Робърт Джордан
Прероденият дракон (1)

Пролог
Крепост на Светлината

Старческият поглед на Педрон Ниал шареше из частната му зала за аудиенции, но тъмните очи, замъглени от мисълта, не виждаха нищо. Парцаливи дрипи по стените, някогашни бойни пряпорци на врагове от неговата младост, избелели върху потъмнялата дървена облицовка, покриваща каменните стени, дебели дори и тук, в сърцевината на Крепостта на Светлината. Единственият стол в помещението — масивен, с висок гръб, почти като трон — бе също толкова невидим за него, колкото няколкото пръснати из залата масички, допълващи мебелировката. Дори загърнатият в бяло наметало с качулка мъж, коленичил с едва сдържано нетърпение върху слънчевия изгрев, инкрустиран в широките талпи на пода, се бе изпарил за миг от съзнанието на Ниал, макар че малцина биха го пренебрегнали толкова леко.

Джарет Биар бе получил време да се умие, преди да бъде доведен при Ниал, но шлемът и бронята на гърдите му бяха похабени от път и очукани от употреба. Тъмни, дълбоко хлътнали очи блестяха с трескава, нетърпелива светлина на лице, от което сякаш се бе изпарило всяко излишно късче плът. Меч не носеше — никому не бе позволено оръжие в присъствието на Ниал, — но изглеждаше настръхнал, на ръба на жестокостта, като зло куче, чакащо да охлабят синджира му.

Двата огъня в продълговатите камини от двете страни на стаята отблъскваха студа на късната зима. Всъщност стаята бе по войнишки скромна, всичко бе изработено добре, но нямаше нищо екстравагантно — като се изключи слънчевият изгрев. Мебелировката в залата за аудиенции на лорд-капитан командира на Чедата на Светлината заедно с човека, издигнал се до този ранг. Яркото слънце, инкрустирано от злато от претопени монети, се бе изтърквало и износвало от поколенията молители и бе подменяно и износвано наново. Злато достатъчно, за да се купи всякое имение из Амадиция, заедно с полагащия се благороднически сан. От десет години Ниал бе стъпвал по това злато, без да се замисля за него повече, отколкото за слънчевия изгрев, бродиран върху гърдите на бялата му туника. Златото изобщо не вълнуваше Педрон Ниал.

По някое време очите му се върнаха на масата до него, покрита с карти, разпилени писма и доклади. Три хлабаво навити на рула рисунки лежаха сред бъркотията. Той с неохота вдигна една от тях. Нямаше значение коя точно — и трите отразяваха една и съща сцена, макар изрисувана от различни ръце.

Кожата на Ниал беше тънка като изтъркан пергамент, стегната от възрастта върху тяло, което сякаш бе съставено само от кости и жили, но у него нямаше и помен от хилавост. Никой мъж не поемаше службата на Ниал, преди косата му да побелее, никой не влизаше в този кабинет, ако не се е втвърдил като камъните на Купола на Истината. При все това той внезапно си даде сметка за изпъкналите жили по ръката, държаща рисунката, даде си сметка за нуждата да се бърза. Неговото време бе на привършване. Трябваше да му стигне. Трябваше да направи така, че да стигне.

Насили се да разгъне дебелия пергамент наполовина, само колкото да види интересуващия го лик. Кредите се бяха поразмазали от носенето в дисаги, но ликът се открояваше ясно. Сивоок младеж с рижа коса. Изглеждаше висок, ала това бе трудно да се определи. Ако се изключеха косата и очите му, такъв като него можеше да се срещне във всяко градче.

— Това… това момче се е самопровъзгласило за Преродения Дракон? — промърмори Ниал.

Драконът. Името го накара да усети ледените тръпки на зимата и старостта. Името, носено от Луз Терин Теламон, обрекъл всеки мъж, способен да прелива Единствена сила, тогава и завинаги, на лудост и смърт, и самия себе си заедно с всички тях. Тогава, преди повече от три хиляди години, гордостта на Айез Седай и Войната на Сянката положили края на Приказния век. Три хиляди години, но пророчествата и легендите помагаха на хората да помнят — сърцевината поне, ако и подробностите да бяха заличени. Луз Терин Родоубиеца. Човекът, наченал Разрушението на света, когато обезумели мъже, способни да черпят от силата, движеща вселената, сривали планини и потапяли древни земи под моретата, когато целият лик на земята бил променен и всички оцелели бягали като зверове, подгонени от горски пожар. И не свършило, докато не погинал последният мъж Айез Седай, за да може разпилялата се човешка раса да се опита да възстанови своя свят от руините — там, където останали поне руини. Всичко това бе жигосано в паметта от преданията, разказвани от майките на децата. А в пророчествата се казваше, че Драконът отново ще се прероди.

Ниал не го каза на глас, но Биар взе пак го чу и се обади:

— Да, милорд-капитан командир, така е. Тази лудост е по-ужасна от лудостта на всеки друг Лъжедракон, за когото съм чувал. Хиляди души вече са се обявили на негова страна. Тарабон и Арад Доман са в гражданска война, както и във война помежду си. Битки се водят по цялата Равнина на Алмот и Томанска глава, тарабонци срещу доманци, срещу Мраколюбци, плачещи за Дракона — или поне се водеха, докато зимата не вледени по-голямата част от тези земи. Никога не бях виждал да се разпространява толкова бързо, милорд-капитан командир. Като да хвърлиш запален светилник в плевня, пълна със сено. Снегът може да го е потушил, но пукне ли пролетта, ще пламне още по-жежко отпреди.

