Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (4)

4

От безопасността на отдушника аз надзърнах с многофасетните си очи в една доста обикновена гостна стая. В нея имаше дебел, мек килим, отвратителни раирани тапети, грозно кристално нещо, което трябваше да представлява полилей, две маслени картини, потъмнели от старост, диван и два фотьойла (също раирани), ниска масичка за кафе, на която имаше сребърен поднос, а на подноса — бутилка червено вино, но без чаши. Чашите бяха в ръцете на двама души, единият от които бе жена. Беше сравнително млада (за човек, което значи много млада) и вероятно изглеждаше доста добре по един плътски начин. Големи очи, тъмна коса, подстригана на черта. Веднага я запомних. Утре, когато отидех да видя онова хлапе, щях да се появя в нейната форма. Само че гола. Нека да видим как здравият му, но все пак детски разсъдък, ще реагира на това^[1]!

Все пак в момента повече ме интересуваше мъжът, на който тази жена се усмихваше и кимаше. Той беше висок, слаб, хубав, по един книжовен начин, с коса, пригладена назад с някакво миризливо масло. Имаше малки кръгли очила и голяма уста с хубави зъби. Имаше и забележителна челюст. Нещо ми подсказваше, че това е магьосникът Саймън Лавлейс. Дали беше заради неопределимата аура на сила и авторитет около него? Или заради собственическия начин, по който жестикулираше в стаята? Или пък беше заради малкото дяволче, което се носеше из въздуха до рамото му (на второ ниво) и предпазливо се оглеждаше за опасност на всяка страна?

Разтрих раздразнено двата си предни крака. Трябваше да бъда внимателен. Дяволчето усложняваше нещата^[2]. Жалко, че не бях паяк. Те могат да си седят на едно място с часове и това не ги притеснява. Мухите са доста по-нервни. Но ако се превърнех в паяк тук, робът на магьосника със сигурност щеше да го усети. Трябваше да насиля нежелаещото си тяло да се скрие и да пренебрегне болката, която отново се усилваше, този път в хитрина^[3].

Магьосникът говореше. Не правеше почти нищо друго. Жената го гледаше като кученце с толкова широко отворени и оглупели от възхищение очи, че ми се прииска да я ухапя.

— … това ще е най-великолепното събитие, Аманда. Ти ще си центърът на внимание на лондонското общество! Знаеш ли, че самият министър-председател очаква с нетърпение да разгледа имота ти? Каза ми го достоверен източник. Моите врагове го тормозят от седмици с гнусните си инсинуации, но той си остана убеден, че трябва да проведе конференцията в резиденцията. Така че както виждаш, любов моя, аз все още мога да му въздействам, когато има смисъл. Номерът е да знаеш как да си играеш с него, как да поласкаеш суетността му… Нека си остане между нас, но той е доста слаб. Неговият специалитет е Чарът и дори с това се занимава вече рядко. А и защо му трябва? Той си има хора в костюми да вършат това вместо него…

Магьосникът продължи да дрънка така още няколко минути, ръсейки известни имена с неизчерпаема енергия. Жената си пиеше виното, кимаше, ахкаше и възкликваше в правилните моменти и се накланяше по-близо до него на дивана. Едва не се разбръмчах от скука^[4].

Внезапно дяволчето застана нащрек. Беше се завъртяло на 180 градуса и се взираше в една врата на другия край на стаята. То леко дръпна ухото на магьосника, за да го предупреди. Само след няколко секунди вратата се отвори и един плешив прислужник в черно сако влезе почтително вътре.

— Извинете ме, сър, но колата ви е готова.

— Благодаря ти, Картър. Идваме веднага.

Униформеният прислужник се оттегли. Магьосникът остави чашата си (все още пълна), обратно на масичката за кафе и взе ръката на жената. Целуна я галантно. Зад гърба му дяволчето правеше физиономии на изключително отвращение.

