Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (9)

9

От шестата до осмата си година Натаниел посещаваше своя господар само веднъж седмично. Тези посещения, в петък следобед, представляваха истински ритуал. След обяда Натаниел трябваше да се качи горе, да се измие и да си смени ризата. После, точно в 14.30 часа, той се явяваше пред вратата на библиотеката на господаря си на първия етаж. Почукваше три пъти, при което един глас му извикваше да влезе.

Господарят му се беше облегнал в плетен стол пред един прозорец, гледащ към улицата. Лицето му често беше в сянка. Светлината от прозореца се простираше навсякъде около него в неясна мараня. При влизането на Натаниел една дълга тънка ръка правеше жест към възглавниците, натрупани нависоко на ориенталския диван до отсрещната стена. Натаниел си вземаше възглавница и я слагаше на пода. После сядаше, с бясно биещо сърце, стараейки се да улови всеки нюанс в гласа на господаря си, ужасен да не би да изпусне нещо.

В първите години магьосникът обикновено се задоволяваше само да разпитва момчето за ученето му, подканяше го да говори за вектори, алгебра и принципите на вероятността; искаше от него да опише накратко историята на Прага или да разкаже, на френски, ключовите събития от Кръстоносните походи. Отговорите почти винаги го задоволяваха — Натаниел учеше много бързо.

В редки случаи, господарят даваше знак на момчето да замълчи по средата на отговора му и сам говореше за принципите и ограниченията на магията.

— Магьосникът — казваше той, — притежава сила. Той налага своята воля и предизвиква промени. Може да го прави от егоистични мотиви или пък от добродетелни. Резултатите от действията му могат да са добри или лоши, но единственият лош магьосник е некомпетентният магьосник. Каква е дефиницията за некомпетентност, момче?

Натаниел се размърда на възглавничката си.

— Загуба на контрол.

— Правилно. При условие, че магьосникът запази контрол над силите, които е впрегнал да работят, той остава — какъв остава той?

Натаниел се заклати напред-назад.

— Ъъъ…

— Трите „С“, момче, трите „С“. Използвай главата си.

— Сигурен, силен и скрит.

— Правилно. Каква е голямата тайна?

— Духовете, сър.

— Демоните, момче. Наричай ги такива, каквито са. Какво не трябва да забравяш никога?

— Демоните са много зли и, ако могат, ще те наранят, сър. — Гласът му потрепери, казвайки това.

— Добре, добре. Със сигурност имаш отлична памет. Внимавай как произнасяш думите — струва ми се, че езикът ти се заплете преди секунда. Погрешното произнасяне дори и на една сричка в определен момент може да даде на демона точно възможността, която търси.

— Да, сър.

— Така че демоните са голямата тайна. Обикновените хора знаят за тяхното съществуване и знаят, че ние общуваме с тях — затова толкова се страхуват от нас! Но те не осъзнават цялата истина, която е, че цялата ни сила произлиза от демоните. Без тяхната помощ ние не сме нищо повече от евтини фокусници и шарлатани. Единствената ни голяма способност е, че можем да ги призоваваме и да ги подчиняваме на волята си. Ако го направим правилно, те трябва да ни се подчинят. Ако направим дори и най-малката грешка, те ни връхлитат и ни разкъсват на парчета. Вървим по много тънка линия, момче. На колко години си сега?

— На осем, сър. Ще навърша девет идната седмица.

— Девет? Добре. Тогава следващата седмица ще започнем истинското ти магьосническо обучение. Господин Пърсел е достатъчно зает да ти осигури необходимите основни познания. Отсега нататък ще се срещаме два пъти седмично и ще започна да те въвеждам в основните принципи на нашето съсловие. За днес, обаче, ще приключим като ми изрецитираш еврейската азбука и първите дванайсет числа. Можеш да започваш.

 

 

Под наблюдението на господаря и учителите Натаниел започна да напредва в образованието си много бързо. Той изпитваше удоволствие да съобщава за ежедневните си постижения на госпожа Ъндъруд и се радваше на топлите й похвали. Вечер гледаше през прозореца си далечното жълто сияние, което беше кулата на Парламента и мечтаеше за деня, когато щеше да отиде там като магьосник, като един от министрите на благородното правителство.

Два дни след деветия му рожден ден, докато си ядеше закуската, господарят му се появи в кухнята.

— Остави това и ела с мен — нареди му той.

