Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (41)

41

Бартимеус

От момента, в който влязохме в съдбовната зала и границите й бяха запечатани, събитията се случиха бързо. Самото момче вероятно така и не успя да огледа добре ситуацията преди да се промени завинаги, но моите сетива, естествено, бяха по-изострени. За частици от секундата аз попих всичко, всеки детайл.

Първо, къде се намирахме? До заключената врата, в самия край на кръглия стъклен под. Повърхността на стъклото беше леко грапава, така че обувките да не се пързалят, но все пак бе достатъчно ясно, за да се вижда прекрасно килима отдолу. Момчето стоеше точно над края му — граница, която представляваше преплетени лози. Наблизо, през известно разстояние, по целия край на залата стояха безизразни прислужници, всеки до количка, богато отрупана със сладки и напитки. По-навътре се намираше полукръгът от столове, които бях видял през прозореца и, които сега се огъваха под задниците на магьосниците. Те отпиваха от питиетата си и с по едно ухо слушаха жената, Аманда Каткарт, която стоеше на подиума в средата на залата и поздравяваше всички с добре дошли. До рамото й, с безизразно лице чакаше Саймън Лавлейс.

Жената завършваше речта си.

— … И на последно място, надявам се, че нямате нищо против да привлека вниманието ви към килима под витрината отдолу. Поръчахме го от Персия и смятам, че е най-големият в Англия. Мисля, че всички можете да се откриете на него, ако погледнете внимателно. — (Одобрително мърморене, няколко радостни възклицания.) — Следобедното ни обсъждане днес ще продължи до шест. Тогава ще спрем за вечеря в стоплените шатри на поляната вън, където ще ви забавляват няколко латвийски жонгльори с ножове. — (Ентусиазирани възклицания.) — Благодаря ви. А сега, мога ли да ви оставя в ръцете на вашия истински домакин, господин Саймън Лавлейс! — (Неестествени, откъслечни ръкопляскания.)

Докато тя дрънкаше, аз бях зает да шепна в ухото на момчето^[1]. В онзи момент бях въшка, което е горе-долу най-малкото нещо, на което мога да стана. Защо ли? Защото не исках афритът да ме забележи, докато това не станеше неизбежно. Понастоящем това бе единственото същество от другия свят в залата (от учтивост, всички дяволчета на магьосниците бяха разпуснати по време на срещата), но то нямаше друг избор освен да ме приеме за заплаха.

— Това е последният ни шанс — казах аз. — Каквото и да възнамерява да направи Лавлейс, от мен да знаеш, че ще го направи сега, преди афритът да е усетил аурата на Амулета. Намира се на врата му. Можеш ли да се промъкнеш зад него и да го дръпнеш, така че да излезе на показ? Това ще ядоса магьосниците.

Момчето кимна. Започна да се провира по края на тълпата. На подиума Лавлейс започна сервилното си обръщение:

— Министър-председателю, дами и господа, позволете ми да кажа каква чест е за нас…

Вече бяхме от едната страна на публиката и имахме открит коридор покрай столовете на магьосниците към подиума. Момчето започна леко да бяга, аз го подтиквах, както прави жокеят със старателния (макар и глупав) кон.

Но докато минаваше покрай първия делегат, една кокалеста ръка се протегна и го хвана за врата.

— И къде си мислиш, че отиваш, прислужнико?

Познавах този глас. Предизвика у мен неприятни спомени за Скръбното Кълбо. Беше Джесика Уитуел с мъртвешки бледи страни и късо подстригана бяла коса. Натаниел се опита да се отскубне от хватката й. Без да губя време се засилих по ухото и после по нежната бяла кожа зад него, насочвайки се към стискащата ръка.

Натаниел се гърчеше.

— Пусни… пусни… ме!

— … това е удоволствие и привилегия… — Засега Лавлейс не бе чул нищо.

— Как смееш да се опитваш да смутиш тази среща? — Острите й нокти се впиха жестоко във врата на момчето. Въшката се приближаваше към бледата, тънка китка.

