Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (25)

25

— Дори и Джабор е тук — добавих аз. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте.

— Помислихме, че може да се чувстваш самотен, Бартимеус. — По-близкият гарван, онзи с кървящото крило, затрептя и се превърна отново в готвач. Ръката му беше лошо порязана.

— А, не, обръщаха ми доста внимание.

— Да, виждам. — Готвачът пристъпи напред да разгледа кълбото ми. — Леле, ти наистина си натясно.

Изсмях се неубедително.

— Остави остроумията, стари приятелю, може би ще ми помогнеш да се измъкна оттук. Вече усещам гъделичкане от притискането на преградата.

Готвачът поглади една от гушите си.

— Трудна работа. Но аз наистина имам решение.

— Хубаво.

— Можеш да станеш бълха или някакъв друг вид дребно насекомо. Това ще ти даде още няколко ценни минути живот преди същността ти да бъде унищожена.

— Благодаря ти. Да, това е полезно предложение. — Вече малко се задъхвах. Кълбото се приближаваше прекалено много. — Или може да дезактивираш кълбото по някакъв начин и да ме освободиш. Само си представи благодарността ми…

Готвачът вдигна пръст.

— Хрумна ми нещо друго. Можеш да ни кажеш къде си скрил Амулета на Самарканд. Ако говориш бързо, може и да имаме време да унищожим кълбото преди да загинеш.

— Ако е в обратен ред, може и да сключим сделка.

Готвачът въздъхна тежко.

— Не мисля, че си в положение да… — Той спря при появата на далечен, виещ шум и в същия момент през стаята премина познато трептене.

— Всеки момент ще се отвори портал — рекох бързо. — На далечната стена.

Факарл погледна другия гарван, който все още седеше на колоната и си разглеждаше ноктите.

— Джабор, ще бъдеш ли така добър…? — Гарванът пристъпи напред и се превърна във висок човек с глава на чакал и яркочервена кожа. Той закрачи през стаята и зае позиция срещу далечната стена, с единия крак напред, другия назад и протегнати ръце.

Готвачът се обърна към мен.

— А сега, Бартимеус…

Черупката ми започваше да се пърли.

— Хайде да спрем с глупостите — казах аз. — И двамата знаем, че ако ти кажа местонахождението, ще ме оставите да умра. Знаем също и, че при това положение ще ви дам грешна информация, просто за да ви направя напук. Така че каквото и да кажа, докато съм тук вътре, ще е безполезно. Това означава, че трябва да ме освободиш.

Факарл почука раздразнено по ръба на колоната ми.

— Досадно е, но разбирам, че си прав.

— А този виещ звук със сигурност е алармата — продължих аз. — Магьосниците, които ме затвориха тук споменаха нещо за легиони от хорли и утуку. Съмнявам се, че дори и Джабор ще може да ги погълне всичките. Така че може би ще можем да продължим разговора си малко по-късно?

— Съгласен. — Факарл приближи лице до кълбото ми, което сега вече беше съвсем малко по-голямо от мандарина. — Никога не би могъл да избягаш от Кулата без нас, Бартимеус, така че засега не опитвай никакви номера. Трябва да те предупредя, че дойдох тук с две заповеди. Първата е да науча местонахождението на Амулета. Ако това е невъзможно, втората е да те унищожа. Не е необходимо да ти обяснявам кое ще ми достави по-голямо удоволствие.

Лицето му се отдръпна. В този момент на стената се появи овалният процеп и се разшири, образувайки арката на портала. От тъмнината започнаха да се появяват няколко фигури: бледолики хорли^[1], държащи тризъбци и сребърни мрежи в тънките си като клечки ръце. След като минеха през портала, предпазните Щитове около телата им щяха да са непробиваеми; обаче, докато го правеха, Щитовете бяха слаби и същността им беше незащитена. Джабор се възползва напълно от това, изстрелвайки три светкавични Детонации в бърза последователност. Яркозелени взривове обгърнаха арката. Цвърчейки жално, хорлите рухваха на пода, все още наполовина във, наполовина извън портала. Но зад тях се появи друга група, прескачайки изключително внимателно телата на другарите си. Джабор стреля отново.

Междувременно Факарл не стоеше бездейно. От един джоб на престилката си той измъкна желязна халка колкото гривна и я закрепи на края на дълъг дървен прът. Погледнах халката тревожно^[2].

