Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (31)

31

Натаниел

Над счупеното стъкло небето просветля. Непрекъснатият дъжд, който валеше от зори, постепенно спря. Натаниел кихна.

Лондон се събуждаше. По пътя отдолу се появиха първите превозни средства: мръсни червени автобуси с ревящи двигатели, превозващи първите пътници към работните им места в центъра на града; няколко случайни коли, свирещи с клаксони по всеки, който пресичаше пътя им. Имаше и велосипедисти, въртящи педалите, приведени под тежките си балтони.

Малко по малко магазините отсреща започнаха да отварят. Появяваха се собствениците и със силно тракане вдигаха металните охранителни решетки от прозорците. Оправяха се витрините: месарят хвърляше дебели розови резени месо върху емайлираните рафтове; вестникарят окачи една стойка със списания над касовия апарат. До него, фурните на пекаря бяха загрети вече от няколко часа. По улицата се носеше топъл въздух с аромат на хляб и захаросани понички и стигаше до Натаниел, който трепереше гладен в празната стая.

В един страничен път наблизо се оформяше малко пазарче. Кънтяха викове, някои весели, други дрезгави и гърлени. Разни момчета трополяха, търкаляйки метални варели или бутайки ръчни колички, препълнени със зеленчуци. Една полицейска кола отмина на север, намали като мина покрай пазара, после ускори с рев и изчезна.

Слънцето все още беше ниско над покривите, приличащо на бледожълт диск, обгърнат от мараня.

В такава сутрин госпожа Ъндъруд щеше да е заета да приготвя закуската.

Вече я виждаше пред себе си: дребна, работлива, постоянно весела, щъкаше из кухнята, тракаше с тиганите по печката, режеше домати, пъхаше филийки в тостера… Очакваше го да слезе при нея.

В друга сутрин това щеше да е така. Но сега кухнята я нямаше. Нямаше я и къщата. И госпожа Ъндъруд, госпожа Ъндъруд също я…

Прииска му се да заплаче, лицето му копнееше за това. Сякаш някаква приливна вълна от емоции беше заприщена там, готова да се излее. Но очите му останаха сухи. Не можеше да се отприщи. Той се взираше в нарастващото оживление на улицата отдолу, без да вижда и частица от него, безчувствен към студа, който се впиваше в костите му. Колчем затвореше очи, в съзнанието му танцуваше трептяща бяла сянка — видението на пламъците.

Госпожа Ъндъруд беше…

Натаниел потръпна и пое дълбоко въздух. Сложи ръце в джобовете на панталона и с пръстите си почувства допира на гладкия бронзов диск. Стресна се и отдръпна ръката си. Цялото му тяло потрепера от студ. Сякаш мозъкът му беше замръзнал.

За господаря си беше направил всичко, което можеше. Но нея — точно нея трябваше да предупреди, да я измъкне от къщата преди да се случи. Вместо това той…

Трябваше да помисли. Не му беше сега времето да… Трябваше да реши какво да прави, иначе беше загубен.

През половината нощ бягаше като луд през градините и задните улички на Лондон, с празни очи и широко отворена уста. Помнеше това само като поредица от прибежки в мрака, катерене по стени и тичане под уличните лампи, прошепнати заповеди, на които автоматично се бе подчинявал. Още усещаше как се притискаше към студените тухлени стени, после се провираше през храстите, нарязваше се, натъртваше се, подгизнал до кости. Веднъж, преди да му бъде даден отбой, той се беше скрил, както на него му се струваше за часове, в основата на купчина тор, с лице притиснато към лепкавата маса. Вече му изглеждаше почти като сън.

По време на цялото това бягство си бе припомнял ужаса на лицето на Ъндъруд и главата на чакала, изникваща от пламъците. Това също му изглеждаше нереално. Като сън в съня.

Нямаше спомен за преследването, въпреки че на моменти беше доста опасно и напечено. Само жуженето на една търсеща сфера, странен химически мирис, донесен от вятъра: помнеше само това, докато — малко преди зазоряване — се бяха натъкнали на район с малки къщурки от червени тухли и множество задни улички и откриха запустялата сграда.

