Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (34)

34

Бартимеус

Бях се върнал преди почти пет часа, когато откъм разхлабената дъска се чу звук. Моят тъжен, мърляв и изключително зле миришещ господар влезе със залитане обратно в библиотеката. Оставяйки диря от нещо, което се надявах, че е кал, той закуцука като някакъв гигантски охлюв нагоре по стълбището към стаята на първия етаж, където веднага се строполи до стената. От чисто научно любопитство запалих малък Пламък и го разгледах отблизо. Добре че преди си бях имал работа със страшни дяволчета и тем подобни, защото той не беше красива гледка. Изглеждаше сякаш е бил хванат и овъргалян в особено силно воняща тиня или някой обор преди да го натикат с главата напред в каца с помия. Косата му се беше слепнала и изглеждаше като задник на бодливо прасе. Дънките му бяха скъсани и окървавени на коляното. Имаше ожулване на бузата и лошо порязване над едното ухо. Но най-хубавото беше, че очите му излъчваха ярост.

— Приятно ли прекарахте вечерта, сър?

— Огън — изръмжа той. — Направи ми огън. Замръзвам.

Този надменен, господарски маниер изглеждаше малко не на място, при положение че идваше от нещо, което дори и чакал би отхвърлил с презрение, но не възразих. Беше ми прекалено забавно. Така че събрах няколко парчета дърво, разпалих живителния огън и се настаних (във формата на Птолемей) толкова близо до него, колкото можех да понеса заради аромата.

— Е — рекох весело, — това е една приятна разлика в развитието на нещата. Обикновено джинът се връща изтощен и покрит с мръсотия. Одобрявам такива нововъведения. Какво те накара да напуснеш библиотеката? Силите на Лавлейс ли те откриха? Джабор ли нахлу тук?

Той проговори през стиснатите си зъби.

— Отидох да взема вестник.

Ставаше все по-хубаво и по-хубаво! Разтърсих глава съжалително.

— Трябва да оставяш такива опасни задачи на по-квалифицираните: следващият път накарай някоя бабичка или току-що проходило дете…

— Млъквай! — Очите му пламтяха. — Беше онова вестникарче! И приятелят му Фред! Двама обикновени! Те ми откраднаха диска — онзи, който бях направил сам — и ме примамиха надалеч оттук. Последвах ги и се опитаха да ме убият; и щяха да го направят, ако не беше момичето…

— Момичето ли? Какво момиче?

— … и все пак си разбих главата и паднах в локвата, а после те изчезнаха, не можах да намеря пътя на връщане, а вече беше настъпил полицейският час и сферите бяха излезли и трябваше постоянно да се крия, докато минаваха. Накрая намерих един поток под мост и лежах там в калта цяла вечност, докато светлините патрулираха нагоре-надолу по пътя. А после, когато изчезнаха, аз все пак трябваше да намеря пътя за връщане. Отне ми часове! И си нараних коляното.

Е, не звучеше точно като Шекспир, но беше най-добрата приспивна история, която бях чувал от много време. Доста ме развесели.

— Те са част от Съпротивата — продължи той, взирайки се в огъня. — Сигурен съм. Те ще продадат диска ми — ще го дадат на същите хора, които нападнаха Парламента! Ах! — Той сви юмруци. — Защо не беше там да ми помогнеш? Можех да ги заловя, да ги принудя да ми кажат кой е водачът им.

— Ако си спомняш — отбелязах студено, — бях на мисия, която ти ми възложи. Кое беше момичето, което спомена?

— Не знам. Видях я само за секунда. Тя ги командваше. Един ден ще я намеря и ще я накарам да си плати!

— Мислех, че каза, че тя ги е спряла да не те убият?

— Все пак тя ми взе диска! Тя е крадец и предател.

Каквото и друго да беше момичето освен тези определения, тя ми беше позната. Осени ме една мисъл.

— Как разбраха, че дискът е в теб? Ти ли им го показа?

— Не. Да не ме смяташ за глупак?

— Това не е важно. Сигурен ли си, че не си го измъкнал, докато си бъркал за дребни?

— Не съм. Вестникарчето просто знаеше отнякъде. Сякаш беше джин или дяволче.

— Интересно… — Звучеше ми като същата сбирщина, която ми се беше нахвърлила през нощта, когато взех Амулета на Самарканд. И на моето момиче и приятелчетата й също не им беше необходимо да виждат Амулета, за да знаят, че е в мен. А по-късно ме бяха открили зад прикриващата ме магия. Полезни способности… които очевидно се използваха доста пълноценно. Ако бяха част от това движение наречено „Съпротивата“, явно че опозицията на магьосниците беше по-развита — и може би по-страшна — отколкото си мислех. Времената в Лондон се меняха…

Не споделих тези мисли с момчето. Все пак той беше врагът, а последното нещо, от което се нуждаят магьосниците, са мъдри прозрения.

