Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (32)

32

— Вестник „Таймс“! Сутрешно издание!

Вестникарчето бавно тикаше ръчната си количка по тротоара и спираше всеки път, когато минувачите подхвърляха монета към него. Тълпата беше гъста и момчето напредваше бавно. Едва бе успяло да стигне до пекарната, когато Натаниел и Бартимеус излязоха от уличката до изоставената библиотека и пресякоха пътя да го пресрещнат.

В джоба на Натаниел все още беше остатъкът от парите, които бе откраднал от буркана на госпожа Ъндъруд преди няколко дни. Той погледна количката, отрупана с броеве на „Таймс“ — официалния правителствен вестник. Самото вестникарче носеше огромна, платнена, карирана шапка, ръкавици без пръсти и дълго тъмно палто, което стигаше почти до глезените му. Върховете на пръстите му бяха станали бледоморави от студа. От време на време надаваше същия груб вик:

— „Таймс“! Сутрешно издание!

Натаниел нямаше много опит в общуването с обикновените. Той извика на момчето с възможно най-дълбок и самоуверен глас:

— Един „Таймс“. Колко струва?

— Четирийсет пенса, момче.

Натаниел студено подаде дребните и в замяна получи вестника. Вестникарчето го погледна, първо безразлично, а после с внезапен силен интерес. Натаниел понечи да го отмине, но момчето го заговори:

— Изглеждаш зле, приятелю — рече той весело. — Май не си се прибирал цяла нощ.

— Не. — Натаниел прие неприветливо изражение, което се надяваше, че ще обезкуражи по-нататъшното любопитство.

Не подейства.

— Разбира се, че не си, разбира се — съгласи се вестникарчето. — И не те обвинявам, че не си го признаваш, дори да го беше направил. Но трябва да внимаваш с този полицейски час. Полицаите душат повече от обикновеното.

— Какъв е този полицейски час? — попита джинът.

Очите на момчето се уголемиха.

— Ти къде си бил досега, друже? След онова злощастно нападение над Парламента, има обявен полицейски час след осем часа всяка вечер. Нищо няма да постигнат, но наблюдателните сфери са излезли, както и Нощната полиция, така че сигурно ще искаш да се покриеш някъде преди да те открият и да те изядат. Изглежда сякаш досега си имал късмет. Ще ти кажа какво — аз мога да ти намеря добро място да се подслониш тази вечер, ако имаш нужда. Това е безопасно местенце, точно там трябва да отидеш. — Той направи пауза, огледа се и снижи глас: — Ако имаш нещо, което би искал да продадеш.

Натаниел го гледаше безизразно.

— Благодаря. Нямам.

Момчето се почеса по врата.

— Както искаш. Е, нямам време да се мотая и да си бъбря. Някои от нас си имат работа. Ще тръгвам. — Хвана дръжките на количката си и тръгна, но Натаниел забеляза, че няколко пъти ги поглежда през рамо.

— Странно — каза Бартимеус. — Какво беше това?

Натаниел сви рамене. Вече беше спрял да мисли за случая.

— Върви и донеси някаква храна и по-топли дрехи. Ще се върна в библиотеката и ще прочета това.

— Много добре. Опитай се този път да стоиш далеч от неприятности, докато ме няма. — Джинът се обърна и влезе в тълпата.

 

 

Статията беше на втора страница, сбутана между ежемесечна обява за търсене на нови чираци на Министерството по заетостта и кратък доклад за кампанията в Италия. Беше разположена в три колони. Със съжаление се отбелязваше смъртта на министъра на вътрешните работи Артър Ъндъруд и съпругата му Марта в голям пожар в къщата им. Пламъците започнали около 10.15 вечерта и били потушени чак три часа по-късно от пожарникарите и магьосниците за спешни случаи, но до това време цялата сграда била унищожена. Двете съседни къщи били сериозно засегнати, а обитателите им били евакуирани. Причината за пожара била неизвестна, но полицията искала да разпита чирака на господин Ъндъруд, Джон Мандрейк, дванайсетгодишен, чието тяло не било открито. Според неясни свидетелски показания, той бил видян да бяга от мястото. Говорело се, че Мандрейк е емоционално нестабилен; за него било известно, че е нападнал няколко известни магьосници предишната година и хората се предупреждаваха да внимават. Смъртта на господин Ъндъруд, заключаваше статията, била тъжна загуба за правителството. Той бе служил съвестно на своето министерство през целия си живот и беше дал своя много сериозен принос, но вестникът не разполагал с достатъчно място да опише всичко.

