Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (5)

5

Натаниел

— Преди всичко — каза господарят му, — има един факт, който трябва да набием в малкия ти нещастен мозък сега, така че никога да не го забравиш. Можеш ли да познаеш какъв е този факт?

— Не, сър — каза момчето.

— Не? — Четинестите вежди подскочиха нагоре в престорена изненада. Хипнотизирано, момчето ги изгледа как изчезват под сплъстената бяла коса. Те останаха сякаш срамежливо скрити там само за секунда преди изведнъж да се стоварят обратно с ужасяваща безвъзвратност и тежест. — Не. Ами тогава… — Магьосникът се наведе от стола си. — Аз ще ти кажа.

С бавно, преднамерено движение той събра ръце, така че върховете на пръстите му образуваха островърха дъга, която насочи към момчето.

— Запомни това — каза с мек глас той. — Демоните са много зли. Ако могат, ще те наранят. Разбираш ли го?

Момчето все още гледаше веждите. Не можеше да отклони втренчения си поглед от тях. Сега те оформиха строга бразда по-надолу, като върховете на две стрели. Движеха се със забележителна подвижност — нагоре, надолу, накланяха се, образуваха дъга, понякога заедно, понякога поотделно. С тази пародия на независим живот те упражняваха някакво странно влияние върху момчето. Освен това, той предпочиташе да ги изучава безкрайно дълго пред това да срещне втренчения поглед на господаря си.

Магьосникът се изкашля застрашително.

— Разбираш ли?

— О… да, сър.

— Добре, сега казваш „да“ и съм сигурен, че го мислиш — и все пак… — Едната вежда бавно и замислено се вдигна нагоре. — И все пак аз не съм сигурен, че ти наистина действително разбираш.

— О, да, сър; разбирам, сър. Демоните са зли и причиняват болка, и ще те наранят, ако им позволиш. — Момчето се раздвижи тревожно върху възглавничката си. Гореше от желание да покаже, че беше слушал внимателно. Навън лятното слънце прежуряше тревата и горещите тротоари. Пет минути по-рано, с весело бръмчене, под прозореца беше минал камионът на сладоледаджията. Но в стаята на магьосника през тежките червени завеси се промъкваше само една ярка линия от чиста дневна светлина; въздухът вътре беше спарен и задушен. На момчето му се искаше урокът да свърши и да му разрешат да си ходи.

— Слушах много внимателно, сър — каза то.

Господарят му кимна.

— Някога виждал ли си демон? — попита той.

— Не, сър. Искам да кажа, само в книгите.

— Изправи се.

Момчето стана бързо като почти се подхлъзна на възглавничката си с единия крак. Той изчака притеснено с отпуснати ръце. Господарят му небрежно посочи с пръст една врата зад него.

— Знаеш ли какво има там отзад?

— Вашия кабинет, сър.

— Добре. Слез по стъпалата и прекоси стаята. В далечния край ще видиш бюрото ми. Върху него има кутия. В кутията има очила. Сложи си ги и се върни тук. Разбра ли?

— Да, сър.

— Добре тогава. Върви.

Под зоркия поглед на господаря си, момчето отиде до вратата, направена от тъмно небоядисано дърво с множество шарки и линии по нея. Трябваше да положи известно усилие, за да завърти тежката месингова топка, но хладината й му беше приятна. Вратата се отвори безшумно на смазаните си панти и момчето прекрачи, озовавайки се в горната част на застлано с килим стълбище. По стените имаше елегантни тапети на цветя. По средата на пътя надолу, едно малко прозорче пропускаше струя приветлива слънчева светлина.

Момчето заслиза внимателно, стъпало по стъпало. Тишината и слънцето го окуражиха и потиснаха част от страховете му. Тъй като никога не беше стъпвал тук, не разполагаше с нищо друго освен детските истории, които подхранваха идеите му за това, което беше в кабинета на господаря му. В съзнанието му изплуваха ярките образи на препарирани крокодили и очи в стъкленици. Той яростно ги изхвърли оттам. Нямаше да се уплаши.