Ниал вдигна пръст и го прекъсна. Вече на два пъти му бе позволявал да говори — с глас, пламнал от гняв и омраза. Част от този разказ Ниал вече знаеше от други източници, а за някои неща знаеше повече от Биар, но колчем го чуеше, го жегваше отново.

— Джефрам Борнхалд и хиляда Чеда мъртви. Направила го е някоя Айез Седай. Нали нямаш съмнения за това, чадо Биар?

— Ни най-малко, милорд-капитан командир. След една престрелка по пътя към Фалме видях две от вещиците на Тар Валон. Загубихме повече от петдесет мъже, преди да ги залеем с порой от стрели.

— Ти сигурен ли си… сигурен ли си, че са били Айез Седай?

— Земята изригна изпод краката ни. — Гласът на Биар беше твърд и изпълнен с непоклатима увереност. Малко въображение имаше у този Джарет Биар: смъртта бе част от войнишкия живот, както и да настъпеше. — Мълнии поразиха редиците ни от ясно небе. Милорд-капитан командир, какво друго бяха могли да бъдат?

Ниал мрачно кимна. От времената на Разрушението на света не съществуваха мъже Айез Седай, но жените, които продължаваха да си приписват тази титла, бяха достатъчно опасни. Простолюдието дърдореше за техните „три клетви“: да не произнасят нито една невярна дума, да не създават никакво оръжие, с което човек може да убие друг човек, да използват Единствената сила само срещу Мраколюбци или твари на Сянката. Ала сега бяха показали колко лъжливи са тези техни клетви. Знаеше той, че никой не би пожелал да владее Силата, освен, за да предизвика Създателя и така да служи на Тъмния.

— И ти не знаеш нищо за онези, които са завзели Фалме и са избили половин мой легион?

— Лорд-капитан Борнхалд каза, че се наричали Сеанчан, милорд-капитан командир — отвърна твърдо Биар. — Каза, че са Мраколюбци. И атаката му разби строя им, въпреки че го убиха. — Гласът му стана напрегнат. — Много бежанци имаше от града. Всички, с които говорих, потвърдиха, че чужденците са се прекършили и са побягнали. Лорд-капитан Борнхалд го направи.

Ниал тихо въздъхна. Думите бяха почти същите, които Биар бе изрекъл на два пъти преди за армията, появила се сякаш отникъде, за да завземе Фалме. „Добър войник — помисли си Ниал. — Също като Джефрам Борнхалд. Но не и човек, който умее да мисли за себе си.“

— Милорд-капитан командир — промълви Биар. — Лорд-капитан Борнхалд наистина ми нареди да остана настрана от битката. Трябваше да наблюдавам и да ви докладвам всичко. И да предам на сина му, лорд Дейн, как е загинал.

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Ниал. За миг огледа изпитателно хлътналите скули на Биар, после добави: — Никой не се съмнява в твоята искреност и кураж. Това е точно в стила на Джефрам Борнхалд — да посрещне с открито лице битката, в която се е боял, че може да загине цялата му войска.

„Но бедното ти въображение не би ти стигнало.“

Нямаше какво повече да научи от този човек.

— Ти се справи добре, чедо Биар. Напомни ми, че трябва да те оставя да предадеш за смъртта на Джефрам Борнхалд на неговия син. Дейн Борнхалд е с Еамон Валда… край Тар Валон, според последните донесения. Можеш да се присъединиш към тях.

— Благодаря ви, милорд-капитан командир. Покорно благодаря. — Биар стана и се поклони дълбоко, поколеба се за миг и добави: — Милорд-капитан командир, ние наистина бяхме предадени. — Омразата придаде на гласа му острота на режещ трион.

— От онзи Мраколюбец, за когото ми каза ли, чедо Биар? — Той самият не съумя да притъпи остротата в собствения си глас. Цяла година планиране лежи в руини сред труповете на хиляда чеда, а Биар му приказваше само за онзи. — Младият ковач, когото сте видели само два пъти, онзи Перин от Две реки ли?

— Да, милорд-капитан командир. Не знам точно как, но съм сигурен, че той е виновен. Просто го знам.

— Ще видя какво може да се направи с него, чедо Биар. — Биар отново отвори уста, но Ниал вдигна тънката си ръка и го прекъсна. — Можеш да ме освободиш от присъствието си. Веднага. — Мъжът с мършавото лице нямаше друг избор, освен да се поклони отново и да напусне.

Щом вратата се затвори зад гърба му, Ниал се отпусна в стола. Какво бе предизвикало омразата на Биар към този Перин? Имаше твърде много Мраколюбци, за да си хаби човек силите в омраза само към един. Твърде много Мраколюбци, нависоко и ниско, криещи се зад лицемерни езици и открити усмивки, служещи на Тъмния. Все пак още едно име, прибавено към списъците, нямаше да навреди.

Той се помръдна на твърдия стол е висок гръб, за да намести престарелите си кости. Не за първи път разсеяно си помисли, че може би една възглавничка няма да е кой знае каква проява на лукс. И не за първи път прогони тази мисъл от ума си. Светът се сгромолясваше в хаос и той нямаше време да се грижи за старостта си.