Седнал под прозореца, Натаниел остави вестника да падне. Главата му се сведе върху гърдите, затвори очи. Виждаше ясно, черно на бяло, потвърждение на това, което вече знаеше, и реалността го блъсна като влак. Залитна, копнеейки сълзите да потекат, но скръбта му остана потисната и неизразена. Не ставаше така. Беше прекалено изморен за каквото и да било. Искаше само да поспи…

Един ботуш го срита грубо. Той се сепна и се разбуди.

Джинът стоеше над него и се хилеше. Носеше хартиена торбичка, от която обещаващо се издигаха кълбета дим. Непоносимият глад надви достойнството на Натаниел — той грабна торбата и без малко да разсипе в скута си пластмасовата чаша кафе. За негово облекчение под чашата имаше две внимателно опаковани в гланцирана хартия пакетчета, всяко от които съдържаше горещ сандвич с пържола и салата. На Натаниел му се стори, че никога в живота си не е хапвал нещо по-вкусно. Само за две минути сандвичите бяха изчезнали и той седеше задъхан, стиснал кафето с премръзнали пръсти.

— Какво представление само — каза джинът.

Натаниел сръбна шумно от кафето.

— Откъде взе това?

— Откраднах го. Накарах един продавач да го приготви и после хукнах, докато той беше на касата. Нищо особено. Повикаха полиция.

Натаниел изпъшка.

— Само това ни трябва.

— Не се бой. Ще издирват висока руса жена в кожено палто. И като говорим за това — той посочи малка купчинка сред боклуците на пода, — ей там ще намериш малко по-свестни дрехи. Палто, панталон, шапка и ръкавици. Надявам се да ти станат. Взех най-мършавия размер, който успях да намеря.

Няколко минути по-късно Натаниел вече беше по-добре нахранен, по-добре облечен и отчасти възстановен. Той седна край огъня да се стопли. Джинът клекна наблизо и се взря в пламъците.

— Те мислят, че съм го направил аз. — Натаниел посочи вестника.

— Е, какво очакваш? Лавлейс няма да им каже истината, нали? Кой магьосник би постъпил толкова глупаво? — Бартимеус го изгледа многозначително. — Самият смисъл на целия този пожар беше да прикрие всички следи от посещението му. И понеже не можа да те убие, той те накисна, за да опереш пешкира.

— Полицията ме издирва.

— Да. От едната страна е полицията, от другата — Лавлейс. Той ще изпрати копоите си да се опитат да те проследят. Като в клещи. Иска точно това — да бягаш, да си изолиран, да не му създаваш проблеми.

Натаниел изскърца със зъби.

— Ще я видим тази работа. Ами ако аз самият отида в полицията? Могат да нахлуят в къщата му, да намерят Амулета…

— Мислиш ли, че ще те послушат? Ти си издирван мъж. Използвам „мъж“ в най-общия възможен смисъл на думата. А дори и да не беше такъв, все пак аз щях много да внимавам преди да се свържа с полицията. Лавлейс не действа сам. Господарят му, Скайлър…

— Скайлър? — Разбира се, сбръчканият стар мъж с червената кожа. — Скайлър е господарят му? Да… познавам го. Дочух ги да обсъждат Амулета в Парламента. Има и още един, наречен Лайм.

Джинът кимна.

— Това може да е само върхът на айсберга. Когато откраднах Амулета през онази нощ, ме преследваха огромен брой търсещи сфери — това беше дело на няколко магьосници. Ако това наистина е голяма конспирация и отидеш в полицията, не можеш да се довериш на никой от тези, които са на власт. Те могат да го предупредят и той да те убие. Например Шолто Пин, търговецът на артефакти, вероятно също е замесен. Той е един от най-близките приятели на Лавлейс и всъщност дори вчера обядваха заедно. Разбрах това малко преди да бъда заловен в магазина на Пин.

