъндъруд те развалиха.

Тук той млъкна, понеже един виещ магьосник се препъна между тях. Кожата му блестеше като дребни люспи в цветовете на дъгата. От цялата стая долитаха объркани, неравномерни звуци от изкривена и объркана магия, която се сблъскваше с шоковите вълни излъчвани от Рамутра. Повечето магьосници и техните дяволчета се бяха струпали до далечната стена почти един върху друг в опита си да избягат. Голямото създание се движеше към тях с мързеливи крачки, оставяйки диря от променени останки след себе си: трансформирани столове, пръснати чанти и лични принадлежности — всичките разпънати, изкривени, блещукащи в неестествени тонове и цветове. Натаниел се опита да ги заличи от ума си. Той гледаше веригата на Амулета и се подготвяше за още един опит.

Лавлейс се усмихна.

— Дори и сега не си се отказал — продължи той. — И точно за това говоря — това е желязната ти воля в действие. Много добре. Но ако ми беше чирак, щях да те науча да я сдържаш, докато си способен да я използваш. Ако ще оцелява, истинският магьосник трябва да е търпелив.

— Да — каза Натаниел дрезгаво, — казвали са ми това и преди.

— Трябваше да ги послушаш. Е, вече е прекалено късно да те спася; причини ми твърде много вреди, а дори и да бях склонен, не мога да направя нищо за теб тук вътре. Амулетът не може да се споделя.

За момент той се обърна към Рамутра: демонът беше заклещил в ъгъла една отдалечена групичка магьосници и се пресягаше към тях с извити пръсти. Един пронизителен писък изведнъж беше прекъснат.

Натаниел мръдна леко. Погледът на Лавлейс моментално се върна към него.

— Все още се бориш? — каза той. — Щом не мога да разчитам да кротуваш и да умреш заедно с всички онези глупаци и страхливци, ще трябва най-напред да се отърва от теб. Приеми го като комплимент, Джон.

Той постави рога на устните си и го наду леко. Кожата на Натаниел настръхна, усети промяна зад себе си.

При звука от рога Рамутра бе спрял. Смущението в нивата, което маркираше краищата му, се усили, сякаш излъчваше силна емоция, вероятно гняв. Натаниел го видя да се обръща, явно гледаше Лавлейс през цялата ширина на залата.

— Не се колебай, робе! — извика Лавлейс. — Ще изпълниш заповедта ми! Момчето трябва да умре първо.

Натаниел усети върху себе си извънземен поглед. Със странна, далечна яснота, той забеляза красив, златен гоблен, висящ на стената зад гигантската глава. Изглеждаше по-голям, отколкото беше нормално, сякаш същността на демона го увеличаваше.

— Ела! — Гласът на Лавлейс звучеше дрезгаво и сухо. Огромна вълна тръгна от демона, превръщайки близкия полилей в множество дребни жълти птички, които излетяха и се насочиха към покривните греди на залата преди да се разтворят във въздуха. Той замислено обърна гръб на останалите магьосници и тръгна към Натаниел.

Червата на Натаниел се преобърнаха. Той отстъпи.

До себе си чу кикота на Лавлейс.

Бартимеус

И така, ето ни отново, Джабор и аз, като партньори в един танц — аз отстъпвах, той ме следваше, стъпка по стъпка в синхрон. Летяхме през хаоса на залата, избягвайки тичащите хора, експлозиите от пренасочена магия, шоковите вълни, които излизаха от огромното създание, крачещо в средата. Джабор беше направил гримаса, която можеше да представлява раздразнение или несигурност, понеже дори и неговата изключителна издръжливост щеше да е подложена на изпитание в тази нова среда. Реших да подкопая морала му.

— Какво е усещането да си по-низш от Факарл? — извиках, като се мушнах зад един от малкото останали полилеи. — Не виждам Лавлейс да рискува неговия живот като го призовава тук днес.

От другата страна на полилея Джабор се опита да хвърли по мен Чума, но една енергийна вълна я разстрои и тя се превърна в облак от красиви цветя, падащи на пода.