— Вие не… разбирате… — Натаниел се задави. — Лавлейс притежава…

— Мълчи, глезльо!

— … се радвам да ви видя тук. Шолто Пин изпраща извиненията си, той не се чувства добре…

— Сложи го в Клетка, Джесика. — Това беше магьосникът от съседния стол. — Ще се разправиш с него по-късно.

Стигнах до китката й. Долната страна беше осеяна със сини вени.

Въшките не са достатъчно големи за това, което бях намислил. Превърнах се в бръмбар скарабей с изключително остри щипци. Захапах с удоволствие.

От писъка на жената се раздрънчаха полилеите. Тя пусна Натаниел, който залитна напред като почти ме изтръска от врата си. Лавлейс беше прекъснат — завъртя се с широко отворени очи. Всички глави се обърнаха.

Натаниел вдигна ръка и го посочи.

— Внимавайте! — изграчи той (стискането на врата почти го беше удушило). — Лавлейс притежава Аму…

Около нас се издигна паяжина от бели влакна и се срасна над главата на Натаниел. Жената свали ръка и лапна кървящата си китка.

— … лета на Самарканд! Ще ви избие всичките! Не знам как, но ще бъде ужасно и…

Отегчено бръмбарът скарабей потупа Натаниел по рамото.

— Не си прави труда — рече той. — Никой не може да те чуе. Тя ни изолира^[2]. — Той гледаше озадачено. — Не си ли бил вече в такава клетка? Себеподобните ти го използват срещу другите постоянно.

Наблюдавах Лавлейс. Очите му не се отделяха от Натаниел и усетих как в тях проблесна съмнение и гняв преди да се обърне да продължи речта си. Той се изкашля и изчака разговорите на магьосниците да утихнат. Междувременно една ръка се протегна към скрития рафт в катедрата.

Момчето започваше да се паникьосва, риташе слабовато подобните на гума стени на Клетката.

— Стой спокойно — казах аз. — Остави ме да я проверя: повечето Клетки имат слаби връзки. Ако намеря такава, ще мога да ни измъкна. — Превърнах се в муха и като тръгнах отгоре започнах да обикалям внимателно мембраните на Клетката в търсене на дефект.

— Но ние нямаме време…

Говорех нежно, за да го успокоя.

— Само гледай и слушай.

Не го показах, но самият аз вече бях притеснен. Момчето беше право: наистина нямахме никакво време.

— Но ние нямаме време… — започна Натаниел.

— Просто млъкни и гледай! — Мухата бръмчеше трескаво из затвора им. Определено звучеше паникьосана.

Натаниел едва имаше място да си движи ръцете и почти нямаше никакво, за да прави каквото и да било с краката си. Все едно че беше в саркофаг на мумия или в желязната девица^[3]… При тази мисъл в него се надигна ужасът, който спохожда всички затворени същества. Той потисна нарастващото желание да пищи, пое дълбоко въздух и, за да се разсее по-лесно, се съсредоточи върху събитията около себе си.

След това злощастно прекъсване, магьосниците бяха насочили вниманието си обратно към говорителя, който се държеше сякаш нищо не се бе случило:

— На свой ред искам да благодаря на лейди Аманда, че предостави тази прекрасна резиденция… Между другото, мога ли да привлека вниманието ви върху забележителния таван с колекцията му от безценни полилеи? Те са взети от руините на Версай след Френските Войни и са направени от елмазени кристали. Техният дизайнер…

Лавлейс определено имаше какво да каже за полилеите. Всички делегати проточиха вратове нагоре, надавайки одобрителни възгласи. Разкошът на тавана в залата силно ги заинтересува.

Натаниел се обърна към мухата.

— Намери ли вече слабо място?

— Не. Направена е добре — избръмчах ядосано аз. — Защо ти трябваше да се оставяш да те хванат? Тук вътре сме безпомощни.

Безпомощен отново. Натаниел прехапа устни.

— Предполагам, че Лавлейс ще призове нещо — каза той.