Гневът на Натаниел се разпали.

— Бил си прекалено безразсъден! Поисках от теб да проучиш Лавлейс, а не да ме поставяш в опасност.

— Самообладание, самообладание. Точно това и правех. Именно в магазина на Пин открих информация за Амулета. Лавлейс беше накарал да го вземат от един правителствен магьосник на име Бийчъм, чието гърло било прерязано от крадеца. Правителството си го иска обратно адски много. Щях да науча и още, но ме посети един африт и ме заведе в Тауър.

— Но ти избяга. Как?

— Ааа, е, това беше интересно — продължи Бартимеус. — Самият Лавлейс нахлу и ме измъкна. Сигурно беше чул от Пин или от някой друг, че е бил заловен един невероятно виртуозен джин и веднага се е досетил, че аз съм откраднал Амулета. Той изпрати своите джинове Факарл и Джабор на спасителна мисия — едно изключително рисковано начинание. Защо си мислиш, че го е направил?

— Искал е Амулета, естествено.

— Точно така — и му трябва, за да го използва скоро. Това ни го каза миналата нощ. Факарл каза същото: ще бъде използван за нещо голямо през следващите няколко дни. Времето е от съществено значение.

Един полузабравен спомен се раздвижи в съзнанието на Натаниел.

— Някой в Парламента каза, че скоро Лавлейс щял да прави някакъв бал или конференция. Някъде извън Лондон.

— Да, научих и това. Лавлейс има съпруга, приятелка или позната на име Аманда. Точно тя ще е домакин на конференцията в някаква резиденция или нещо подобно. Ще присъства и министър-председателят. Видях тази Аманда в къщата на Лавлейс, когато откраднах Амулета. Той се опитваше много усилено да я очарова — значи не може да му е съпруга. Съмнявам се, че се познават отдавна.

Натаниел се замисли за момент.

— Дочух Лавлейс да казва на Скайлър, че иска да отмени конференцията. Това беше, когато Амулета не беше в него.

— Да, но сега отново го притежава.

Още един пристъп на ледена ярост замая главата на Натаниел.

— Амулета на Самарканд. Откри ли свойствата му?

— Малко повече от това, което винаги съм знаел. Отдавна има репутацията на предмет с голяма сила. Шаманът, който го направи, беше наистина могъщ магьосник — много по-велик от глупавата ви тълпа тук. Неговото или нейното племе не е имало книги или пергаменти: тяхното познание се е предавало само по спомени, от уста на уста. Както и да е, Амулетът предпазва носещия го от магическа атака — горе-долу това е, най-общо казано. Той не е талисман — не може да бъде използван агресивно, например за да убиеш съперниците си. Действа само предпазно. Всички амулети…

Натаниел го прекъсна остро.

— Не ми чети лекции! Знам какво правят амулетите.

— Просто проверявах. Не съм много сигурен на какво учат децата в наши дни. Е, аз станах свидетел на малка част от силата на Амулета, когато го занесох в кабинета на Ъндъруд, за да го натопиш.

Лицето на Натаниел се разкриви.

— Не исках да го натопя!

— Ама разбира се, че не си. Но амулетът се справи с една, без съмнение, сравнително слаба огнена магия без никакъв проблем. Погълна я като едното нищо. Ликвидира и мижавата атака на Ъндъруд снощи, както може би си видял, докато висеше под мишницата ми. Според един от информаторите ми, за Амулета се говори, че съдържа същество от центъра на Другото Място. Ако е така, наистина е доста мощен.

Очите на Натаниел го боляха. Той ги разтърка. Нуждаеше се от сън повече от всичко друго.

— Каквито и да са точните способности на Амулета — продължи джинът, — ясно е, че Лавлейс ще го използва през следващите няколко дни, на конференцията, която организира. Как? Трудно е да се отгатне. Защо? Това е лесно. Иска да завземе властта. — Той се прозина. — Старата история.

Натаниел изруга.

— Той е ренегат, предател!

— Той е обикновен магьосник. И ти си същият.