Тук, поне за момента, бе в безопасност. Имаше време да помисли, да реши какво да прави…

Но госпожа Ъндъруд беше…

— Студено е, нали? — рече нечий глас.

Натаниел се отдръпна от прозореца. Малко по-надалеч, от другия край на стаята с блестящи очи го наблюдаваше момчето, което всъщност не беше момче. Беше приел вид на облечено в дебели зимни дрехи дете — пухкаво яке, нови сини дънки, здрави кафяви ботуши, вълнена шапка. Изглеждаха много топли.

— Трепериш — каза момчето. — Но така или иначе, не си облечен като за зимни условия. С какво си под този пуловер? Май само с риза. И само си виж леките обувки. Сигурно целите са подгизнали.

Натаниел едва го чу. Умът му беше надалеч.

— Не му е тук мястото да си полугол — продължи момчето. — Само се огледай! Стените са напукани, на тавана има дупка… Изложени сме на прищевките на времето. Бррр! Студено е.

Намираха се на най-горния етаж на нещо, което очевидно е било обществена сграда. Стаята беше просторна, гола и празна, с варосани стени, на жълти и зелени петна от плесента. Край всяка стена се простираха множество редове от празни рафтове, покрити с прах, мръсотия и курешки. В някои от ъглите бяха сбутани жалки купчини дърво, които някога можеха да са били маси и столове. Високите прозорци гледаха към улицата, а надолу водеха мраморни стълби. Мястото миришеше на влага и разруха.

— Искаш ли да ти помогна със студа? — попита момчето, поглеждайки го през рамо. — Само трябва да кажеш.

Натаниел не отговори. Дъхът му се виждаше пред лицето.

Джинът се приближи малко.

— Мога да запаля огън — каза той. — Хубав и горещ. Мога да контролирам тази стихия доста добре. Гледай! — В средата на дланта му заблещука мъничко пламъче. — Всичкото това дърво тук ще отиде на вятъра… Какво всъщност според теб е било това място? Библиотека може би? Така мисля аз. Май на обикновените вече не им се позволява да четат много, нали? Винаги става така. — Пламъкът леко се увеличи. — Трябва само да поискаш, о, господарю мой. Ще го направя като услуга. Нали за това са приятелите.

Зъбите на Натаниел тракаха. Повече от всичко останало — дори повече от глада, който направо изяждаше стомаха му като куче — той се нуждаеше от топлина. Малкото пламъче затанцува и се завъртя.

— Да — рече той дрезгаво. — Запали ми огън.

Пламъкът моментално угасна. Челото на момчето се сбърчи.

— Е, това не беше много учтиво.

Натаниел затвори очи и изпусна една въздишка.

— Моля.

— Така е много по-добре. — Една малка искра подскочи и подпали близката купчина дърво. Натаниел се дотътри до нея и се сгуши, доближил ръце на сантиметри от пламъците.

Няколко минути джинът остана безмълвен, крачейки насам-натам из стаята. Чувствителността бавно се върна в пръстите на Натаниел, въпреки че лицето му остана вкочанено. След доста време осъзна, че джинът отново се е приближил и клечеше, разсеяно бъркайки в огъня с дълга дървена треска.

— Какво е чувството? — попита той. — Приятно разтапяне, надявам се. — Изчака учтиво някакъв отговор, но Натаниел не отговори. — Едно нещо ще ти кажа — продължи джинът с дружелюбен тон, — ти си интересен индивид. През съществуването си съм познавал доста магьосници и много малко от тях са били толкова самоубийствени като теб. Повечето биха сметнали, че да се появиш и да кажеш на силния си враг, че си му свил съкровището не е адски умна идея. Особено пък, когато си напълно беззащитен. Но виж, ти си различен. Постигна всичко това само за един ден.

— Трябваше — каза Натаниел кратко. Не му се говореше.

— Хм. Без съмнение си имал брилянтен план, който аз — а също и Лавлейс — не можах да разбера. Имаш ли нещо против да ми кажеш какъв беше?

