Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (7)

7

Египтянчето излезе бавно от уличката, зави няколко пъти надясно и излезе на една от многото улици, идващи от площад Трафалгар. Докато вървях, обмислях плановете си.

Забрави площада! Наоколо имаше прекалено много дразнещи деца. Но вероятно, ако си намерех убежище някъде наблизо, на сферите все пак щеше да им е трудно да прихванат пулсирането на Амулета. Можех да се скрия зад някой кош за боклук до настъпването на зората. Това беше единствената възможност. Бях прекалено изморен, за да излетя отново в небесата.

Освен това исках и да помисля.

Старата болка беше започнала отново, туптейки в гърдите, стомаха и костите ми. Не беше здравословно да си затворен в тяло толкова дълго. Никога няма да разбера как хората издържат това без напълно да полудеят^[1].

Стъпвах тежко по тъмната, студена улица, гледайки как отражението ми преминава по празните, квадратни витрини по нея. Момчето вървеше с прегърбени рамене заради вятъра и с ръце, мушнати в джобовете на якето. Краката му се тътреха по бетона. Позата идеално изразяваше раздразнението, което чувствах. Амулетът се удряше в гърдите ми при всяка стъпка. Ако беше в моя власт, щях да го откъсна и да го метна в най-близкия кош преди да се дематериализирам разярено. Но бях задължен от заповедите, дадени ми от момчето^[2]. Трябваше да го държа в мен.

Хванах един страничен път далеч от движението. Плътната тъмнина от високите сгради се събираше от двете страни и ме потискаше. Градовете ми развалят настроението, почти както когато съм под земята. Лондон е особено неприветлив — студен, сив, изпълнен с миризми и дъжд. Кара ме да копнея за юга, за пустините и просторното синьо небе.

Друга уличка, задръстена от мокри кашони и вестници, водеше наляво. Автоматично прегледах нивата — не видях нищо. Тази щеше да ми свърши работа. Отхвърлих наум първите два входа по хигиенни причини. Третият беше сух. Седнах там.

Крайно време беше да обмисля събитията от нощта дотук. Досега бях доста натоварен. Налице имахме бледото момче, Саймън Лавлейс, Амулета, Джабор, Факарл… Като цяло една наистина пъклена смесица. И все пак, какво значение имаше? Призори щях да предам Амулета и да се махна от тази противна каша завинаги.

Но да не пропускаме работата ми с момчето. То щеше да си плати за това с лихвите. Нямаше как да унижиш Бартимеус от Урук като го накараш да нощува в някаква си задна уличка на Уест Енд и да очакваш да се измъкнеш безнаказано. Първо щях да открия името му, а после…

Чакай…

Стъпки в уличката… Приближаваха няколко чифта ботуши.

Може би беше просто съвпадение. Лондон е голям град. Хората го използват. Хората използват уличките. Който и да идваше, вероятно просто беше хванал по-пряк път към къщи.

Нагоре, точно пък в уличката, в която се криех аз.

Не вярвам в съвпадения.

 

 

Свих се назад в тъмнината на малкия вход и сътворих Прикритие върху себе си. Седейки в сянката, се покрих с един слой плътно преплетени черни нишки и се слях с мрака. Зачаках.

Ботушите се приближиха. Кой ли можеше да бъде? Дали беше патрул на Нощната полиция? Или пък отряд магьосници, изпратени от Саймън Лавлейс? Може би сферите все пак ме бяха забелязали.

Но не бяха нито полицаи, нито магьосници. Бяха децата от площад Трафалгар.

Пет момчета начело с момичето. Влачеха се по уличката, оглеждайки небрежно двете страни. Поотпуснах се. Бях добре скрит, а дори и да не бях, нямаше защо да се страхувам от тях след като вече бяхме далеч от погледа на обществото. Естествено, момчетата бяха едри и изглеждаха като гамени, но все още си бяха само момчета, облечени в дънки и кожени якета. Момичето носеше черно кожено яке и панталони, които се разширяваха неудържимо от коленете надолу. Там имаше достатъчно излишен плат да се направи втори чифт за някой дребосък. Идваха надолу по алеята, проправяйки си път през боклука. Чак сега осъзнах колко неестествено мълчаливи бяха.

