Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (40)

40

Натаниел

Мълнията от черна плазма удари най-близката масичка. Шаманската шапка, грънците и лулите, както и самата маса и част от пода, всичко това изчезна със звук сякаш нещо внезапно беше засмукано в сифона на мивката. От дупката в пода се понесе гадна миризма.

На около метър от нея Натаниел направи кълбо и се изправи на крака. Главата му бе замаяна от превъртането, но той не се подвоуми. Изтича към следващата масичка, тази с металните кубчета. Докато магьосникът вдигаше отново ръка, той награби колкото можеше от тях и изчезна зад съседната лавица с книги. Втората плазмена светкавица удари точно зад него.

Той спря за момент. Зад лавиците старият магьосник зацъка с език.

— Какво правиш там? Смяташ да хвърлиш още стършели срещу мен ли?

Натаниел погледна предметите в ръката си. Не бяха стършели, нито пък нещо по-добро. Пражки Кубчета: дребни магьоснически фокуси, продавани от низши магьосници. Всяко кубче представляваше нещо малко по-нисше от стършел, бутилирано в метална обвивка с различни минерални прахове. Когато се освободеше с една проста команда, съществото и минералите се възпламеняваха по занимателен начин. Глупаво развлечение, нищо повече. Определено не беше оръжие.

Всяко кубче беше опаковано в хартия, подпечатана с известното дестилационно лого на алхимиците от Голдън Лейн. Тези неща бяха стари, вероятно от деветнайсети век. Може би изобщо нямаше да проработят.

Натаниел избра едно и го хвърли над лавиците заедно с опаковката.

Изкрещя командата за Освобождение. Дяволчето вътре се възпламени във великолепен сребърен дъжд и тенекиен звук. Лек, но непогрешим аромат на лавандула изпълни галерията.

Чу как старият магьосник избухна в искрен смях.

— Колко очарователно! Моля, още малко! Искам да мириша възможно най-добре, когато завладеем страната! Имаш ли с аромат на самодивско дърво? Той ми е любимият!

Натаниел подбра друго кубче. Трикове за празненства или не, това беше единственото, което имаше.

Чуваше скърцането на обувките на стареца, който се мъкнеше през галерията към края на пътеката му. Какво можеше да направи? И от двете страни лавиците му блокираха пътя за бягство.

А дали наистина беше така? Всички лавици бяха открити от двете страни: на всеки ред, над книгите се виждаше съседната пътека. Ако се провреше…

Метна следващото кубче и се хвърли към рафтовете.

Морис Скайлър зави зад ъгъла. Ръката му се губеше в трептящото енергийно кълбо.

Натаниел се удари във втория рафт с книги като скачач на висок скок. Промърмори командата за Освобождение.

Кубът гръмна в лицето на стареца. Звезден водопад от пурпурни искри се вдигна и затрептя чак до тавана, а в акомпанимент проехтя чешка маршова песен от деветнайсети век.

На съседната пътека петдесетина книги се сринаха като падаща стена. Натаниел се просна върху тях.

Той по-скоро почувства, отколкото видя, че третата плазмена светкавица унищожи пътеката зад него.

Сега в гласа на магьосника прозвуча нотка на раздразнение.

— Момченце малко, няма време! Стой на едно място, моля те.

Но Натаниел вече беше на крака и летеше към следващата лавица. Движеше се прекалено бързо, за да мисли, без да си дава и секунда почивка, за да не го завладее ужасът му. Единствената му цел бе да достигне вратата в далечния край на галерията. Старецът беше казал, че там има пентаграм.

— Слушай, Джон! — Той падна по гръб на следващата пътека сред дъжд от книги. — Възхищавам се на решителността ти. — Подвързан в кожа речник падна на слепоочието му и пред погледа му затанцуваха звездички. Помъчи се да се изправи. — Но е глупаво да търсиш отмъщение от името на господаря си. — Още една експлозия от магическа енергия: още една лавица изчезна. Стаята се бе изпълнила с гъст, парлив дим. — Глупаво и неестествено. Самият аз убих собствения си господар преди много време. Освен това, ако твоят Ъндъруд си струваше, бих те разбрал. — Натаниел хвърли третото кубче зад себе си, но то отскочи безобидно от масата и не избухна. Беше забравил да изрече командата. — Но той не си струваше, нали така, Джон? Беше един малоумен идиот. Сега ще изгубиш живота си заради него. Трябваше да стоиш настрана.

Натаниел стигна до последната пътека. Не беше далеч от вратата в края на стаята — само на няколко крачки. Но тук, за пръв път, той спря на едно място. В него се надигна страшен гняв и удави страха му.

