Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (37)

37

Натаниел

Като остави кошницата с яйцата на най-близката повърхност, Натаниел се огледа из кухнята за набелязаната си жертва. Имаше толкова много хора, движещи се насам-натам, че в началото не можа да види и следа от малкото момче в тъмносиня униформа и се изплаши, че може вече да си е тръгнало. Но после го видя в сянката на една огромна жена, която приготвяше сладкиши. Прехвърляше планини от препечени сандвичи с големината на хапки върху голям сребърен поднос на две нива.

Ясно бе, че момчето планира да занесе подноса на друго място в къщата. Натаниел възнамеряваше да бъде там, когато това станеше.

Помота се из кухнята, като се правеше, че изпразва кошниците и щайгите, чакайки подходящия момент, и ставайки все по-нетърпелив като гледаше как момчето с усилие поставя всеки сандвич със сметана, сирене и скариди върху съда.

Нещо твърдо и тежко го потупа по рамото. Той се обърна.

Пред него стоеше главният готвач с порозовяло лице и кожа, лъщяща от горещината при печенето на шиша. Две блестящи черни очи го гледаха отвисоко. В тлъстата си ръка готвачът държеше сатър за месо; беше потупал Натаниел с тъпата страна на инструмента.

— И какво — попита той с мек глас — правиш в кухнята ми?

Нищо в мъжа, на никое от нивата, до които Натаниел имаше достъп, ни най-малко не предполагаше, че не е човек. Въпреки това, имайки предвид предупреждението на Бартимеус, той не искаше да рискува.

— Просто прибирам няколко от кошниците на баща ми — отвърна той учтиво. — Нямаме достатъчно. Съжалявам, че преча.

Готвачът посочи вратата със сатъра.

— Напусни.

— Да, сър. Тъкмо тръгвах. — Но той отиде само до коридора точно пред вратата, където се облегна на стената и зачака. Всеки път, когато някой излизаше от кухнята, клякаше бързо сякаш си връзваше обувките. Беше изнервящо и се ужасяваше от вида на готвача, но иначе се чувстваше странно ободрен. След уплахата, когато видя наемника при портата, страхът му изчезна и беше заменен от възбуда, която беше изпитвал рядко преди това — възбудата от действието. Каквото и да се случеше, той вече нямаше да стои безпомощно отстрани, докато враговете му действаха безнаказано. Той поемаше контрол над събитията. Той беше ловецът. Той идваше.

Леки и бързи стъпки. Момчето се появи изпод арката като крепеше двойния поднос с препечени сандвичи на главата си. Придържайки го с една ръка, то зави вдясно и се насочи нагоре по коридора. Натаниел тръгна до него.

— Здрасти. — Говореше прекалено дружелюбно и докато го казваше, огледа момчето от горе до долу. Точно същия размер.

Другият не можа да не забележи този интерес.

— Ъъъ, искаш ли нещо?

— Да. Има ли тоалетна наоколо? Пътувах дълго и… нали знаеш как е.

Момчето спря в края на едно широко стълбище. Посочи към един страничен коридор.

— Ей там.

— Може ли да ми покажеш? Страх ме е да не объркам вратата.

— Вече закъснях, приятелче.

— Моля те.

С неохотно пъшкане момчето се обърна и поведе Натаниел по коридора. Вървеше толкова бързо, че съдът на главата му се заклати застрашително. Той спря, намести го и продължи нататък. Натаниел вървеше след него, спирайки само веднъж, за да измъкне от най-горната кошница голямата точилка, която беше откраднал от кухнята. Момчето спря при четвъртата врата.

— Там.

— Сигурен ли си, че е тази? Не искам да налетя на някой.

— Казвам ти, че е тази. Виж. — Момчето я ритна с крак. Вратата се отвори. Натаниел замахна с точилката. Момчето и подносът се стовариха с трясък на пода пред умивалника. Паднаха на плочките със звук подобен на гръм от пушка. Навсякъде се пръснаха препечени сандвичи със сметана, сирене и скариди. Натаниел пристъпи пъргаво след тях, затвори и заключи вратата.