— Какво? Как смееш! Ще…

— Е, може би още не. Трябват ти няколко години. — Джинът изглеждаше леко отегчен. — И така, какво предлагаш да правим?

Една мисъл премина през главата на Натаниел.

— Чудя се… — каза той. — Парламентът беше нападнат преди два дни. Мислиш ли, че Лавлейс стои и зад това?

Джинът изглежда се двоумеше.

— Съмнявам се. Прекалено аматьорско беше. И освен това, съдейки по кореспонденцията на Лавлейс, той и Скайлър не очакваха нищо онази вечер.

— Господарят ми смяташе, че е била Съпротивата — хора, които мразят магьосниците.

Бартимеус се ухили.

— Това вече е много по-вероятно. Внимавайте — може да не са организирани в момента, но накрая ще ви пипнат. Винаги се случва така. Вземи например Египет, вземи Прага…

— Прага е декадентска.

— Магьосниците на Прага са декадентски. И вече не управляват. Погледни ей там… — В една част на библиотеката гниещите рафтове бяха паднали. Стените на мястото бяха украсени с графити и някакви внимателно нарисувани йероглифи. — Заклинания от Старото царство — каза Бартимеус. — Ето ти урок по вандалщина. „Смърт на господарите“ заявява онзи големият. Това си ти, Нати, момчето ми, ако не греша.

Натаниел не му обърна внимание; опитваше се да подреди мислите си.

— Прекалено опасно е да ходя при властите за Лавлейс — рече той бавно. — Така че има само една алтернатива. Ще отида на конференцията лично и там ще разкрия заговора.

Джинът се покашля многозначително.

— Мисля, че споменахме нещо за неоправдания риск… Внимавай, тази идея ми изглежда самоубийствена.

— Не и ако я планираме внимателно. Първо, трябва да разберем къде и кога ще се състои конференцията. Това ще е трудно… Ще се наложи да излезеш и да научиш това вместо мен. — Натаниел изруга. — Но това ще отнеме време! Само да имах някои книги и подходящия тамян — можех да организирам цяла армия от дяволчета, които веднага да започнат да шпионират всички министри! Не — биха били прекалено трудни за контролиране. Или пък бих могъл…

Джинът беше вдигнал вестника и го разлистваше.

— Или пък можеш просто да прочетеш информацията, написана тук.

— Какво?

— Тук в парламентарния лист. Слушай: „Сряда, 2 декември, Хедълхам Хол. Аманда Каткарт е домакин на ежегодната парламентарна конференция и зимен бал. Сред гостите ще присъстват многоуважаваният Рупърт Девъро, Ангъс Неш, Джесика Уитуел, Клоуи Баскар, Тим Хилдик, Шолто Пин и други членове на елита.“

Натаниел грабна вестника и го прочете.

— Аманда Каткарт — това трябва да е приятелката на Лавлейс. Няма съмнение. Това трябва да е.

— Жалко, че не знаем къде се намира Хедълхам Хол.

— Гадателското ми стъкло ще открие къде е. — Натаниел измъкна от джоба си бронзовия диск.

Бартимеус го изгледа подозрително.

— Съмнявам се. Това е най-калпавото нещо, което съм виждал.

— Аз лично го направих.

— Именно.

Натаниел прокара ръка по диска два пъти и промърмори заклинанието. На третото повикване лицето на дяволчето се появи, въртейки се като на въртележка. То повдигна едната си вежда с лека изненада.

— Не си ли мъртъв? — попита то.

— Не.

— Жалко.

— Спри да се въртиш — изръмжа Натаниел. — Имам задача за теб.

— Чакай малко — рече дяволчето като внезапно спря със скърцане. — Кой е това до теб?

— Това е Бартимеус, друг от моите роби.

— Иска му се да мисли така — каза джинът.

Дяволчето се намръщи.

— Това ли е Бартимеус? Онзи от Тауър?

— Да.

— Той не е ли мъртъв?

— Не.

— Жалко.

— Той е могъщ. — Бартимеус се протегна и се прозина. — Кажи му да внимава. Обикновено си чистя зъбите с дяволчета с неговите размери.

Бебето направи скептична физиономия.

— Така ли? Ям джинове като теб на закуска, друже.

Натаниел тропна с крак по пода.