— И какво очакваш да направя с това? — попитах аз.

— Да скочиш през него, естествено. Представи си, че си обучено куче от цирка. Сигурен съм, че няма да ти е трудно, Бартимеус, пробвал си много професии през съществуването си. — Придържайки внимателно единия край с палеца и показалеца си, Факарл нагласи пръта, така че желязната халка се допря до повърхността на кълбото. Със силно съскане нишките на бариерата се разклониха и огънаха около ръба на халката, оставяйки дупката вътре свободна.

— Лавлейс специално подсили пръстена, за да подобри магическата устойчивост на желязото — продължи Факарл, — но няма да издържи дълго, така че ти предлагам да скочиш по-бързо.

Беше прав. Краищата на халката вече бяха започнали да бълбукат и да се топят от силата на кълбото. Като бръмбар нямах място да маневрирам, затова събрах останалата си енергия и за пореден път се превърнах в муха. Без повече да се мая, направих един бърз кръг в кълбото, за да набера скорост и бързо се стрелнах през разтопената халка към свободата!

— Великолепно — каза Факарл. — Липсваше ни само биене на барабан за акомпанимент.

Мухата кацна на пода и се превърна в доста раздразнен сокол.

— Уверявам те, за мен беше достатъчно драматично — рекох аз. — А сега?

Факарл хвърли остатъците от халката на пода.

— Да, най-добре да тръгваме. — През въздуха прелетя сребърен тризъбец и издрънча на плочките между нас. Горе, до портала, наполовина задръстен от трупове на хорли, Джабор постепенно се оттегляше. Една нова вълна пазачи, съставена предимно от утуку, напредваше зад общ Щит, който отблъскваше бавно отслабващите Детонации на Джабор и ги пръскаше из стаята. Накрая една хорла успя да премине през портала и, в пълно бойно снаряжение, пропълзя покрай Щита. Джабор стреля по него, зарядът удари хорлата в слабите гърди и беше напълно погълнат. Хорлата се усмихна студено и се спусна напред, въртейки мрежата си като ласо.

Факарл се превърна в гарван и полетя с усилие, едното му крило едва се движеше. Моят сокол го последва нагоре към дупката. Мрежата мина точно под мен; остриетата на тризъбеца се забиха в стената.

— Джабор! — извика Факарл. — Тръгваме!

Хвърлих един поглед надолу: Джабор се боричкаше с хорлата, силите му не изглеждаха намалели. Но безброй много други продължаваха да прииждат. Концентрирах усилията си да се добера до дупката. Факарл вече беше изчезнал в нея; наведох клюн и също се мушнах. Невероятна експлозия разтърси стаята зад мен и чух дивия яростен вик на чакала.

 

 

В тесния, тъмен тунел гласът на Факарл звучеше приглушено и странно.

— Почти излязохме. Отсега нататък най-подходящо ще е да си гарван.

— Защо?

— Навън има десетки такива. Можем да се смесим с ятото и да спечелим време, докато се придвижваме към стените.

Мразех да следвам съветите на Факарл за каквото и да е, но нямах представа срещу какво ще се изправим отвън. Бягството от Кулата беше приоритет. Бягството от него можеше да стане по-късно. Затова се концентрирах и промених формата си.

— Промени ли се?

— Аха. Не е маскировка, която да съм пробвал преди, но не изглежда много трудно.

— Някаква следа от Джабор зад нас?

— Не.

— Ще дойде. А сега, отворът е точно пред мен. Има прикритие върху изходната дупка, така че все още не би трябвало да са я видели. Излети бързо и тръгни право надолу. Ще видиш кухненски двор, където се събират гарваните да обират остатъците; ще се срещнем там. Преди всичко, недей да биеш на очи.

В тунела отпред се чу драскане, после внезапно нахлу светлина. Факарл беше тръгнал, откривайки очертанията на изхода, покрит с решетка от прикриващи нишки. Заподскачах напред, докато клюнът ми се удари в бариерата, натиснах я и промуших глава през нея и навън в студения ноемврийски въздух.

Без да спирам, се отблъснах от дупката и започнах да се спускам към двора долу.

