Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (39)

39

Бартимеус

Надявах се, че момчето ще успее да стои далеч от неприятности достатъчно дълго, за да мога да го открия. Влизането ми отнемаше повече време, отколкото очаквах.

Гущерът търчеше нагоре-надолу по стената; около корнизи, над арки, през пиластри и се движеше все по-бързо и нецеленасочено. Всеки прозорец, до който отидеше — а такива в къщата имаше много — беше здраво затворен и го караше да трепка с език от безсилие. Лавлейс и компания никога ли не бяха чували за предимствата на свежия въздух?

Изминаха много минути. Все още нямах късмет. Истината е, че не ми се искаше да нахлувам със сила, освен в краен случай. Беше невъзможно да се каже дали в стаите вътре нямаше стражи, които да реагират и на най-малкия странен шум. Ако само можех да намеря процеп, пукнатина, през която да се промъкна… Но мястото беше много добре запечатано.

Нямах друг избор: трябваше да пробвам някой комин.

С тази мисъл наум се насочих към покрива, където вниманието ми беше привлечено от няколко много високи, декоративни прозореца малко по-нататък върху една издадена част на къщата. Предполагаха доста голяма стая зад тях. И не само това, но и доста силна мрежа от магически решетки кръстосваше прозорците на седмо ниво. Никой от другите прозорци на резиденцията нямаше подобна защита. Любопитството ми се разпали.

Гущерът се втурна напред да погледне, тътрейки люспите си по камъните. Сграбчи една колона и издаде глава към прозореца, внимавайки да не се приближава много до светещите решетки. А това, което видя вътре, беше много интересно. Прозорците гледаха към огромна кръгла зала или аудитория, силно осветена от десетина окачени на тавана полилея. В центъра й имаше малък, издигнат, опасан с червен плат подиум, около който в спретнат полукръг бяха наредени стотина стола. На подиума имаше банка за говорителя с чаша и кана вода. Очевидно това беше мястото на конференцията.

Всичко в украсата на аудиторията — от кристалните полилеи до богатите златни украшения на стените — беше направено да угоди на магьосническото (вулгарно) усещане за богатство и обществено положение. Но най-необикновеното нещо в стаята беше подът, който сякаш целият бе направен от стъкло. Той блестеше и блещукаше от стена до стена, пречупваше светлината от полилеите в десетина необикновени окраски и отсенки. Ако и това не беше достатъчно, под стъклото имаше опънат огромен и много красив килим. Беше персийска изработка, показваща — сред множество от дракони, химери, мантикори и птици — една фантастично подробна ловна сцена. Принц в естествена големина и дворът му яздеха в гората, обградени от кучета, леопарди, керкенези и други обучени животни; пред тях, сред храстите се измъкваха стадо бързоноги елени. Свиреха рогове, вееха се знамена. Картината представляваше един идеализиран приказен двор и щях да съм доста впечатлен, ако не бях погледнал няколко от лицата на придворните. Това доста развали ефекта. Един от тях носеше противната мутра на Лавлейс, друг приличаше на Шолто Пин. Другаде мярнах някогашния ми мъчител, Джесика Уитуел, яздеща бяла кобила. Можете да се доверите на Лавлейс да развали една идеална творба на изкуството с подобна подкупваща приумица^[1]. Без съмнение принцът беше Девъро, министър-председателят и всеки важен магьосник бе изобразен сред подмазващата му се тълпа.

Интересният под не беше единственото странно нещо в кръглата зала. Всички останали прозорци в нея имаха блестящи защити, подобни на тази, през която шпионирах. Напълно разумно: скоро по-голямата част от правителството щеше да е вътре — стаята трябваше да е обезопасена срещу нападения. Но в зидарията на рамката на моя прозорец имаше скрити неща, които изглеждаха като метални прътове и тяхното предназначение изобщо не ми беше ясно.

Тъкмо размишлявах над това, когато вратата в далечния край на аудиторията се отвори и вътре бързо влезе един магьосник. Беше мазният мъж, когото бях видял да преминава с колата: момчето го беше нарекло Лайм, един от съюзниците на Лавлейс. В ръката си носеше предмет, покрит с парче плат. С пъргави стъпки и бързо шарещи назад-напред очи, той прекоси стаята до подиума, качи се на него и застана на катедрата за говорителя. В катедрата имаше рафт, скрит от зрителите долу и мъжът постави предмета там.

