Джонатан Страуд
Амулетът на Самарканд (15)

15

Натаниел

Едва джинът се беше превърнал в гълъб и бе излетял през прозореца, и Натаниел сложи райбера, дръпна пердетата и се свлече на пода. Лицето му беше мъртвешки бледо, а тялото му се тресеше от изтощение. В продължение на почти един час той остана облегнат на стената, взирайки се в нищото.

Беше успял. Да, със сигурност беше успял — демонът бе победен, отново беше под негов контрол. Само трябваше да направи магията на кутията и Бартимеус щеше да е принуден да му служи, докогато поискаше. Всичко щеше да е наред. Нямаше за какво да се тревожи. Абсолютно за нищо.

Така си казваше. Но ръцете му трепереха в скута, сърцето му биеше болезнено в гърдите, а уверените твърдения, в които се опитваше да се убеди, просто бягаха от ума му. Ядосан, той се насили да диша дълбоко и здраво сключи ръце, за да потисне треперенето. Естествено, този страх беше съвсем нормален. Беше избегнал Стимулиращия Компас за части от секундата. За пръв път се беше приближил до смъртта. Такова нещо не можеше да не предизвика реакция. След няколко минути щеше да се оправи; можеше да направи магията, да хване автобуса до Темза…

Джинът знаеше рожденото му име.

Той знаеше рожденото му име.

Бартимеус от Урук, Сакр ал-Джини от Ал-Ариш… Беше му позволил да открие името му. Госпожа Ъндъруд беше проговорила, а духът чу и в онзи момент най-важното правило бе нарушено. И сега Натаниел беше компрометиран, може би завинаги. Усети как паниката се надига в стомаха му. А от силата й буквално му се догади. За пръв път, откакто се помнеше, в очите му запариха сълзи. Най-важното правило… Ако нарушеше това, със сигурност беше загубен. Демоните винаги намираха начин. Дай им някаква власт и рано или късно те сграбчват. Понякога им отнемаше години, но винаги…

Той си спомни проучвания на известни случаи от книгите. Вернер от Прага: беше позволил рожденото му име да бъде разкрито от едно безвредно дяволче на служба при него; след известно време дяволчето беше казало на един фолиот, фолиотът на джин, а джинът беше казал на африт. И три години по-късно, когато Вернер пресичал площад „Венцеслас“, за да си купи пушена наденица, една вихрушка го помела в небето. В продължение на няколко часа писъците му оглушавали гражданите, отиващи на работа, докато накрая всичко приключило с валящите по ветропоказателите и комините парчета от магьосника. А това едва ли беше най-ужасяващата съдба, застигала небрежните магьосници. Налице бяха примерите с Пауло от Торино, Септимус от Манинг, Йохан Фауст…

От устата на Натаниел се чу хлипане и този малък, жалък звук го шокира и накара да преодолее отчаянието и самосъжалението си. Стига толкова. Все още не беше мъртъв, а демонът все още беше под негова команда. Или поне щеше да бъде, след като се отървеше от тютюневата кутия както трябва. Щеше да се съвземе.

Натаниел направи усилие да се изправи на крака, макар да чувстваше слабост във всичките си крайници. Много трудно той изхвърли страховете от главата си и започна приготовленията. Пентаграмът беше пренарисуван, а тамянът сменен. Бяха запалени нови свещи. Промъкна се до библиотеката на господаря си и провери заклинанията по два пъти. После добави още розмарин в кутията за тютюн, сложи я в средата на кръга и започна заклинанието за Безкрайния Затвор. След пет дълги минути устата му беше пресъхнала, а гласът пресипнал, но над повърхността на кутията засия стоманеносива аура, която припламна и избледня. Натаниел произнесе името на Бартимеус, добави астрологичната дата, когато щеше да започне затвора и приключи. Кутията изглеждаше същата както преди. Натаниел я пъхна в джоба на сакото си, духна свещите и дръпна килима върху рисунките по пода. После рухна на леглото.