Докато се снижавах, един кратък поглед потвърди колко далеч бях от безопасността: далечните покриви на Лондон едва се виждаха зад сериите кръгли кули и дебелите стени. По тях вървяха стражи, а в небето в безпорядък се носеха търсещи сфери. Беше вдигната тревога. Някъде от много високо виеше сирена, а недалеч от мен, в най-вътрешния двор, множество полицаи търчаха към някакво място.

Кацнах в малък страничен двор, отделен от общата бъркотия от две пристройки, които бяха издадени напред от основната сграда. Камъните в двора бяха покрити с мазни остатъци от хляб и обелки от бекон, както и с едно гладно, грачещо ято гарвани.

Един от гарваните се домъкна до мен.

— Ти си идиот, Бартимеус.

— Как така?

— Клюнът ти е яркосин. Промени го.

Е, беше ми за първи път да съм гарван. И ми се наложи да се променя на тъмно. Какво очакваше? Но не му беше нито времето, нито мястото да спорим. Промених клюна.

— Така или иначе ще видят през маскировката ни — отсякох аз. — Навън сигурно има над хиляда стражи от един или друг вид.

— Вярно е, но ние се нуждаем само от малко време. Те все още не знаят, че сме гарвани и, ако сме в ято, ще им отнеме още няколко секунди да ни засекат и да проверят. Трябва само ятото да полети…

В един миг стотината гарвани невинно си кълвяха студените обелки от бекон, в пълен мир със себе си и със света. В следващия, Факарл им разкри истинския си вид на първо ниво: направи го само за частица от секундата, но това беше достатъчно. Четири гарвана се проснаха мъртви на момента, няколко други си повърнаха закуската, а останалите излетяха от двора в панически безпорядък, грачейки и мятайки се във въздуха. Аз и Факарл бяхме в центъра на ятото и размахвахме крила, колкото можехме по-усърдно, завивайки и спускайки се с другите, в отчаян опит да не изостанем назад.

Полетяхме високо нагоре, над плоския покрив на голямата крепост, където се вееше огромно знаме и няколко човека-стражи стояха, взирайки се отвъд водите на Темза; после се спуснахме ниско долу, прелитайки през сивия двор от другата страна. В центъра на парадния плац бяха нарисувани около двайсет постоянни пентаграма и, докато минавах покрай тях, забелязах една забележителна група духове да се появява вътре, призовани в същия този момент от множество магьосници в сиви униформи. Духовете бяха от низшите, предимно натруфени дяволчета^[3], но в големи количества биха представлявали проблем. Надявах се, че ятото гарвани няма да кацне тук.

Но птиците не показваха желание да спират, страхът все още ги носеше напред из укрепленията на Кулата. На няколко пъти сякаш се насочваха към външните стени; всеки път завиваха и се връщаха. Веднъж се изкуших да се пробвам да я премина сам, но бях обезкуражен от появата на един странен синьо-черен страж с четири паякообразни крака върху назъбения парапет. Не ми хареса видът му, а и бях прекалено изморен след пленничеството си и принудителните промени на формата, за да рискувам да се изправя срещу неизвестната му сила.

Накрая стигнахме до друг двор, заобиколен от трите страни с постройки, а от четвъртата със стръмен склон, покрит от зелена трева, издигащ се към висока стена. Птиците кацнаха на него и започнаха да се разхождат насам-натам, кълвейки земята безцелно.

Факарл заподскача към мен, едното му крило висеше от гърдите му. Все още кървеше.

— Тия птици никога няма да напуснат това място — рекох. — Тук се хранят.

Гарванът кимна.

— Докараха ни колкото далеч могат, но и това ще свърши работа. Това е външна стена. Над нея и сме вън.

— Да вървим тогава.

— След минутка. Трябва да си почина. А може би и Джабор…

— Джабор е мъртъв.

— Мислех, че го познаваш по-добре, Бартимеус. — Факарл клъвна раненото си крило, издърпвайки едно перо от съсирващата се кръв. — Само ми дай минута. Онзи утуку! Не мислех, че може да го направи.

— Идват дяволчета — изсъсках аз. Цял батальон изприпка от една врата в далечния ъгъл на двора и започнаха да се разгръщат, за да започнат педантично преглеждане на всяка тухла и камък. Все още бяхме скрити сред ятото гарвани, но не за дълго.

Факарл изплю още едно перо на тревата, където то бързо се превърна в сгърчена ивица желе преди да се стопи.