Преди да го направи, той махна плата и люспите ми потрепериха.

Това беше призоваващият рог, който бях видял в кабинета на Лавлейс през нощта, когато откраднах Амулета на Самарканд. Слоновата кост беше пожълтяла от времето и беше подсилена с тънки метални ленти, но черните отпечатъци отстрани^[2] все още се виждаха ясно.

Призоваващ рог…

Картинката започна да ми се изяснява. Магическите решетки на прозорците, металните такива вградени в зидарията, готови да затворят пътя… Защитите на аудиторията не бяха, за да държат всичко възможно навън — те бяха, за да държат всички вътре.

Определено беше време да се вмъкна вътре.

Хвърляйки от време на време по някой поглед за летящи отгоре стражи, изтичах нагоре по стената и по покрива от червени керемиди, до най-близкия комин. Втурнах се към ръба на конструкцията и тъкмо щях да скоча вътре, когато се отдръпнах разтреперан. Под мен през дупката беше окачена мрежа от блестящи нишки. Беше блокиран.

Изтичах до следващия. И тук същото.

Значително разтревожен, аз кръстосвах и прекръстосвах покрива на Хедълхам Хол и проверявах всеки комин. Всеки един беше запечатан. Повече от един магьосник беше направил доста, за да защити мястото от шпиони.

Накрая спрях и се зачудих какво да правя.

През цялото това време долу пред къщата постоянно спираше поток от коли с шофьори^[3], изхвърляха пътниците си и се насочваха към един паркинг встрани. Повечето от гостите вече бяха пристигнали, скоро конференцията щеше да започне.

Погледнах из поляната. Към къщата бързаха малко закъснели гости.

И те не бяха единствените.

В средата на поляната имаше езеро, украсено с декоративен фонтан, изобразяващ гръцки бог в опит да целуне делфин^[4]. Зад езерото пътят се нагъваше между дърветата към портата на входа. И по него идваха, крачейки, три фигури. Двете се движеха бързо, а третата още по-бързо. За човек, който наскоро е бил нокаутиран от полска мишка, господин Скуолс се движеше с добра скорост. Синът се справяше дори по-добре: вероятно липсата на дрехи го подтикваше по пътя му (от това разстояние изглеждаше като голям кокоши трън). Но никой от тях не докарваше скоростта на брадатия наемник, чието наметало се ветрееше зад него, докато преминаваше от пътя върху поляната.

А. Това можеше да означава само проблеми.

Настаних се на ръба на комина, проклинайки сдържаността си със Скуолс и Син^[5] и се чудех дали мога да пренебрегна далечното трио. Но повторният поглед реши нещата. Брадатият мъж се приближаваше неестествено бързо. Странно — крачките му изглеждаха обикновени, но преодоляваха земята със зашеметяваща скорост. Той вече почти бе преполовил разстоянието до езерото. След още една минута щеше да е в къщата, готов да вдигне тревога.

Вмъкването в къщата трябваше да почака. Нямаше време да съм дискретен. Превърнах се в кос и излетях целенасочено от покрива на къщата.

Мъжът в черно се приближаваше. Забелязах проблясване във въздуха около краката му и едно странно несъответствие, сякаш движението не беше правилно на никое от нивата. После осъзнах: носеше бързоходни ботуши^[6]. (Сега вече по-лесно разбрах как наемникът беше успял да избегне залавянето, когато е откраднал Амулета за Лавлейс.). След още няколко крачки траекторията му щеше да стане прекалено бърза, за да се види — можеше да преминава по една миля с всяка. Полетях по-бързо.

Езерцето беше красиво местенце, ако не се броеше статуята на неизвестния дърт бог и делфина. Един млад градинар плевеше по края на брега. По повърхността на водата се носеха няколко невинни патици. Папурите се поклащаха от вятъра. Някой беше посял малък храст от орлови нокти^[7] край езерцето: листата му светеха в приятно, успокояващо зелено на следобедното слънце.

Това отклонение беше просто за протокола. Първата ми Детонация не улучи наемника, понеже е трудно да прецениш скоростта на някой с бързоходни ботуши, но уцели растението, което моментално се изпари. Градинарят изпищя и скочи в езерото, създавайки малка вълна, която отнесе патиците. Папурите се подпалиха. Наемникът погледна нагоре. Не беше ме забелязал досега, вероятно защото бе съсредоточен да контролира ботушите, така че това не беше много спортсменско от моя страна, но все пак аз закъснявах за конференция. Втората ми Детонация го удари право в гърдите. Изчезна в огромни яркозелени пламъци.