Остави всички признаци, предзнаменуващи гибел, да се завихрят в ума му. Война бе обхванала Тарабон и Арад Доман. Гражданска война раздираше Кайриен, треската на войната се надигаше и в Тийр и Иллиан, тези стари противници. Вероятно всички тези събития сами по себе си не означаваха нищо — войните ги водеха хора, — но пък обикновено те избухваха една подир друга. А освен войната на Лъжедракона някъде в Равнината на Алмот друга разкъсваше Салдеа, а трета опустошаваше Тийр. Три наведнъж. „Всички те трябва да са Лъжедракони. Не може да е иначе!“

Дузини други дребни нещица още, някои може би само празни слухове, но събрани наедно с останалите… Съобщения за поява на айилци на запад, чак до Муранди и Кандор. Само по двама-трима на едно място, но един или хиляда, айилците бяха излизали извън Пустошта само веднъж през всичките години след Разрушението. Само по време на Айилската война бяха напускали своята безлюдна и дива земя. Ата-ан Миере, Морският народ. За тях разправяха, че пренебрегвали търговията в търсене на знаци и знамения — за какво, не казваха точно — плавайки с полупразни и дори съвсем празни кораби. Иллиан бе свикал Великия лов на Рога за първи път от почти четиристотин години, бе изпратил Ловците да търсят Рога на Валийр, който според Пророчеството щял да призове мъртви герои от гроба, за да се сражават в Тармон Гай-дон, Последната битка срещу Сянката. Носеше се мълва, че дори огиерите, винаги толкова затворени, че повечето обикновени хорица ги смятаха за легенда, свиквали събрания между отдалечените си стеддинг.

Но най-тревожното бе, че Айез Седай бяха излезли наяве. Говореше се, че са изпратили няколко от сестрите си до Салдеа, за да се противопоставят на Лъжедракона Мазрим Таим. Колкото и рядко да се срещаше това при мъжете, Таим можеше да прелива Единствената сила. Това само по себе си бе достойно за страх и презрение и малцина смятаха, че такъв мъж може да бъде надвит без помощта на Айез Седай. По-добре да се позволи помощта на Айез Седай, отколкото да се озовеш пред лицето на неизбежните ужаси, когато той обезумееше, а такива мъже неизбежно обезумяваха. Но Тар Валон очевидно бе изпратил други Айез Седай, за да подкрепят другия Лъжедракон при Фалме. Нищо друго не можеше да обясни фактите.

Схемата вледени мозъка в костите му. Хаосът се умножаваше; нечувани от столетия неща се сбъдваха отново и отново. Целият свят сякаш набъбваше, бълбукаше до точката на кипене. Беше му ясно. Последната битка наистина настъпваше.

Плановете му бяха рухнали, плановете, които щяха да му осигурят име сред Чедата на Светлината за стотици поколения напред. Но смутът означаваше възможност и той имаше нови планове, с нови цели. Стига да имаше сила и воля да ги осъществи. „О, Светлина, позволи ми да остана жив достатъчно дълго.“

Отчетливо почукване на вратата го измъкна от мрачните му мисли и той каза отсечено:

— Влез!

Слуга в сюртук и панталони в златисто и бяло се промъкна през прага с ниски поклони. С очи, приковани в пода, той обяви, че Джайчим Карридин, Помазаник на Светлината, Инквизитор на Ръката на Светлината, е дошъл по заповед на лорд-капитан командира. Карридин се появи по петите на слугата, без да изчака Ниал да проговори, и той даде знак на слугата да напусне.

Още преди вратата да се затвори, Карридин коленичи, просвайки около себе си снежнобялото си наметало. Зад слънчевия изгрев на гърдите на плаща се показваше пурпурната овчарска гега на Разпитвачите.

— Както заповядахте, милорд-капитан командир — заяви той с твърд глас, — върнах се от Тарабон.

Ниал за миг го изгледа изпитателно. Карридин беше висок мъж в разцвета на силите си, с леко посивяваща коса, добре сложен и здрав. Тъмните му, дълбоко хлътнали очи излъчваха, както винаги, дълбока вещина. Дори и не примигна пред изпитателния поглед на лорд-капитан командира. Малцина мъже имаха толкова ясно съзнание и толкова здрави нерви. Карридин бе коленичил и очакваше така спокойно, сякаш ставаше дума за нещо ежедневно, да му се нареди с хладна учтивост да докладва и да се върне без забавяне и без обяснения в Амадор. Но пък за Джайчим Карридин се разправяше, че може да надвие с търпението си и камък.

— Стани, чедо Карридин — каза и Ниал и когато другият мъж се изправи, добави: — Получих смутни вести от Фалме.

Преди да отговори, Карридин оправи гънките на наметалото си. Гласът му препусна по ръба на подобаващия респект, и все пак той сякаш говореше с равен на себе си, а не на човек, комуто се е заклел да се подчинява до смъртта си.

— Милорд-капитан командир има предвид вестите, донесени от чедото Джарет Биар, заместника на лорд-капитан Борнхалд?

Лявото око на Ниал потрепна в изблик на гняв. Предполагаше, че само трима мъже знаят, че Биар е в Амадор, и че никой, освен самия него не знае откъде е дошъл.

— Не бъди прекалено умен, Карридин. Страстта ти да знаеш всичко може един ден да те отведе в ръцете на собствените ти Разпитвачи.

Карридин реагира на това прозвище само с леко свиване на устните.

— Милорд-капитан командир, Ръката търси истината навсякъде, за да служи на Светлината.

