Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (33)

33

В съня си той седеше в лятната градина с една жена. Беше обзет от приятното чувство на спокойствие: тя говореше, а той слушаше и звукът на гласа й се смесваше с песента на птиците, докато слънцето огряваше лицето му. В скута му лежеше затворена книга, но той не й обръщаше внимание: или не я беше чел, или не искаше да го прави. Гласът на жената ставаше ту по-силен, ту по-слаб. Той се смееше и усети как тя сложи ръка на раменете му. В този момент пред слънцето премина облак и въздухът стана студен. Внезапен порив на вятъра отгърна корицата на книгата и разлисти шумно страниците. Гласът на жената стана по-дълбок и той за пръв път вдигна поглед към нея… Под гъстата руса коса видя очите на джина и злобните му устни. Хватката около раменете му се стегна, той беше придърпан към врага си. Устата му се отвори…

Събуди се, свит на четири, с една ръка вдигната пред лицето му.

Огънят беше угаснал и светлината от небето изчезваше. Стаята на библиотеката беше мрачна. Трябва да бяха минали няколко часа откакто бе заспал, но не се чувстваше отпочинал, само се беше схванал и му беше студено. Глад разяждаше стомаха му; усети краката си слаби, когато се опита да стане. Очите му бяха сухи и горещи.

Погледна часовника си на светлината от прозореца. Три и четиридесет: денят почти беше свършил. Бартимеус още не се беше върнал.

 

 

С падането на здрача от магазините насреща излязоха мъже с дълги куки и започнаха да издърпват надолу охранителните решетки пред витрините си. В продължение на няколко минути от двете страни на пътя звучаха трясъци и тракане, сякаш в някакъв замък изведнъж започнаха да спускат многобройните железни решетъчни врати. Жълтите улични светлини се включваха една по една и Натаниел видя как по прозорците над магазините започнаха да се дърпат тънки пердета. Автобуси със запалени фарове отминаваха с бучене; хората бързаха по тротоарите, нетърпеливи да се приберат.

Бартимеус още го нямаше. Натаниел закрачи нетърпеливо из студената, тъмна стая. Забавянето го вбесяваше. И отново се почувства безсилен, оставен на произвола на събитията. Както винаги. При всяка криза, от първото нападение на Лавлейс предишната година, до убийството на госпожа Ъндъруд, Натаниел не беше в състояние да отвърне и всеки път неговата слабост му бе струвала скъпо. Но сега нещата щяха да се променят. Нищо не го задържаше, нямаше какво да губи. Когато джинът се върнеше, той щеше да…

— Вечерно издание! Последните новини!

Гласът долетя слабо до него от смрачаващата се улица. Притисна лице към най-левия прозорец и видя как по тротоара се приближаваше една слаба люлееща се светлина. Тя висеше на един дълъг прът над клатушкащата се количка. Вестникарчето се беше върнало.

В продължение на няколко минути Натаниел наблюдава замислено приближаването на момчето. Най-вероятно нямаше смисъл да си купува друг вестник: едва ли нещо се беше променило кой знае колко от сутринта насам. Но „Таймс“ беше единствената му връзка с външния свят; можеше да му даде повече информация — за издирването му от полицията или за конференцията. Освен това щеше да полудее, ако не правеше нещо. Разрови се в джоба си и преброи дребните. Резултатът го накара да реши. Стъпвайки внимателно в сумрака, той отиде до стълбището, слезе на приземния етаж и се провря през една хлабава дъска на страничната уличка.

— Един брой, моля. — Настигна момчето, точно когато завиваше зад един ъгъл и се отклоняваше от основния път. Шапката му беше обърната назад на главата му; един кичур бяла коса покриваше веждата му. Огледа се и се ухили беззъбо.

— Пак ли ти? Още ли си по улиците?

— Един брой. — На Натаниел му се стори, че момчето го гледа изпитателно. Той протегна ръка с монетите. — Спокойно, имам пари.