— Боли ме, че трябва да тръгвам, Аманда, но дългът ме зове. Тази вечер няма да съм си вкъщи. Може ли да ти се обадя? Можем да отидем на театър утре вечер?

— Би било очарователно, Саймън.

— Тогава се разбрахме. Моят добър приятел Мейкпийс има нова пиеса. Ще взема билети веднага. А сега Картър ще те откара у дома.

Мъжът, жената и дяволчето излязоха, оставяйки вратата открехната. След тях една предпазлива муха изпълзя от скривалището си и забърза безшумно през стаята към по-удобна позиция, от която се виждаше антрето. Там няколко минути цареше суетене, донасяха се палтата, даваха се заповеди, затръшваха се врати. После магьосникът напусна къщата си.

Излетях в антрето. Беше широко и студено, а подът бе покрит с черно-бели плочки. Яркозелени папрати растяха в огромни саксии. Обиколих полилея и се ослушах. Беше много тихо. Единственият шум идваше от една отдалечена кухня и той беше достатъчно безобиден — просто тракане на тигани и чинии, и няколко високи оригвания, произведени най-вероятно от готвача.

Замислих се дали да не изпратя дискретен магически импулс и да видя дали мога да открия местонахождението на артефактите на магьосника, но реших, че е прекалено рисковано. Причината беше, че съществата стражи отвън можеха да го уловят, дори и да нямаше друга охрана. Аз, мухата, трябваше да отида на лов собственоръчно.

Всички нива бяха чисти. Минах през коридора, а после — следвайки интуицията си — нагоре по стълбите.

На горната площадка, коридор застлан с дебел килим водеше в две посоки, във всяка от които имаше маслени картини. Веднага се заинтригувах от десния, защото по средата имаше шпионин. За човешкото око това беше противопожарна аларма, но на другите нива се разкриваше истинската му форма — една обърната с главата надолу крастава жаба с неприятни кръгли очи седеше на тавана. На всяка една минута тя подскачаше на място и се завърташе по малко. Когато магьосникът се върнеше, тя щеше да му каже всичко, което се беше случило.

Изпратих една малка магия към нея. От тавана изригна гъст мазен дим и се наслои около шпионина, пречейки на зрението му. Докато подскачаше и крякаше объркано, аз бързо прелетях покрай нея, надолу по коридора до вратата в дъното. Единствената от вратите в коридора, която нямаше ключалка; под бялата боя дървото беше подсилено с метални ленти. Две достатъчно добри причини да пробвам първо нея.

Под вратата имаше миниатюрен процеп. Беше прекалено малък за насекомо, но аз така или иначе болезнено копнеех за промяна. Мухата се разтвори в малко облаче дим, което изчезна под вратата точно когато димната завеса около жабата се разнесе.

Вътре в стаята се превърнах в дете.

Ако знаех името на чирака, щях да проявя злоба и да приема неговата форма, само за да дам на Саймън Лавлейс добро начало, когато започнеше да разследва кражбата. Но без името не можех да го направя. Така че се превърнах в едно момче, което познавах преди много време, някой, когото обичах. Прахът му много отдавна се беше разнесъл по Нил, така че моето престъпление не можеше да му навреди, а и ми беше приятно да си го припомня по този начин. Той беше с тъмна кожа и светли очи, облечен с бяла препаска. Огледа се по начина, по който го беше правил приживе, с глава, леко наклонена на една страна.

В стаята нямаше прозорци. Покрай стената бяха наредени няколко шкафа, пълни с магически принадлежности. Повечето бяха напълно безполезни, годни само за представления (О, всичко това беше доста впечатляващо, ако не сте магьосник. Да видим: имаше кристални кълба, гадателски стъкла, черепи от гробници, кокалчета от светци, магически пръчки, откраднати от сибирски шамани, бутилки, пълни с кръв със съмнителен произход, шамански маски, препарирани крокодили, рафтове с пелерини за различни церемонии и много, много магьоснически книги, които изглеждаха сякаш са били подвързани с човешка кожа открай време, но всъщност най-вероятно са били произведени на едро миналата седмица в някоя фабрика. Магьосниците обичат тези неща; те обичат магическата тайнственост (а някои от тях наполовина й вярват) и обожават вдъхващия страхопочитание ефект, който тези неща имат върху любителите. Без да взимаме предвид останалото, тези джунджурии отвличат вниманието от истинския източник на тяхната сила. От нас.), но там се намираха и няколко интригуващи предмети.