Момчето беше в безсъзнание, така че Натаниел не срещна съпротива, когато му взе дрехите. Много по-трудно му беше да събере сандвичите, които се бяха пръснали и размазали по всеки сантиметър от пода. Сиренето беше меко и в повечето случаи можеше лесно да бъде намазано отново върху хляба, но не всички стриди можеха да се върнат обратно.

След като подреди подноса толкова добре, колкото можеше, той накъса бакалската си риза на ивици и с нея върза и запуши устата на момчето. После го издърпа в една от кабинките, заключи вратата отвътре и се покатери навън като се подпираше на казанчето.

След като беше прикрил уликите, Натаниел пооправи униформата си пред огледалото, подпря подноса на главата си и излезе от тоалетната. Като заключи, че всичко, което си заслужаваше да бъде разкрито, едва ли щеше да е в стаите на прислугата, той се върна обратно и тръгна нагоре по стълбите.

В двете посоки сновяха множество прислужници, натоварени с подноси и каси с бутилки, но никой не се заинтересува от него.

Горе, на края на стълбите, имаше отворена врата към широк коридор, осветен от поредица високи сводести прозорци. Подът беше от полиран мрамор, на места покрит с пъстри тъкани килими от Персия и Изтока. По протежението на варосаните стени в специални ниши стояха алабастрови бюстове, изобразяващи велики водачи от миналото. Дори и на слабата зимна слънчева светлина, цялостният ефект беше на ослепителна белота.

Натаниел мина през коридора с отворени на четири очи.

Чу пред себе си високи смеещи се гласове, изричащи поздрави. Сметна, че е най-разумно да ги избегне. През една отворена странична врата забеляза множество книги. Пристъпи в…

… в красива овална библиотека, която се издигаше през двата етажа и свършваше със стъклен купол на покрива. Едно спираловидно стълбище се извиваше нагоре до метална пътека, която обикаляше стената, високо над главата му. От едната страна имаше огромни стъклени врати с прозорци, разкриващи гледка към поляната и отдалечено декоративно езерце. Всеки останал сантиметър от стената беше покрит с книги: големи, скъпи, стари, събирани от градове по целия свят. Сърцето му спря от удивление. Един ден и той щеше да има такава библиотека…

— Какво си мислиш, че правиш? — Един рафт с книги се беше отворил, разкривайки врата точно пред него. В нея стоеше млада, намръщена жена с тъмна коса. По някаква причина тя му напомни за госпожица Лутиен; съобразителността му изневери и той отвори и затвори безцелно уста.

Жената тръгна напред. Носеше елегантна рокля, на нежната й шия проблясваха бижута. Натаниел се съвзе.

— Ъм… искате ли нещичко със скариди?

— Кой си ти? Не съм те виждала преди. — Гласът й бе твърд като камък.

Той насили ума си да заработи.

— Аз съм Джон Скуолс, госпожо. Помогнах на баща си да ви достави малко продукти тази сутрин. Само че момчето, което помага в кухнята се разболя преди малко, госпожо, и ме попитаха дали не мога да им помогна. Не искаха да ви липсва персонал в такъв важен ден. Явно съм завил не където трябва, понеже не съм запознат…

— Достатъчно. — Все още беше настроена враждебно; присвитите й очи огледаха подноса. — Само виж в какво състояние са тези! Как смееш да носиш такива…

— Аманда! — Един млад мъж я беше последвал в библиотеката. — Ето къде си и, слава Богу, храна! Нека опитам! — Той се спусна покрай нея и сграбчи три-четири от най-окаяните сандвичи от сребърния поднос на Натаниел.

— Това направо ми спасява живота! Умрях от глад при пътуването от Лондон. Ммм, на този има скарида. — Той го сдъвка смело. — Интересен вкус. Много свежо. И така, кажи ми, Аманда… вярно ли е за теб и Лавлейс? Всички говорят…

Аманда Каткарт се засмя леко и звънливо, после направи отсечен жест към Натаниел.

— Ти — върви и сервирай на онези в преддверието. И подготви следващите по-добре.

— Да, госпожо. — Натаниел се поклони леко, както беше видял да го правят слугите в Парламента и излезе от библиотеката.