— Не съм казвал, че нямаш, друже. Проблемът е, че тъкмо продадох последния. — Той посочи към празната количка. — За твой късмет, приятелят ми сигурно има още няколко. Неговият район не е толкова доходоносен като моя.

— Няма значение. — Натаниел се обърна да си върви.

— О, той е съвсем наблизо. Няма и минутка път. Винаги се срещаме при Нагс Хед в края на деня. Точно зад следващия ъгъл е.

— Ами… — Натаниел се колебаеше. Бартимеус можеше да се върне всеки момент и му беше казал да си стои вътре. Казал? Кой бе господарят в тази история? Беше точно зад ъгъла; всичко щеше да е наред. — Добре — каза той.

— Чудесно. Ела тогава. — Момчето тръгна, а колелото на количката му скърцаше и се тресеше по неравната настилка. Натаниел се присъедини.

Страничният път беше по-пуст от главния и срещнаха малко хора, докато стигнат до следващия ъгъл. Улицата там беше още по-безлюдна. Малко по-навътре имаше странноприемница, ниска и грозна постройка с плосък покрив и сиви каменни стени. Над вратата висеше лошо нарисувана табела, на която бе изобразен един също толкова нисък и грозен кон. Натаниел се смути от малката наблюдателна сфера, която висеше дискретно до нея.

Вестникарчето явно усети колебанието му.

— Не се бой; няма да се приближаваме до шпионина. Той наблюдава само вратата, служи да спира хората. Обаче не действа. Всички просто влизат в Нагс Хед отзад. Както и да е, ето го и Фред.

От улицата, между две къщи, под ъгъл започваше още една тясна уличка, в началото на която беше оставена друга количка. Зад нея, в сенките на стената се беше облегнал висок младеж, облечен в черно кожено яке. Ядеше съсредоточено ябълка и ги гледаше изпод мрачно свитите си вежди.

— Здрасти, Фред — каза весело вестникарчето. — Доведох един приятел да те види.

Фред не каза нищо. Отхапа едно огромно парче от ябълката, сдъвка го бавно с полуотворена уста и го глътна. Огледа Натаниел от главата до петите.

— Той търси вечерния брой — обясни момчето.

— Така ли? — рече Фред.

— Да, аз го свърших. И той е онзи, за когото ти разправях — добави бързо момчето. — В момента е в него.

При тези думи Фред вдигна глава, протегна се, хвърли остатъците от ябълката навътре в уличката и се обърна с лице към тях. Коженото му яке скърцаше, докато се движеше. Раменете и главата му бяха по-високо от Натаниел и изглеждаше доста едър. А многобройните пъпки по брадичката и бузите му не го караха да изглежда по-малко заплашителен. Натаниел леко се притесни, но се съвзе и заговори колкото можеше по-безцеремонно и уверено.

— Е, имаш ли? Не искам да си губя времето.

Фред го изгледа.

— И аз свърших вестниците — отвърна му.

— Няма нищо. Не ми трябваше толкова много. — Натаниел нямаше търпение да си тръгне.

— Чакай… — Фред протегна голямата си ръка и го сграбчи за ръкава. — Няма нужда да бягаш толкова бързо. Полицейският час все още не е настъпил.

— Махни се от мен! Пусни ме! — Натаниел се опита да се освободи. Гласът му беше напрегнат и писклив.

Вестникарчето го потупа дружелюбно по гърба.

— Не се паникьосвай. Не си търсим белята. Не изглеждаме като магьосници, нали? Добре тогава. Само искаме да ти зададем няколко въпроса, нали така, Фред?

— Точно така. — Фред не изглеждаше да полага усилие и все пак Натаниел се оказа повлечен в уличката извън видимостта на странноприемницата. Направи всичко възможно да потисне надигащия се страх.

— Какво искате? — каза той. — Нямам никакви пари.

Вестникарчето се изсмя.

— Не се опитваме да те ограбим, друже. Само ще ти зададем няколко въпроса, както вече казах. Как се казваш?