„Да служи на Светлината.“ Не да служи на Чедата на Светлината. Всички Чеда служеха на Светлината, но Педрон Ниал често се чудеше дали Разпитвачите изобщо се смятат за част от Чедата.

— И каква истина имаш за мен относно онова, което се е случило във Фалме?

— Мраколюбци, милорд-капитан командир.

— Мраколюбци ли? — В усмивката на Ниал нямаше и сянка от веселие. — Само преди няколко седмици получих донесение от теб, че Джефрам Борнхалд бил слуга на Тъмния, понеже придвижил бойците си на Томанска глава въпреки твоите заповеди. — Гласът му стана заплашително тих. — Нима искаш да повярвам, че Борнхалд, като Мраколюбец, е повел Чедата към тяхната гибел, да се сражават с други Мраколюбци?

— Дали е бил Мраколюбец, или не, никога не ще се узнае — отвърна уклончиво Карридин, — понеже умря, преди да бъде изправен на разпит. Тъмни са козните на Сянката. Но че тези, които превзеха Фалме, са Мраколюбци, за това нямам никакво съмнение. Мраколюбци и Айез Седай, в поддръжка на Лъжедракон. Тъкмо Единствената сила унищожи Борнхалд и хората му, точно тъй, както унищожи войските, пратени от Тарабон и Арад Доман срещу Мраколюбците във Фалме.

— А какво ще кажеш за приказките, че онези, които завзели Фалме преди това, дошли откъм Аритския океан?

Карридин поклати глава.

— Милорд-капитан командир, хората разнасят какви ли не слухове. Някои твърдят, че това били войските, които Артур Ястребовото крило пратил през океана преди хиляда години, върнали се с претенции да възстановят правото си върху тамошните земи. Други дори твърдят, че били видели във Фалме самия Артур Ястребовото крило. И половината герои от легендите, освен него. Западът кипи, от Тарабон до Салдеа, и стотици нови слухове бълбукат като мехури на повърхността всеки нов ден, все по-дръзки от предишните. Тези тъй наречени Сеанчан не бяха нищо повече от поредната измет Мраколюбци, сбрани в поддръжка на един Лъжедракон, само че този път с откритата подкрепа на Айез Седай.

— С какво доказателство разполагаш? — Ниал придаде на гласа си нотка на съмнение. — Имаш ли пленници?

— Не, милорд-капитан командир. Както чедото Биар несъмнено ви е уведомил, Борнхалд успя да ги уязви достатъчно тежко и те се пръснаха. И, разбира се, никой от онези, които разпитахме, не би признал, че поддържа един Лъжедракон. Колкото до доказателство… то се изразява в две части. Ако милорд-капитан командирът ми позволи…

Ниал му махна нетърпеливо с ръка.

— Първата част е отрицателна. Малко кораби са се опитвали някога да прекосят Аритския океан и повечето никога не са се завръщали. Тези, които са дръзвали, са обръщали назад, преди да им свършат запасите с храна и вода. Дори Морският народ не ще пресече Арит, а те плават навсякъде, където може да се търгува, дори до земите отвъд Айилската пустиня. Милорд-капитан командир, ако наистина има земи отвъд океана, то те са твърде далече, за да бъдат достигнати. Океанът е твърде голям. Да се превози цяла армия през него ще е толкова невъзможно, колкото да се лети.

— Може би — отвърна бавно Ниал. — Това изглежда несъмнено. Каква е втората част от доказателството ти?

— Милорд-капитан командир, мнозина от тези, които разпитахме, говореха за чудовища, сражавали се на страната на Мраколюбците, и не се отричаха от своите твърдения дори до последната степен на разпита. Какво друго могат да бъдат те, освен тролоци и други твари на Сянката, доведени по някакъв начин от Погибелта? — Карридин разпери ръце, сякаш това беше единственото възможно заключение. — Повечето хора смятат, че тролоците са само приказки на пътешественици и лъжи, а повечето останали са убедени, че те са били избити по време на Тролокските войни. Как другояче биха нарекли един тролок, освен чудовище?

— Да. Да, може би си прав, чедо Карридин. Може би, казвам. — Не желаеше да достави на Карридин удоволствието да разбере, че е съгласен с него. „Нека мозъкът му да поработи още.“ — Но какво да кажем за него? — Той посочи с поглед рулата с рисунки. Доколкото познаваше Карридин, той сигурно имаше подобни екземпляри в собствените си покои. — Доколко опасен е той? Може ли да прелива Единствената сила?

Инквизиторът само сви рамене.

— Може би прелива, а може би не. Айез Седай несъмнено са в състояние да накарат хората да повярват, че и една котка може да прелива, стига да пожелаят. Колкото за това дали е опасен… Всеки Лъжедракон е опасен, докато не бъде победен, а такъв, зад когото Тар Валон стои открито, е десет пъти по-опасен. Но той е по-малко опасен днес, отколкото ще бъде след половин година, ако бъде оставен без надзор. Пленниците, които разпитах, изобщо не са го виждали и нямат никаква представа къде може да е сега. Силите му са разпокъсани. Съмнявам се дали разполага с повече от двеста души, събрани на едно място. Тарабонците или доманците, дори поотделно, могат да ги пометат, стига да не бяха толкова заети в междуособната си война.