— Разбира се. За тази цел си има рог, така че не му се налага да изрича заклинания. Пести му време.

— Какво ли ще бъде?

— Кой знае? Най-вероятно нещо достатъчно голямо, за да се разправи с този африт.

В гърлото на Натаниел отново се надигна паника, бореща се да излезе под формата на писък. Навън Лавлейс все още описваше сложността на тавана. Очите на момчето шареха напред-назад в опит да уловят погледа на един от магьосниците, но те все още бяха погълнати от прекрасните полилеи. Той сведе глава отчаяно.

И с крайчеца на окото си забеляза нещо странно.

Подът… Не можеше да е сигурен, защото светлините блестяха по стъклото, но помисли, че е видял движение по пода, като бяла вълна, която светкавично мина по него от далечната стена. Намръщи се; мембраните на Клетката пречеха на зрението му — не можеше да е сигурен какво точно вижда. Но беше почти сякаш нещо покриваше килима.

Мухата се въртеше наблизо от едната страна на главата му.

— Една нищожна утеха — каза тя. — Не може да е нещо прекалено могъщо, в противен случай на Лавлейс щеше да му се наложи да използва пентаграм. Амулетът е чудесно средство за лична защита, но истински силните същества трябва да се контролират внимателно. Не можеш да си позволиш да им дадеш свобода или да рискуваш тотално опустошение. Само виж какво се случи с Атлантида.

Натаниел нямаше никаква представа какво се бе случило с Атлантида. Той все още наблюдаваше пода. Внезапно беше осъзнал, че имаше някакво движение из цялата зала — сякаш целият под се променяше, въпреки че самото стъкло остана здраво и твърдо. Погледна между краката си и видя как усмихнатото лице на млада магьосничка отминава бързо под стъклото. Отблизо я следваше конска глава и листата на едно декоративно дърво…

Точно тогава осъзна истината. Не стъклото притискаше килима. Той се отдръпваше, бързо и незабележимо. И никой друг не го беше забелязал. Докато магьосниците зяпаха с отворени усти към тавана, подът под тях се променяше.

— Ъъъ, Бартимеус… — каза той.

— Какво? Опитвам се да се концентрирам.

— Подът…

— О. — Мухата се настани на рамото му. — Това е лошо.

Докато Натаниел гледаше, декоративният преплетен край мина под него, после и украсеният с ресни ръб на килима. Той се отмести, разкривайки отдолу блестяща повърхност — вероятно направена от варосан хоросан, — на която с лъскаво черно мастило бяха написани огромни рунически символи. Натаниел моментално разбра върху какво стояха и само един поглед из стаята го потвърди. На места видя идеално нарисувани кръгове, две прави линии се съединяваха на върха на една звезда, елегантните извити линии на руническите знаци, черно и червено…

— Гигантски пентаграм — прошепна той. — И всички ние сме вътре в него.

— Натаниел — рече мухата. — Нали се сещаш, че ти казах да стоиш мирно и да не се опитваш да ръкомахаш и да крещиш?

— Да.

— Остави това. Движи се колкото можеш повече. Може би ще привлечем вниманието на някой от онези идиоти.

Натаниел се заподмята, размаха ръце и затръска глава насам-натам. Крещя, докато го заболя гърлото. Около него се въртеше мухата, чието тяло проблясваше в стотици ярки предупредителни цветове. Но близките магьосници не забелязаха нищо. Дори Джесика Уитуел, която беше най-близо, все още зяпаше тавана ентусиазирано.

Ужасната безпомощност, която Натаниел бе почувствал в нощта на пожара, отново го обзе. Усещаше как го напускат и енергията, и решителността му.

— Защо не поглеждат? — изстена той.

— От чиста алчност — отвърна мухата. — Съсредоточени са върху украсата за богатите. Така не става. Бих пробвал с Детонация, но при това разстояние ще те убие.

— Да, направи го — каза Натаниел.