Обувките скърцаха меко. Старецът се мъкнеше обратно нагоре през галерията, следвайки следата от пръснати книги и проверявайки всяка странична пътека, докато вървеше. Не виждаше и следа от момчето. Приближавайки се до вратата, той се обърна към последната пътека, с вдигната в готовност ръка…

И изцъка раздразнено с език. Пътеката бе празна.

Натаниел тихомълком се беше покатерил обратно през рафтовете към предната пътека и бе пропълзял зад него. Сега имаше предимството на изненадата.

Три кубчета удариха магьосника едновременно и избухнаха при една-единствена команда. Представляваха светлозелено Огнено Колело, рикоширащо Виенско Гюле и Яркосин Огън и, въпреки че ефектът на всяко едно поотделно щеше да е скромен, взети заедно, те ставаха доста мощни. Прозвуча смесица от долнопробни популярни балади, а въздухът моментално се изпълни с тежките аромати на самодивско дърво, еделвайс и камфор. Обединената експлозия помете стареца и го запрати право във вратата на края на галерията. Удари се силно, с главата напред. Вратата поддаде, а той се стовари върху нея със странно извит врат. Пулсиращата черна енергия на ръката му моментално угасна.

Натаниел тръгна бавно към него през дима, хванал последното кубче в ръка.

Магьосникът не помръдваше.

Може би се преструваше и след секунда щеше да скочи, готов за бой… Това беше възможно. Трябваше да е подготвен.

По-близо… Все още нямаше движение. Сега беше точно до широките кожени обувки на стареца…

Още половин крачка… сега вече със сигурност щеше да стане.

Морис Скайлър не стана. Вратът му беше счупен. Лицето му бе хлътнало в един от декоративните квадрати на вратата, устните му бяха леко разтворени. Натаниел се намираше толкова близо, че можеше да преброи всички гънки и бръчки на бузата му; виждаше малки червени венички по носа и под окото му…

Окото бе отворено, но гледаше невиждащо. Изглеждаше като рибено. Кичур тънка, бяла коса падаше върху него.

Раменете на Натаниел се разтресоха. За момент помисли, че ще се разплаче.

Но вместо това, се насили да остане неподвижен, изчаквайки дишането му да се успокои и треперенето да спре. Когато емоциите му се успокоиха, той прекрачи тялото на стареца.

— Ти сгреши — рече меко. — Не правя това заради господаря си.

Другата стая беше малка и без прозорци. Вероятно в миналото бе служила за склад. В центъра на пода имаше нарисуван пентаграм, около който се виждаха внимателно подредени свещи и гърнета с тамян. Две от свещите бяха съборени от падналата врата и Натаниел внимателно ги изправи на мястото им.

На една от стените имаше златна рамка за картина, висяща на връв на един пирон. В рамката нямаше нито картина, нито платно; вместо това беше изпълнена с красив образ на голяма кръгла стая, в която се движеха множество дребни фигури. Натаниел веднага разбра какво представляваше рамката: гадателско стъкло, но много по-ясно и силно от изгубения му бронзов диск. Приближи се да го разгледа. Показваше огромна аудитория, пълна със столове, чиито постлан с килим под светеше странно. От едната страна вътре влизаха министрите. Смееха се и разговаряха, все още с чашите в ръце и вземаха елегантни черни писалки и папки от една редица прислужници край вратата. Министър-председателят беше там, в центъра на шумната тълпа, а мрачният африт все още стоеше нащрек отзад. Лавлейс още не бе пристигнал.

Но всеки момент щеше да влезе в залата и да пусне плана си в действие.

На пода Натаниел забеляза кибрит. Забързано запали свещите, провери отново тамяна и пристъпи в пентаграма — възхити се, въпреки бързането, колко елегантно беше нарисуван. После затвори очи, успокои се и се опита да си припомни заклинанието.

След няколко секунди беше готов. Гърлото му беше малко лепкаво заради дима, изкашля се два пъти и изрече думите.

Ефектът бе моментален. Беше минало толкова време откакто Натаниел за последно извърши призоваване, че леко се сепна, когато джинът се появи. Беше във формата на гаргойл и изглеждаше раздразнен.

— Винаги уцелваш точния момент, нали? — рече той. — Тъкмо бях хванал убиеца, както ми се искаше, и изведнъж ти се сещаш как да ме повикаш!

— Всеки момент ще започне! — Усилието от извикването на Бартимеус му беше замаяло главата. Облегна се на стената да се оправи. — Гледай — там, в стъклото! Събират се. Лавлейс е на път и ще носи Амулета, така че няма да пострада от това, което ще се случи, каквото и да е то. Аз… Аз мисля, че ще е призоваване.