Натаниел го последва в коридора и после в стаята, която служеше на господаря му като библиотека. Господин Ъндъруд застана до един голям шкаф, пълен с томчета от всякакъв размер и цвят, като се започнеше от невероятно стари лексикони с кожена подвързия и се стигнеше до намачкани жълтеникави книжки с меки корици и мистични знаци надраскани на гърбовете им.

— Това е материалът ти за четене през следващите три години — рече господарят му, почуквайки по шкафа. — Докато станеш на дванайсет, трябва да си се запознал с всичко, което се съдържа тук. Книгите са написани предимно на средноанглийски, латински, чешки и иврит, въпреки че ще откриеш и някои коптски^[1] творби за египетските ритуали на мъртвите. Има коптски речник, който ще ти помогне с тях. Само от теб зависи да изчетеш всичко това; нямам време да те дундуркам. Господин Пърсел ще поддържа нивото ти с езиците. Разбра ли?

— Да, разбрах. Сър?

— Какво, момче?

— Сър, след като изчета всичко това, ще знам ли всичко необходимо? Искам да кажа да стана магьосник, сър. Изглежда ужасно много.

Господарят му изсумтя, а веждите му се вдигнаха към небето.

— Погледни зад себе си — каза той.

Натаниел се обърна. Зад вратата имаше библиотека, която се издигаше от пода до тавана; беше препълнена с книги, коя от коя по-дебела и по-прашна, от онзи тип книги, за които човек можеше да каже дори и без да ги отвори, че са напечатани с миниатюрен шрифт и две колони на всяка страница. Той преглътна.

— Мини през този куп — каза сухо господарят му, — и може би ще успееш. Този шкаф съдържа ритуалите и заклинанията, които са ти необходими, за да призовеш важни демони и ти няма дори да започнеш да ги употребяваш преди да станеш на около петнайсет, така че си го избий от главата. Твоят шкаф — той отново почука по дървото — ти дава подготвително знание и за момента е повече от достатъчен. Добре, а сега ме последвай.

Отидоха до един работен кабинет, в който Натаниел досега не беше влизал. Там, върху петносани, мръсни рафтове бяха струпани огромен брой шишенца и стъкленици пълни с разноцветни течности. В някои от тях плаваха разни предмети. Натаниел не беше сигурен дали предметите не изглеждаха толкова разкривени и странни заради дебелото стъкло.

Господарят му седна на едно столче пред просто дървено бюро и с жест посочи на Натаниел да седне до него. Той бутна една тясна кутийка към него. Момчето я отвори. Вътре имаше чифт малки очила. Изведнъж далечен спомен го накара да изтръпне.

— Хайде, момче, извади ги, няма да те ухапят. Добре. А сега ме погледни. Погледни очите ми. Какво виждаш?

Натаниел погледна против волята си. Беше му много трудно да надзърне в свирепите, пламнали кафяви очи на възрастния мъж и в резултат на това мозъкът му се смрази. Не видя нищо.

— Е?

— Ами, ами… Съжалявам, аз нищо…

— Гледай около ирисите ми — виждаш ли нещо там?

— Ами…

— Ах ти, глупак! — Господарят му извика безсилно и дръпна надолу кожата под едното си око, разкривайки червената му вътрешност. — Не я ли виждаш? Леща, момче! Контактна леща! Около центъра на окото ми! Виждаш ли я?

Отчаян, Натаниел погледна отново и този път наистина видя неясен кръгъл ръб, тънък като линия от молив около ириса.

— Да, сър — каза той развълнувано. — Да, виждам я.

— Крайно време беше. Добре. — Господарят му се облегна назад на столчето. — Когато навършиш дванайсет, ще се случат важни неща. На първо място, ще ти бъде дадено ново име, което ще приемеш за свое собствено. Защо?

— За да попреча на демоните да се сдобият с власт над мен като научат рожденото ми име, сър.

— Правилно. Враговете магьосници, естествено, са също толкова опасни. На второ място, ще получиш първия си чифт контактни лещи, които ще можеш да носиш постоянно. Те ще ти помогнат да виждаш през част от измамите на демоните. Дотогава ще използваш тези очила, но само когато ти се каже и те в никакъв случай не трябва да бъдат изнасяни от този кабинет. Разбра ли?

— Да, сър. А те как помагат да се вижда през нещата, сър?

