Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (28)

28

Бартимеус

— Моите извинения за нахълтването, Артър — каза Саймън Лавлейс.

Ъндъруд тъкмо беше влязъл в дългата, тъмна трапезария, когато го настигнах — беше прекарал няколко минути пред огледалото на долната площадка, приглаждайки косата си и оправяйки вратовръзката си. Това нямаше никакво значение: той все още изглеждаше раздърпан и парцалив покрай по-младия магьосник, който стоеше до камината, разглеждайки ноктите си, студен и напрегнат като навита пружина.

Ъндъруд леко махна с ръка, опитвайки се да изглежда великодушен.

— Чувствай се като у дома си. Извинявам се за забавянето, Лавлейс. Няма ли да седнеш?

Лавлейс не седна. Носеше елегантен тъмен костюм и тъмнозелена вратовръзка. Очилата му улавяха светлината от лампата на тавана и проблясваха при всяко помръдване на главата. Очите му не се виждаха, но кожата под очилата беше сива, увиснала и с торбички.

— Изглеждаш ми нервен, Ъндъруд — каза той.

— Не, не. Бях зает на най-горния етаж. Просто съм малко задъхан.

Бях влязъл в стаята като паяк и пропълзях дискретно над вратата и нагоре по стената, докато стигнах уединения мрак на най-тъмния ъгъл. Тук набързо опънах няколко нишки, прикриващи ме възможно най-много. Направих го, защото на второ ниво видях, че магьосникът беше взел със себе си дяволчето, шарещо навсякъде с червените си малки очички.

Не исках да гадая как точно Лавлейс бе открил къщата. Въпреки всичките ми отричания пред момчето, фактът, че беше пристигнал тук точно по същото време като мен със сигурност бе неприятно съвпадение. Но изясняването му можеше да почака: бъдещето на момчето — а следователно и моето — зависеше от бързата ми реакция на това, което щеше да се случи сега.

Ъндъруд седна на обичайното си място и се усмихна пресилено.

— Така… — каза той. — Сигурен ли си, че няма да седнеш?

— Не, благодаря.

— Е, поне кажи на това твое дяволче да спре да се върти. Прилошава ми. — Говореше раздразнено и грубо.

Саймън Лавлейс цъкна с език. Дяволчето, което висеше зад главата му, мигновено застана неподвижно, нарочно приемайки нещастно изражение, нещо средно между тъпо зяпане и нахално хилене.

Ъндъруд се опита да не му обръща внимание.

— Имам някои неща, за които трябва да се погрижа днес — рече той. — Вероятно ще ми кажеш какво мога да направя за теб?

Саймън Лавлейс склони глава печално.

— Преди няколко нощи — започна той, — претърпях кражба. Един предмет, малко нещо, с известна сила, беше откраднато от къщата ми, докато отсъствах.

Ъндъруд издаде утешителен звук.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря ти. Това е нещо, което за мен е много скъпо. Естествено, аз много си го искам обратно.

— Естествено. Мислиш ли, че Съпротивата…?

— И във връзка с това те посещавам днес, Ъндъруд… — Лавлейс говореше бавно, внимателно, заобикаляйки въпроса. Вероятно дори сега той се надяваше, че няма да се наложи да отправи обвинението директно. Магьосниците винаги са предпазливи с думите. Прибързаните слова, дори по време на криза, могат да докарат нещастие. Но по-възрастният мъж не разбра намека.

— Естествено, можеш да разчиташ на подкрепата ми — рече Ъндъруд спокойно. — Тези кражби са нещо отвратително. От известно време знаем, че съществува черен пазар за крадени артефакти и смятам, че тяхната продажба помага с финансирането на съпротивата против нашето управление. Вчера видяхме до какви безчинства може да доведе това. — Веждите му се повдигнаха, описвайки нещо като веселие. — Трябва да кажа — продължи той, — че съм изненадан да чуя, че ти си станал жертва. Последните кражби бяха извършени от — мога ли да бъда откровен? — сравнително незначителни магьосници. Смята се, че крадците често са младежи, дори деца. Мислех, че твоите защити би трябвало да се справят с тях.

— Точно така. — Саймън Лавлейс процеди през зъби.

— Смяташ ли, че има някаква връзка с атаката на Парламента?

— Един момент, моля. — Лавлейс вдигна ръка. — Имам причина да подозирам, че кражбата на… на моя предмет не е работа на така наречената Съпротива, а на колега магьосник.

Ъндъруд се намръщи.

— Така ли мислиш? Откъде си сигурен?

— Защото знам какво е извършило нападението. Известно е под непристойното име Бартимеус. Един джин от среден ранг с огромно нахалство и ниска интелигентност^[1]. Не е нищо специално. Дори малоумник би могъл да го призове. Искам да кажа малоумен магьосник, а не обикновен.

— И въпреки това — рече меко Ъндъруд, — този Бартимеус се е измъкнал с твоя предмет^[2].

— Бил е некадърник! Позволил си е да разкрие самоличността си! — Лавлейс се контролираше с усилие. — Не, не — съвсем прав си. Измъкна се.