Натаниел преглътна.

— Ъъъ… Джон Лутиен.

— Лутиен? Колко шик! И какво правиш тук, Джон? Къде живееш?

— Ъъъ, Хайгейт. — В момента, в който го каза, разбра, че е сгрешил.

Фред подсвирна. Тонът на вестникарчето беше учтив и скептичен.

— Много хубаво. Това е магьосническата част от града, Джон. Ти магьосник ли си?

— Не.

— Ами твоят приятел?

Натаниел се стъписа за момент.

— Моят… моят приятел?

— Симпатичното мургаво момче, с което беше тази сутрин.

— А, той ли? Симпатичният? Просто го срещнах. Не знам къде отиде.

— Откъде взе новите си дрехи?

На Натаниел му дойде в повече.

— Какво е това? — изрече бързо. — Не съм длъжен да отговарям на всички тези въпроси! Оставете ме на мира! — Част от високомерието му се беше възвърнало. Нямаше намерение да се остави да бъде разпитван от двама обикновени — цялата тази ситуация беше абсурдна.

— Успокой се — каза вестникарчето. — Просто се интересуваме от теб — и от това, което имаш в палтото си.

Натаниел премигна. Всичко, което имаше в палтото си, беше гадателското стъкло и беше сигурен, че никой не го е видял да го използва. Беше го вадил само в библиотеката.

— Палтото ми? В него няма нищо.

— Да, ама има — рече Фред. — Стенли знае това — нали, Стенли?

Вестникарчето кимна.

— Аха.

— Ако твърди, че е видял нещо, значи лъже.

— О, той не го е видял — каза момчето.

Натаниел се намръщи.

— Говорите безсмислици. Пуснете ме, моля. — Това беше непоносимо! Само ако Бартимеус беше наблизо, щеше да научи тези обикновени на уважение.

Фред погледна часовника си в мрака на уличката.

— Наближава полицейският час, Стенли. Искаш ли да му го взема?

Вестникарчето въздъхна.

— Виж, Джон — рече то търпеливо. — Просто искаме да видим какво си откраднал, това е. Не сме нито ченгета, нито магьосници, така че няма нужда да увърташ. А и кой знае? Може пък да ти платим за него. Какво щеше да правиш с него, така или иначе? Да го използваш ли? Така че просто ни покажи предмета, който е в левия ти джоб. Ако не, ще трябва да оставя на Фред да свърши работата.

Натаниел видя, че няма избор. Бръкна в джоба си, измъкна диска и безмълвно го подаде.

Вестникарчето огледа гадателското стъкло на светлината на фенера си, обръщайки го в ръцете си отново и отново.

— Какво мислиш, Стенли? — попита Фред.

— Ново — каза той накрая. — Много груба изработка. Бих казал, че е самоделка. Нищо особено, но си струва да го имаш. — Подаде го на Фред да го разгледа.

В ума на Натаниел започна да се оформя подозрение. Скорошният бум на кражби на артефакти беше голяма грижа за министрите. Девъро го бе споменал в речта си, а господарят му беше свързал престъпленията с мистериозната Съпротива, която нападна Парламента два дни по-рано. Смяташе се, че кражбите се извършваха от обикновените и после се озоваваха в ръцете на враговете на Правителството… Натаниел си спомни младежа с налудничавия поглед на балкона на Уестминстър и как първичната сфера прелетя през въздуха. Това може би беше първото истинско свидетелство за действията на Съпротивата. Сърцето му заби учестено. Трябваше да бъде много внимателен.

— То… това ценно ли е? — попита той.

— Да — рече Стенли. — Полезно е в правилните ръце. Как се добра до него?

Натаниел мислеше бързо.

— Прав си — каза той. — Аз, ъъъ… Аз наистина го откраднах. Бях в Хайгейт, очевидно е, че самият аз не живея там, и минах покрай една голяма къща. Имаше отворен прозорец — и видях нещо да блести на стената вътре. Така че се вмъкнах и го взех. Никой не ме видя. Просто си помислих, че може да го продам и толкова.

