Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (14)

14

Бартимеус

Знаех, че ще има порядъчна доза караници, когато се върнем отново в таванската стая, така че този път се подготвих подходящо. Първо трябваше да реша каква форма да приема. Исках нещо, което наистина щеше да го предизвика — да го накара напълно да загуби самообладание — и, колкото и необичайно да изглежда, това изключваше повечето от страшните ми форми. Всъщност това значеше да се появя като някакъв човек. Странно е, но да бъдеш обиждан от мъждукащ призрак, или пък да бъдеш наричан с обидни имена от огнено крилато влечуго не е и наполовина толкова дразнещо за един закоравял магьосник, колкото да ги чуе от нещо, което изглежда човешко. Не ме питайте защо. Просто има нещо общо с начина, по който работи мозъкът им.

Реших, че е най-добре да се появя като друго момче на същата възраст — някой, който ще предизвика всичките чувства на директна конкуренция и съперничество у детето. Това не беше проблем. Птолемей беше на четиринайсет, когато го познавах най-добре. Щеше да бъде Птолемей.

След това, всичко което оставаше беше да си преговоря най-добрите контразаклинания и с удоволствие да очаквам момента, в който щях да мога да се върна вкъщи.

Схватливите читатели може би са забелязали един нов оптимизъм в отношението ми към детето. И не са сгрешили. Защо ли? Защото знаех рожденото му име^[1].

Но все пак да му отдадем дължимото: той излезе за бой. Веднага след като се върна в стаята си, облече палтото, скочи в кръга и ме призова високо. Нямаше нужда да вика толкова, аз бях точно до него, припкайки по пода.

Секунда по-късно, малкото египетско момче, облечено в лондонските си дрехи, се появи в отсрещния кръг. Ухилих му се.

— Натаниел, значи, а? Много шик. Ама не ти отива. Бих предположил нещо по-прозаично — например Бърт или Чък.

Момчето беше пребледняло от ярост и страх; виждах паника в очите му. Струваше му усилия да се контролира и да поддържа лъжливото си изражение.

— Това не е истинското ми име. Дори господарят ми не го знае.

— Да бе, вярно. Кого будалкаш?

— Мисли каквото искаш. Сега ти заповядвам…

Не можех да повярвам — той се опитваше отново да ме изпрати някъде! Изсмях му се в лицето, заех пакостлива поза с ръце на хълбоците и го прекъснах изискано.

— Ходи се снимай.

— Сега ти заповядвам…

— Да бе, ооо, глупости.

Момчето беше толкова ядосано, че вече почти му излизаше пяна от устата^[2]. Той тропна с крак като малко дете в забавачницата. После — както се и надявах — се самозабрави и започна открита атака. Отново беше Системния Порок, любимото на грубияна.

Изплю заклинанието и почувствах как каишите се стягат^[3].

— Натаниел. — Шепнешком изрекох името му, а после и подходящото контразаклинание.

Каишите моментално обърнаха посоката. Разшириха се навън, далеч от мен, извън кръга, като вълнички в езерце. През лещите си момчето ги видя как се насочват към него. Нададе писък и след секунда паника намери думите за отмяна. Изломоти ги и каишите изчезнаха.

Изтупах една несъществуваща прашинка от ревера си и му намигнах.

— Опа. Тези май без малко да вземат собствената ти глава.

Ако момчето беше спряло за малко, щеше да осъзнае какво се бе случило, но яростта му беше твърде силна. Вероятно си мислеше, че е направил някаква грешка, че е изрекъл нещо неправилно. Дишайки тежко, той претърсваше репертоара си от гадни номера. После плесна с ръце и отново заговори.

Не очаквах нещо толкова мощно като Стимулиращия Компас. От всеки от петте върха на пентаграма, в който стоях, се издигна по една пламтяща, трепкаща и пукаща колона от електричество. Сякаш изведнъж пет светкавици се затвориха. В следващия миг всяка колона се превърна в хоризонтален лъч, който ме прободе като копие. Около тялото ми се извиха електрически дъги; извиках и подскочих, вдигнат от земята от силата на заряда.