Защо не можеха всички проблеми да се решават толкова лесно?

Направих едно бързо кръгче, оглеждайки хоризонта, но не се виждаха нито стражи, нито нещо опасно, ако не броим розовия гръб на сина на Скуолс, който заедно с баща си се завъртя обратно и се втурна към портата на парка. Чудесно. Тъкмо щях да се запътя обратно към къщата, когато димът от Детонацията ми се разнесе, откривайки наемника. Той седеше в една кална дупка, дълбока метър, мръсен, мигащ, но много жив.

Хммм. Това беше нещо, което не бях предвидил.

Спирачките ми изскърцаха насред въздуха, обърнах се и изстрелях още един, по-силен заряд. Този би накарал дори и колената на Джабор да потреперят леко и със сигурност би превърнал всеки човек в тънка струйка дим, отнесена от вятъра.

Но не и Брадаткото. Когато пламъците затихнаха, той тъкмо ставаше на крака, толкова нехаен, колкото не можете да си представите! Изглеждаше сякаш току-що си беше подремнал. Естествено, по-голяма част от наметалото му бе изгоряла, но тялото под него още бе здраво и енергично.

Не си дадох труда да пробвам пак. Разбирам от намек.

Мъжът се пресегна в наметалото си и от един скрит джоб извади сребърен диск. С неочаквана скорост се протегна назад и го хвърли. Мина на косъм от клюна ми, описа широка дъга и се върна въртейки се, в ръката му.

Това преля чашата. През последните няколко дни преживях достатъчно. Явно всички, които срещнех, искаха да си отхапят парченце от мен: джинове, магьосници, човеци… нямаше никаква разлика. Бях призован, малтретиран, обстрелван, заловен, затворен, пращан насам-натам и общо взето приеман за собственост. А сега, за капак на всичко, този тип също се намесваше, при положение че аз само се опитвах да го убия тихомълком.

Излязох от равновесие.

Най-ядосаният кос, който някога сте виждали, пикира към статуята в средата на езерото. Кацна в основата на опашката на делфина, обви камъка с криле и, издувайки се за пореден път, прие формата на гаргойл. Делфинът и богът^[8] бяха изтръгнати от основите си. Статуята се измъкна с отчетливо пукане и стържене на изкъртващо се олово. От скъсаните тръби вътре избликна струя вода. Гаргойлът вдигна статуята над главата си, отскочи и се приземи на брега на езерото, недалеч от мястото където стоеше наемникът.

Не изглеждаше толкова притеснен, колкото ми се искаше. Хвърли диска отново. Той се впи в ръката ми, тровейки ме със сребро.

Пренебрегнах болката и метнах статуята като шотландски боров кол^[9]. Той се преобърна стилно няколко пъти и падна меко върху наемника.

Поне вече изглеждаше задъхан. Но дори и така, изобщо не се беше сплескал, както на мен ми се искаше. Виждах как се бори под проснатия бог, опитвайки се да го хване, за да го избута. Това вече ставаше досадно. Е, ако не можех да го спра, със сигурност можех да го забавя. Докато цапаше из калта, аз го прескочих, развързах бързоходните му ботуши и ги измъкнах от краката му. После ги хвърлих с всичка сила в средата на езерото, където патиците се прегрупираха оживено. Ботушите пляснаха сред тях и моментално потънаха.

— Ще си платиш за това — каза мъжът. Все още се бореше със статуята и бавно я отместваше от гърдите си.

— Не знаеш кога да се откажеш, нали? — казах, потърквайки раздразнено единия си рог. Тъкмо се чудех какво още да направя, когато…

… почувствах как вътрешностите ми се изсмукват откъм гърба. Същността ми се сгърчи и изкриви. Задъхах се. Наемникът наблюдаваше как формата ми стана слаба и нереална.

Той повдигна и избута статуята. През болката си го видях да се изправя на крака.

— Стой, страхливецо! — извика ми. — Остани и се бий!

Размахах изчезващ нокът към него.

— Смятай се за късметлия — изпъшках. — Този път ти прощавам. Бях те хванал натясно и не забрав…

После изчезнах и мъмренето ми заглъхна.