— Очарователно — казах. — Другото, което трябва да научиш, е да ги подреждаш правилно. Ще ти заема една чудесна ваза, ако искаш.

Не мисля, че разбирането на обиди от страна на Джабор се простира толкова далеч, че да схване тази, но той разбра тона и това всъщност го предизвика да отговори устно.

— ИЗВИКА МЕН, ЗАЩОТО СЪМ ПО-СИЛЕН! — изрева той, изскубна полилея от тавана и го запрати по мен. Аз се отдръпнах като балерина, той се разби в стената и малките парчета кристал се посипаха като дъжд върху наведените глави на магьосниците.

Джабор не изглеждаше много впечатлен от тази грациозна маневра. — СТРАХЛИВЕЦ! — изкрещя той. — ВИНАГИ СЕ ПРОМЪКВАШ И ПЪЛЗИШ, И БЯГАШ, И СЕ КРИЕШ.

— Нарича се интелигентност — казах аз, правейки пирует във въздуха, сграбчвайки една натрошена греда от тавана, която метнах по него като копие. Той не си направи труда да се помести, а я остави да се счупи в раменете му и да падне. После тръгна към мен. Въпреки чудесните думи, нито промъкването, нито пълзенето, нито бягането, нито криенето имаха голям ефект точно сега, а и поглеждайки надолу в залата видях, че ситуацията всъщност се влошава и то много бързо. Рамутра^[4] се бе обърнал и напредваше обратно през стаята към мястото, където стояха магьосникът и моят господар. Не беше трудно да се досетя какво възнамеряваше Лавлейс: момчето бе станало прекалено дразнещо, за да го остави да живее дори и още миг. Напълно го разбирах.

Лавлейс все още държеше рога и все още носеше Амулета. Дотук не бяхме спечелили нищо. Трябваше някак да бъде разсеян преди Рамутра да се приближеше достатъчно, за да унищожи момчето. Хрумна ми една неочаквана идея. Интересно… Но първо трябваше да се отърва от Джабор за малко.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже Джабор е от упоритите.

Избегнах протегнатите му пръсти и се спуснах надолу през въздуха, някъде към средата на стаята. Заради близостта си до процепа, подиумът отдавна се беше свил до някакво желирано вещество. Навсякъде наоколо имаше пръснати обувки и столове, но нямаше нито един жив в този район.

Спуснах се с пълна скорост. Чух как отзад Джабор се впуска в яростно преследване.

Колкото повече се приближавах до процепа, толкова повече се опъваше същността ми — усещах как засмукването започва да ме дърпа напред; ефектът беше доста подобен на неприятното усещане при призоваване. Когато стигнах до границата на поносимостта си, спрях на място във въздуха, направих едно бързо задно салто и се изправих лице в лице с идващия насреща Джабор. Ето го, носеше се със свистене надолу, ядосан, с разперени ръце, без дори да се замисли за опасността зад мен. Той искаше само да докопа същността ми с нокти и да ме разкъса, както бе направил с една от жертвите си от стария Омбос^[5] или Финикия.

Но аз не бях някакъв си човек, свит и разтреперан в тъмнината на храма. Аз съм Бартимеус и освен това не съм страхливец. Останах на мястото си^[6].

Джабор се спускаше. Наведох се като борец.

Той отвори уста да нададе чакалския си вой…

Плеснах с крила и малко се издигнах. Докато минаваше под мен аз се извъртях и го изритах в гърба с всичка сила. Движеше се прекалено бързо, за да спре изведнъж, особено пък след моята дружеска помощ. Крилата му се обърнаха напред в усилие… Той забави… започна да се обръща, ръмжейки…

Процепът го задърпа. Изведнъж на лицето му се появи изражение на съмнение. Опита се да размаха крила, но те не се движеха както трябва. Сякаш бяха потопени в бързо течащ сироп. От краищата им се откъснаха частици сиво-черно вещество и те бяха изсмукани. Същността му си заминаваше. Направи невероятно усилие и дори успя малко да напредне към мен. Вдигнах палци одобрително.