Изрекох през стиснатите си зъби:

— Натаниел! — А после и контразаклинание както преди. Ефектът беше моментален. Зарядът излезе от мен и паднах тежко на земята. Малки светкавици се стрелнаха във всички посоки. Момчето се наведе точно навреме — един електрически заряд, който би го убил, красиво проби ветреещото му се палто в момента, в който той падна на земята. Други светкавици се удариха в леглото и бюрото му; една се вряза във вазата му с цветя, разрязвайки стъклото на две. Останалите изчезнаха в стените, обсипвайки ги с малки звездообразни следи от обгаряне. Беше очарователна гледка.

Палтото на детето бе паднало върху лицето му. Той бавно надигна глава и погледна изпод него. Дружелюбно вдигнах палци.

— Продължавай — ухилих се. — Някой ден, ако работиш усърдно и спреш с всички тези глупави грешки, може да станеш истински магьосник.

Момчето не каза нищо. С болка се изправи на крака. По една щастлива случайност се беше навел право надолу и затова все още стоеше невредим в пентаграма си. Нямах нищо против. С нетърпение очаквах каква грешка щеше да направи сега.

Но мозъкът му отново работеше. В продължение на минута той седеше неподвижно и обмисляше.

— Най-добре се отърви от мен бързо — казах аз услужливо. — Дъртият Ъндъруд ще дойде да разбере за какво е целият този шум.

— Не, няма. Прекалено нависоко сме.

— Само два етажа.

— И той е глух с едното ухо. Никога не чува нищо.

— Неговата госпожа…

— Млъквай. Сега мисля. Ти направи нещо, и двата пъти… Какво беше…?

Той щракна с пръсти.

— Името ми! Това е! Използва го да отклониш магиите ми, проклет да си.

Оглеждах си ноктите с вдигнати вежди.

— Може да съм, а може и да не съм. Аз знам, а ти тепърва ще трябва да разбереш.

Детето отново тропна с крак.

— Престани! Не ми говори така!

— Как?

— Както направи току-що! Говореше като дете.

— Само дете може да разбере детето, приятелче.

Това беше забавно. Наистина го дразнех. Разкриването на името му наистина го беше вбесило. Със сигурност можех да кажа, че само няколко секунди го деляха от още една атака — личеше му по позата и по всичко. Заех подобна, но защитна поза, като сумо борец. Навремето Птолемей беше точно с височината на това момче, с тъмна коса и така нататък^[4], така че всичко бе точно и симетрично.

Детето се контролираше с усилие. Виждаше се, че си припомня всичките си уроци, опитвайки се да се сети какво трябва да направи. Беше разбрал, че от обикновеното бързо наказание вече изобщо нямаше смисъл: просто щях да му го върна.

— Ще намеря друг начин — измърмори той мрачно. — Почакай и ще видиш.

— Ооо, наистина се уплаших — рекох аз. — Гледай как треперя само.

Детето мислеше трескаво. Под очите му имаше големи сиви торбички. Всеки път, когато правеше заклинание, се изтощаваше все повече и повече, което напълно ме устройваше. Някои магьосници бяха падали мъртви на земята само от пренатоварване. Това тяхното е един живот изпълнен със стрес, бедничките.

Мисленето продължи дълго. Прозинах се нарочно и накарах на китката ми да се появи часовник, така че да мога да го поглеждам с досада.

— Що не питаш шефа? — предложих аз. — Той ще ти помогне.

— Господарят ми? Сигурно се шегуваш.

— Не този стар глупак. Онзи, който те настройва срещу Лавлейс.

Момчето сбърчи вежди.

— Няма никой. Нямам шеф.

Сега беше мой ред да го изгледам странно.

— Действам самостоятелно.

Подсвирнах.