— Мълчи!

Джинът сбърчи нос.

— Това ли ти беше планът? Мога само да кажа, че е доста прост. Все пак не забравяй, че там рискуваше и моя живот, докато получаваше странните си пристъпи на съвест. — Изведнъж той се пресегна в огъня и измъкна един горящ въглен, задържайки го замислено между палеца и показалеца си. — Веднъж имах един господар като теб. И той беше също толкова инатлив и рядко действаше според собствения си интерес. Не живя дълго. — Въздъхна и хвърли въглена обратно в пламъците. — Няма значение — всичко е добре, когато свършва добре.

За пръв път Натаниел погледна джина.

— Всичко е добре?

— Ти си жив. Това брои ли се за добро?

За секунда Натаниел видя лицето на госпожа Ъндъруд да го гледа от огъня. Той потърка очи.

— Не ми се ще да го казвам — рече джинът, — но Лавлейс беше прав. Снощи изобщо не беше на ниво. Магьосниците не постъпват като теб. Добре, че бях там да те спася. И така, къде ще отидеш сега? В Прага ли?

— Какво?

— Ами, Лавлейс знае, че си избягал. Ще те търси, а ти видя на какво е способен, за да те накара да замлъкнеш. Единствената ти надежда е да изчезнеш от сцената и да напуснеш Лондон завинаги. В чужбина ще е най-безопасно. Прага.

— Защо трябва да ходя в Прага?

— Магьосниците там може и да ти помогнат. А и бирата е хубава, както са ми казвали.

Устните на Натаниел се свиха.

— Аз не съм предател.

Момчето сви рамене.

— Ако това не ти влиза в плановете, остава ти единствено да си осигуриш един спокоен, нов живот тук. Има много възможности. Нека да помислим… като те гледам, бих казал, че вдигането на тежести отпада — прекалено си хилав. Това изключва и да станеш работник.

Натаниел се намръщи възмутено.

— Нямам никакво намерение…

Джинът не му обърна внимание.

— Но би могъл да превърнеш дребните си размери в предимство. Да! Чистач, това е решението. Винаги има нужда от малки момченца, които да се катерят в комините.

— Чакай! Аз няма…

— Или пък можеш да станеш чирак на някой тъп каналджия. Ще ти дадат голяма четка, кука и гумено смукало и ще трябва да проверяваш най-тесните канали и да търсиш къде е задръстено.

— Аз няма…

— Там навън е пълно с хиляди възможности! И всичките са по-добри от това да бъдеш мъртъв магьосник.

— Млъкни! — От усилието при повишаването на тона, Натаниел почувства сякаш главата му ще се сцепи на две. — Не ми трябват предложенията ти! — Залитайки се изправи на крака с очи, святкащи от гняв. Подигравките на джина го бяха накарали да превъзмогне умората и скръбта, разпалвайки насъбраната ярост, която внезапно го обзе. Тя беше породена от вината му, от шока и ужасната му мъка и се подхранваше от тях. Лавлейс беше казал, че няма такова нещо като чест, че всеки магьосник действа според собствените си интереси. Много добре тогава. Натаниел щеше да му повярва. Втори път нямаше да направи същата грешка.

Но Лавлейс беше направил една друга грешка. Той бе подценил врага си. Нарече Натаниел слаб, а после се опита да го убие. Само че Натаниел оцеля.

— Искаш да се измъкна? — извика той. — Не мога! Лавлейс уби единствения човек, който някога го е било грижа за мен… — Той спря, говореше на пресекулки, но все пак очите му бяха сухи.

— Ъндъруд ли? Сигурно се майтапиш! Той те ненавиждаше! Той беше разумен човек!

— Имам предвид жена му. Искам възмездие за нея. Отмъщение за това, което той стори.

Ефектът от тези решителни думи малко се развали от джина, който на висок глас го прати на майната му. Той стана, клатейки тъжно глава, сякаш натежала от някаква велика мъдрост.