Беше му се разминало на косъм и сърцето му биеше учестено, но умът му бе спокоен. Вината, която го бе обзела след пожара, сега се беше превърнала в студено приемане на положението. Госпожа Ъндъруд умря, защото той открадна Амулета. Тя умря, а Натаниел оцеля. Така да е. Сега той на свой ред щеше да унищожи Лавлейс. Знаеше, че най-вероятно нямаше да преживее деня. Това не го тревожеше. Шансът беше на страната на врага му, но така и трябваше да бъде. Той щеше да успее или щеше да умре, опитвайки се.

Героизмът в този начин на изразяване му допадна. Беше просто и ясно, помагаше му да преодолее бъркотията в съвестта си.

Той последва шума на глъчката до преддверието. Гостите вече пристигаха на тълпи; звукът на бърборенето им отекваше в мраморните колони. През отворените врати бавно влизаха държавни министри, сваляха си ръкавиците и развиваха дългите си шалове, а дъхът им се виждаше в студения въздух на залата. Мъжете носеха вечерни сака, а жените — елегантни рокли. В края стояха прислужници, които вземаха палтата и предлагаха шампанско. Натаниел се поколеба за момент, после, с високо вдигнат поднос, навлезе в тълпата.

— Сър, мадам, желаете ли…?

— Със сирене и скариди, мадам…

— Ще се заинтересувате ли от…?

Въртеше се наоколо, с мъка си пробиваше път насам-натам през купища протегнати ръце, които плячкосваха подноса му, като връхлитащи чайки. Никой не му проговори и дори сякаш не го забелязваха: на няколко пъти главата му беше ударена от ръце и лакти, безогледно протягащи се към подноса или поднасящи сандвич към нечия отворена уста. Почти целият поднос се опразни за секунди, останаха само трохи и няколко захвърлени хапки. Натаниел се озова, изхвърлен от групата, останал без дъх и с изкривена яка.

До него стоеше висок, мрачен на вид прислужник и пълнеше чашите с една бутилка.

— Като животни са, нали? — измънка той тихичко. — Проклети магьосници.

— Да. — Натаниел едва го слушаше. Той гледаше тълпата министри, а лещите му позволяваха да вижда цялостно оживлението в залата. Почти зад всички присъстващи мъже и жени висяха дяволчета и, докато техните господари бяха заети да се усмихват и да си приказват дружелюбно, говорейки един през друг и показвайки бижутата си, слугите беседваха по свой начин. Всяко дяволче позираше, перчеше се и се надуваше до абсурдни размери, често опитвайки се да спука съперниците си, като крадешком ги бодваше на някое нежно място с острата си опашка. Едни си меняха цвета, преминавайки през цялата гама на дъгата и накрая оставаха в предупредително алено или ярко жълто. Други се задоволяваха да си изтеглят лицата, имитирайки физиономиите или жестовете на господарите на съперниците си. Ако магьосниците забелязваха това, те успяваха доста добре да се правят, че не му обръщат внимание, но от комбинацията от фалшивите усмивки и маймунджилъците на дяволчетата на Натаниел му се зави свят.

— Тези сервираш ли ги или ги разхождаш?

Беше намръщена жена с дебел ханш, дебела в кръста и с още по-дебело дяволче зад нея. А до нея… Сърцето на Натаниел се разтуптя — той разпозна воднистите очи, рибешкото лице. Господин Лайм, приятелят на Лавлейс с възможно най-малкото и най-несръчно дяволче, скрито зад ухото му. Натаниел остана безизразен, склони глава и протегна подноса.

— Съжалявам, мадам.

Тя си взе два сандвича, Лайм — един. Натаниел гледаше покорно пода, но почувства изпитателния поглед на мъжа.

— Не съм ли те виждал някъде и преди? — попита той.

Жената дръпна ръкава на компаньона си.

— Хайде Руфъс, защо разговаряш с обикновен, когато има толкова много истински хора? Виж, ето я Аманда!

Магьосникът сви рамене и се остави да бъде отвлечен. Поглеждайки тревожно след тях, Натаниел забеляза, че дяволчето на Руфъс Лайм продължава да гледа назад към него, с глава, обърната на деветдесет градуса, докато не се изгуби в тълпата.

Прислужникът до него не разбра за всичко това, за него дяволчетата бяха невидими.