— Искаш да кажеш, че наистина си ме призовал съвсем самичък? Не е лошо… за едно дете. — Опитах се да звуча достатъчно подмазвачески. — Ами тогава, нека ти дам съвет. Най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ме пуснеш. Имаш нужда от почивка. Скоро да си се поглеждал в огледалото? Имам предвид такова без дяволче в него? Имаш бръчки от тревога. Не е добре за твоята възраст. Скоро и косата ти ще започне да посивява. Какво ще правиш когато срещнеш първия си сукубус^[5]? Това ще я отблъсне.

Знам, че говорех твърде много, но не можех да се спра. Бях разтревожен. Детето ме гледаше с пресметлив поглед, който не ми харесваше.

— Освен това — казах аз, — след като се махна, никой няма да знае, че Амулетът е в теб. Ще можеш да го използваш в пълна тайна. Той е скъпоценна стока — явно всички го искат. Не ти казах преди, но някакво момиче се опита да ми го вземе, докато се мотаех из града.

Момчето се намръщи.

— Какво момиче?

— Знам ли. — Пропуснах да спомена, че момичето беше успяло и да ме претърси.

Той сви рамене.

— Интересува ме само Саймън Лавлейс — каза той, сякаш на себе си. — Не Амулета. Той ме унижи и затова ще го унищожа.

— Прекалената омраза не е хубава за теб — позволих си да отбележа.

— Защо?

— Хм…

— Ще ти кажа една тайна, демоне — продължи той. — Посредством силата на моята магия^[6] видях как Саймън Лавлейс се сдоби с Амулета на Самарканд. Преди няколко месеца един непознат — мургав, с черна брада и пелерина — отиде при него през нощта. Той му занесе Амулета. Бяха му дадени пари. Срещата беше тайна.

Изсумтях.

— Какво изненадващо има в това? Така търгуват всички магьосници. Би трябвало да го знаеш. Те преуспяват чрез прекомерна потайност.

— Не беше само това. Видях го в очите на Лавлейс и в тези на непознатия. В това имаше нещо незаконно, подмолно… Пелерината на мъжа беше изцапана с прясна кръв.

— Все още не съм впечатлен. Убийството е част от играта в твоята съдба. Искам да кажа, че си завладян от отмъщението, а си само на около шест.

— Дванайсет.

— Няма значение. Не, в това няма нищо необикновено. Тоя човек с кървавите петна вероятно извършва един доста известен вид услуги. Вероятно е в страничките с обявите, ако си направиш труда да го потърсиш.

— Искам да разбера кой е той.

— Хммм. С черна брада и пелерина, така ли? Това стеснява кръга на заподозрените до около петдесет и пет процента от магьосниците в Лондон. И дори не изключва всички жени.

— Стига си говорил! — Явно на детето му беше омръзнало.

— Какво има? Мислех, че се разбираме добре.

— Аз знам, че Амулета е бил откраднат. Някой е бил убит заради него. Като разбера кой, ще предам Лавлейс и ще го унищожа. Ще скрия Амулета, ще го примамя към него и едновременно с това ще съобщя в полицията. Ще го арестуват за убийство. Но първо искам да знам всичко за него и с какво се занимава. Искам да узная тайните му, как прави бизнес, кои са приятелите му, всичко! Трябва да открия кой е притежавал Амулета преди това и какво точно прави той. Трябва и да знам защо Лавлейс го е откраднал. Затова ти заповядвам, Бартимеус…

— Чакай малко. Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Зная истинското ти име, момченце. Това значи, че имам някаква сила над теб. Вече не всичко е еднопосочно, нали?

Детето спря да помисли.

— Вече не можеш да ме нараниш толкова лесно — продължих аз. — А това, според мен, ограничава възможностите ти да ме притискаш. Хвърли нещо по мен и аз ще ти го хвърля обратно.

— Все още мога да те подчиня на волята си. Ти още трябва да се подчиняваш на заповедите ми.