Имаше призоваващ рог, за който знаех, че е истински, защото ми прилоша само като го погледнах. Едно надуване и всичко във властта на магьосника щеше да е в краката му, молейки за милост и искайки да изпълни заповедите му. Беше жесток и много стар инструмент и не можех да го приближа. В друго шкафче имаше око, направено от глина. Бях виждал такова на главата на един голем^[5]. Чудех се дали глупакът знае за потенциала на това око. Почти сигурно не — трябва да го беше взел като някакъв старинен спомен от почивка в Централна Европа. Магически туризъм… Моля ви се (Всичките го правеха — търчаха на групи с автобуси (или, тъй като много от тях бяха богати, наемаха самолети) и обикаляха големите магически градове от миналото. Всички охкаха и ахкаха при вида на известните забележителности — храмовете, родните места на видни магьосници, местата, на които тези магьосници бяха свършили по ужасен начин. И всичките бяха готови да крадат статуетки или да преровят базарите на черно с надеждата да направят невероятни магьоснически сделки. Аз не възразявам срещу културния вандализъм. Просто това е толкова безнадеждно вулгарно.). Е, с малко късмет това можеше да го убие някой ден.

Там беше и Амулета на Самарканд. Стоеше в малка ниша, само за него, защитен от стъкло и от собствената му репутация. Приближих се, преглеждайки всички нива в търсене на опасност и намирайки… е, нищо определено, но на седмото ниво определено имах чувството, че нещо се мъти. Не тук, а наблизо. По-добре да побързам.

Амулетът беше малък, матов, направен от ковано злато. Висеше на къса златна верижка. В центъра му имаше овално парче нефрит. На златото бяха пресовани простички издълбани фигури, изобразяващи конници. Конете са били безценно притежание за хората от Централна Азия, които бяха направили Амулета преди три хиляди години и го бяха погребали в гробницата на тяхна принцеса. Един руски археолог го беше открил през петдесетте години, а доста отдавна е бил откраднат от магьосници, разбрали неговата стойност. Как Саймън Лавлейс се беше добрал до него — кого точно беше убил или измамил, за да го получи — нямах представа.

Отново наклоних глава и се ослушах. Всичко в къщата беше тихо.

Вдигнах ръка над нишата и се усмихнах на отражението си, докато то свиваше юмрук.

После свалих ръка и я промуших през стъклото. На всичките седем нива прокънтя трептене на магическа енергия. Сграбчих Амулета и го окачих на врата си. Обърнах се бързо. Стаята изглеждаше както и преди, но на седмото ниво усетих нещо, което се движеше бързо и се приближаваше.

Играта на криеница беше свършила.

Докато бягах към вратата, с крайчеца на окото си забелязах, че във въздуха се отвори портал. В портала имаше чернилка, която веднага беше закрита от нещото, излязло от нея.

Хвърлих се към вратата и я ударих с малкия си момчешки юмрук. Тя се отвори като огъната карта за игра. Изтичах покрай нея, без да спирам.

Жабата в коридора се обърна към мен и отвори уста. От нея излезе зелена топка слуз, която внезапно се стрелна към мен и се насочи към главата ми. Дръпнах се и слузта се разплиска на стената отзад, унищожавайки една картина и всичко останало чак до тухлите отдолу.

Хвърлих по жабата стрела от Компресия. С кратко, жално изкрякване тя се сви до гъсто петно материя с размера на топче за игра и падна на пода. Не забавих крачка. Докато бягах надолу по коридора, поставих Предпазен Щит около физическото си тяло в случай на други снаряди.