— Дори един Лъжедракон — отвърна сухо Ниал — не е в състояние да ги накара да забравят четиристотинте години раздори заради притежаването на Равнината на Алмот, Сякаш които и да е от тях някога са имали достатъчно мощ, за да я държат изцяло в свое владение. — Карридин остана невъзмутим и Ниал се зачуди на спокойствието му. „Няма да останеш задълго така спокоен, Разпитвачо.“

— Едва ли е от значение, милорд-капитан командир. Зимата ги задържа в становете им, като изключим дребните сблъсъци и нападения. А щом времето се затопли достатъчно, за да могат да се движат войските… Борнхалд поведе на гибел в Томанска глава само половината от легиона си. С другата половина ще подгоня този Лъжедракон, докато не бъде убит. Един труп не е опасен за никого.

— А ако се озовеш пред онова, пред което, изглежда, се е оказал Борнхалд? Пред Айез Седай, преливащи Единствената сила, за да убиват?

— Вещерството им не може да ги предпази от стрелите, нито от нож в тъмното. Те са подвластни на смъртта като всеки друг. — Карридин се усмихна. — Обещавам ви, че ще приключа още преди лятото.

Ниал кимна. Инквизиторът изглеждаше уверен. Но опасните въпроси скоро щяха да го споходят, ако не го безпокояха вече. „Би трябвало да помниш, Карридин, смятаха ме за великолепен тактик.“

— Защо — промълви той тихо — не поведе собствените си сили към Фалме? При появата на Мраколюбци на Томанска глава и цяла тяхна армия, държаща Фалме, защо се опита да спреш Борнхалд?

Карридин примигна, но тонът му остана твърд.

— Отначало беше само мълва, милорд-капитан командир. Слухове, толкова налудничави, че никой не можеше да повярва. Докато разбера истината, Борнхалд се беше включил в битката. Беше мъртъв, а Мраколюбците бяха разпръснати. Освен това моята задача беше да отнеса Светлината в Равнината на Алмот. Не можех да наруша дадените ми заповеди, за да се втурна в преследване на слухове.

— Твоята задача? — повиши тон Ниал и се изправи. Карридин се извисяваше над него с една глава, но отстъпи назад. — Твоята задача, казваш? Твоята задача беше да превземеш Равнината на Алмот! Онова празно ведро, което никой не държи, освен на думи и претенции, и всичко, което ти трябваше да сториш, бе да го напълниш. Народът на Алмот щеше отново да заживее, управляван от Чедата на Светлината, без необходимостта да плаща за устните гаранции на някой глупав крал. Амадиция и Алмот, менгеме, което да заклещи Тарабон. След пет години щяхме да сме установили там пълна власт, също както тук, в Амадиция. А ти превърна всичко това в храна за псетата!

— Милорд-капитан командир — възрази Карридин. — Та как можех да предвидя какво ще се случи? Още един Лъжедракон. Тарабон и Арад Доман най-сетне вдигнали се на бран един срещу друг, след толкова дълго време, в което само си ръмжаха. И Айез Седай, най-сетне разкрили истинската си същност, след три хиляди години спотайване! И все пак не всичко е загубено. Мога да намеря и унищожа този Лъжедракон, преди последователите му да се обединят. А след като тарабонците и доманците се омаломощят взаимно, те могат да бъдат прочистени от равнината, без…

— Не! — сряза го Ниал. — Твоите кроежи се провалиха, Карридин. Може би още сега трябва да те предам в ръцете на собствените ти Разпитвачи. Върховният инквизитор не би възразил — той изгаря от желание да намери някого, когото да обвини за случилото се. Вярно, никога не би посочил с пръст един от своите, но се съмнявам, че би се поколебал, ако аз произнеса името ти. Няколко дни разпит и ще признаеш какво ли не. Дори сам ще се назовеш Мраколюбец. Само за седмица ще се озовеш под секирата на палача.

По челото на Карридин изби пот.

— Милорд-капитан командир… — Той преглътна. — Милорд-капитан командир, изглежда, иска да каже, че има и друг начин. Стига само да го изрече, заклел съм се, ще се подчиня.

„Сега — помисли си Ниал. — Сега е моментът да се хвърли зарът.“ Тръпки пробягаха по кожата му, сякаш се бе озовал насред бойното поле и всеки човек на сто крачки околовръст бе негов враг. Лорд-капитан командирите не отиваха под секирата на палача, но за не един от тях се знаеше, че е умрял внезапно и неочаквано, оплакан набързо и ловко подменен от мъж, изповядващ не толкова опасни идеи.

— Чедо Карридин — заяви той решително, — ти ще се погрижиш на всяка цена този Лъжедракон да не загине. И ако се случи някоя Айез Седай да му се противопостави, наместо да го подкрепя, ще използваш своите „ножове в тъмното“.

Инквизиторът зяпна, но бързо се овладя и изгледа Ниал замислено.

— Да се убие една Айез Седай е дълг, но… да позволя един Лъжедракон да скита на воля? Това… това би било… предателство. И скверност.

Ниал въздъхна дълбоко. Почти усети невидимите ножове, чакащи в мрака. Но вече бе влязъл в играта.

— Не е предателство да се направи това, което трябва да се направи. И дори скверността може да бъде изтърпяна заради една кауза. — Само тези две изречения бяха достатъчни, за да го убият. — Знаеш ли как да обединиш хората зад себе си, чедо Карридин? Знаеш ли кой е най-бързият начин? Не знаеш? Пускаш лъв — побеснял лъв — по улиците. И когато паниката обхване хората, когато ги накара да се напикават от ужас, им казваш кротко, че ти ще се справиш с него. После го убиваш и заповядваш да провесят леша му на място, където всички да могат го видят. Преди да им остане време да помислят, отдаваш друга заповед, и всички ще й се подчинят. И ако продължиш да се разпореждаш, те ще продължат да ти се подчиняват, защото ти ще си онзи, който ги е спасил, а има ли по-добър предводител от онзи, който ги е спасил?