 

 

Когато един час по-късно госпожа Ъндъруд занесе обяда на съпруга си, тя сподели с него една своя тревога.

— Притеснена съм за момчето — каза тя. — Почти не си е докоснал сандвича. Проснал се е на масата, бял като платно. Сякаш не е спал цяла нощ. Нещо го е уплашило или се разболява. — Тя спря. — Скъпи?

Господин Ъндъруд разглеждаше внушителното количество храна в чинията си.

— Няма лютеница, Марта. Знаеш, че я обичам с шунката и салатата.

— Свършила е, скъпи. И какво мислиш, че трябва да направим?

— Да купиш още. Не е ли очевидно? Боже мили, жено…

— За момчето.

— Ммм? О, той е добре. Глезльото просто е нервен заради кръщаването. И заради призоваването на първото си дяволче. Помня колко ужасен бях аз — моят господар буквално трябваше да ме вкара в кръга с камшик. — Господин Ъндъруд натика една вилица с шунка в устата си. — Кажи му да дойде при мен в библиотеката след час и половина и да не забравя Алманаха. Не, нека да е след час. След това ще трябва да звънна на Дювал за онези кражби, проклет да е.

В кухнята Натаниел все още бе успял да се справи само с половин сандвич. Госпожа Ъндъруд разроши косата му.

— По-весело — каза тя. — Кръщаването ли те безпокои? Изобщо не трябва да се тревожиш за това. Натаниел е хубаво име, но има и много други хубави имена. Само си помисли, можеш да си избереш каквото си искаш име, в рамките на разумното. Стига в момента да не го носи никой друг магьосник. Нали знаеш, че Обикновените нямат тази привилегия. Трябва да си стоят с това, което им е дадено. — Тя се суетеше наоколо, пълнеше чайника, търсеше млякото и говореше, говореше, говореше. Натаниел чувстваше как кутията тежи в джоба му.

— Бих искал да изляза за малко, госпожо Ъндъруд — каза той. — Имам нужда от малко свеж въздух.

Тя го изгледа учудено.

— Но не може, скъпи, нали така? Не и преди Кръщаването ти. Господарят ти те иска в библиотеката след час. И каза да не забравяш Алманаха на Имената. Въпреки че ти казвам това, като се замисля, ти наистина изглеждаш доста блед. Малко свеж въздух би ти помогнал, предполагам… Сигурна съм, че няма да забележи, ако се измъкнеш за пет минутки.

— Няма нищо, госпожо Ъндъруд. Ще си остана тук. — Пет минути ли? Трябваха му два часа, а може би и повече. Щеше да се наложи да се отърве от кутията по-късно. И да се надява, че Бартимеус нямаше да опита нещо преди това.

Тя наля чаша чай и я постави на масата пред него.

— Това ще ти върне цвета на лицето. Днес е голям ден за теб, Натаниел. Като те видя отново, ти ще си вече друг. Това може би е последния път, когато те наричам със старото ти име. Предполагам, че сега ще трябва да започна да го забравям.

„Защо не можа да започнеш да го забравяш тази сутрин?“, помисли си той. Една малка, злобна част от него искаше да я обвини за лекомислената й любов, но той знаеше, че това е напълно несправедливо. Сигурен, Силен, Скрит. Сега вече не беше нито едно от тези неща. Той отпи глътка чай и си изгори устата.

 

 

— Влез, момче, влез. — Господарят му, настанен във висок стол до бюрото в библиотеката, изглеждаше почти мил. Той гледаше Натаниел, докато се приближаваше и му посочи едно столче до себе си. — Сядай, сядай. Е, изглеждаш по-елегантен от обикновено. Дори носиш и сако, а? Доволен съм, че отбелязваш важността на случая.

— Да, сър.