— Браво — казах аз. — Мисля, че успя с пет сантиметра. Продължавай. — Той направи още едно херкулесово усилие. — Още един сантиметър! Добър опит! Скоро ще ме пипнеш. — За да го окуража, протегнах нахално крак към него и го размахах пред лицето му, но не толкова близо, че да ме стигне. Той изръмжа и се опита да замахне, но сега вече същността му се изливаше от повърхността на крайниците му и се притегляше към процепа; мускулестото му тяло очевидно се променяше и изтъняваше. Когато силата му се изгуби, притеглянето на процепа стана по-голямо и той започна да се движи назад, първо бавно, после по-бързо.

Ако Джабор имаше поне половин мозък, можеше да се превърне в комар или нещо подобно: вероятно при по-малки размери щеше да успее да се освободи от гравитационното притегляне на процепа. Един приятелски съвет щеше да го спаси, но бедният аз бях прекалено зает да го наблюдавам как се разнищва, че да помисля за това, докато не стана твърде късно. Сега задните му крайници и крилата се променяха в течни поточета от мазно, сиво-черно вещество, което описваше спирала към процепа и изчезваше от земята. Не може да му е било приятно, особено при условие, че заповедта на Лавлейс все още го задържаше тук, но лицето му не изразяваше болка, а само омраза. И продължи така до края. Дори когато задната част на главата му изгуби формата си, пламтящите му червени очи все още бяха впити в моите. После изчезнаха в процепа и аз останах сам, махайки му нежно за сбогом.

Не губих много време с прощаването. Трябваше да обърна внимание на други неща.

Натаниел

— Изумително нещо е Амулета на Самарканд. — Дали от страх или от жестоко възхищение заради контрола си, Лавлейс продължаваше да поддържа едностранния си разговор с Натаниел, дори докато Рамутра крачеше безмилостно към тях. Явно не можеше да се удържи и да млъкне. Натаниел отстъпваше бавно, безнадеждно, знаейки, че не може да направи нищо.

— Виждаш ли, Рамутра разстройва стихиите — продължи Лавлейс. — Където и да стъпи той, стихиите се разбунват. И това унищожава правилния порядък, от който зависи магията. Нищо, което някой от вас би опитал, не може да го спре: всеки магически опит ще се провали — вие не можете да ме нараните, не можете и да избягате. Рамутра ще се разправи с всички ви. Но Амулета съдържа сила, равна и противоположна на Рамутра; затова аз съм в безопасност. Той дори може да ме вдигне до устата си, така че хаосът да беснее около мен, а аз няма да усетя нищо.

Демонът беше преполовил разстоянието до Натаниел и набираше скорост. Една от огромните му, прозрачни ръце бе протегната. Може би нямаше търпение да го опита.

— Моят скъп господар предложи този план — каза Лавлейс, — и, както винаги, беше прав. Точно в този момент той ни гледа.

— Имаш предвид Скайлър ли? — Дори на прага на смъртта, Натаниел не можа да се удържи да не изпита малко свирепо удовлетворение. — Съмнявам се. Той лежи мъртъв горе.

За пръв път самообладанието на Лавлейс го напусна. Усмивката му трепна.

— Точно така — рече Натаниел. — Аз не само избягах от него. Аз го убих.

Магьосникът се изсмя.

— Не ме лъжи, детенце…

Зад Лавлейс прозвуча женски глас, мек и жаловит.

— Саймън!

Магьосникът погледна назад. Там стоеше Аманда Каткарт, на една ръка разстояние, с накъсана и омърляна рокля, с разчорлена, леко червеникава коса. Тя куцаше, докато се приближаваше, протегнала ръце, на лицето й бяха изписани объркване и ужас.

— О, Саймън — каза тя. — Какво направи?

Лавлейс пребледня и се обърна с лице към жената.

— Стой далеч! — извика той. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Махай се!

Очите на Аманда Каткарт се наляха със сълзи.

— Как можа да направиш това, Саймън? И аз ли ще умра?

Тя се наклони напред. Смутен, магьосникът вдигна ръце да я отблъсне.

— Аманда, аз… аз съжалявам. Това… то трябваше да стане.

— Не, Саймън — ти ми обеща толкова много.