— Ще млъкнете ли и двамата и да ме оставите да дам заповедта си? Тук командвам аз. Добре. Дяволче: Искам да ми покажеш сградата, известна като Хедълхам Хол. Някъде близо до Лондон. Притежавана е от жена на име Аманда Каткарт. Това е! Заминавай с поръчението си!

— Надявам се, че тази резиденция не е много далеч. Астралната ми нишка не е много дълга, както знаеш.

Дискът се замъгли. Натаниел чакаше нетърпеливо да се проясни.

И продължи да чака.

— Това е едно доста бавно гадателско стъкло — каза Бартимеус. — Сигурен ли си, че работи?

— Разбира се. Това е трудна задача, затова му отнема толкова време. И не си мисли, че ти ще се измъкнеш между капките. Като намерим резиденцията, искам да отидеш и да я огледаш. Да видиш дали в нея става нещо. Може Лавлейс да залага някакъв капан.

— Ще трябва да е доста хитър, за да заблуди всички онези магьосници, които ще ходят там в сряда. Що не пробваш да го разтръскаш?

— Казвам ти, че работи! Виждаш ли — ето го.

Дяволчето се появи отново, пухтейки и дишайки тежко, сякаш беше останало напълно без дъх.

— Какъв ти е на теб проблемът? — задъхваше се то. — Повечето магьосници използват стъклата си да шпионират хората, които харесват, докато са под душа. Но не и ти, не и ти. С теб това би било прекалено лесно. Никога не съм се приближавал до място, което е толкова добре охранявано. Онази резиденция е почти толкова зле, колкото и самият Тауър. Защити, задействащи се дори от косъм, стражи, които се материализират на произволни места, всичко. Наложи се да се оттегля веднага след като се приближих. Това е най-добрият образ, който можах да получа.

Един много неясен образ изпълни центъра на диска. Можеше да се различи размазана кафява сграда с няколко различни кули, заобиколена от горичка и дълъг път, който водеше към нея от едната страна. В небето зад сградата се виждаха няколко бързодвижещи се черни точки.

— Виждате ли тези неща? — отбеляза дяволчето. — Стражи. Усетиха ме, веднага щом се материализирах. А сега ме гонят. Бързи са, нали? Нищо чудно, че трябваше да офейкам моментално.

Образът изчезна и на негово място се появи бебето.

— Как ви се стори?

— Безполезно — каза Бартимеус. — Все още не знаем къде е резиденцията.

— Ето тук грешиш. — Лицето на бебето прие невероятно самодоволно изражение. — Намира се на петдесет мили южно от Лондон и девет мили западно от брайтънската железопътна линия. Огромно имение. Няма как да го пропуснете. Може да съм бавен, но съм изчерпателен.

— Можеш да си ходиш. — Натаниел прокара ръка над диска и той остана празен. — Сега вече имаме нещо — каза той. — Степента на магическа защита потвърждава, че това трябва да е мястото, където ще се проведе конференцията. Сряда… Имаме два дни да стигнем дотам.

Джинът направи нагла физиономия.

— Два дни докато отново попаднем на милостта на Лавлейс, Факарл, Джабор и стотина зли магьосници, които те мислят за подпалвач. Брей. Чак нямам търпение.

Лицето на Натаниел стана строго.

— Имаме уговорка, помниш ли? Трябва ни само добро планиране. Сега върви в Хедълхам Хол, приближи се колкото можеш повече и намери начин да се вмъкнем. Аз ще те чакам тук. Имам нужда да поспя.

— Хората наистина не са никак издръжливи. Много добре, аз тръгвам. — Джинът се надигна.

— Колко време ще ти отнеме?

— Няколко часа. Ще се върна преди да падне нощта. Има полицейски час и сферите ще бъдат навън, така че не напускай тази сграда.

— Престани да ми казваш какво да правя! Просто тръгвай! Чакай — преди да заминеш, как да си наклада огън?

Няколко минути по-късно джинът тръгна. Натаниел легна на пода, близо до пукащите пламъци. Скръбта и вината му лежаха до него като сенки, но умората му беше по-силна и от двете взети заедно. Заспа след по-малко от минута.