Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (36)

36

Значи това беше той — мъжът, който бе откраднал Амулета на Самарканд и изчезнал безследно, мъжът, който бе прерязал гърлото на пазителя му и го бе оставил да лежи в собствената му кръв. Наемника на Лавлейс.

За човек беше доста едър, с една глава по-висок от повечето мъже, както и по-широк в раменете. Носеше дълго закопчано сако от тъмна материя и широки панталони в източен стил, леко натикани във високите му кожени ботуши. Имаше гарвановочерна брада, широк нос и пронизващи сини очи под големите си вежди. За такъв голям човек се движеше доста грациозно с една ръка, поклащаща се леко отстрани, а другата пъхната в колана му.

Наемникът заобиколи предницата, идвайки към прозореца откъм мен, без да отделя очи от нас. С приближаването си той погледна встрани и махна с ръка. Мярнах как ескортът ни от гули изчезна обратно към полята.

Промуших леко глава през прозореца.

— Добро утро — казах весело с, както се надявах, подходящ лондонски акцент. — Ърнест Скуолс и син, с доставка от продукти за резиденцията.

Мъжът спря за момент, мислейки мълчаливо.

— Скуолс и Син… — Говореше бавно и дълбоко, а сините очи сякаш гледаха през мен. Ефектът беше смущаващ, момчето до мен преглътна неволно; надявах се, че няма да се паникьоса. — Скуолс и Син… Да, очакват ви.

— Да, началник.

— Какво карате?

— Продукти, началник.

— По-точно?

— Хм… — Нямах представа. — Всякакви, началник. Искаш ли да погледнеш?

— Един списък ще е достатъчен.

По дяволите.

— Добре, шефе. Хм, имаме кашони, консерви, много консерви, сър — пакети с разни неща, бутилки…

Очите му се свиха.

— Не ми звучиш много конкретно.

До лакътя ми прозвуча висок глас. Натаниел се наведе през мен.

— Той не е правил списъка, сър. Аз го направих. Имаме балтийски черен хайвер, яйца от дъждосвирец^[1], пресни аспержи, пушен салам, сирийски маслини, стъбла от ванилия от Централна Америка, пресни макарони, желирани езици от чучулига, огромни охлюви, мариновани с черупките, кутии прясно смлян черен пипер и каменна сол, стриди, щраусово месо…

Наемникът вдигна ръка.

— Достатъчно. Сега искам да ги погледна.

— Да, началник. — Навъсено излязох от кабината и тръгнах напред към задната част на камиона, искайки ми се момчето да не беше оставило въображението си да се развихря толкова много. Не исках да си представя какво щеше да се случи, когато се покажеха някакви съвсем различни продукти. Но вече нямах изход. С безмилостно надвисналия от едната ми страна наемник, отключих задната врата и я отворих.

Той огледа вътрешността набързо.

— Много добре. Можете да продължите нагоре към къщата.

Почти невярвайки, погледнах съдържанието на камиона. В ъгъла видях каса с буркани: сирийски маслини. Полускрит зад тях имаше малък кашон с езици от чучулига, опакованите макарони… Затворих вратата и се върнах в кабината.

— Някакви напътствия, шефе?

Мъжът постави ръка на ръба на отворения ми прозорец: горната част на ръката му беше нашарена от тънки бледи белези.

— Следвайте пътя до разклонението, поемете по десния път и ще стигнете до задната част на къщата. Някой ще ви посрещне там. Свършете си работата и се върнете. Преди да тръгнете ще ви предупредя, че навлизате в частната собственост на велик магьосник. Не се отклонявайте и не влизайте на друго място, ако държите на живота си. Наказанията са толкова сурови, че ще ви се смрази кръвта от ужас.

— Добре, началник.

Той кимна, отстъпи назад и ни даде знак да преминем. Форсирах двигателя и бавно минахме под арката. Малко след това пресякохме защитните куполи отдолу; и от двата ми изтръпна същността. После излязохме на чисто и последвахме песъчливия лъкатушещ път между дърветата.

Погледнах момчето. Лицето му беше безизразно, само една капка пот се стичаше по слепоочието му.

— Откъде знаеше всичките неща? — попитах. — Погледна отзад само за няколко секунди.

Той се усмихна леко.

— Обучен съм. Чета бързо и запомням точно. Е, какво ще кажеш за него?

— Убиеца на Лавлейс? Интригуващ. Не е джин и смятам, че не е и магьосник — около него я няма твоята миризма на корупция^[2]. Но знаем, че е успял да отмъкне Амулета, така че трябва да има някаква сила… Освен това излъчва голяма увереност. Забеляза ли как гулите му се подчиниха?

