Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (6)

6

Бартимеус

Проблемът с един силно магически артефакт като Амулета на Самарканд е, че той има отличителна пулсираща аура, която привлича вниманието като гол мъж на погребение^[1]. Знаех, че в момента, в който информират Саймън Лавлейс за моята лудория, той ще изпрати търсачи да намерят издайническото пулсиране на Амулета и колкото по-дълго останех на едно място, толкова по-голям бе шансът да го открият. Момчето нямаше да ме призове по-рано от сутринта^[2], така че първо трябваше да оцелея през няколкото неспокойни часа.

Какво можеше да изпрати магьосника по следите ми? Едва ли командваше други джинове, силни колкото Факарл и Джабор, но със сигурност можеше да събере множество по-слаби слуги, които да се присъединят към лова. Обикновено мога да се отърва от фолиоти и тем подобни само с нокътя на малкия си пръст, но ако се появяха в големи количества и бях изморен, нещата можеха да се усложнят^[3].

Отлетях от Хампстед по най-бързия начин и се подслоних под стряхата на една изоставена къща до Темза, където си чистех перата с клюн и гледах небето. След известно време, ниско в небето минаха седем малки сфери от червена светлина. Когато стигнаха до средата на реката, те се разделиха: три продължиха на юг, две отидоха на запад и две на изток. Притиснах се навътре в сянката на покрива, но не можех да не забележа, че Амулета излъчва силно вибриращо пулсиране, докато най-близките търсещи сфери изчезваха надолу по реката. Това малко ме разтревожи; скоро след това отлетях към една греда на половината на височината на един кран от другата страна на реката, където издигаха модерна крайречна жилищна сграда за магьосническото съсловие.

Изминаха пет тихи минути. Реката се блъскаше и въртеше около калните подпори на кея. Пред луната преминаха облаци. Внезапно във всички прозорци на изоставената къща оттатък реката блесна слаба зелена светлина. В нея, търсейки се движеха прегърбени сенки. Не откриха нищо; светлината се събра и се превърна в пламтяща мъгла, която се отдалечи от прозорците и се разсея. Тъмнината отново обгърна къщата. Веднага излетях на юг, стрелвайки се и спускайки се от улица към улица.

Продължих трескавия си бягащ танц из Лондон през половината нощ. Сферите^[4] вече бяха дори повече, отколкото се бях опасявал (очевидно бяха призовани от повече от един магьосник) и се появяваха над мен през равномерни интервали. За да бъда в безопасност, трябваше да продължавам да се движа и дори така на два пъти без малко да ме хванат. Единият път прелетях покрай ъгъла на една административна сграда и почти се сблъсках със сферата, която идваше от другата страна; друга долетя над мен, докато повален от умора се бях сгушил в една бреза в Грийн Парк. И в двата случая успях да избягам преди да пристигнат подкрепления.

Скоро бях на края на силите си. Постоянното натоварване от поддържането на физическата ми форма ме изтощаваше и изразходваше ценна енергия. Затова реших да предприема друга тактика — да намеря място, където пулсирането на Амулета щеше да бъде погълнато от други магически излъчвания. Беше време да се смеся с Тълпата, с Простолюдието: с други думи, с хората. Бях отчаян.

Отлетях обратно към центъра на града. Дори и в този късен час, туристите на площад Трафалгар все още прииждаха в подножието на статуята на Нелсън, като многоцветен прилив, купувайки талисмани на половин цена от официалните търговски будки, сбутани между бронзовите статуи на лъвовете. От площада се издигаше какофония от магически импулси. Беше добро място да се скрия.

Една перната светкавица се стрелна надолу от тъмнината на нощта и изчезна в тясното пространство между две будки. След малко от там изникна младо, тъжно египтянче и си проправи път с лакти през тълпата. Носеше нови, сини дънки и черно ватирано яке върху бяла тениска; имаше също и чифт големи бели маратонки с връзки, които постоянно се развързваха. То се смеси с множеството.

Усетих как Амулета пари на гърдите ми. Той излъчваше на равни интервали малки горещи вълни, по две една след друга като сърдечен ритъм. Искрено се надявах, че този сигнал сега щеше да бъде погълнат от аурите наоколо.

Голяма част от магията тук беше просто шоу, нищо съществено. Площадът беше осеян с лицензирани шарлатани, продаващи дребни талисмани и дрънкулки, одобрени от властите за обща употреба^[5]. Ококорени туристи от Северна Америка и Япония нетърпеливо претърсваха купищата многоцветни камъчета и евтините бижута, опитвайки се да си спомнят зодиите на роднините си в къщи, докато бяха търпеливо подканяни от говорещите кокни^[6] весели търговци. Ако не бяха проблясващите светкавици на фотоапаратите, щях да си помисля, че съм обратно в Карнак^[7]. Сключваха се сделки, надаваха се щастливи викове, всички се усмихваха. Беше една неизменна картина на наивността и алчността.