Отстрани Натаниел се прокрадваше по-близо.

Объркването на Лавлейс се превърна в гняв.

— Махай се от мен, жено, или ще извикам демона да те разкъса на парчета! Виж, вече е почти до теб! — Аманда Каткарт не помръдна. Изглежда вече не я беше грижа.

— Как можа да ме използваш така, Саймън? След всичко, което каза. Ти нямаш чест.

Натаниел направи още една бавна стъпка. Сега очертанията на Рамутра се извисяваха над него.

— Аманда, предупреждавам те…

Натаниел подскочи напред и го сграбчи. Пръстите му одраскаха кожата на врата на Лавлейс, после стиснаха нещо студено, твърдо и подвижно. Веригата на Амулета. Дръпна я с всичка сила. В първия момент главата на магьосника отскочи към него, после някъде се скъса брънка от веригата и тя остана в ръката му.

Лавлейс нададе страшен вик.

Натаниел падна и се претърколи на пода. Брънките на веригата го удариха в лицето. Той я сграбчи с две ръце, хващайки малкото, кръгло нещо, което висеше по средата на скъсаната верига. Когато го направи, усети как от него се смъкна огромна тежест, сякаш нечий безмилостен поглед изведнъж се бе преместил другаде.

Лавлейс се бе замаял в първия момент на нападението, после се приготви да се хвърли върху Натаниел, но две нежни ръце го дръпнаха назад.

— Чакай, Саймън, нима би наранил едно бедно, сладко момче?

— Ти си луда, Аманда! Махни се от мен! Амулета, аз трябва…

За секунда се бореше да се освободи от отчаяната хватка на жената, после очите му забелязаха извисяващото се присъствие точно над него. Краката му се подкосиха. Сега Рамутра беше много близо до тримата: от присъствието му платът на дрехите им се развя неудържимо, а косите им се разпиляха по лицата. Въздухът около тях затрепери като наелектризиран.

Лавлейс се сгърчи и отстъпи, като едва не падна.

— Рамутра! Заповядвам ти — хвани момчето! Той открадна Амулета! Той не е истински защитен! — Гласът му не беше убедителен. Една огромна, прозрачна ръка се протегна. Лавлейс удвои настойчивостта си. — Тогава забрави за момчето, хвани жената! Първо вземи нея!

Ръката спря за секунда. Лавлейс направи неистово усилие и се отскубна от ръцете на жената.

— Да! Виждаш ли? Ето я! Вземи първо нея!

Отвсякъде и отникъде се разнесе глас, сякаш някакво огромно множество говореше едновременно.

— НЕ ВИЖДАМ НИКАКВА ЖЕНА. САМО ЕДИН УХИЛЕН ДЖИН.

Лицето на Лавлейс се вкамени. Той се обърна към Аманда Каткарт, която го гледаше с агонизиращ и умолителен поглед. И докато я гледаше, чертите й бавно се промениха. На лицето й, от ухо до ухо, се разтегна триумфална, злобна усмивка. После, за част от секундата, една от ръцете й се изви напред, отскубна призоваващия рог от отпускащата се ръка на Лавлейс и го отмъкна. С един скок Аманда Каткарт изчезна, а мармозетката увисна на опашката си на една стойка за лампа на няколко метра от тях. Тя размаха весело рога към втрещения магьосник.

— Нали нямаш нищо против да взема това? — извика. — Там, където отиваш, няма да ти трябва.

Сякаш всичката енергия напусна магьосника; кожата му увисна отпусната и посивяла на костите му. Раменете му се отпуснаха; той пристъпи към Натаниел, като че ли вяло се опитваше да си върне Амулета… после една голяма ръка се протегна надолу, обхвана го и Лавлейс бе вдигнат във въздуха. Издигаше се все по-високо и по-високо, а тялото му се превръщаше и променяше. Главата на Рамутра се снижи към него. Видя се как се отваря нещо като уста. Секунда по-късно Саймън Лавлейс изчезна.

Демонът спря и се огледа за кикотещата се мармозетка, но засега тя бе изчезнала. Игнорирайки Натаниел, който все още лежеше проснат на пода, той се обърна тежко към магьосниците в другия край на залата.