Карридин помръдна колебливо.

— Да не смятате да… да се завземе всичко, милорд-капитан командир? Не само Равнината на Алмот, но също така и Тарабон, и Арад Доман?

— Каквото смятам, на мен е дадено да знам. На теб се полага да се подчиниш, така, както си се заклел. Очаквам да чуя, че тази нощ към равнината са пратени вестоносци на бързи коне. Сигурен съм, че знаеш с какви слова да нагласиш заповедите си така, че никой да не заподозре това, за което не бива да се досети. Ако се налага да ударите някого, то нека това да са тарабонците и доманците. Няма да е от полза те да убият моя лъв. Не, в името на Светлината, ние сме длъжни силом да наложим мира между тях.

— Както заповяда милорд-капитан командирът — отвърна бързо Карридин. — Слушам и се подчинявам. — Твърде бързо.

Ниал хладно се усмихна.

— В случай че клетвата ти не е достатъчно силна, знай следното. Ако този Лъжедракон загине преди аз да разпоредя неговата смърт, или ако бъде пленен от вещиците на Тар Валон, ще те намерят някоя заран с кама в сърцето. И ако ме сполети някой… нещастен случай — дори ако се случи да умра от старост — ти няма да ме надживееш с повече от месец.

— Милорд-капитан командир, заклел съм се да се подчинявам…

— Така е — отряза го Ниал. — Гледай добре да го запомниш. Сега върви!

— Както заповяда милорд-капитан командирът. — Този път гласът на Карридин не прозвуча толкова твърдо.

Вратата зад инквизитора се затвори. Ниал потри длани. Усети хлад. Зарът се въртеше и не можеше да се каже колко точици ще се окажат отгоре, когато спре. Последната битка наближаваше. Не Тармон Гай-дон от сказанието, с Тъмния на свобода, за да се изправи срещу Преродения Дракон. Не това, сигурен беше. Айез Седай от Приказния век може и да бяха прокопали дупка в затвора на Тъмния в Шайол Гул, но Луз Терин Родоубиеца и неговите Сто етаири отново я бяха запечатали. Противоударът бе покварил завинаги мъжката половина на Верния извор и ги бе довел до лудост, и така започнало Разрушението, но само един от онези древни Айез Седай е можел да извърши такива неща, каквито и десет от днешните вещици на Тар Валон, взети заедно, не биха могли. Печатите, които бяха поставили, щяха да издържат.

Педрон Ниал беше човек на хладната логика и можеше разумно да прецени как би изглеждала Тармон Гай-дон. Озверели тролокски орди, сипещи се на юг от Великата Погибел, както е било по времето на Тролокските войни, преди две хиляди години, с мърдраали начело и може би дори с нови човешки Властелини на ужаса измежду Мраколюбците. Човечеството, разпокъсано на държавици, боричкащи се помежду си, не би устояло на това. Но той, Педрон Ниал, щеше да обедини човечеството под пряпорците на Чедата на Светлината. Щяха да се появят нови легенди, разказващи как Педрон Ниал се е сражавал в Тармон Гай-дон и е победил.

— Първо — измърмори той — пусни побеснял лъв по улиците.

— Побеснял лъв?

Ниал се обърна рязко. Един дребен кокалест мъж с огромен клюнест нос се промуши иззад провесените на стената знамена. Мерна се процеп на съвсем леко открехнат параван, след което се затвори и знамената отново провиснаха на стената.

— Ордийт — сряза го Ниал, — показах ти този проход, за да можеш да влизаш тук, когато те повикам, без за това да разбере половината крепост, но не и за да ме подслушваш.

Ордийт се поклони и прекоси плавно залата.

— Да подслушвам ли, велики лорде? Никога не бих си позволил такова нещо. Просто току-що пристигнах и неволно дочух последните ви слова. Нищо повече.

На лицето му бе изписана подигравателна усмивка, но тя, доколкото знаеше Ниал, никога не го напускаше, дори тогава, когато Ордийт нямаше основание да мисли, че някой го наблюдава.

Само преди месец, посред лютата зима, мършавият дребничък мъж беше пристигнал в Амадиция, наметнат с дрипи и премръзнал, и по някакъв начин беше успял с уговорки да си пробие път през всички пазачи до самия Педрон Ниал. Той, изглежда, знаеше за събитията на Томанска глава, неща, които липсваха в обемистите, макар и неясни доклади на Карридин или в разказа на Биар, или в което и да е друго донесение или мълва, стигнала до ушите на Ниал. Името му бе лъжовно, разбира се. На Древния език Ордийт значеше „Дървочръв“. Когато обаче Ниал го бе предизвикал на тази тема, единственото, което той отвърна, бе: „Всички сме забравили кои сме били. Горчив е животът.“

Но че беше умен, беше. Тъкмо той бе помогнал на Ниал да разгадае схемата, изпъкваща на фона на събитията.

Ордийт пристъпи до масата и вдигна една от рисунките. Разви я достатъчно, за да разкрие лика на младежа, и усмивката му се изкриви почти в гримаса.