В основата на стълбището имаше друга врата, подобна на първата, но украсена в средата с петолъчна червена звезда. Момчето завъртя облата дръжка и натисна: вратата се отвори трудно, застъпвайки дебелия килим. Когато пролуката стана достатъчно широка, то влезе в кабинета. Несъзнателно беше затаило дъх при влизането; сега издиша отново, почти разочаровано. Всичко беше толкова обикновено. Дълга стая с подредени книги от двете страни. В далечния край се намираше огромното дървено бюро с тапициран кожен стол зад него. Върху бюрото имаше химикалки, хартии, стар компютър и малка метална кутия. Прозорецът отзад гледаше към един кестен, окичен с цялото великолепие на лятото. Светлината в стаята имаше приятен зелен нюанс.

Момчето се насочи към бюрото. На половината път спря и се огледа назад.

Нищо. И все пак бе почувствал нещо много странно… По неизвестни причини леко отворената врата, през която беше влязъл само преди малко, сега предизвикваше безпокойство у него. Прииска му се да се беше сетил да я затвори след себе си.

Той разтърси глава. Нямаше нужда. След няколко секунди щеше да излезе обратно през нея.

С четири забързани крачки стигна до ръба на масата. Отново се обърна. Със сигурност беше чул шум…

Стаята бе празна. Момчето се ослуша внимателно като заек в дупката си. Не, не се чуваше нищо друго освен слабия звук на далечното улично движение.

С широко отворени очи, той задъхано се обърна към масата. Металната кутия блестеше на слънцето. Пресегна се към нея над кожената повърхност на бюрото. Не беше задължително да го прави точно така — можеше да заобиколи до другата страна и лесно да вземе кутията, — но той искаше някак си да спести време, да грабне това, за което беше дошъл и да се махне. Облегна се на бюрото и протегна ръка, но кутията упорито си оставаше твърде далеч. Момчето се хвърли напред, размаха пръсти като обезумяло. Не уцели кутията, но размахващата се ръка събори малкия моливник с химикалките, които се пръснаха по кожата.

Почувства как малка капчица пот го погъделичка под мишницата. Обезумял, той започна да събира химикалките и да ги тика обратно в моливника.

Зад него в стаята се чу сподавен гърлен смях.

Завъртя се бързо, потискайки писъка си, но там нямаше нищо.

За момент момчето остана облегнато с ръка на бюрото, парализирано от страх. После нещо отново заговори в него. Сякаш казваше: „Забрави химикалките. Дойде тук за кутията.“ Бавно, почти неуловимо, той започна да се промъква покрай бюрото, с гръб към прозореца, наблюдавайки стаята.

Нещо почука настоятелно по прозореца — три пъти. Завъртя се. Нямаше нищо; само кестена отвъд градината се полюшваше леко от летния бриз.

Нямаше нищо.

В този миг една от химикалките, които беше разпилял, се търкулна от бюрото и падна върху килима. Тя не предизвика шум, но той я забеляза с ъгъла на окото си. Друга започна да се клати напред-назад — първо бавно, после все по-бързо и по-бързо. Внезапно се изтърколи, отскочи от основата на компютъра и падна през ръба на пода. Друга направи същото. После още една. Изведнъж всички химикалки се затъркаляха в различни посоки, засилвайки се към ръба на бюрото, блъскайки се, падайки и накрая оставайки неподвижни.

Момчето гледаше. Падна и последната.

Той не помръдна.

Нещо се изсмя приглушено право в ухото му.

Той извика и замахна с лявата си ръка, но не удари нищо. Инерцията на удара му го обърна към бюрото. Кутията беше точно пред него. Той я грабна и веднага я пусна — металът беше стоял твърде дълго на слънце и изгори ръката му. Кутията се удари върху бюрото и капакът й се отвори. От нея изпаднаха чифт очила с рогова рамка. Само след секунда те бяха в ръката му и той тичаше към вратата.