До Натаниел проговори познат глас.

— Двама заминаха, остана един — каза той.

Бартимеус

Бях толкова опиянен от успеха на хитрия си номер, че поех риска да се превърна в Птолемей, докато вниманието на Рамутра беше отвлечено другаде. Джабор и Лавлейс вече ги нямаше и сега оставаше да се справим само с голямото създание. Сръчках господаря си с ботуш. Той лежеше по гръб, прегърнал Амулета на Самарканд с ръце, както майка прегръща бебето си. Бях оставил призоваващия рог на пода до него.

Той седна с усилие.

— Лавлейс… видя ли?

— Аха, не беше красиво.

Изправи се вдървено на крака, очите му светеха със странен блясък — наполовина ужасени, наполовина екзалтирани.

— Взех го — прошепна той. — Взех Амулета на Самарканд.

— Да — отвърнах бързо. — Браво. Но Рамутра още е при нас и ако искаме да получим помощ, трябва да побързаме.

Погледнах към далечния край на аудиторията. Въодушевлението ми се стопи. Струпаните министри вече представляваха една печална купчина — или разтреперани в тъпо униние блъскаха по вратите, или се биеха злобно един с друг за място, колкото можеше по-далеч от идващия Рамутра. Беше един много непоучителен спектакъл, като да гледаш как куп плъхове се боричкат в отходния канал. Освен това беше и крайно притеснително: понеже нито един от тях не изглеждаше в състояние да изрече сложното заклинание за отпращане.

— Хайде — казах, — докато Рамутра вземе част от тях, ние можем да мобилизираме другите. Кой е най-вероятно да си спомня контрамагията?

Устните му се свиха.

— Никой от тях, като ги гледам.

— Дори и така да е, трябва да опитаме. — Задърпах го за ръкава. — Хайде. Никой от нас не знае заклинанието.

— Говори за себе си — рече момчето бавно. — Аз го знам.

— Ти? — Малко бях изненадан. — Сигурен ли си?

Той ме изгледа навъсено. Физически беше в доста плачевно състояние — пребледняла кожа, натъртен и кървящ, люлеейки се на краката си. Но в очите му гореше ярък, решителен пламък.

— Това вероятно дори не ти е хрумвало, нали? Да, учил съм го.

В гласа му имаше нещо повече от намек за колебание, както и в очите му — видях как то се бори с решимостта му. Опитах се да не звуча скептично.

— Това е на високо ниво — казах. — И е сложно. Ще трябва да счупиш рога в точно определения момент. Сега не е време за фалшива гордост, момче. Все още можеш да…

— Да поискам помощ? Не мисля така. — Дали заради гордостта или реалността, той беше напълно прав. Рамутра вече почти беше стигнал до магьосниците и нямаше шанс да получим помощ от тях. — Отдръпни се — каза той. — Трябва ми място да помисля.

За момент се поколебах. Въпреки че силата на характера му бе достойна за възхищение, прекалено добре виждах накъде водеше всичко това. Със или без Амулета, последствията от едно погрешно отпращане винаги са катастрофални и този път аз щях да пострадам заедно с него. Но не можех да измисля нищо друго.

Отдръпнах се безпомощно. Господарят ми вдигна призоваващия рог и затвори очи.

Затвори очи, за да не вижда хаоса в залата и задиша колкото можеше по-бавно и по-дълбоко. Звуците на болка и ужас все още долитаха до него, но той ги изхвърляше от съзнанието си със силата на волята.

Поне това бе сравнително лесно. Но му говореха и множество вътрешни гласове и той не можеше да се изолира от тяхната врява. Това беше неговият момент! В този миг хилядите обиди и лишения щяха да бъдат отхвърлени и забравени! Той знаеше заклинанието — беше го научил много отдавна. Щеше да го изрече и всички щяха да видят, че повече не може да бъде пренебрегван. Винаги, винаги го бяха подценявали! Ъндъруд го смяташе за идиот, за глупак, който едва ли можеше да нарисува и кръг. Той бе отказал да повярва, че чиракът му може да призове джин от какъвто и да е вид. Лавлейс го смяташе за слаб, по детски мекушав и все пак мислеше, че може да бъде изкушен от първото неясно предложение за власт и статус. Той отказа да приеме и, че Натаниел е убил Скайлър: той бе умрял, докато го отричаше. А сега, дори и Бартимеус, собственият му прислужник, се съмняваше, че той знае заклинанието за Отпращане! Винаги, винаги го отритваха.