— Всичко е възможно, Джон — рече вестникарчето. — Всичко е възможно. Знаеш ли как работи.

— Не.

— Това е магьоснически пророчески диск или гадателско стъкло — нещо такова.

Натаниел ставаше все по-уверен. Щеше да е достатъчно лесно да ги заблуди. Устата му се отвори, за да имитира нещо, което смяташе, че представлява вцепенено изумление за обикновените.

— Какво? Може ли да се вижда бъдещето с него?

— Може би.

— Можеш ли да го използваш?

Стенли се изплю ядно към стената.

— Малък нахален кретен! Трябва да те пребия заради това.

Натаниел отстъпи объркано.

— Съжалявам, не исках… Е, хм, ако е ценно, познаваш ли някой, който би искал да го купи? Истината е, че парите много ми трябват.

Стенли погледна косо към Фред, който бавно кимна.

— Късметът ти проработи! — каза Стенли вече по-весело. — Фред е съгласен, а аз винаги го подкрепям. Ние наистина познаваме някой, който може би ще ти даде добра цена и вероятно ще ти помогне, ако си в затруднено положение. Ела с нас и ще уредим среща.

Това беше интересно, но неудобно. Не можеше да се мотае из цял Лондон и точно сега да ходи на тайнствена среща — вече се бе забавил доста извън библиотеката. Беше много по-важно да отиде на конференцията на Лавлейс. Освен това щеше да има нужда от Бартимеус край себе си, ако смяташе да се забърква с тези престъпници. Натаниел разтърси глава.

— Не мога да дойда сега — каза той. — Кажете ми кой е той или къде трябва да отида и ще се срещна с вас там по-късно.

Двамата младежи го гледаха безизразно.

— Съжалявам — рече Стенли, — това не е просто някаква си среща — и човекът не е просто някой. И освен това, какво толкова важно имаш да правиш?

— Трябва да, хм, да се срещна с приятеля си. — Той изруга наум. Грешка.

Фред се размърда, якето му изскърца.

— Току-що каза, че не знаеш къде е.

— Ъъъ, да, аз трябва да го намеря.

Стенли си погледна часовника.

— Съжалявам, Джон. Сега или никога. Приятелят ти може да почака. Мислех, че искаш да продадеш това нещо.

— Така е, но не тази вечер. Наистина ме интересува това, което предлагате. Просто не мога да го направя сега. Слушайте — ще се срещна тук с вас утре. На същото място, по същото време. — Започваше да се отчайва и да говори твърде бързо. Усещаше как ставаха все по-подозрителни и все по-недоверчиви, но имаше значение единствено да се измъкне от тях колкото можеше по-бързо.

— Ясно е, че отказваш. — Вестникарчето намести отсечено шапката на главата си. — Не мисля, че той ще ни зарадва, Фред. Какво ще кажеш да си тръгваме?

Фред кимна. Не вярвайки на очите си, Натаниел го видя как прибира гадателското стъкло в джоба на якето. Изрева яростно:

— Хей! Това е мое! Върни ми го!

— Пропусна шанса си, Джон — ако това е името ти. Чупка. — Стенли се наведе към дръжките на количката. Фред блъсна Натаниел и той се просна заднишком, удряйки се в мокрите камъни на стената.

В този момент Натаниел усети как всичките му задръжки се изпаряват. С приглушен вик той нападна Фред, налагайки го с юмруци и ритайки диво във всички посоки.

— Дай… си… ми… диска!

Върхът на единия му ботуш попадна тежко в пищяла на Фред, предизвиквайки болезнен вик. Юмрукът на Фред се извъртя и удари Натаниел по едната скула. Следващото, което си спомняше беше как лежи в мръсотията на страничната уличка със замаяна глава, гледайки как Фред и Стенли забързано изчезват с подскачащите и тресящи се след тях колички.