— Ти не преследваш възмездието, момче. Това твоето е самозабрава. Всичко, което някога си имал, изчезна в пламъците снощи. Така че сега нямаш какво да губиш. Чета мислите ти сякаш са мои собствени: искаш да си отидеш в пламъците на славата, като се изправиш срещу Лавлейс.

— Не. Искам възмездие.

Джинът се изсмя.

— Ще е толкова лесно да последваш господаря си и жена му в мрака — много по-лесно, отколкото да започнеш живота си отначало. Гордостта те направлява и те води към собствената ти смърт. Не се ли научи на нищо след снощи? Не си му равностоен, Нат. Откажи се.

— Никога.

— Ти вече дори не си и точно магьосник. — Той направи жест към ронещите се стени. — Огледай се. Къде сме? Това не е някоя скъпа градска къща, пълна с книги и документи. Къде са свещите? Къде е всичкият тамян? Къде е удобството? Независимо дали ти харесва или не, Натаниел, ти изгуби всичко, от което се нуждае един магьосник. Богатство, сигурност, самоуважение, господар… Нека погледнем истината в очите, ти нямаш нищо.

— Имам гадателското стъкло — рече Натаниел. — И имам теб. — Побърза да се настани обратно край огъня. Студът в стаята все още го пронизваше.

— А, да, тъкмо щях да стигна до това. — Джинът започна да разчиства с външната страна на ботуша си едно място сред развалините. — Когато се поуспокоиш малко, ще ти донеса парче тебешир. Така ще можеш да ми начертаеш кръг тук и да ме освободиш.

Натаниел го зяпна.

— Изпълних си задачата — продължи момчето. — И дори повече, много повече. Шпионирах Лавлейс заради теб. Научих за Амулета. Спасих ти живота.

Натаниел почувства главата си странно лека и замаяна, сякаш беше натъпкана с парцали.

— Ама моля ти се! Не бързай да ми благодариш! — не спря момчето. — Само ще ме притесниш. Всичко, което искам, е да те видя, че рисуваш въпросния пентаграм. Само от това имам нужда.

— Не — каза Натаниел. — Не още.

— Моля? — каза джинът. — Сигурно слухът ми изневерява, на фона на онова драматично спасяване, което извърших снощи. Стори ми се, че каза не.

— Така казах. Няма да те освободя. Все още.

Настана тягостна тишина. Пред очите на Натаниел малкият му огън започна да се смалява, сякаш нещо го изсмукваше през пода. После изчезна напълно. С леко пукане по дървените парчета, които съвсем доскоро бяха горели хубаво, започна да се наслоява лед. Студ ощипа кожата му. Започна да диша трудно и болезнено.

Изправи се, залитайки.

— Спри с това! — задъха се той. — Върни ми огъня.

Очите на джина заискриха.

— За твое собствено добро е — каза той. — Току-що осъзнах колко съм невнимателен. Ти не искаш да виждаш огън — не и след този, който видя снощи. Прекалено много ще те гризе съвестта.

Пред очите на Натаниел изникнаха трептящи образи: изригващите пламъци от горящата кухня.

— Не аз подпалих огъня — прошепна той. — Не бях виновен аз.

— Така ли? Ти скри Амулета. Ти накисна Ъндъруд.

— Не! Аз не исках Лавлейс да дойде. Това беше предпазна…

Момчето се подсмихна.

— Естествено, че беше — предпазна за теб.

— Ако Ъндъруд го биваше поне малко, щеше да оцелее! Щеше да отблъсне Лавлейс — да вдигне тревога!

— Сам не вярваш на това. Нека бъдем честни, ти уби и двамата.

Лицето на Натаниел се изкриви от ярост.

— Аз щях да разоблича Лавлейс! Щях да го хвана в капан с Амулета — и да го покажа на властите!

— На кого му пука? Закъсня. Провали се.