— Когато демоните се материализират, те могат да възприемат най-различни лъжливи форми, не само в този материален свят, но и на други нива на възприятие — скоро ще те науча на тях. Не ме разпитвай сега. Някои демони от по-висш ранг дори могат да стават невидими, злобата в техните измами няма край. Лещите, а до по-малка степен и очилата ти позволяват да виждаш на няколко нива едновременно и ти дават по-добър шанс да проникнеш през техните илюзии. Наблюдавай…

Господарят на Натаниел се пресегна към един претрупан шкаф зад себе си и избра голяма стъклена бутилка, запечатана с коркова тапа и восък. Съдържаше зеленикава солена течност и един мъртъв плъх с кафява козина и бледа плът. Натаниел се намръщи. Господарят му го преценяваше.

— Какво би казал, че е това, момче? — попита той.

— Плъх, сър.

— Какъв вид?

— Кафяв. Rattus norvegicus, сър.

— Добре. И латинското име, а? Много добре. Напълно погрешно, но все пак добре. Това изобщо не е плъх. Сложи си очилата и погледни отново.

Натаниел направи, каквото му беше казано. Очилата бяха студени и тежки като ги постави на носа си. Той погледа през замъглените кварцови стъкла няколко секунди, за да се фокусира. Когато бутилката изплува пред погледа му, ахна. Плъхът го нямаше. На негово място стоеше малко черно-червено създание с поресто лице, крила на бръмбар и коремче като акордеон. Очите на създанието бяха отворени и изразяваха огорчение. Натаниел свали очилата и погледна отново. Кафявият плъх плаваше в консервиращата течност.

— Брей — рече той.

Господарят му изсумтя.

— Ален дразнител, хванат и бутилиран от Медицинския институт на Сдружение „Линкълн“. Низш дявол, но забележителен разпространител на чума. Може да създаде илюзията за плъх само на материалното ниво. На другите се разкрива истинската му същност.

— Мъртво ли е, сър? — попита Натаниел.

— Хммм? Мъртво ли? Така си мисля. Ако не е, със сигурност ще бъде ядосано. Стои в този буркан от поне петдесет години — аз го наследих от моя стар господар.

Той върна стъкленицата на рафта.

— Виждаш ли, момче — продължи той, — дори и най-слабите демони са злобни, опасни и неуловими. Човек не може да изостави бдителността си и за секунда. Наблюдавай това.

Иззад една лабораторна горелка той измъкна правоъгълна стъклена кутия, която сякаш нямаше капак. В нея бръмчаха шест миниатюрни създания и се блъскаха безспир в стените на своя затвор. Отдалеч изглеждаха като насекоми; когато дойдоха по-близо Натаниел забеляза, че имат прекалено много крака, за да са такива.

— Тези стършели — каза господарят му, — вероятно са най-низшата форма демони. Не притежават почти никаква интелигентност. Не са ти необходими очилата, за да видиш истинската им форма. При все това дори и те са заплаха, ако не се контролират правилно. Виждаш ли оранжевите жила под опашките им? Те причиняват изключително болезнени подувания по човешката кожа; много по-лоши от тези на пчелите и осите. Един възхитителен начин да накажеш някой, независимо дали е дразнещ съперник… или непокорен ученик.

Натаниел гледаше как бесните малки буболечки си блъскаха главите в стъклото. Той кимна енергично.

— Да, сър.

— Жестоки малки нещица. — Господарят му бутна кутията надалеч. — И все пак всичко необходимо е да изречеш подходящата команда и ще се подчинят на всяка инструкция. Така че, на най-ниско ниво, те демонстрират принципите на нашия занаят. Ние притежаваме опасни инструменти, които трябва да контролираме. Сега ще започнем да се учим как да се защитаваме.

 

 

Натаниел откри, че ще мине доста време преди да му позволят собственоръчно да използва инструментите. Имаше уроци с господаря си в работния кабинет два пъти седмично и в продължение на месеци не правеше нищо друго освен да си записва. Научи принципите на пентаграмите и изкуството на руническите символи. Научи подходящите ритуали за пречистване, които магьосниците трябваше да спазват преди всяко призоваване. Беше накаран да работи с хаван и чукало и да стрива смеси от тамян, които окуражаваха демоните или пък държаха нежеланите надалеч. Режеше свещи на различни размери и ги подреждаше в най-различни схеми. А господарят му нито веднъж не призова нищо.

Жаден за напредък, през свободното си време Натаниел поглъщаше книгите от библиотеката. Той впечатли господин Пърсел с всеобхватния си апетит за знание. В часовете на госпожица Лутиен той работеше с голяма енергия и прилагаше уменията си върху пентаграмите, които сега чертаеше под зоркия поглед на своя господар. И през цялото това време очилата събираха прах на рафта в работния кабинет.