Ниал все още изпитваше раздразнение, че мъжът е влязъл неканен.

— Един Лъжедракон ти се струва смешен, Ордийт? Или те плаши?

— Лъжедракон ли? — отвърна тихо Ордийт. — Да. Да, разбира се, как иначе. Какво друго би могъл да бъде? — Пронизителният му смях опна нервите на Ниал. Понякога му се струваше, че Ордийт е побъркан.

„Но че е умен, умен е, побъркан или не.“

— Какво искаш да кажеш, Ордийт? Говориш така, сякаш го познаваш.

Ордийт се сепна, сякаш бе забравил, че говори със самия лорд-капитан командир.

— Да го познавам ли? О да, познавам го. Казва се Ранд ал-Тор. Идва от Две реки, затънтен край на Андор, и е Мраколюбец толкова затънал в Сянката, че и половината да научите за него, душата ви ще се сгърчи.

— Две реки — отрони замислено Ниал. — Споменаха ми за друг Мраколюбец оттам, друг младеж. Странно е, като си помисли човек, че Мраколюбци произхождат от едно такова място. Но какво пък, те наистина са навсякъде.

— Друг ли, велики лорде? — каза Ордийт. — От Две реки? Да не ще да е Матрим Каутон или Перин Айбара? Те са му връстници и са редом с него в злото.

— Ставаше дума за Перин — отвърна навъсен Ниал. — Трима били, казваш? Нищо друго не иде от Двете реки, освен вълна и табак. Едва ли има друго населено място на света, което да е толкова изолирано.

— В един голям град Мраколюбците трябва да крият същността си. Налага им се да се срещат с други люде, със странници, идещи от други места, които после си отиват и разнасят това, което са видели. Но в тихите селца, откъснати от света, където ходят само малцина, и то рядко… може ли да се измислят по-подходящи места, където всички да са Мраколюбци?

— Откъде знаеш имената на трима Мраколюбци, Ордийт? Трима Мраколюбци от най-затънтения край на света. Твърде много тайни пазиш в ума си, Дървочръв, и вадиш от ръкава си повече изненади и от веселчун.

— Как може един човек да каже всичко, което знае, велики лорде? — отвърна дребният човечец. — Ще бъде само празно дърдорене, докато няма полза от него. Но ще ви кажа следното, велики лорде. Този Ранд ал-Тор, този Дракон, има дълбоки корени в Две реки.

— Лъжедракон! — прекъсна го рязко Ниал.

— Разбира се, велики лорде. Погрешно се изразих.

Изведнъж Ниал забеляза, че той мачка и къса картината. Лицето му ставаше невъзмутимо, но ръцете му извиваха в конвулсии полуразгънатия пергамент.

— Престани! — заповяда Ниал, дръпна картината от Ордийт и я оглади, доколкото бе възможно. — Нямам толкова образи на този човек, че да позволя да се унищожават. — По-голямата част от изображението се бе размазало и през гърдите на младежа минаваше цепнатина от късането, но лицето бе станало недокоснато.

— Простете ми, велики лорде. — Ордийт се поклони ниско, без изкривената усмивка да изчезне от лицето му. — Мразя Мраколюбците.

Ниал огледа замислено лика, изрисуван с креди. „Ранд ал-Тор, от Две реки.“

— Може би трябва да планирам нещо за тези Две реки. Когато се стопи снегът. Може би.

— Както пожелае великият лорд — отвърна мазно Ордийт.

 

 

Гримасата на лицето на Карридин, докато крачеше по коридорите на Крепостта караше другите да го отбягват, макар че бездруго малцина се домогваха до близост с Разпитвачите. Слуги, забързани да изпълнят задачите си, се мъчеха да се слеят с каменните стени и дори мъже със златни пискюли на офицерски ранг по белите си плащове се стараеха да завият по страничните коридори, щом го зърнеха.

Той разтвори вратата към покоите си и я затръшна след себе си, без този път да усети обичайното доволство от великолепните тарабонски и тийрски килими в пищно червено, златно и синьо, фино заоблените огледала от Иллиан и златолистата инкрустация върху дългата фино резбована маса по средата на помещението. Майстор-занаятчия от Люгард се беше трудил над нея цяла година. Този път той едва я забеляза.

— Шарбон! — За първи път личният му слуга не се появи. Сигурно оправяше стаите. — Светлината да те изгори дано, Шарбон! Къде си?

Долови смътно движение с крайчеца на окото си и се извърна, готов да смрази Шарбон с ругатните си — но самите ругатни се смразиха, защото към него с плавната гъвкавост на змия пристъпи мърдраал.

Силуетът му беше като на човек, не по-висок от повечето хора, но подобието свършваше дотук. Мъртвешки черната мантия, която сякаш не помръдваше, докато съществото се движеше, правеха личинково бялата му кожа да изглежда още по-бледа. И нямаше очи. Безокият му поглед изпълни Карридин с ужас.

— Какв… — Карридин млъкна, за да навлажни устните си и да върне гласа си в нормалния регистър. — Какво дириш тук? — Въпреки усилията му, той прозвуча като писък.

Безкръвните устни на Получовека се изкривиха в подобие на усмивка.

— Където има сянка, там мога да мина. — Гласът му прозвуча като змия, пълзяща сред сухи листа. — Обичам да следя всички, които ми служат.