Яростта надви замайването му и пое контрол над чувството му за предпазливост. Изправи се на крака с усилие и несигурно се впусна в преследване.

Не можеше да се движи бързо. Нощта беше паднала, стените бяха като сиви завеси, малко по-светли от мастиленото нищо пред него. Натаниел трескаво опипваше пътя си стъпка след стъпка. С едната ръка докосваше тухлите отдясно и се ослушваше внимателно за издайническото скърцане и стържене на количките отпред. Явно Фред и Стенли също бяха принудени да намалят скоростта — звукът от придвижването им така и не изчезна; успяваше да познае посоката им при всяко отклонение.

И отново безпомощността му го вбеси. Проклет да е джинът! Никога не беше на разположение, когато се нуждаеше от него! Ако някога хванеше крадците, щяха да понесат такова… А сега накъде? Спря край един висок прозорец с решетки, зацапан с мръсотия. В далечината различи шума от количка, която трещеше по камъните. Лявото отклонение. Тръгна по него.

След малко осъзна, че звукът пред него се бе променил. Мърморещи гласове замениха шума от движението. Сега тръгна по-предпазливо, притискайки се плътно към стената и пристъпвайки много внимателно, за да избегне плискането на локвите.

Уличката свърши при една тясна калдъръмена алея, осеяна с мръсни малки работилници, всичките изоставени, с врати и прозорци, покрити с дървени капаци. Сенки изпълваха входовете им като паяжини. Във въздуха се носеше лек мирис на дървени стърготини.

Видя, че количките седят в средата на алеята. Прътът с фенера на Стенли беше махнат от количката и сега се виждаше да свети в един покрит вход. На фона на бледото му сияние спокойно разговаряха три силуета — Фред, Стенли и още някой: слаба фигура, облечена в черно. Натаниел не можеше да различи лицето.

Той почти не дишаше: напрегна се да чуе думите. Не стана. Беше прекалено далеч. Сега не можеше да се бие с тях, но всяко късче информация можеше да се окаже полезно в бъдеще. Струваше си риска. Промъкна се малко по-близо.

Пак нямаше успех. Можеше единствено да каже, че Фред и Стенли само мълчаха, а другата фигура не спираше да говори. Имаше висок глас, младежки и остър.

Малко по-близо…

При следващата стъпка ботушът му ритна празна винена бутилка, която беше подпряна на стената. Тя се заклати и издрънча леко по тухлите, след което се изправи отново. Не падна, но издрънчаването беше достатъчно. Светлината във входа се раздвижи и три лица се обърнаха към него: на Стенли, на Фред и…

Частицата от секунда, която Натаниел имаше, му позволи да хвърли само един кратък поглед, но лицето се запечата неизличимо в ума му. Лице на момиче, бледо и младо, обградено от права тъмна коса. Очите й бяха големи, изумени, но не изплашени, а жестоки. Чу я как изкрещява някаква заповед, видя Фред да скача напред, мярна нещо бледо и лъскаво да се стрелва към него в мрака. Наведе се светкавично и сцепи главата си отстрани на тухлите на сградата. В гърлото му се надигна жлъчка, пред очите му избухна светлина и той рухна в локвата до основата на стената.

Лежеше неподвижно, нито напълно в безсъзнание, нито буден, със затворени очи, отпуснато тяло, неясно усещайки околността. Към него се приближиха трополящи стъпки, застърга метал, изскърца кожа. Усети до себе си присъствие и нещо леко докосна лицето му.

— Не го уцели. В безсъзнание е, но е още жив. — Гласът беше женски.

— Мога да му прережа гърлото заради теб, Кити.

Това беше Фред.

Натаниел не можеше да каже колко дълго е било мълчанието, което последва.

— Не… Той е просто едно глупаво дете. Да вървим.

В тъмната алея настана тишина. Натаниел остана напълно неподвижен дълго след като главата му спря да се върти, дълго след като водата се беше просмукала в палтото му и бе смразила плътта му. Не смееше да помръдне.