— А що се отнася до този, който го е призовал…

Очилата проблеснаха.

— Е, Артър, затова съм тук. За да видя теб.

Настъпи кратка пауза, докато мозъчните клетки на Ъндъруд се опитваха да направят връзката. И накрая — успех. Няколко емоции започнаха да се борят коя да остане на лицето му, после всичките бяха пометени от ледена любезност. В стаята стана студено.

— Извинявай — каза той много тихо. — Какво каза?

Саймън Лавлейс се наведе напред и облегна двете си ръце на масата. Имаше много добре оформен маникюр.

— Артър — започна той, — напоследък Бартимеус не стои незабележим. Като начало тази сутрин той беше затворен в Тауър след като нападна магазина на Пин на Пикадили.

Ъндъруд залитна от изумление.

— Онзи джин? Откъде, откъде знаеш името му? Те не можаха да научат името му… И, и той избяга едва днес следобед…

— Така е наистина. — Лавлейс не обясни. — След бягството му моите агенти… са го видели. Проследили са Бартимеус през Лондон — и обратно дотук^[3].

Ъндъруд разтърси глава объркано.

— Обратно дотук? Лъжеш!

— Преди по-малко от десет минути той изчезна надолу в комина ти под формата на издайнически облак. Изненадан ли си, че дойдох веднага да си поискам предмета? И сега, след като съм вътре… — Лавлейс вдигна глава сякаш подушваше нещо хубаво. — Да, усещам аурата му. Наблизо е.

— Но…

— Никога не бих се сетил, че си ти, Артър. Не, че съм си мислел, че не копнееш да имаш моите съкровища. Просто смятах, че ти липсва достатъчно компетентност да ги вземеш.

Старецът отваряше и затваряше уста като златна рибка, издавайки нечленоразделни звуци. Дяволчето на Лавлейс изкриви лицето си за миг в яростно изражение, после възстанови първоначалното. Господарят му почука леко с показалец по масата.

— Можех да вляза насила в къщата ти, Артър. И щях да съм напълно в правото си. Но предпочитам да съм учтив. Освен това, този мой предмет — сигурен съм, че си достатъчно наясно — е доста… оспорван. Никой от нас не би искал да тръгне слух за присъствието му в къщите ни, нали така? Така че, ако ми го върнеш незабавно, съм сигурен, че ще можем да постигнем някакво… споразумение, което да е от полза и за двама ни. — Той се отдръпна назад, като си играеше с маншета си с едната ръка. — Чакам.

Ако Ъндъруд беше разбрал и една дума от това, което му казваше Лавлейс, може би щеше да се спаси^[4]. Ако си беше припомнил прегрешенията на чирака си и беше събрал две и две, всичко можеше да мине добре. Но в объркването си той не можеше да види нищо освен отправеното му фалшиво обвинение и страшно разгневен се изправи от стола си.

— Надуто парвеню! — извика той. — Как смееш да ме обвиняваш в кражба! Предметът ти не е у мен — не знам нищо за него, а още по-малко пък го искам. Защо бих го взел точно аз! Не съм политически подлизурко като теб, не съм подлец и подмазвач. Аз не ровя за власт и влияние като шопар в помийна яма! Дори и да го правех, не бих се занимавал да те обирам. Всички знаят, че звездата ти угасна. Не си заслужава да ти се наврежда. Не, твоите агенти са сгрешили — или, което е по-вероятно, те лъжат. Бартимеус не е тук! Не знам нищо за престъпленията му. И твоята дрънкулка не е в къщата ми!

Докато той говореше, лицето на Лавлейс сякаш потъваше в сянка, въпреки че светлината от лампата все още играеше по повърхността на очилата му. Той бавно разклати глава.

— Не бъди глупав, Артър, — каза той. — Информаторите ми не ме лъжат! Те са силни създания, които пълзят, когато им наредя.

Старецът издаде брадата си предизвикателно напред.

— Махай се от къщата ми.

— Едва ли има нужда да ти казвам какви ресурси имам на разположение — продължи Саймън Лавлейс. — Но ако говориш смирено с мен, все пак можем да избегнем сцената.

— Нямам какво да ти кажа. Обвинението ти е фалшиво.

— Добре тогава…

Саймън Лавлейс щракна с пръсти. В същия миг дяволчето подскочи във въздуха и кацна върху махагоновия плот на масата. Започна да прави напрегнати гримаси. В края на опашката му се изду топка, прераствайки в назъбено острие. То снижи задника си съсредоточено и завъртя опашка. Острието се заби в полираната повърхност на масата, срязвайки я както се реже масло с нож. Дяволчето тръгна по ширината на плота, влачейки опашката си през дървото, разрязвайки го на две. Очите на Ъндъруд изскочиха. Лавлейс се усмихна.

— Семейна ценност ли, Артър? — каза той. — Така си и мислех.