Но не всичко на площада беше безобидно. Тук-там пред входовете на малки, затворени палатки стояха мъже със сериозни лица. Посетителите се допускаха в тях един по един. Очевидно вътре имаше наистина стойностни артефакти, тъй като без изключение пред всяка от тях се мотаеха малки наблюдатели. Те имаха разнообразни незабележими форми — най-вече гълъби. Избягвах да се приближавам твърде много в случай, че бяха по-възприемчиви отколкото изглеждаха.

Сред тълпата се шляеха и няколко магьосници. Те едва ли щяха да купуват нещо от тук; по-скоро бяха нощна смяна в правителствените офиси в Уайтхол и бяха излезли за глътка чист въздух. На второ ниво единият (в хубав костюм) бе придружаван от дяволче, подскачащо по петите му; другите (по-опърпано облечени) просто оставяха след себе си издайническия аромат на тамян, засъхнала пот и восък от свещи.

Полицията също беше тук — няколко обикновени полицаи и още двама-трима космати мъже с остри, продълговати лица от Нощната полиция, които демонстрираха присъствие колкото беше необходимо, за да няма неприятности.

По целия площад блещукаха светлините от колите, превозващи министри и други магьосници от техните офиси в Парламента към клубовете им в Сейнт Джеймс. Бях близо до центъра на огромно колело от власт, която се простираше над една империя и тук, с малко късмет, щях да остана скрит, докато накрая не ме призовяха.

А може би не.

Бях се приближил бавно до една особено зле изглеждаща сергия и разглеждах стоката, когато се появи тревожното чувство, че ме наблюдават. Обърнах леко глава и разгледах тълпата. Безформена маса. Проверих нивата. Нямаше скрити опасности: тъпо стадо, еднообразно и човешко. Обърнах се отново към сергията и разсеяно вдигнах едно „Моето Магическо Огледало™“ — парче евтино стъкло, залепено в рамка от розова пластмаса и слабо украсено с вълшебни пръчици, котки и магьоснически шапки.

Ето го отново чувството! Завъртях се много бързо. През една дупка в тълпата точно зад мен видях ниска, закръглена магьосница, група деца, струпани край един щанд и един полицай, който ги гледаше подозрително. Явно никой не проявяваше ни най-малък интерес към мен. Но аз знаех какво бях почувствал. Следващия път щях да съм готов. Направих се на много заинтересуван от огледалото. „ОЩЕ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ПОДАРЪК ОТ ЛОНДОН, МАГИЧЕСКАТА СТОЛИЦА НА СВЕТА!“ пишеше на етикета отзад. „НАПРАВЕНО В ТАЙВ…“

Усещането се появи отново. Завъртях се по-бърз от котка и — успях! Хванах зяпачите очи в очи. Двама от тях, момче и момиче, бяха сред шумна група деца. Нямаха време да сведат очи. Момчето беше около петнайсетгодишно; акнето нападаше лицето му с известен успех. Момичето беше по-малко, но очите й бяха студени и твърди. Погледнах ги и аз. Какво ми пукаше? Те бяха човеци, не можеха да видят какво съм. Нека зяпат.

След няколко секунди не можаха да издържат, отвърнаха поглед. Свих рамене и понечих да отмина. Чу се високото покашляне на мъжа от сергията. Оставих внимателно „Моето Магическо Огледало™“ на подноса, усмихнах му се хлапашки и си тръгнах.

Децата ме последваха.

Забелязах ги на следващата будка как гледат иззад една сергия за захарен памук. Движеха се накуп — може би пет или шест, не можех да съм сигурен. Какво искаха? Да ме оберат? Ако е така, защо бяха избрали мен? Тук имаше десетки по-добри, по-дебели и по-богати кандидати. За да проверя, аз се присламчих до един много малък, богато изглеждащ турист с гигантска камера и дебели очила. Ако исках да обера някой, той щеше да оглави класацията ми. Но когато го изоставих и тръгнах в кръг през тълпата, децата отново ме последваха.

Странно. И дразнещо. Не исках да се променя и да отлетя, бях твърде изморен. Исках само да бъда оставен на мира. Имаше още много часове преди зазоряване.

Забързах крачка, децата направиха същото. Скоро след като бяхме обиколили площада три пъти, ми писна. Няколко полицаи ни бяха видели как бързаме в кръг и май скоро щяха да ни спрат, дори и само за да не им се завие свят. Време беше да се махам. Каквото и да искаха децата, аз не исках да привличам повече внимание.

Наблизо имаше подлез. Забързах надолу по стъпалата, минах покрай входа за метрото и излязох от другата страна на улицата срещу централния площад. Децата бяха изчезнали — може би бяха в подлеза. Сега беше моят шанс. Шмугнах се зад един ъгъл, минах покрай една книжарница и се спуснах надолу по една тясна уличка. Изчаках малко там, в сянката, сред контейнерите за боклук.

Няколко коли отминаха в края на уличката. Никой не ме последва.

Позволих си да се усмихна леко. Мислех, че съм ги изгубил.

Грешах.