— Аз слу…

Полза нямаше. Карридин с мъка извърна очи от гладкото, тестено лице, и обърна гръб на съществото. Тръпка премина по гръбнака му — да обърнеш гръб на мърдраал! Всичко се очертаваше в ясен контур в огледалото на стената пред него. Всичко, освен Получовека. Мърдраалът беше като неуловим повей. Никак не бе приятно, но по-добре така, отколкото да срещнеш безокия му взор. Карридин възвърна частица от крепкостта на гласа си.

— Аз служа на… — И мигом спря, осъзнал къде се намира. В самата сърцевина на Крепостта на Светлината. Слухът и за една думичка от словата, които се канеше да изрече, можеше да го прати при разпитвачите. И най-низшият от Чедата щеше да го пребие на място, ако чуеше. Но беше съвсем сам с мърдраала — „Къде е Шарбон?“ Щеше да е добре някой друг да можеше да сподели взора на Получовека, макар да се наложеше след това този някой друг да бъде премахнат — но въпреки това той сниши глас. — Служа на Великия властелин на Мрака, както и ти. И двамата служим.

— Щом държиш да го приемеш така — изсмя се мърдраалът, звук, от който костите на Карридин потръпнаха. — Все пак искам да науча защо си тук, а не в Равнината на Алмот.

— Аз… Аз получих заповед да се явя тук от лорд-капитан командира.

— Командите на твоя лорд-капитан командир са тор! — изхъхри мърдраалът. — На теб ти беше наредено да намериш човешкото същество, наречено Ранд ал-Тор, и да го убиеш. Преди всичко друго. Над всичко друго! Защо не си се подчинил?

Карридин си пое дълбоко дъх. Поглед в гърба му сякаш стържеше гръбнака му като нож.

— Нещата… се промениха. Вече не са толкова под моя контрол, колкото бяха. — Груб стържещ звук го накара рязко да извърне глава.

Мърдраалът прокарваше длан по повърхността на масата и под ноктите му се гънеха дървени стърготини.

— Нищо не се е променило, твар човешка. Ти се отрече от клетвите си пред Светлината и положи нови клетви, и на тези клетви ще се подчиняваш.

Карридин се взря в жлебовете, набраздили полираното дърво, и преглътна с мъка.

— Не разбирам. Защо изведнъж се оказва толкова важно да го убия? Мислех, че Великият властелин на Мрака иска да го използва.

— Мен ли питаш? Езика би трябвало да ти изтръгна. Не ти е дадено да питаш, нито да разбираш. Дадено ти е да се подчиняваш! Разбра ли това? На колене, псе, и се подчини на господаря си.

Гняв пропълзя през камарата страх и ръката на Карридин се плъзна към хълбока му, но меча го нямаше. Беше в другата стая, където го бе оставил, преди да се яви пред Педрон Ниал.

Движението на мърдраала беше по-бързо от това на нападаща пепелянка. Карридин отвори уста да изкрещи, когато ръката на съществото се стегна на китката му в съкрушителна хватка; костите изпукаха, пращайки тласъци на зверска болка към рамото му. Крясъкът така и не излезе от устата му, защото другата ръка на Получовека стисна брадичката му и затвори устата му. Петите му се надигнаха, пръстите на краката му се отлепиха от пода със задавено грухтене той провисна в мъртвешката хватка на мърдраала.

— Чуй ме, твар човешка. Ще намериш този младеж и ще го убиеш, колкото се може по-скоро. Дори не си помисляй, че ще се измъкнеш. Има други сред вашите, които ще ми донесат, ако се изметнеш от задачата си. Но ще ти кажа следното, за да те насърча. Ако Ранд ал-Тор не загине до един месец, ще взема някой от твоята кръв. Син, щерка, сестра или чичо. Няма да узнаеш кой, докато избраният не умре в писъци. Ако преживее още един месец, ще взема друг. И после друг, и още друг. А когато не остане ни един жив от твоята кръв, освен теб самия, и ако той все още е жив, ще те отведа в сърцето на Шайол Гул. — Съществото се усмихна. — С години ще мреш, човече. Сега разбра ли ме?

Карридин успя да издаде звук — полустон, полухрип. Струваше му се, че врагът му всеки миг ще се скърши.

Мърдраалът изръмжа и го запокити през стаята. Карридин се удари в отсрещната стена и зашеметен се срина върху килима.

— Разбра ли ме, твар човешка?

— С… Слушам и се подчинявам — успя да изхрипти Карридин от пода.

Отговор не последва.

Той извърна глава, присвил очи от болката в шията. Стаята беше празна. Получовеците яздеха сенки, така се твърдеше в легендите, и обърнеха ли се настрана, изчезваха. Никоя стена не можеше да ги задържи. Дощя му се да завие. Изправи се и изруга от рязката болка в китката.

Вратата се отвори и ситнешком влезе Шарбон, пълничък мъж, стиснал кошница в ръце. Той се спря и зяпна към Карридин.

— Господарю, добре ли сте? Простете ми, че не бях тук, господарю, но излязох да купя плодове и…

Със здравата си ръка Карридин изби кошницата от ръцете му — ябълките се затъркаляха по килимите, — после зашлеви слугата през лицето.

— Простете ми, господарю — проплака Шарбон.

— Донеси ми хартия, перо и мастило — изръмжа Карридин. — Побързай, тъпак! Трябва да изпратя заповеди.

„Но какви? Какви?“ Шарбон заситни към изхода да изпълни нареждането, а Карридин се взря в жлебовете, издълбани в масата, и потръпна.