— Много добре. Нагоре, прескачаме и навън. Не спирай за нищо на света.

Направих учтив жест с крило.

— След теб.

— Не, не, Бартимеус — след теб. — Гарванът прегъна големия си, украсен с нокти крак. — Ще бъда точно зад теб през цялото време, така че, моля те, за разнообразие, не се опитвай да избягаш.

— Имаш ужасно подозрителен ум.

Дяволчетата пълзяха все по-близо, душейки земята като кучета. Излетях и бързо се стрелнах към зъбците на стената. Като се изравних с тях, забелязах един патрулиращ страж по пътеката. Беше малък фолиот с очукан бронзов рог, вързан отстрани на главата му. За съжаление той също ме забеляза. Преди да успея да реагирам той извъртя устни към мундщука на рога и произведе кратко остро изсвирване, което моментално задейства вълна от отговарящи му сигнали по протежението на стената, високи и ниски, силни и слаби, отекващи надалеч. Край: нашето прикритие беше окончателно и безвъзвратно разкрито. Спуснах се към стража с извити нокти; той изпищя, изгуби равновесие и се прекатури назад през ръба на стената. Стрелнах се през зъбците на стената, над стръмния насип от черни скали и пръст, далеч от Кулата, към града.

 

 

Нямаше време за губене, нямаше време да се оглеждам назад. Размахвах криле напред колкото можех по-бързо. Под мен мина широк сив оживен път, после серия гаражи с плоски покриви, тесен път, камънак, завой на Темза, пристан и кран, още един път… Хей! Не беше лошо, аз се измъквах с обичайната си самоувереност! Тауър сигурно вече беше поне на километър зад мен. Съвсем скоро можех да…

Погледнах напред и замигах от изненада. Какво беше това? Тауър се извисяваше пред мен. Групи летящи фигури се струпваха над централната кула. Летях обратно към затвора си! Нещо много сериозно се беше объркало с посоките. Много озадачен, направих обратен завой около един комин и отново се втурнах в противоположна посока. Зад мен прозвуча гласът на Факарл.

— Бартимеус, спри.

— Не ги ли видя? — изкрещях назад през крило. — След секунда ще ни погнат! — Удвоих скорост, пренебрегвайки настоятелните викове на Факарл. Покривите минаваха светкавично под мен, после мръсната Темза, която пресичах за втори път…

Тауър, точно както преди. Сега летящите фигури се пръскаха във всички посоки, като всяка следваше своя собствена търсеща сфера. Една от тях се насочваше към мен. Вътрешният ми глас ми казваше да се врътна и да побягна, но бях прекалено объркан. Кацнах на един покрив. Няколко секунди по-късно до мен се появи Факарл, пъхтейки и проклинайки, готов да избухне.

— Глупак такъв! Сега пак сме там откъдето тръгнахме!

Изведнъж ми просветна.

— Искаш да кажеш…

— Първата Кула, която видя, беше огледална илюзия. Трябваше да минем право през нея^[4]. Лавлейс ме предупреди за това, а ти не изчака да ме чуеш! Проклето да е раненото ми крило, проклет да си и ти, Бартимеус!

Батальонът летящи джинове прекосяваше външните стени. Разделяше ни само един път. Факарл се прегърби унило зад един комин.

— Никога няма да им избягаме с летене.

Вдъхнових се.

— Тогава няма да летим. Подминахме някакви светофари там назад.

— И какво от това? — Нормалната вежливост на Факарл започваше да се губи.

— Ще се повозим на стоп. — Придържайки се така, че сградата да е между мен и търсачите, пикирах от покрива към кръстовището, където на червения светофар се образуваше опашка от коли. Кацнах на тротоара близо до края на опашката. Факарл ме следваше неотлъчно.

— Добре — казах. — Време е за промяна.

— В какво?

— В нещо със здрави нокти. Побързай, ще светне зелено. — Преди Факарл да успее да протестира, аз подскочих от тротоара под най-близката кола, опитвайки се да не обръщам внимание на отблъскващата воня на масло и автомобилни газове, както и на отвратителните вибрации, които се усилваха, докато невидимият шофьор форсираше двигателя. Без да съжалявам, аз се сбогувах с гарвана и приех формата на страховито дяволче, което представляваше просто кълбо от мускули покрито с шипове. От мен изскочиха шипове и зъбци и се захванаха за мръсния метал на шасито, прикрепвайки ме здраво, докато колата започна да се движи напред и потегли. Надявах се, че Факарл ще е прекалено бавен да ме последва, но нямах този късмет: точно до мен имаше друго дяволче, което висеше навъсено между гумите и през цялото време не отделяше поглед от мен.