— Вярно е. Твоите заповеди са причината, поради която аз изобщо съм в този свят. Не мога да се освободя от тях без ти да пуснеш Изпепеляващия Огън^[7], но със сигурност мога да ти почерня живота докато изпълнявам заповедите ти. Например, докато шпионирам Саймън Лавлейс, защо да не те предам на някой друг магьосник? Единственото нещо, което ме спря да го направя преди беше страхът от последствията. Но сега вече не съм толкова притеснен за тях. А дори и изрично да ми забраниш да те предам, ще намеря някакъв друг начин да ти сторя нещо гадно. Може би рожденото ти име ще ми се изплъзне пред някои мои познати. Няма да можеш да спиш спокойно в леглото си от ужас за това, което бих могъл да ти причиня.

Беше притеснен, това го виждах ясно. Очите му се въртяха във всички посоки, сякаш търсеше слабо място в аргументите ми. Но аз мълчах уверено: да възложиш мисия на джин, който знае истинското ти име е като да хвърляш запалени клечки в завод за фойерверки. Рано или късно ще бъдеш застигнат от последствията. Най-доброто, което можеше да направи, беше да ме пусне да си ида и да се надява, че никой няма да ме призове докато той е жив.

Или поне така си мислех. Но той беше едно необикновено умно и находчиво дете.

— Не — каза той бавно, — не мога да те спра, ако искаш да ме предадеш. Мога само да се уверя, че ти ще страдаш заедно с мен. Да видим… — Той затършува из джобовете на опърпаното си палто. — Тук някъде трябва да има нещо… Аха! — Ръката му се появи, държейки малка, очукана метална кутийка, на която красиво бяха гравирани думите OLD CHOKEY.

— Това е кутийка за тютюн! — Възкликнах аз. — Не знаеш ли, че пушенето убива.

— Тя вече не съдържа тютюн — каза момчето. — Това е една от кутиите за тамян на господаря ми. Сега е пълна с розмарин. — Той вдигна малко капака; както се и очакваше, секунда по-късно един полъх от адската миризма ме достигна и ме накара да настръхна. Някои билки са много вредни за нашата същност и розмаринът е една от тях. В резултат на това на магьосниците никога не им стига^[8].

— Бих изхвърлил това и бих я напълнил с хубав тютюн — посъветвах го. — Много по-здравословно е.

Момчето затвори капака.

— Ще те изпратя на мисия — каза то. — В момента, в който тръгнеш, ще направя магията за Безкраен Затвор, затваряйки те в тази кутия. Магията няма да влезе в сила веднага. Всъщност ще я направя така, че да започне след един месец. Ако поради някаква причина не съм наоколо да я отменя преди да изтече месец, ще се окажеш засмукан в кутията и ще останеш в този капан, докато не бъде отворена отново. Какво ще кажеш за тази идея? Неколкостотин години затворен в малка кутийка с розмарин. Ще направи чудеса с тена ти.

— Имаш пресметливо малко мозъче, нали? — казах мрачно.

— А в случай, че се изкушиш да рискуваш, ще овържа кутията с тухли и ще я хвърля в Темза преди да настъпи краят на деня. Така че не очаквай някой да те освободи по-рано.

— Няма. — Този път си казах чистата истина — не съм налудничаво оптимистичен^[9].

Лицето на детето сега имаше ужасно триумфиращ вид. Изглеждаше като неприятно момче от детската площадка, което току-що е спечелило най-хубавото ми топче за игра.

— Е, Бартимеус — рече той насмешливо. — Какво ще кажеш за това?

Усмихнах му се ослепително.

— А какво ще кажеш да забравиш тези неща с кутията и вместо това да ми се довериш?

— Никакъв шанс.

Раменете ми увиснаха. Виждате ли, в това е проблемът. Независимо колко много се стараеш, накрая магьосниците винаги намират начин да те смачкат.

— Добре, Натаниел — казах аз. — Какво точно искаш да направя?