Госпожица Лутиен беше единственият човек, на когото той доверяваше чувството си на неудовлетвореност.

— Търпение — казваше му тя. — Търпението е основна добродетел. Ако бързаш, ще се провалиш. А провалът боли. Трябва винаги да си спокоен и да се концентрираш върху предстоящата задача. А сега, ако си готов, искам да скицираш това отново, но този път с вързани очи.

Шест месеца след началото на обучението си Натаниел наблюдава призоваване за първи път. За негово най-голямо раздразнение, той не участва активно в него. Господарят му нарисува пентаграмите, включително и втория, в който щеше да стои момчето. На Натаниел не му беше позволено дори да запали свещите и, което беше още по-лошо, казаха му да не взема очилата.

— Как ще видя каквото и да е? — попита той малко по-остро, отколкото обикновено говореше с господаря си, но един кос поглед моментално го накара да замълчи.

Призоваването започна много разочароващо. След заклинанията, които за свое най-голямо задоволство Натаниел откри, че до голяма степен разбира, сякаш не се случваше нищо.

В кабинета духна лек вятър, иначе всичко беше неподвижно. Празният пентаграм си оставаше празен. Господарят му стоеше наблизо със затворени очи, сякаш спеше. На Натаниел му стана много скучно. Започнаха да го болят краката. Очевидно точно този демон беше решил да не идва. Изведнъж, с ужас забеляза, че няколко от свещите в единия ъгъл на кабинета се бяха прекатурили. Един куп книжа се бяха подпалили и огънят се разпространяваше. Натаниел нададе тревожен вик и пристъпи…

— Стой където си!

Сърцето на Натаниел почти спря от ужас. Замръзна с вдигнат крак. Очите на господаря му бяха отворени и се взираха в него с ужасен гняв. С гръмовен глас той произнесе седемте Думи за Отпращане. Огънят в ъгъла на стаята изчезна, както и купчината книжа; свещите отново бяха изправени и горяха спокойно. Сърцето на Натаниел се сви в гърдите му.

— Би ли излязъл от кръга? — Никога не беше чувал гласа на господаря си толкова язвителен. — Казах ти, че някои остават невидими. Те са майстори на илюзията и знаят хиляди начини да те разсеят и изкушат. Още една стъпка и самият ти щеше да се подпалиш. Помисли си върху това като си легнеш гладен тази вечер. Качвай се в стаята си!

 

 

Следващите призовавания бяха по-малко стряскащи. Воден само от собствените си сетива, Натаниел наблюдава демони в множество измамни форми. Някои се появяваха като познати животни — мяукащи котки, ококорени кучета, отчаяни малки хамстери, които той много искаше да подържи. Сладки малки птички подскачаха и кълвяха на границите на своя кръг. Веднъж от въздуха като водопад се изсипа дъжд от ябълкови цветове и изпълни стаята с упойващ аромат, който го замая.

Научи се да издържа на провокации от всякакъв вид. Някои невидими духове го нападаха с противни миризми, от които му се повръщаше; други го омайваха с парфюм, който му напомняше за тези на госпожица Лутиен или госпожа Ъндъруд. Някои се опитваха да го уплашат с грозни звуци — пронизителни гърмежи, шепнене и нечленоразделни писъци. Чуваше странни гласове, викащи умолително, първо пронизително, после все по-ниско и по-ниско, докато започнеха да звънят като погребална камбана. Но той заключваше ума си и нито веднъж не се опита да излезе от кръга.

Мина година преди да му бъде разрешено да носи очилата си при всяко призоваване. Сега можеше да наблюдава много от демоните в истинския им вид. Други, малко по-силни, поддържаха илюзиите си дори и на видимите нива. Натаниел привикна спокойно и уверено към всички тези дезориентиращи промени във възприятието. Уроците му напредваха добре, както и самообладанието му. Той стана по-твърд, по-гъвкав и решен да се развива. Прекарваше всичките си свободни сутрешни часове в четене на нови ръкописи.

Господарят му беше доволен от напредъка на ученика си и Натаниел, въпреки нетърпението си относно скоростта на обучението, бе възхитен от наученото. Това беше една продуктивна връзка, но без никаква близост и съвсем спокойно можеше да продължи да бъде такава, ако не беше ужасният инцидент, който се случи през лятото преди единайсетия рожден ден на Натаниел.