Не говорихме много по време на пътуването. Двигателят беше прекалено шумен. Освен това този вид дяволчета са известни със зъбите, а не с езика си.

 

 

След доста време колата спря. Шофьорът излезе и се отдалечи. Тишина. С пъшкане разхлабих многобройните си преплетени шипове и паднах тежко на асфалта, замаян от придвижването и миризмата на технологията^[5]. Факарл също не беше по-добре. Безмълвно станахме две стари, малко мърляви котки, които изкуцукаха изпод колата и се отдалечиха през една поляна към гъсталака от храсти. Като стигнахме, най-накрая се отпуснахме в предпочитаните си форми.

Готвачът се просна върху един дънер.

— Ще ти отмъстя за това, Бартимеус — изпъшка той. — Никога не съм бил измъчван така.

Египтянчето се ухили.

— Измъкнахме се, нали? Сега сме в безопасност.

— Един от шиповете ми проби резервоара. Целият съм в бензин. Ще се обрина…

— Стига си се оплаквал. — Хвърлих бърз поглед през растителността: път през жилищен квартал, големи долепени къщи, много дървета. Не се виждаше никой освен едно малко момиченце, което си играеше с топка за тенис на близката алея. — Намираме се в някакво предградие — казах аз. — Покрайнините на Лондон или малко по-далеч. — Факарл само изсумтя. Погледнах го крадешком. Преглеждаше си раната, която Базтук му беше нанесъл. Изглеждаше зле. Щеше да е слаб.

— Дори и с този дълбок разрез пак съм ти повече от равностоен противник, Бартимеус, така че ела и седни. — Готвачът направи нетърпелив жест. — Имам да ти кажа нещо важно.

С обичайното си покорство седнах на земята, кръстосал крака, както го правеше Птолемей. Не се приближих много. Факарл вонеше на бензин.

— Първо — каза той, — аз изпълних моята част от сделката: въпреки че не исках, ти спасих кожата. А сега твоята част. Къде е Амулета на Самарканд?

Поколебах се. Само наличието на онази тенекия на дъното на Темза ме спираше да му кажа името и адреса на Нат. Вярно, че бях длъжник на Факарл за бягството си, но личният интерес беше на първо място.

— Виж — рекох аз. — Не мисли, че не съм благодарен задето току-що ме освободи. Но не ми е лесно да съдействам. Моят господар…

— Е значително по-слаб от моя. — Факарл се наведе настоятелно напред. — Искам да използваш глупавия си нищожен мозък и само да помислиш, Бартимеус. Лавлейс отчаяно иска да си върне Амулета, достатъчно отчаяно, че да заповяда на мен и Джабор да нахлуем в най-сигурния затвор на неговото правителство и да спасим нещастния живот на роб като теб.

— Това е доста отчаяно — признах.

— Представи си колко опасно беше това — за нас и за него. Той рискува всичко. Само този факт трябва да ти говори много.

— И за какво му трябва Амулета? — казах, идвайки си на думата.

— О, не мога да ти кажа това. — Готвачът потупа тайнствено носа си и се усмихна многозначително. — Но мога да ти кажа, че ще откриеш, че е изключително в твой интерес да се присъединиш към нас в това дело, Бартимеус. Имаме господар, който ще стигне далеч, ако ме разбираш правилно.

Усмихнах се подигравателно.

— Всички магьосници го казват.

— Ще стигне далеч много скоро. Говорим само за дни. А Амулета е жизненоважен за успеха му.

— Може би, но ще споделим ли и ние неговия успех? И преди съм чувал всички тези глупости. Магьосниците ни използват, за да се сдобият с повече власт, а после просто удвояват оковите ни! Какво печелим ние от това?