— Само ако ме беше освободил от Безкрайния Затвор — размишляваше мухата. — Тогава бих могъл да изляза и да се преборя с Лавлейс. Ти естествено щеше си мъртъв, но щях спася всички останали, честна дума. И щях да им разкажа всичко за твоята саможертва. Това би… Гледай! Започва се!

Очите на Натаниел вече бяха отправени към Лавлейс, който бе направил рязко движение. Както сочеше тавана, с трескава бързина ръката му се снижи към задната част на катедрата. Измъкна нещо, захвърли покривалото му на пода и вдигна предмета към устните си: рог, стар, на петна, напукан. По челото му бяха избили капки пот, която лъщеше на светлината от полилеите.

Нещо от тълпата нададе нечовешки гневен рев. Магьосниците свалиха глави стреснато.

Лавлейс наду рога.

Бартимеус

Когато килимът се отдръпна и се разкри гигантския пентаграм за призоваване, знаех, че ни предстои нещо гадно. Лавлейс беше предвидил всичко. Всички ние, включително и той, бяхме хванати в капан в кръга заедно с каквото и да предстоеше да призове от Другото Място. На прозорците имаше бариери и, без съмнение в стените също, така че нямаше шанс някой от нас да избяга. Лавлейс носеше Амулета на Самарканд — и чрез неговата сила беше неприкосновен, — но ние, останалите, щяхме да сме оставени на милостта на онова, което бе призовал.

Не бях излъгал момчето. Без ограничаващия пентаграм имаше граница на това, което всеки магьосник би призовал. Най-големите създания побесняват, ако им се даде някаква свобода^[4], а скритата рисунка на Лавлейс означаваше, че единствената свобода, която това създание предстоеше да получи, щеше да е само в тази стая.

Но магьосникът нямаше нужда от друго. Когато робът му си тръгнеше, единствен той от големците в Правителството щеше да остане жив и готов да поеме властта.

Той наду рога. Не предизвика никакъв звук на нито едно от седемте нива, но на Другото Място със сигурност беше проехтял силно.

Както се и очакваше, афритът реагира най-бързо. Точно когато се появи призоваващият рог, той изрева силно, сграбчи Рупърт Девъро за раменете и излетя към най-близките прозорци, набирайки скорост във въздуха. Разби се в стъклото: магическите бариери на него грееха в електрическо синьо и със сблъсък като гръмотевица беше отхвърлен назад в стаята, премятайки се през глава. Девъро се въртеше отпуснато в хватката му.

Лавлейс свали рога от устните си и леко се усмихна.

Умните магьосници бяха разбрали положението в момента, когато беше надут рога. На няколко рамене в безредица от цветни светкавици се появиха дяволчета. Други призоваха по-голяма помощ — жената до нас мърмореше заклинание, викайки своя джин.

Лавлейс слезе внимателно от подиума с отправени някъде високо нагоре очи. По повърхността на очилата му танцуваха светлинки. Костюмът му беше елегантен и безупречен. Не обърна внимание на ужаса около себе си.

Видях проблясване във въздуха.

Отчаяно се замятах към ъглите на паяжината, която ни обграждаше, в търсене на слабо място, но не намерих такова.

Още едно проблясване. Същността ми потрепери.

Натаниел

Много от магьосниците вече бяха на крака и надаваха глас тревожно, въртяха глави объркано на всички страни, докато дебелите решетки от желязо и сребро паднаха на мястото си пред всички прозорци и врати. Натаниел отдавна се бе отказал да се движи: очевидно беше, че никой нямаше да го забележи. Можеше само да гледа как един магьосник на известно разстояние отпред хвърли стола си на една страна, вдигна ръка и изстреля топка от жълти пламъци по Лавлейс само от няколко метра. За изненада на магьосника пламъкът леко промени курса си във въздуха и изчезна в центъра на гърдите на Лавлейс. Последният, който гледаше съсредоточено към тавана, явно не беше забелязал нищо.

Мухата бръмчеше напред-назад, блъскайки си главата в стената на Клетката.

— Това е работа на Амулета — каза тя. — Ще поеме всичко, което хвърлят по него.