— Ако оставиш за минутка нещастията си настрана — рекох аз, — вероятно ще искаш да чуеш доклада ми?

Той изсумтя.

— Намери ли Хедълхам Хол?

— Да, и ако искаш мога да те заведа там. Край Темза има железопътна линия, водеща на юг, през реката и извън Лондон. Но първо трябва да ти кажа за защитите, които Лавлейс е издигнал около къщата на приятелката си. Забележителни са. Летящи фолиоти патрулират над околността, а през това време на произволни места из имота се материализират по-висши създания. Над самия парцел има поне два защитни купола, които също си сменят местата. Не можах дори да премина границата при набега си, а ще бъде още по-трудно, ако трябва да влача и мъртвец като теб.

Не се върза на уловката. Беше прекалено изморен.

— Обаче — продължих аз, — с цялото си същество чувствам, че крият нещо в резиденцията. Защитите са на мястото цели два дни по-рано, което включва огромен разход на енергия. Това говори, че се извършва нещо нередно.

— Колко ще отнеме да стигнем дотам?

— Можем да стигнем границите на имота преди мръкване, ако хванем ранен сутрешен влак. След това има дълго вървене пеша. Но ще трябва да тръгнем сега.

— Много добре. — Започна да се изправя. От него се носеха шляпащи звуци и капеше кал.

— Сигурен ли си в този план? — попитах го. — Вместо това, мога да те заведа на доковете. Там винаги има свободни места за каютни прислужници. Тежък живот е, но иначе не е лош. Само си помисли за соления въздух.

Отговор не последва. Беше се запътил навън. Въздъхнах, духнах огъня и го последвах.

 

 

Маршрутът, който избрах, представляваше ивица пустееща земя, простираща се на югоизток между фабрики и складове и следваща тесен приток на Темза. Въпреки че потокът беше малък, той лъкатушеше силно из равнинната местност и създаваше лабиринт от островчета, блата и малки езерца. През остатъка от нощта бяхме заети да ги преодоляваме. Обувките ни потъваха в кал и вода, остра тръстика пробождаше краката и ръцете ни, насекомите жужаха около лицата ни от време на време. За сметка на това, момчето се оплакваше постоянно. След приключенията си със Съпротивата той беше в доста лошо настроение.

— За мен е по-лошо отколкото за теб — отсякох аз след едно особено кисело избухване. — Аз трябва да търпя компанията ти. Да се гърчиш в калта и мръсотията е твое право по рождение, човеко, а не мое.

— Не виждам къде стъпвам — каза той. — Създай малко светлина, ако обичаш.

— Добре, ако искаш да привлечеш вниманието на летящите в нощта джинове. Улиците са добре наблюдавани — както вече си разбрал — и не забравяй, че Лавлейс може би още ни търси. Единствената причина да избера този път е именно защото е толкова тъмен и неприятен.

Не ми изглеждаше много успокоен от това; все пак протестите му спряха^[1].

Докато се мъкнехме напред, обмислях ситуацията с безпогрешната си логика. Бяха минали шест дни, откакто детето ме бе призовало. Шест дни неудобството се беше натрупвало в същността ми. А краят му не се виждаше скоро.

Детето. Къде се намираше то в списъка ми на човешките отрепки на всички времена? Той не беше най-лошият господар, който бях имал^[2], но си имаше свои специфични проблеми. Всички разумни магьосници, добре обучени в премерена жестокост, знаят кога е правилното време да се бият. Те рискуват собствената си кожа (и тази на своите слуги) сравнително рядко. Но детето нямаше ни най-малка идея за това. То беше поразено от катастрофа, причинена от собственото му набъркване в чужди работи и реакцията му беше да нападне врага си като настъпана змия. Поради каквото и да мразеше Лавлейс толкова силно, предишното му благоразумие сега бе заменено от мъка. Заради гордостта и яростта си сега той пренебрегваше такива простички неща, като самосъхранението. Отиваше право към смъртта си. И това щеше да е чудесно, само че, ако не ме вземаше със себе си.

Не можех да намеря разрешение на този проблем. Бях прикован към господаря си. Всичко, което можех да направя, бе да се опитам да го опазя жив.