Което беше мъдро, защото в следващия момент подът точно зад мен беше ударен от Детонация. Ударът беше толкова силен, че аз излетях с главата напред под ъгъл надолу по коридора и наполовина през стената. Около мен изникнаха зелени пламъци и оставиха резки по декорацията като от гигантска ръка.

С усилие се изправих на крака сред хаоса от разбити тухли и се обърнах.

Зад счупената врата в края на коридора стоеше нещо, което беше приело формата на много висок мъж с яркочервена кожа и глава на чакал.

— БАРТИМЕУС!

В коридора излетя още една Детонация. Направих салто под нея в посока стълбите и докато експлозията изпари ъгъла на стената, се претърколих през глава надолу по стълбите, през парапета и спрях два метра по-надолу на черно-белите плочки на пода, като го спуках доста лошо.

Изправих се на крака и погледнах входната врата. През заскреженото стъкло зад нея видях обемистата жълта фигура на единия от тримата стражи. Той лежеше в очакване и май не осъзнаваше, че може да бъде видян отвътре. Реших да изляза от другаде. Ето така по-висшият разум побеждава грубата сила всеки божи ден!

И като говорим за това, трябваше да се измъкна бързо. Шумът отгоре означаваше преследване.

Притичах през няколко стаи — библиотека, трапезария — всеки път поглеждах през прозореца и всеки път се оттеглях, когато едно или повече от жълтите същества се появяваше пред погледа ми навън. Тяхната глупост в това да се разкриват беше правопропорционална на моята предпазливост да избягвам магическите оръжия, които носеха.

Зад мен един яростен глас викаше името ми. С нарастващо чувство на безсилие отворих следващата врата и се озовах в кухнята. Нямаше повече вътрешни врати, само една, която водеше към нещо като парник, пълен с билки и други растения. Оттатък беше градината, както и тримата стражи, които дойдоха със завидна скорост на въртящите се крака иззад ъгъла на къщата. За да спечеля време, поставих Печат на вратата зад мен. После се огледах и видях готвача.

Той седеше удобно на стола си с крака на кухненската маса, един дебел, весел мъж с червендалесто лице и нож за месо в ръка. Изрязваше си ноктите с ножа много старателно, като обиграно отхвърляше всяко парченце във въздуха и после в камината до него. Докато го правеше, той ме изгледа продължително с малките си черни очи.

Притесних се. Изобщо не изглеждаше обезпокоен да види как едно малко египтянче влиза тичешком в кухнята му. Проверих го на различните нива. От първо до шесто си беше еднакъв, пълен готвач в бяла престилка. Но на седмото…

Охо.

— Бартимеус.

— Факарл.

— Как си?

— Горе-долу.

— Не съм те виждал от известно време.

— Май е така.

— Срамота, нали?

— Да. Ами… ето ме.

— Да, ето те наистина.

Докато течеше този увлекателен разговор, от другата страна на вратата долитаха звуците от серии непрекъснати Детонации. Но Печатът ми държеше здраво. Усмихнах се колкото можех по-уверено.

— Джабор изглежда раздразнителен, както винаги.

— Да, той си е същият. Може би само малко по-гладен, Бартимеус. Това е единствената разлика, която съм забелязал в него. Никога не изглежда задоволен, дори и когато е нахранен. А това, както можеш да си представиш, напоследък се случва твърде рядко.

— Дръж се с тях гадно, за да работят с желание, това е мотото на господаря ти, нали? Все пак трябва да е доста силен, щом може да има теб и Джабор за свои роби.

Готвачът се усмихна леко и замахвайки с ножа, запрати едно въртящо се парченце нокът към тавана. То проби мазилката и остана забито там.

— Е, хайде стига, Бартимеус, не използваме думичката с „р“ в цивилизована компания, нали? Джабор и аз просто играем дългата игра.

— Ама разбира се, че е така.