— Свършил си с това — каза той. — Обиколи с този поднос с напитки. Жадни са като камили, а повечето са и с по-лоши обноски.

Част от гостите се насочваха надолу, към една вътрешна галерия и Натаниел с удоволствие си намери оправдание да тръгне с тях. Трябваше да се отдели от тълпата, за да изследва други части от къщата. Досега не беше видял и следа от Лавлейс, Амулета или някакъв евентуален капан. Но все пак нищо нямаше да се случи преди пристигането на министър-председателя.

По средата на залата, сред една малка групичка, стоеше жената от библиотеката и се опитваше да бъде център на внимание. Натаниел започна да се мотае наблизо, позволявайки на гостите да сменят празните си чаши с пълни от подноса му.

— … Ще го видите след няколко минути — казваше тя. — Това е най-прекрасното нещо, което някога съм зървала. Саймън накара да го донесат от Персия специално за този следобед.

— Той се отнася към теб много добре — рече сухо един мъж, отпивайки от питието си.

Аманда Каткарт се изчерви.

— Така е — каза тя. — Той е много добър с мен. О, а това е просто много хитро нещо! Сигурна съм, че веднага ще стане модно. Въпреки че не беше лесно да се инсталира — мъжете работиха по него цяла седмица. Едва тази сутрин видях стаята за първи път. Саймън каза, че ще ми спре дъхът и беше прав.

— Министър-председателят е тук — извика някой.

С тихи развълнувани викове гостите се втурнаха обратно към вратите, начело с Аманда Каткарт. Натаниел направи като другите прислужници и застана почтително до една колона в очакване да го извикат.

Рупърт Девъро влезе, удряйки ръкавиците си в едната ръка, полуусмихнат както винаги. Изпъкваше сред възхитената тълпа, не само заради елегантното си облекло и грациозност (които бяха така изумителни, както Натаниел си ги спомняше), но и заради придружителите си: охрана от четирима намръщени магьосници в сиви костюми и — още по-плашещото — огромен двуметров африт със светеща черно-зелена кожа. Афритът стоеше точно зад господаря си, гледайки гостите с опасни червени очи.

Всички дяволчета потрепериха от страх. Гостите почтително наведоха глави.

Натаниел осъзна, че министър-председателят прави очебийна демонстрация на власт пред събралите се министри, някои от които вероятно се стремяха към поста му. Това определено беше достатъчно да го впечатли. Как можеше Лавлейс да очаква да победи нещо толкова силно като африта? Със сигурност дори самата идея бе лудост.

А ето го и самият Лавлейс, бързаше през залата да поздрави водача си. Лицето на Натаниел остана безизразно, но цялото му тяло се напрегна от омраза.

— Добре дошъл, Рупърт! — Дълго ръкостискане. Лавлейс сякаш не забелязваше присъствието на африта до рамото си. Той се обърна към тълпата. — Дами и господа! След като нашият обичан министър-председател е тук, конференцията официално може да започне. От името на лейди Аманда бих искал да ви поздравя с добре дошли в Хедълхам Хол. Моля, чувствайте се като у дома си! — Очите му погледнаха в посоката на Натаниел. Натаниел се сви по-дълбоко в сянката на колоната. Очите на Лавлейс отминаха нататък. — След малко ще чуем първите речи в Големия Салон, който Лейди Аманда ремонтира специално за днешния ден. Междувременно, моля отидете в пристройката, където ще ви предложим още напитки.

Той махна с ръка. Гостите се раздвижиха.

Лавлейс се наведе и заговори на Девъро. Иззад колоната Натаниел дочу думите:

— Трябва само да взема малко реквизит за речта по откриването, сър. Ще ме извините ли? Ще се присъединя към вас след няколко минути.

— Ама естествено, разбира се, Лавлейс. Не бързайте.

Антуражът на Девъро, с кръвнишки гледащия африт отзад, напусна залата. Лавлейс ги гледа известно време, после тръгна в противоположна посока. Натаниел остана където си беше, правейки се, че събира празните чаши, които бяха оставени безредно по старинните мебели и мраморните цокли по стените на залата. После, когато и последният прислужник се махна, той остави тихо подноса си на една маса и, като призрак в нощта, тръгна по следите на Лавлейс.