Чудейки се, проверих другите нива отново. На всяко едно всичко си беше както трябва. Шест деца.

Скрит зад бариерата, изчаках да отминат.

Момичето ги водеше. Тя се изравни с мен.

Чувствайки се в безопасност, аз се прозинах.

Едно от момчетата я потупа по рамото.

— То е там — каза той, сочейки.

— Дръжте го — рече момичето.

Преди да успея да се окопитя от изненадата си, три от по-едрите момчета скочиха във входа и се стовариха върху мен. На момента, в който докоснаха нишките на Прикритието, те се разкъсаха и разтвориха в нищото. За момент бях залят от приливна вълна от бъркотия от кожа, евтин афтършейв и потни тела. Седяха върху мен, и ме биеха с юмруци и шамари по главата. Най-безцеремонно и грубо ме изправиха на крака.

После се съвзех. Все пак съм Бартимеус.

Уличката се освети от мигновено отделяне на светлина и топлина. Тухлите във входа изглеждаха така, сякаш са били опечени на тиган.

За моя изненада момчетата все още се държаха. Две от тях ме бяха сграбчили за китките като чифт окови, докато третото ме беше хванало с ръце през кръста.

Повторих ефекта с още по-голяма сила. В съседната улица започнаха да вият аларми на коли. Този път, признавам си, очаквах да се намеря сграбчен от три овъглени трупа^[3].

Но момчетата все още бяха там. Дишаха тежко и стискаха здраво.

Тук нещо не беше съвсем наред.

— Дръжте го неподвижно — каза момичето.

Погледнах я, а тя погледна мен. Беше малко по-висока от настоящото ми превъплъщение, с тъмни очи и дълга черна коса. Другите две момчета стояха от двете й страни като някакви пъпчиви почетни стражи. Започнах да губя търпение.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Имаш нещо на врата си. — За някой толкова млад, момичето имаше забележително безизразен и авторитетен глас. Предположих, че е на тринайсет години.

— Кой го казва?

— Вижда се ясно от две минути насам, кретен такъв. Измъкна се от ризата ти, когато скочихме върху теб.

— Аха. Ясно.

— Дай го насам.

— Не.

Тя сви рамене.

— Тогава ние ще си го вземем. Това ще е погребението ти.

— Вие не знаете кой всъщност съм аз, нали? — Прозвучах адски небрежно, но с известна доза заплаха. — Ти не си магьосник.

— Точно така, не съм — рече тя злобно.

— Един магьосник би бил достатъчно мъдър да не си играе с такъв като мен. — Отново се бях заел да увелича фактора на страхопочитание, въпреки че това е доста сложно при условие, че някакъв малоумник те стиска през кръста.

Момичето се ухили студено.

— А един магьосник би ли се справил толкова добре с твоята злост?

Тук тя имаше право. Като начало един магьосник не би се осмелил да припари до мен без да е напълно защитен от заклинания и пентаграми. На второ място той щеше да се нуждае от помощта на дяволчета, за да ме открие под Прикритието ми и накрая щеше да му се наложи да призове някой джин от сравнително тежка категория, ако искаше да ме подчини. И то, ако се осмелеше. Но това момиче и приятелите му го бяха направили съвсем сами и без особено притеснение.

Трябваше да изстрелям някоя Детонация с пълна сила, но бях прекалено изморен за такива сложни неща. Налагаше се да разчитам на безпочвени заплахи.

Изсмях се зловещо.

— Ха! Просто се забавлявам с вас.

— Това са празни заплахи.

Пробвах по друг начин.

— Против същността ми е — казах аз, — но признавам, че съм заинтригуван. Възхищавам се на куража ви задето се осмелявате да ме заговаряте. Ако ми кажете имената и целта си, ще ви пощадя. Всъщност дори може да съм в състояние да ви помогна. Аз имам много способности.

За мое разочарование момичето притисна ушите си с ръце.

— Недей да увърташ, демоне. Аз няма да се изкуша.

— Със сигурност не искате моята омраза — продължих аз успокоително. — Приятелството ми е за предпочитане.