До разсъмване бяхме следвали ивицата пустееща земя от Северен Лондон и бяхме стигнали почти до Темза. Тук потокът леко се разширяваше и преминаваше през няколко последователни бента, преди да се влее в реката. Беше време да се върнем на пътя. Изкачихме се по брега до една телена ограда, в която прогорих малка дупка, минахме през нея и излязохме на павирана улица. Политическата част на града се падаше отдясно, районът на Тауър — отляво; пред нас се простираше Темза. Полицейският час вече беше свършил, но все още никой не бе излязъл.

— Така — казах аз и спрях. — Гарата е наблизо. Преди да отидем там трябва да се справим с един проблем.

— Който е?

— Да направим така, че да не изглеждаш и да не миришеш като свинар. — Различните течности от пустеещата земя бяха полепнали по него, образувайки сложна плетеница от пръски. Можеха да го сложат в рамка и да го окачат на някой моден билборд.

Той се намръщи.

— Да. Първо ме почисти. Сигурно има начин.

— Има.

Може би не трябваше да го сграбчвам и да го потапям в реката. Темза не е кой знае колко по-чиста от мочурищата, през които току-що бяхме газили и все пак изми по-голямата мръсотия. След няколко минути енергично топене, му позволих да излезе. От ноздрите му се стичаше вода. Издаде гъргорещ звук, който не се разбра. Аз обаче се бях подготвил.

— Пак ли? Много си щателен.

След още едно хубаво изплакване изглеждаше като нов. Облегнах го в сянката на един бетонен блок и внимателно изсуших дрехите му с Пламък. Странно, че настроението му не се подобри заедно с миризмата, но човек не може да очаква да постигне всичко.

След като решихме този въпрос, тръгнахме и пристигнахме на гарата точно навреме, за да хванем първия сутрешен влак на юг. Откраднах два билета от гишето и, докато няколкото служители претърсваха пероните за червендалеста монахиня с благовидни маниери, се настаних удобно на мястото си, точно когато влакът потегляше. Натаниел седна в друга част на вагона и то доста демонстративно, както си мислех. Импровизираното му почистване явно все още го тормозеше.

И така, първата част от пътуването извън града беше най-спокойният и безпроблемен половин час, на който се бях наслаждавал откакто бях призован за пръв път. Влакът тракаше с болезнена скорост през безкрайните предградия на Лондон — един обезсърчаващ пущинак от тухли, които приличаха на морена, оставена от гигантски глетчер. Подминахме няколко запуснати фабрики и бетонни площадки затрупани с отпадъци; зад тях се простираха тесни улици с долепени къщи, от чиито комини тук-там се издигаше дим. Веднъж, високо на фона на един светъл безцветен облак, който закриваше слънцето, видях малка армия от джинове, които се насочваха на запад. Дори при това разстояние се различаваше блещукащата по плочките на гърдите им светлина.

Много малко хора се качваха или слизаха от влака. Отпуснах се. Джиновете не дремят, но аз направих равнозначното — отнесох се назад през вековете, размишлявайки над някои от по-щастливите ми мигове — грешки на магьосници, широкия ми избор на отмъщения…

Този блян беше разбит от момчето, което се стовари на седалката срещу мен.

— Предполагам, че най-добре е да направим някакъв план — рече той намръщено. — Как можем да се промъкнем през защитите?

— С произволно местещите се куполи и стражите там — казах аз — няма начин да влезем необезпокоявано. Ще ни трябва нещо като Троянски кон. — Той гледаше безизразно. — Нали се сещаш — нещо, което изглежда невинно, нещо което пропускат през портите. И в което ние ще се крием. Абе, я ми кажи — на какво всъщност ви учат вас магьосниците в наши дни?^[3]

— Значи трябва да се укрием в нещо — промърмори той. — Някакви идеи?

— Никакви.

Той мислеше намръщено. Почти можеше да се чуе как се напрягат частите на човешкия му мозък.

— Гостите ще пристигнат утре — унесе се в разсъждения той. — Те трябва да ги пуснат, така че със сигурност ще има постоянен поток от движение през портите. Може би ще можем да хванем някоя кола на стоп.

— Може би — казах аз. — Но всички магьосници ще бъдат обгърнати от главата до петите с предпазни Щитове и дяволчета с очи на насекоми. Ще ни бъде доста трудно да се промъкнем близо до тях, без да бъдем забелязани.

— Ами прислужниците? — попита той. — И те трябва да влязат някак си.

Отдавам му заслуженото — наистина имаше идея.

— Повечето от тях вече са там — отвърнах, — но ти си прав — някои може да пристигнат и в самия ден. Освен това със сигурност ще има доставки на прясна храна; а може би ще дойдат и артисти, музиканти или жонгльори…

Изгледа ме презрително.