Момчето сбърчи чело.

— Щом не е магьосник или демон, каква е силата му?

— Не се самозалъгвай — рекох мрачно, — има и други видове сила. — Мислех си за момичето от Съпротивата и нейните другарчета.

Бяха ми спестени по-нататъшни въпроси, защото пътят изведнъж се изправи и излязохме от дърветата. И пред себе си видяхме Хедълхам Хол.

Момчето ахна.

При мен ефектът беше различен. Когато си помогнал при построяването на няколко от най-величествените сгради в света и на няколко пъти си давал доста полезни съвети на съответните архитекти^[3], някакво си второкласно викторианско жилище в готически стил не може да те омае. Знаете какво представлява: множество елементи със заврънтулки и разни кулички^[4]. Беше оградено от огромна поляна, по която само за украса бяха разпръснати пауни и кенгурута^[5]. На поляната бяха издигнати две раирани палатки, към които няколко прислужници вече мъкнеха подноси с бутилки и чаши за вино от терасата. Пред къщата имаше огромно старо тисово дърво; пътят се раздвояваше под разклоненията му. Лявата част се извиваше елегантно към предната част на къщата; дясното разклонение водеше незабележимо отзад. В съответствие със заповедите си, ние поехме по пътя за търговците.

Господарят ми все още поглъщаше цялата гледка със страстен поглед.

— Зарежи жалките си блянове — казах аз. — Ако искаш да имаш такъв, преди това трябва да преживееш днешния ден. Така — сега, след като вече сме вътре, трябва да оформим плана си. Какъв точно е той?

Само за момент момчето отново се беше концентрирало.

— От това, което Лавлейс ни каза — рече той, — предполагаме, че по някакъв начин ще нападне министрите. Не знаем как. Ще се случи след като пристигнат, когато ще са най-спокойни и най-малко бдителни. Амулетът е жизненоважен за плана му, какъвто и да е той.

— Да. Съгласен съм. — Потупах волана. — А какво става с нашия план?

— Имаме две цели: да намерим Амулета и да разберем какъв план е подготвил Лавлейс. Той вероятно ще го носи на себе си. При всички случаи ще е добре охраняван. Ще е полезно да открием къде е, но не искаме да го вземаме от него преди всички да пристигнат. Трябва да им покажем, че е у него: да докажем, че е предател. А ако можем и да им разкрием капана, още по-добре. Ще имаме всички доказателства, от които се нуждаем.

— Правиш всичко да изглежда толкова просто. — Аз си мислех за Факарл, Джабор и останалите роби, които Лавлейс вероятно имаше под ръка и въздъхнах. — Първо трябва да се отървем от този камион и маскировката.

Пътят внезапно свърши в кръгла, чакълеста площадка зад къщата. Там беше паркирана камионетката на цветаря. Наблизо зееха отворени двойните врати, а отпред стоеше мъж, облечен в тъмна униформа. Даде ни знак да спрем.

— Добре — каза момчето, — разтоварваме камиона и се възползваме от първата възможност, която имаме. Чакай моите заповеди.

— Ей, че аз някога правя ли нещо друго? — Успях да спра камиона плавно на няколко милиметра от декоративните храсти и слязох. Прислужникът се приближи.

— Господин Скуолс?

— Това съм аз, началник. Това тук е… синът ми.

— Закъсняхте. Готвачът има нужда от вашите продукти. Моля, внесете ги в кухнята възможно най-бързо.

— Да, началник. — Едно неприятно чувство премина през цялата ми същност и накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Готвачът… Не, не можеше да е той. Със сигурност щеше да е другаде. Отворих вратата на камиона. — Синко, залавяй се или ще усетиш тежестта на ръката ми!

Изпитах мрачно удоволствие от това, че натоварих момчето с толкова буркани сирийски маслини и гигантски охлюви, колкото можах, после го бутнах напред. Той се заклати под товара си, за разлика от Симпкин в магазина на Пин^[6]. Избрах едно малко кашонче с езици от чучулиги и го последвах през вратите и по един варосан коридор. Най-различни прислужници от всички форми, полове и размери търчаха насам-натам като подплашени зайци, заети със стотици задачи; навсякъде се чуваше силно тракане и глъчка. Из въздуха се носеше аромат на печен хляб и меса, който идваше от една широка арка, водеща към кухнята.