В този момент всичко беше в негови ръце. Твърде често преди го бяха оставяли безсилен — заключен в стаята си, изнесен от пожара, обран от обикновените, затворен в Клетката… Споменът за тези унижения го изгаряше. Но сега той щеше да действа — щеше да им покаже!

Пулсирането на наранената му гордост почти го надви. Но по-дълбоко в нея, под това отчаяно желание да успее заради самия себе си, напираше да излезе друго желание. Някъде далеч чу как някой пищи от страх и потрепери от съжаление. Ако не успееше да си припомни заклинанието, безпомощните магьосници щяха да умрат. Техният живот зависеше от него. А той притежаваше познанието да им помогне. Обратното призоваване, Отпращането. Как беше? Беше чел заклинанието, знаеше, че го е чел. Беше го запечатал в паметта си още преди месеци. Но сега не можеше да се концентрира, не можеше да си го спомни.

Не се получаваше. Всички те щяха да умрат, точно както госпожа Ъндъруд, а той отново щеше да се провали. Колко силно само искаше да им помогне! Но само желанието не беше достатъчно. Повече от всичко останало той искаше да помогне на госпожа Ъндъруд, да я измъкне от пламъците. Ако можеше, щеше да даде живота си вместо нейния. Но не я беше спасил. Него го изнесоха, а тя си отиде завинаги. Обичта му не струваше нищо.

За момент, споменът за загубата му и силата на настоящото му желание се смесиха в него. По бузите му потекоха сълзи.

Търпение, Натаниел.

Търпение…

Той задиша бавно. Тъгата му избледня и в огромната бездна нахлу споменът за спокойствието в градината на господаря му — отново видя рододендроновите храсти, проблясването на листата им в тъмнозелено под слънцето. Видя как от ябълковите дървета отронваха белите им цветове, а на червената тухлена стена лежеше котка. С пръстите си почувства лишеите, видя мъха по статуята; отново се почувства защитен от външния свят. Представи си госпожица Лутиен, седяща тихо край него, докато скицираше нещо. У него се прокрадна чувство на спокойствие.

Умът му се проясни, а паметта му се отприщи.

Необходимите думи се върнаха, както ги беше научил, седейки на каменната пейка преди година и нещо.

Той отвори очи и ги изрече с висок, ясен и силен глас. В края на петнайсетата дума счупи призоваващия рог в коляното си.

 

 

Слоновата кост изпука, а думите отзвучаха, Рамутра спря на място. Трептящите вълни във въздуха, които очертаваха контурите му, сега се разтресоха, първо леко, после с все по-голяма сила. Процепът в центъра на стаята малко се разтвори. След това, с изумителна бързина, контурите на демона, смачкани и свити, бяха притеглени към него и изчезнаха.

Процепът се затвори, като зарастваща със зашеметяваща скорост рана.

Сега, когато го нямаше, залата приличаше на пещера и изглеждаше празна. Един от полилеите и няколко от малките лампи на стената отново светнаха, хвърляйки тук-там слабо сияние. Навън, небето в късния следобед бе сиво и потъмняваше към синьо. Чуваше се как вятърът свисти между дърветата в гората.

В залата бе настъпила пълна тишина. Тълпата магьосници и няколкото натъртени и насинени дяволчета останаха напълно неподвижни. Само едно нещо се раздвижи: едно момче куцаше напред към центъра на стаята, а в ръцете му подрънкваше Амулета на Самарканд. Нефритеният камък в средата му проблясваше леко на неясната светлина.

В пълна тишина Натаниел отиде до мястото, където беше проснат Рупърт Девъро, наполовина покрит от министъра на външните работи и внимателно постави Амулета в ръката му.