— Не ми пука нито за едно от двете — каза момичето, сваляйки ръце. — Аз искам нещото, което носиш на врата си, каквото и да е то.

— Не може да го имаш. Не може да го получиш без борба. Освен вредите, които ще ти причиня, ще се погрижа да дам сигнал, който ще докара Нощната полиция като горгони^[4] от ада. Не искате тяхното внимание, нали?

Това я накара да се сепне леко. Засилих преимуществото си.

— Не бъди наивна — казах аз. — Замисли се. Опитвате се да откраднете от мен един много мощен предмет. Той принадлежи на ужасен магьосник. Ако дори само го докоснеш, той ще те открие и ще прикове кожата ти на вратата си.

Не знам дали заплахата или обвинението в наивност й повлияха, но момичето се изплаши. Можех да го разбера от начина, по който се нацупи.

Просто за опит помръднах леко единия си лакът. Съответното момче изсумтя и пристегна хватката си около ръката ми.

На няколко пресечки прозвуча сирена. Момичето и нейните телохранители погледнаха неспокойно в тъмнината на уличката. От скритото в мрака небе паднаха няколко дъждовни капки.

— Стига глупости — рече момичето и пристъпи към мен.

— Внимавай — казах аз.

Тя протегна ръка. Докато го правеше, отворих уста много, много бавно. После се пресегна към веригата около врата ми.

Само за части от секундата аз се превърнах в нилски крокодил с широко отворени челюсти. Момичето изпищя и дръпна ръка назад по-бързо отколкото съм смятал, че е възможно. Стърчащите ми натрошени зъби изтракаха на косъм от отдръпващите се пръсти на ръката й. Щракнах със зъби още веднъж срещу нея, вършеейки наляво-надясно, както си бях сграбчен от нападателите. Момичето изкряска, подхлъзна се и падна върху единия си пазител. Внезапната ми трансформация изненада трите момчета и най-вече онзи, който ме беше сграбчил за едрия корем. Хватката му се отпусна, но другите двама все още се държаха. Дългата ми твърда опашка се размаха първо наляво, после надясно, удряйки отсечено два дебели черепа. Мозъците им, ако изобщо имаха такива, бяха достатъчно размътени; челюстите им се отпуснаха, както и хватките.

Единият от двамата пазачи на момичето беше замаян за момент. Съвзе се, посегна към якето си и в ръката му се озова нещо лъскаво.

В момента, в който го хвърли, аз отново се промених.

Бързата смяна от нещо голямо (крокодила) към нещо малко (лисицата) беше внимателно преценена от моя страна. Шестте ръце, които допреди малко се бяха борили да се справят с големи размери, сега изведнъж стискаха нищото, а малката червена топка косми падна на пода през размахващите се пръсти. В същия момент там, където доскоро беше гърлото на крокодила, прелетя блестящ сребърен снаряд и се заби в металната врата отзад.

Лисицата хукна нагоре по уличката, лапите й се движеха бързо по хлъзгавия паваж.

Отпред прозвуча пронизителна свирка. Лисицата спря. По вратите и тухлените стени зашариха прожектори. Светлините бяха последвани от бягащи крака.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Нощната полиция идваше.

Точно когато един лъч се насочи към мен, аз скочих плавно в отворената паст на една пластмасова кофа за боклук — глава, тяло и опашка се скриха вътре. Светлината мина над кофата и продължи по уличката.

След нея дойдоха мъже, които викаха, надуваха свирките си и тичаха към мястото, където бях оставил момичето и нейните приятели. Последва ръмжене и остра миризма, и нещо, което може би беше голямо куче се втурна след тях в тъмнината на нощта.

Звуците отекнаха надалеч. Свита удобно на кълбо между една пробита торба за смет и щайга с празни бутилки от оцет, лисицата се заслуша с щръкнали напред уши. Виковете и свирките се отдалечиха и объркаха, а на лисицата й се стори, че се сляха и се превърнаха в тревожен вой.

После изведнъж шумът заглъхна. Уличката утихна.

Лисицата лежеше сама долу в мръсотията.