— Благодарение на теб, демоне! Ако ти не беше ги довел в къщата, нищо от това нямаше да се случи! — Натаниел се вкопчи в тази идея като удавник за сламка. — Грешката е изцяло твоя и аз ще ти го върна! Мислиш ли, че някога ще бъдеш свободен? Помисли си пак! Оставаш тук за постоянно. Предстои ти Безкраен Затвор.

— Така ли? В такъв случай — фалшивото момче пристъпи напред и изведнъж се оказа много близо — може пък да те убия собственоръчно още сега. Какво имам да губя? Така или иначе ще отида в кутията, но преди това ще си доставя удоволствието да ти счупя врата. — Ръката му нежно падна на рамото на Натаниел.

Кожата на Натаниел настръхна. Устоя на непреодолимото изкушение да се дръпне и да побегне. Вместо това се взря в тъмните празни очи.

Известно време никой не каза нищо.

Най-накрая Натаниел облиза пресъхналата си устна.

— Това няма да е необходимо — каза той пресипнало. — Ще те освободя до края на месеца.

Джинът го придърпа по-наблизо.

— Освободи ме сега.

— Не. — Натаниел преглътна. — Първо имаме да свършим малко работа.

— Работа ли? — Джинът се намръщи; ръката му погали рамото. — Каква работа? Какво трябва да се направи?

Натаниел се насили да остане напълно неподвижен.

— Господарят ми и жена му са мъртви. Трябва да отмъстя за тях. Лавлейс трябва да си плати за това, което стори.

Сега вече шепнещите устни бяха много близо, но Натаниел не усети дъх по лицето си:

— Но нали вече ти казах, Лавлейс е прекалено силен. Няма никаква надежда да го победиш. Забрави проблема, като мен. Пусни ме и забрави за проблемите си.

— Не мога.

— И защо?

— Аз… Аз го дължа на господаря си. Той беше добър човек…

— Не, не беше. Това изобщо не е причината. — Джинът шепнеше право в ухото му. — В момента теб не те подтиква справедливостта или честта, а вината. Ти не можеш да понесеш последствията от действията си. Опитваш се да удавиш мъката от това, което причини на господаря си и жена му. Е, ако това е начинът, по който вие човеците избирате да страдате, нека да е така. Но ме изключи от уравнението.

Натаниел говореше с увереност, която не чувстваше.

— Докато не ти изтече месеца, ще ми се подчиняваш, ако изобщо искаш някога да бъдеш свободен.

— Да тръгнеш след Лавлейс при всички случаи на практика е равнозначно на самоубийство — твоето и моето. — Момчето се усмихна гадно. — При това положение не виждам защо да не те убия сега…

— Има начин да бъде разобличен! — Натаниел не можеше да се удържи; говореше прекалено бързо. — Просто трябва да обмислим всичко внимателно. Ще сключа сделка с теб. Помогни ми да си отмъстя на Лавлейс и ще те освободя веднага след това. И всеки от нас ще си тръгне по пътя. В интерес и на двама ни е да успеем.

Очите на джина заблестяха.

— Както винаги, сравнително честна договорка, продиктувана само от страната на силата. Много добре. Аз нямам избор. Но ако, в който и да било момент, изложиш и двама ни на неоправдан риск, да знаеш, че преди това ще ти отмъстя.

— Съгласен.

Момчето отстъпи назад и пусна рамото на Натаниел. Последният се отдръпна с широко отворени очи, дишайки учестено. Тананикайки си тихо, джинът се приближи до прозореца и докато вървеше, отново запали огъня. Натаниел се опита да се успокои, да си възвърне контрола. В него нахлу поредната вълна на страдание, но той не се поддаде. Нямаше време за това. Трябваше да изглежда силен пред роба си.

— Е, добре, господарю — рече джинът. — Просветли ме. Кажи ми какво ще правим.

Натаниел говореше толкова спокойно, колкото можеше.

— На първо време се нуждая от някаква храна и може би от нови дрехи. После трябва да обменим информацията си за Лавлейс и Амулета. Трябва също и да разберем какво мислят властите за… за това, което се случи снощи.

— Последното е лесно — каза Бартимеус, сочейки през прозореца. — Виж там.