— Жонгльори ли?

— Кой има повече опит с магьосниците — ти или аз? Винаги има жонгльори^[4]. Важното е, че там ще има малко аутсайдери немагьосници, които ще трябва да влязат в имението. Така че, ако заемем позиция достатъчно рано, можем да получим добър шанс да се промъкнем с нечия кола. Имаме доста вървене след като стигнем до гарата.

Клепачите му изглеждаха като направени от олово. За пръв път не започна да спори.

Виждал съм глетчери, които се движат по-бързо от този влак, така че все пак той се оказа едно съвсем прилично място за спане. Но накрая пристигнахме на най-близката до Хедълхам Хол гара. Разтърсих господаря си да го събудя и се смъкнахме от вагона на перон, който бързо се рушеше от силите на природата. През бетона беше поникнала няколко вида трева, а едно предприемчиво увивно растение беше колонизирало стените и покрива на порутената чакалня. Под ръждивите лампи гнездяха птици. Нямаше билетно гише, нито някаква следа от жив човек.

Влакът се влачеше сякаш щеше да умре под някой жив плет. От другата страна на пътя една бяла порта водеше право към дълъг черен път. Във всички посоки се простираха безкрайни полета. Ободрих се: усещането да си свободен от зловредните нокти на града и да си обграден от естествените очертания на дърветата и посевите беше хубаво^[5].

— Ще следваме пътя — казах аз. — Резиденцията е поне на девет мили, така че все още не е необходимо да сме нащрек. Аз… Сега пък какво има?

Момчето изглеждаше доста бледо и неспокойно.

— Нищо няма. Просто… Не съм свикнал с толкова много… пространство. Не виждам никакви къщи.

— Това, че няма къщи, е добре. Означава, че няма хора. Няма магьосници.

— Кара ме да се чувствам странно. Толкова е спокойно.

Имаше смисъл. Той не беше стъпвал извън града досега. И най-вероятно никога не беше ходил в голям парк. Празнотата го ужасяваше.

Прекосих железопътната линия и отворих портата.

— Зад онези дървета има село. Там можеш да получиш храна и да се сгушиш до някои сгради.

 

 

На господаря ми му отне известно време да се отърси от страха си. Той едва ли не очакваше празните полета или храстите да се надигнат като врагове и да се нахвърлят върху него, така че главата му постоянно се въртеше в очакване на изненадващо нападение. Трепереше при всяко изцвърчаване на птица.

И обратното, аз останах спокоен през тази първа част от пътуването, именно защото околността изглеждаше напълно пуста. Нямаше магическа дейност от какъвто и да било вид дори високо в небесата.

Когато стигнахме селото, нахлухме в единствената бакалия и взехме достатъчно количество продукти, които да държат стомаха на момчето спокоен до края на деня. Това беше малко място, няколко къщурки струпани около порутена църква, дори и наполовина не толкова голямо, че да си има свой собствен местен магьосник. Малкото човеци, които видяхме, вървяха спокойно без да имат дори и едно дяволче след себе си. Господарят ми се държеше доста презрително спрямо тях.

— Те не разбират ли колко са уязвими? — подсмръкна той докато минавахме покрай последната къщурка. — Нямат никакви защити. Само една магическа атака и ще са безпомощни.

— Вероятно това не е в техния списък с неотложни неща — предположих аз. — Има други неща, за които да се тревожат: да си изкарат прехраната, например. Не че теб са те научили на каквото и да е за това^[6].

— Така ли? — каза той. — Да бъдеш магьосник е най-великото призвание. Нашите умения и саможертви поддържат страната обединена и онези глупаци трябва да са благодарни, че ни има.

— Благодарни за хора като Лавлейс ли имаш предвид?

При това той се намръщи, но не отговори.

Чак след обяд се натъкнахме на опасност. Господарят ми само разбра, че се хвърлям върху него, натиквайки и двама ни в една плитка канавка край пътя. Притиснах го плътно към земята може би малко по-силно отколкото беше необходимо.

Устата му се напълни с кал.

— К’во правиш?

— По-тихо. Горе пред нас лети патрул. От север на юг.

Посочих към една дупка в живия плет. Виждаше се как едно малко ято скорци се носи през облаците.

Изплю калта от устата си.

— Не мога да ги различа.

— От пето ниво нагоре са фолиоти^[7]. Вярвай ми. Отсега нататък трябва да се придвижваме внимателно.

Скорците изчезнаха на юг. Изправих се предпазливо на крака и огледах хоризонта. Малко по-напред една рехава ивица дървета маркираше началото на гориста местност.