Нещо го последва. Чу го да подскача зад гърба му.

Почти стигна до вратата; виждаше стъпалата зад нея, които водеха нагоре към господаря му.

И тогава вратата се затръшна.

Момчето дърпаше топката на вратата, удряше дървото, блъскаше, викаше господаря си в задавени ридания, но всичко беше безполезно. Нещо шепнеше в ухото му, а той не можеше да чуе думите. Изплашен до смърт, ритна вратата, но успя само да си нарани жестоко пръста на крака през малкия черен ботуш.

После се обърна с лице към празната стая.

Навсякъде около него се чуваше тихо шумолене, нежни почуквания и леки пърхания, сякаш до килима, книгите, рафтовете и дори до тавана се докосваха невидими движещи се неща. Един от абажурите над главата му се залюля от несъществуващ бриз. През сълзи, въпреки ужаса си, момчето намери думи да проговори.

— Спри! — извика то. — Махай се!

Шумоленето, почукванията и пърхането спряха моментално. Люлеенето на абажура се забави, намаля и накрая спря.

Стаята се успокои.

Поемайки жадно дъх, момчето застина с гръб към вратата, наблюдавайки помещението. Не се чу нито звук.

После си спомни за очилата, които все още държеше в ръка. Някъде от лепкавата мъгла на страха си припомни, че господарят му беше казал да си ги сложи преди да се върне. Може би ако го направеше, вратата щеше да се отвори и щеше да му бъде позволено да изкачи стълбите към безопасността.

С треперещи пръсти той вдигна очилата и си ги сложи.

Стотици малки демони изпълваха всеки сантиметър от пространството пред него. Бяха струпани един върху друг из цялата стая, като семки на пъпеш или пък като фъстъци в пакет, едни стъпили върху лицата на други и с лакти забити в коремите. Бяха наблъскани толкова нагъсто, че дори килимът не се виждаше от тях. Гледаха злобно и гадно, седяха на бюрото, висяха от лампите и библиотеките и се носеха във въздуха. Някои пазеха равновесие върху стърчащите носове на други или висяха на крайниците им. Няколко имаха огромни тела с глави като портокали; при други беше обратното. Виждаха се опашки, криле, рога, брадавици и допълнителни ръце, усти, крака и очи. Имаше твърде много люспи и твърде много коси и други неща на всевъзможни места. Някои притежаваха клюнове, други — смукала, но повечето имаха зъби. Бяха във всевъзможни цветове, често в неподходящи комбинации. И всички те правеха всичко възможно да останат абсолютно неподвижни, само и само да убедят момчето, че в стаята няма никой. Опитваха се изключително упорито да останат като замръзнали, въпреки потиснатото клатене и трептене на опашки и криле, и неконтролируемото тракане на изключително подвижните си усти.

Но в момента, в който момчето си сложи очилата и ги видя, те също осъзнаха, че той ги вижда.

Тогава, с радостни писъци се нахвърлиха върху него.

Момчето изпищя, блъсна се с гръб във вратата и падна на пода. Вдигна ръце да се защити, събаряйки очилата от носа си. Слепешком се претърколи по очи и се сви на топка, задушен от ужасния шум на криле, люспи и малки остри нокти над, около и до него.

Беше все още там след двайсет минути, когато господарят му дойде да го вземе и да пропъди групата дяволчета. Беше отнесен до стаята си. Не яде нищо един ден и една нощ. Още една седмица остана мълчалив и не реагираше, но накрая си възвърна говора и можеше да продължи своето обучение.

Господарят му никога вече не спомена за този инцидент, но беше доволен от крайния резултат на урока — от огромната омраза и страх, насъбрали се у неговия чирак в онази слънчева стая.

Това беше едно от най-ранните преживявания на Натаниел. Той не говореше с никого за него, но тази сянка никога не напусна сърцето му. По онова време беше на шест години.