Дяволчето почти беше стигнало до другия край, когато внезапно на вратата се почука. Двамата мъже се обърнаха. Дяволчето замръзна на място. Госпожа Ъндъруд влезе, внасяйки отрупан поднос.

— Ето го чаят — рече тя. — И малко сладкиш. Този е от любимия на Артър, господин Лавлейс. Ще го оставя тук.

Магьосниците и дяволчето я наблюдаваха безмълвно, докато приближаваше към масата. Много внимателно тя постави тежкия поднос по средата между срязаното място и края, на който седеше Ъндъруд. С тягостно мълчание тя свали от него голям порцеланов чайник (за да го избегне, дяволчето трябваше да отстъпи назад), две чаши, две малки чинийки, две големи чинии, малък поднос със сладкиш и няколко от най-добрите й прибори. Краят на масата видимо помръдна под тежестта им. Чу се леко изскърцване.

Госпожа Ъндъруд вдигна отново подноса и се усмихна на госта.

— Хайде, вземайте си, господин Лавлейс. Наистина трябва да понапълнеете малко.

Под втренчения й поглед, Лавлейс си взе парче сладкиш от подноса. Плотът на масата се разтресе. Той се усмихна леко.

— Точно така. Сипете си и чай. — С подноса под мишница, госпожа Ъндъруд бързо си тръгна, докато двамата я наблюдаваха как излиза.

Вратата се затвори.

Магьосниците и дяволчето се обърнаха към масата като един.

С шумен трясък единственото свързващо парченце дърво поддаде. Единият край на масата, отрупан с чайника, чашите, големите и малки чинии, подноса със сладкиш и няколкото от най-добрите прибори се срина на пода. Дяволчето подскочи и кацна на перваза над камината до сухите цветя.

Настана кратка тишина.

Саймън Лавлейс хвърли парчето сладкиш в бъркотията на пода.

— Това, което мога да направя на дървената маса, мога да го направя и на някой дръвник, Артър — каза той.

Артър Ъндъруд го погледна. Заговори странно, като от много далеч.

— Това беше най-добрият ми чайник.

Той изсвири три пъти, високо и пронизително. Отвърна му вик, дълбок и кънтящ и от плочките пред камината изникна енергично, мускулесто зло дяволче със синьо лице. Ъндъруд направи знак и свирна веднъж. То скочи, преобръщайки се във въздуха. Падна върху по-малкото дяволче, което се беше свило зад цветята, сграбчи го в безпръстите си шепи и започна да го притиска, без да обръща внимание на размахващото се назъбено острие. Същността на малкото дяволче се разкриви, размаза се, сплеска се като маджун. Беше смачкано за миг, опашката и всичко останало стана на мека, жълтеникава топка. Злото дяволче заглади повърхността на топката, подхвърли я във въздуха, отвори уста и я погълна.

Ъндъруд се обърна обратно към Лавлейс, който наблюдаваше със стиснати устни.

Признавам, че дъртият глупак ме изненада — правеше по-голямо шоу отколкото очаквах. Въпреки това, напрежението от призоваването на това питомно дяволче си казваше думата. Вратът му се потеше.

Лавлейс също знаеше това.

— Последен шанс — изстреля той. — Върни ми собствеността или ще вдигна залога. Заведи ме в кабинета си.

— Никога! — Ъндъруд едва се контролираше от напрежение и гняв. Не слушаше гласа на здравия разум.

— Тогава гледай. — Лавлейс приглади назад мазната си коса. Промърмори няколко думи под носа си. В трапезарията стана страшно, всичко в нея заблещука. Стената в далечния край стана нереална. Отдалечи се, местейки се все по-назад и по-назад, докато вече не се виждаше. На нейно място се появи дълъг коридор с неясни размери. Докато Ъндъруд гледаше, далеч в коридора се появи фигура. Започна да се придвижва към нас и бързо ставаше по-голяма. Носеше се във въздуха, тъй като краката й не се движеха.

Ъндъруд изпъшка и залитна назад. Блъсна се в стола си.

Беше прав да пъшка. Познавах тази фигура, огромното тяло, главата на чакал.

— Спри! — Лицето на Ъндъруд беше като восък; сграбчи стола в търсене на опора.

— Какво каза? — Саймън Лавлейс вдигна ръка до ухото си. — Не те чувам^[5].

— Спри! Добре, печелиш! Ще те заведа в кабинета си веднага! Отзови го!

Фигурата стана още по-голяма. Ъндъруд се беше свил. Злото дяволче направи съжалителна физиономия и бързо се оттегли през плочките на пода. Аз се размърдах в ъгъла си, чудейки се какво точно щях да правя, когато най-накрая Джабор влезеше в стаята^[6].

Внезапно Лавлейс направи знак. Безкрайният коридор и приближаващата фигура изчезнаха. Стената си беше на мястото както преди, а в средата й висеше пожълтяла снимка на усмихнатата баба на Ъндъруд.

Ъндъруд беше на колене до останките от сервиза му за чай. Така се тресеше, че едва можеше да стане.

— Накъде е кабинетът ти, Артър? — попита Саймън Лавлейс.