— Аз си имам планове, Бартимеус…

— Да бе да, всички имаме такива, нали? Освен това, нищо не променя факта, че съм принуден да изпълня първоначалната си задача. Има сурови наказания…

— Наказанията могат да се изтърпят! — Факарл се плесна по главата безсилно. — Същността ми все още се възстановява от наказанията, които Лавлейс ми наложи след изчезването ти с неговия амулет! Всъщност нашето съществуване — и не се прави, че се извиняваш, Бартимеус, защото не ти пука ни най-малко, — нашето съществуване тук не е нищо друго освен последователност от наказания! Само мъртвите магьосници се променят и веднага след като единият падне в гроба, изниква друг, избърсва праха от имената ни и отново ни призовава! Те си предават щафетата, а ние търпим.

Свих рамене.

— Мисля, че сме водили този разговор и преди. Във Велико Зимбабве, нали?

Яростта на Факарл поутихна. Той кимна.

— Може и така да е. Но аз усещам настъпването на промяна и, ако имаш какъвто и да било усет, ти също ще го признаеш. Упадъкът на една империя винаги води до несигурни времена: проблеми по улиците, магьосниците се карат безсмислено, мозъците им омекват от лукс и власт… И двамата, и ти и аз, сме го виждали достатъчно често. Такива случаи ни предоставят по-големи възможности да действаме. Господарите ни стават мързеливи, Бартимеус — дават ни повече власт.

— Едва ли.

— Лавлейс е такъв. Да, той наистина е силен, но е безразсъден. Откакто ме призова, сега за пръв път е разочарован от ограниченията на министерската си роля. Отчаяно желае да надмине великите магьосници от миналото, да всее страх в света с постиженията си. В резултат, той всячески се домогва до властта като куче до стар кокал. Прекарва цялото си време в плетене на интриги и кроене на планове, в непрестанни опити да вземе връх над съперниците си… никога не си почива. И не е само той. В правителството има и други като него, някои дори по-безразсъдни. Знаеш какво представляват: когато магьосниците играят на едро, рядко оцеляват дълго. Рано или късно правят грешки и ни дават възможността, която чакаме. Рано или късно идва и нашето време.

Готвачът погледна небето.

— Е, времето напредва — каза той. — Ето последното ми предложение. Заведи ме при Амулета и ти обещавам, че каквото и наказание да трябва да изтърпиш, след това Лавлейс ще те вземе при себе си. Господарят ти, независимо кой е, няма да може да му застане на пътя. И тогава с теб ще сме партньори, Бартимеус, не врагове. Това би било хубава промяна, нали?

— Прекрасна — отвърнах.

— Или… — Факарл сложи ръце на коленете си, заставайки в готовност. — Можеш да умреш тук и сега, в тези обикновени крайградски храсти. Знаеш, че никога досега не си ме побеждавал; шансът винаги ти е спасявал кожата^[6]. Този път няма да стане.

Докато обмислях това сериозно изказване и се чудех как най-добре да избягам, бяхме прекъснати. Минавайки през листата, нещо падна между клоните и подскочи леко в краката ни. Топка за тенис. Факарл скочи от дънера, а аз се озовах на крака, но беше прекалено късно да се скрием. Някой вече си проправяше път към центъра на шубрака.

Беше малкото момиченце, което видях да си играе на алеята: на около шест години, с луничаво лице, разрошена коса и широка тениска, падаща до нацапаните й колене. Тя ни зяпна наполовина заинтригувана, наполовина уплашена.

Няколко секунди никой от нас не помръдна. Момичето ни гледаше. Факарл и аз зяпахме момичето. После тя проговори.

— Миришеш на бензин.

Не й отговорихме. Факарл раздвижи ръка, започвайки да прави определен жест. Усетих жалките му намерения.

Защо го направих ли? Единствено от личен интерес. Защото докато Факарл беше временно разсеян, това бе идеалната възможност да избягам. А ако случайно спасях и момичето… е, така щеше да е справедливо. Точно тя ми даде идеята.

Запалих малка Искра на върха на единия си пръст и я хвърлих върху готвача.

Чу се мек шум като от запалване на газ и Факарл се превърна в оранжево-жълта огнена топка. Започна да се блъска насам-натам, ревейки от причиненото му неудобство и подпалвайки листата около себе си, а малкото момиченце изпищя и побягна. Разумна постъпка: направих същото^[7].

Секунда по-късно бях надалеч във въздуха, летейки с най-висока скорост към Хайгейт и моя глупав, жалък господар.