— Нима? Вече разбрах това. Е, хайде, предай се на нежните ми нокти. — Той ги огъна за проба и те изскърцаха.

Натаниел пребледня. Гаргойлът облещи очи.

— Ще трябва да те нося — поясни. — Трябва да побързаме, ако искаме да го спрем да не влезе в стаята. След като влезе, мястото ще бъде запечатано — можеш да си сигурен в това.

Натаниел пристъпи несигурно напред. Гаргойлът потупа нетърпеливо с крак.

— Не се притеснявай за мен — рече бързо. — Няма да си претоваря гърба или нещо подобно. Ядосан съм и силите ми се възвърнаха. — С тези думи хвана Натаниел, прегърна го през кръста и се обърна да излезе, но веднага се препъна в тялото на прага на вратата.

— Внимавай къде си оставяш жертвите! Ударих си пръста на крака в този. — Преодоля останките със скок и заподскача през галерията, помагайки си с мощно размахване на каменните си крила.

Стомахът на Натаниел се тресеше ужасно при всяка крачка.

— По-бавно! — изпъшка той. — Ще повърна!

— Тогава това няма да ти хареса. — Бартимеус скочи през свода в края на галерията, пренебрегвайки стълбището и площадката му и падна право в залата десет метра по-долу. Воят на Натаниел прокънтя в покривните греди.

Наполовина летейки, наполовина скачайки, гаргойлът минаваше през следващия коридор.

— И така — каза той любезно, — ти извърши първото си истинско убийство. Как се чувстваш? Много по-мъжествен, със сигурност. Помага ли да заличиш смъртта на жената на Ъндъруд от паметта си?

На Натаниел му беше прекалено зле да го слуша, камо ли да отговаря.

 

 

След минута пътуването свърши толкова рязко, че крайниците на Натаниел се заподмятаха като на парцалена кукла. Гаргойлът бе спрял на ъгъла на дълъг коридор; пусна го на пода и мълчаливо посочи напред. Натаниел разтърси глава, за да спре световъртежа и погледна.

В другия край на коридора се намираше отворената врата към аудиторията. Там стояха трима души: надут прислужник, който държеше вратата отворена, магьосникът с рибешкото лице Руфъс Лайм, и Саймън Лавлейс, който си закопчаваше яката. На гърлото му проблесна нещо златно, после яката беше оправена и отгоре бе поставена вратовръзката. Лавлейс потупа събеседника си по рамото и прекрачи през вратата.

— Много закъсняхме! — изсъска Натаниел. — Не можеш ли да…? — Той гледаше изненадано до себе си, гаргойлът бе изчезнал.

Тънък гласец прошепна в ухото му.

— Приглади си косата и върви при вратата. Можеш да влезеш като прислужник. Побързай! — Натаниел пренебрегна силното желание да си почеше ухото; усещаше, че там виси нещо малко и гъделичкащо. Той изправи рамене, приглади си косата и забърза по коридора.

Лайм беше тръгнал за друго място. Прислужникът затваряше вратата.

— Чакай! — На Натаниел му се искаше гласът му да е по-дълбок и заповеден. Бързо се приближи до прислужника. — Пусни и мен вътре! Искат и още някой да сервира напитки!

— Не те познавам — каза мъжът и се намръщи. — Къде е младият Уилям?

— Ъм, заболя го главата. Повикаха мен в последния момент.

По коридора се чуха стъпки; заповеднически глас.

— Чакай!

Натаниел се обърна. Чу как Бартимеус изруга на края на ухото му. Чернобрадият наемник се приближаваше бързо, босоног, с подмятащо се парцаливо наметало и пламнали сини очи.

— Бързо! — Гласът на джина бе настоятелен. — Вратата е леко отворена — мушни се вътре!

Наемникът забърза крачка.

— Спрете това момче!

Но Натаниел вече забиваше силно тока на ботуша си в обувката на прислужника. Мъжът изкряска от болка, а протегнатата му ръка се дръпна назад. Натаниел се сгърчи и сви, за да избегне хватката и, бутайки вратата, се провря вътре.

Насекомото в ухото му подскачаше възбудено нагоре-надолу.

— Затвори ги отвън!

Той забута с всичка сила, но прислужникът подпираше от другата страна с цялата тежест на тялото си. Вратата започна да се отваря.

Тогава зад вратата прозвуча спокойният и мек глас на наемника.

— Не си прави труда — каза той. — Остави го да влезе. Заслужава си съдбата.

Натискът върху вратата отслабна и Натаниел успя да я затвори. В дървото изщракаха ключалки. Чу се издърпването на резетата.

Тънкото гласче отново проговори в ухото му.

— Ето това беше зловещо — каза той.