— Най-добре да се махнем от пътя — казах. — Тук е прекалено открито. След залез можем да се приближим повече до къщата. — С безкрайна предпазливост се промушихме през една дупка в живия плет и след като заобиколихме полето отпред, стигнахме до относително безопасните дървета. Нищо не ни застрашаваше на никое равнище.

Гората беше преодоляна без инциденти; скоро след това се приведохме в далечния й край, оглеждайки местността пред нас. Земята леко се снижаваше и ни откриваше гледка над дълбоко изораните тъмнокафяви есенни полета.

На около миля разстояние полетата свършваха до една гранична стена, която беше доста стара и порутена. Тя и ниска, тъмна групичка борови дръвчета маркираха края на имението Хедълхам. Сред дърветата видях (на пето ниво) извисяващ се червен купол. Докато гледах, той изчезна; след секунда малко по-нататък се материализира друг син купол.

Извита сред дърветата се виждаше малка част от висока арка — вероятно официалният вход на имението. От нея се простираше път, прав, като хвърлено през полята копие, който стигаше до кръстопът край няколко дъба на половин миля от мястото, където се намирахме. Пътеката, която досега бяхме следвали, също свършваше при този кръстопът. Два други пътя излизаха оттам и тръгваха нанякъде.

Слънцето не се беше скрило напълно зад дърветата и момчето примижа като погледна към него.

— Това страж ли е? — Той посочи към един пън на половината път до кръстовището. Там лежеше нещо неясно: вероятно неподвижна черна фигура.

— Да — отвърнах. — Току-що в края на онова триъгълно поле се материализира още един.

— А! Първият изчезна.

— Казах ти — материализират се произволно. Не можем да предвидим къде ще се появят. Виждаш ли онзи купол?

— Не.

— Лещите ти са толкова лоши, че направо са безполезни.

Момчето изруга.

— Какво очакваш? Аз нямам твоето зрение, демоне. Къде е?

— С груб език няма да стигнеш доникъде. Няма да ти кажа.

— Не ставай смешен! Трябва да знам.

— Е, точно този демон няма да ти каже.

— Къде е?

— Внимавай какви ги вършиш. Току-що ме настъпи по болното място.

— Просто ми кажи!

— От известно време се каня да ти спомена това. Не ми харесва да ме наричат демон. Разбра ли?

Той пое дълбоко въздух.

— Добре.

— Сега вече знаеш.

— Добре.

— Аз съм джин.

— Да, добре. Къде е куполът?

— В гората. В момента е на шесто ниво, но скоро ще си смени мястото.

— Затрудняват ни.

— Да. За това са защитите.

Лицето му беше посивяло от умора, но все още непоколебимо и решително.

— Е, целта е ясна. Порталът определено маркира официалния вход към имението — единствената пролука в защитните куполи. Там ще проверяват самоличността и пропуските на хората. Ако можем да се промъкнем през него, ще сме успели да влезем вътре.

— Готов да бъдеш заловен и убит — казах аз. — Ура.

— Въпросът е — продължи той — как да влезем…

Той седя дълго време, засенчил очите си с ръка, гледайки как слънцето потъва зад дърветата и полетата се обливат в студена зелена сянка. На неравни интервали пристигаха и заминаваха стражи без да оставят никаква следа, бяхме прекалено далеч, за да подушим сярата.

Далечен звук привлече вниманието ни обратно към шосетата. По едното, простиращо се до хоризонта, с рев се приближаваше нещо, което от една миля изглеждаше като черна кибритена кутийка. Беше кола на магьосник, летяща между живите плетове, свиреща заповеднически с клаксона си на всеки завой. Стигна до кръстовището, намали и спря — увери се, че е безопасно и нищо не идва от другите пътища — и зави надясно по пътя към Хедълхам. При приближаването й към портата двама стражи се понесоха над притъмнелите полета с висока скорост към нея, а зад тях наметалата им се развяха като парцаливи дрипи. След като стигнаха до живия плет от двете страни на пътя, те не се приближиха повече, а започнаха да поддържат скорост с колата, която вече се приближаваше към портала сред дърветата. Тук сенките бяха много плътни и беше трудно да се види какво се случва. Колата спря пред портата. Нещо се приближи до нея. Стражите се върнаха обратно край дърветата. Сега колата продължи по пътя си, мина през арката и се изгуби от погледа ни. Бръмченето й отзвуча през вечерния въздух. Стражите излетяха обратно в полетата.

Момчето се облегна и изпъна ръце.

— Е — рече той, — това показва какво трябва да направим.