Джесика Уитуел беше приключила със заклинанието: нисък, набит джин увисна във въздуха до нея; беше приел формата на черна мечка. Тя посочи и изкрещя заповед. Мечката се раздвижи напред във въздуха, загребвайки с крайниците си сякаш плуваше.

И други магьосници нападнаха Лавлейс: за около минута той беше в центъра на светкавична буря от яростна, пукаща енергия. Амулета на Самарканд погълна всичко. Лавлейс остана невредим и внимателно приглади косата си назад.

Афритът се беше вдигнал от мястото, където бе паднал и, след като остави заслепения министър-председател отпуснат на един стол, скочи в мелето. Полетя с бързи, блестящи крила, но Натаниел забеляза, че се приближи към Лавлейс по особена, кръгова траектория, избягвайки въздуха точно над подиума.

Няколко магьосници вече бяха успели да стигнат до вратата на залата и напразно се мъчеха с дръжките й.

Афритът изпрати мощна магия към Лавлейс. Или беше прекалено бърза, или беше най-вече на ниво, на което не виждаше, но Натаниел я съзря само като ефирна струйка дим, която за секунда стигна до магьосника. Нищо не се случи. Афритът наклони глава на една страна, сякаш се слиса.

От другата страна към Лавлейс бързо се приближаваше черната мечка-джин. От четирите й лапи изскочиха по два хищнически нокътя, подобни на ятагани.

Магьосниците бягаха без ред, насочвайки се към прозорците, вратата или просто нанякъде, придружавани от множество пищящи дяволчета.

После нещо се случи с африта. Натаниел сякаш гледаше отражението му в езеро, чиято повърхност изведнъж се раздвижи. Афритът сякаш се разтрошаваше, формата му се разцепваше на хиляди треперещи късове, които бяха засмукани към едно място във въздуха над подиума. След секунда изчезнаха.

Черната мечка-джин спря да гребе напред. Ноктите й се прибраха обратно. Тръгна назад много бавно и леко.

Мухата бръмчеше силно в ухото на Натаниел, крещейки в истинска паника.

— Случва се! — извика тя. — Не го ли виждаш?

Но Натаниел не виждаше нищо.

Една жена мина бягайки покрай тях, с отворена от ужас уста. Косата й беше бледосинкава.

Първото нещо, което повечето от тях забелязаха, бе афритът. Това беше най-зрелищното, истинската прелюдия, но всъщност в предишните няколко секунди се случиха много неща. Афритът нямаше късмет и толкова: в бързината да унищожи заплахата за господаря си, се приближи твърде близо до процепа.

Цепнатината във въздуха беше около четири метра дълга и се виждаше само на седмо ниво. Вероятно няколко от дяволчетата я забелязаха, но никой от хората не можеше да я е видял^[5]. Това не беше хубав, чист, вертикален процеп, а диагонален, с назъбени ръбове, сякаш въздухът беше разкъсан като дебел, мъхест плат. От затвора си я бях наблюдавал как се образува: след първоначалното блещукане над подиума, въздухът завибрира, разкриви се неистово и накрая се скъса по тази линия^[6].

С появяването на процепа започнаха и промените.

Катедрата на подиума се промени: веществото се превърна от дърво в глина, после в странен, оранжев метал, след това в нещо, което подозрително приличаше на восък за свещи. Леко се изкриви от едната страна сякаш се топеше.

От повърхността на подиума изникнаха няколко стръка трева.

Кристалните парченца на полилея точно над него се превърнаха в ситни капки вода, увиснаха на място за секунда, блещукайки в множество цветове и после паднаха на пода като дъжд.

Един магьосник тичаше към прозореца. Всяка линийка на тънките райета на сакото му се извиваше като змия.

Никой не забеляза тези първи дребни промени или десетките други такива. Необходимо им беше да видят съдбата на африта, за да загреят.

Стаята се изпълни с глъчка, хора и дяволчета пищяха и говореха неразбираемо. Сякаш незабелязвайки това, Лавлейс и аз гледахме процепа. Очаквах нещо да премине оттам.