— Като говорим за неравенство на силата, забелязвам, че си избрал да не говориш с мен на седмо ниво. Това ми изглежда малко неучтиво. Може ли причината да е, че се чувстваш притеснен от истинската ми форма?

— Гади ми се, Факарл, не съм притеснен^[6].

— Е, всичко това е много мило. Между другото, възхищавам се на твоя избор на форма, Бартимеус. Много хубаво. Но виждам, че един амулет малко ти тежи. Може би ще бъдеш така добър да го свалиш и да го оставиш на масата. После ако искаш да ми кажеш за кой магьосник работиш, може би ще измисля начин да приключа тази среща по един не толкова фатален начин.

— Много мило от твоя страна, но знаеш, че не мога да направя това^[7].

Готвачът забоде върха на ножа си в ръба на масата.

— Нека бъда откровен. Можеш и ще го направиш. Това, разбира се, не е нищо лично; някой ден може отново да работим заедно. Но засега съм обвързан, точно както и ти. И аз също си имам задължения за изпълняване. Така че, както винаги, всичко е въпрос на сила. Поправи ме ако греша, но забелязвам, че вече не си толкова уверен в себе си — в противен случай щеше да си излязъл през предната врата, разправяйки се с трилоидите пътьом, а нямаше да ги оставиш да те подкарват из къщата към мен.

— Просто следвах едно хрумване.

— Хм. Може би ще спреш да се придвижваш към прозореца, Бартимеус. Подобен ход би бил прекалено очевиден и глупав дори за човек^[8], а освен това там те очакват трилоидите. Предай амулета или ще разбереш, че твоят паянтов Предпазен щит не значи нищо.

Той се изправи и протегна ръка. Настъпи мълчание. Зад Печата ми все още кънтяха търпеливите (дори прозаични) Детонации на Джабор. Самата врата отдавна трябва да беше станала на прах. И тримата стражи висяха в градината, вперили очи в мен. Огледах стаята в търсене на вдъхновение.

— Амулета, Бартимеус.

Вдигнах ръка и с тежка, доста театрална въздишка хванах Амулета. После отскочих наляво. В същия момент освободих Печата на вратата. Факарл изпусна звук на разочарование и раздвижи ръка. Докато го правеше, беше ударен директно от една особено мощна Детонация, която прелетя през празнината, където беше стоял Печата. Тя го запрати назад в камината и тухленият зид се срина върху него.

Размазах всичко по пътя си към парника, точно когато Джабор пристъпи през празнината в кухнята. Докато Факарл се надигаше изпод отломките, аз бягах към градината. Тримата стражи се приближиха към мен с широко отворени очи, въртейки краката си. В краищата на дебелите им крайници се появиха нокти, като коси. Хвърлих най-ярката възможна Илюминация. Цялата градина се освети като от експлодирало слънце. Очите на стражите бяха заслепени и те зацвърчаха от болка. Подскочих над тях и хукнах през градината, избягвайки изхвърляните от къщата магии, които изпепеляваха дърветата.

Прескочих стената в далечния край на градината, между купчината естествен тор и моторната косачка за трева. Разкъсах синята плетеница от магически линии, оставяйки дупка във формата на момче. Моментално навсякъде из имота започнаха да звънят аларми.

Паднах на тротоара от другата страна, а Амулетът подскочи и издрънча на гърдите ми. Оттатък стената чух звук от галопиращи копита. Крайно време беше да се променя.

Соколът скитник е най-бързата известна птица. Тя може да постигне скорост от двеста километра в час при пикиращ полет. Рядко някоя такава е постигала това при хоризонтален полет над покривите на Северен Лондон. Някои дори биха се усъмнили, че е възможно, особено след като носи на врата си тежък амулет. Достатъчно е да кажа само, че когато Факарл и Джабор се приземиха на задната уличка на Хампстед, създавайки невидимо препятствие, което веднага беше ударено от бързодвижещ се товарен камион, аз не се виждах никъде.

Отдавна бях изчезнал.