Надзърнах през арката. Видях десетки облечени в бяло помощник-готвачи, кълцащи, чукащи, миещи, режещи… Нещо се въртеше на огромния шиш в камината. По масите бяха натрупани високи купчини зеленчуци, край тях имаше разстлано тесто, което се пълнеше с желирани плодове. Беше като един изпълнен с движение кошер. Всичко това се дирижираше от едър главен готвач, който в момента крещеше на дребно момче в синя униформа.

Ръкавите на готвача бяха навити нагоре. Около едната си ръка имаше дебела бяла превръзка.

Прегледах на седмо ниво.

И подскочих назад да се скрия. Познавах тези пипала прекалено добре, за да изпитам дори и капка съмнение.

Господарят ми влезе в кухнята, постави нестабилния си товар на близкия работен плот и отново излезе, все още объркан. Когато зави покрай вратата, тикнах езиците от чучулиги в ръцете му.

— Вземи и тези — изсъсках, — аз не мога да вляза.

— Защо?

— Просто го направи.

Беше достатъчно разумен да се подчини и то бързо, защото прислужникът в тъмната униформа се беше появил в коридора и ни наблюдаваше внимателно. Тръгнахме обратно навън за следващия товар.

— Главният готвач — прошепнах аз, като издърпах една щайга с глигански пастет към края на камиона, — е джинът Факарл. Не питай защо му харесва тази маскировка, нямам представа. Но аз не мога да вляза. Веднага ще ме разпознае.

Очите на момчето се свиха.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Просто ще трябва да ми повярваш. Вземи, можеш да се справиш с още една торба от тези щраусови пържоли, нали? Опа. Май няма да стане. — Помогнах му да се изправи. — Аз ще разтоваря камиона; ти внасяй нещата вътре. И двамата ще помислим какво да правим.

По време на курсовете на момчето нахвърляхме план за нападение. Бяха нужни доста спорове преди да постигнем съгласие. Той искаше и двамата да се промъкнем покрай кухнята и да проучим къщата, но аз никак не исках да се разхождам в близост до Факарл. Моята идея беше да разтоварим, да захвърлим камиона някъде между дърветата, да пропълзим обратно и да започнем разследването си, но детето не искаше и да чуе за това.

— Нищо няма да ти стане — каза той. — Ти можеш да минеш през поляната във вид на отровен вятър или нещо подобно, но аз не мога — ще ме хванат преди да измина и половината път. Сега, когато съм до къщата, трябва да вляза.

— Но ти си бакалско момче. Как ще обясниш присъствието си, като те видят?

Той се усмихна кисело.

— Не се тревожи. Няма да остана дълго бакалско момче.

— Е, за мен е прекалено рисковано да минавам покрай кухнята — казах аз. — Преди малко извадих късмет. Факарл обикновено ме усеща от около миля. Така няма да стане; ще трябва да намеря друг начин.

— Това не ми харесва — отвърна той. — Как ще се срещнем?

— Аз ще те намеря. Само гледай през това време да не те хванат.

Той сви рамене. Дори да беше страшно изплашен, успяваше да го прикрие доста добре. Бутнах и последната кошница с яйца от дъждосвирец и го изгледах как се клатушка към къщата. После затворих вратите на камиона, оставих ключовете на шофьорското място и се замислих за ситуацията. Скоро се отказах от идеята си да зарежа камиона сред дърветата: това със сигурност щеше да привлече повече внимание отколкото, ако тихомълком го оставех тук. Все пак очевидно никой не го беше грижа и за камионетката на цветаря.

Къщата имаше прекалено много прозорци. Нещо можеше да наблюдава от всеки от тях. Тръгнах към вратата сякаш отивах вътре, проверявайки нивата докато вървях: надалеч, над дърветата премина стражеви патрул, точно покрай най-вътрешния купол. Не беше проблем — нямаше да видят нищо. Самата къща изглеждаше чиста.

Като наближих вратата, пристъпих встрани извън зрителното поле на хората вътре и се промених. Господин Скуолс се превърна в малък гущер, който падна на земята, изприпка до най-близката стена и се завтече нагоре по нея, насочвайки се към първия етаж. Кафеникавата ми кожа беше идеален камуфлаж на фона на камъка. Ситният мъх по краката ми даде идеален захват. Въртящите се очи гледаха нагоре, наоколо и назад. Като премислих всичко, реших, че това е още един идеален избор на форма. Тичах нагоре по стената, чудейки се как ли се справяше господарят ми в неговата далеч по-неудобна маскировка.