— Добре, къде е Алманаха? Хубаво, дай го насам… — Книгата беше подвързана в блестяща зелена кожа с показалец от волски косми. Беше доставена от фирма „Ярослав“ едва предния ден и все още не беше четена. Господин Ъндъруд отвори внимателно и погледна началната страница. — „Алманах с имената на Лу“, триста деветдесет и пето издание… Как лети времето. Ще повярваш ли, че аз избрах името си от триста и петдесетото? Спомням си го сякаш беше вчера.

— Да, сър. — Натаниел потисна една прозявка. Усилията му от сутринта започваха да му се отразяват, но той трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача. Гледаше как господарят му прелиства страниците и не спира да говори.

— В Алманаха, момче, са поместени всички официални имена използвани от магьосниците от златния век на Прага до настоящето. Много от тях са били използвани повече от веднъж. До всяко едно има подпис, показващ дали името в момента е заето. Ако няма, може да бъде използвано. Или пък може да си измислиш свое собствено. Виж тук — „Ъндъруд, Артър; Лондон“… Аз съм вторият с това име, момче. Първият е бил виден човек от XVII век; близък сътрудник на крал Джеймс I, доколкото знам. А сега, обмислям въпроса от известно време и мисля, че ще направиш добре да следваш стъпките на някой от големите магьосници.

— Да, сър.

— Мислех си за Теофилиус Трокмортън, може би — той е бил забележителен алхимик. И… да, виждам, че тази комбинация е свободна. Не? Не ти харесва? А какво ще кажеш за Балтазар Джоунс? Не си убеден? Е, може би той е твърде труден пример, който да следваш. Да, момче? Имаш някое предложение ли?

— Свободно ли е Уилям Гладстон, сър? Аз му се възхищавам.

— Гладстон! — Очите на господаря му се изцъклиха. — Самата идея… Момче, има имена, които са твърде велики и твърде скорошни да се докосват. Никой не би посмял! Би било върхът на арогантността да се правиш на него. — Веждите му настръхнаха. — Ако не можеш да дадеш разумно предложение, аз ще избера вместо теб.

— Съжалявам, сър. Не помислих за това.

— Амбицията е хубаво нещо, приятелю, но трябва да я прикриваш. Ако е прекалено очевидна, ще се озовеш на земята с гръм и трясък още преди да навършиш двайсет. Един магьосник не бива да привлича вниманието върху себе си твърде бързо; със сигурност не и преди да е призовал първия си моулър. Добре, нека да потърсим заедно от началото…

 

 

Изминаха час и двайсет и пет минути докато изберат и за Натаниел това беше мъчително време. Господарят му явно много обичаше неизвестни магьосници с още по-неизвестни имена и Фицгибън, Трийкъл, Хумс и Галимофри бяха избегнати много трудно. По същия начин пък, предпочитанията на Натаниел винаги изглеждаха твърде арогантни и показни за господин Ъндъруд. Но накрая изборът беше направен. Господин Ъндъруд изморено извади официалния формуляр, нанесе новото име и се подписа. Натаниел също трябваше да се подпише в един голям правоъгълник долу на страницата. Подписът му беше заострен и разкривен, но все пак той го използваше за пръв път. Прочете го тихичко на себе си:

Джон Мандрейк.

Той беше третият магьосник с това име. Никой от предшествениците му не беше постигнал нещо забележително, но на Натаниел вече не му пукаше. Всичко беше по-добро от Трийкъл. Това ставаше.

 

 

Господарят му сгъна документа, постави го в кафяв плик и се облегна в стола си.

— Е, Джон — рече той. — Готово. Веднага ще подпечатам това в Министерството и тогава вече официално ще съществуваш. Само че не се превъзнасяй. Все още не знаеш почти нищо, както и ще видиш като се опиташ да призовеш бъбривото дяволче утре. И все пак първата стъпка от твоето обучение приключи, благодарение на мен.

— Да, сър, благодаря, сър.

— Един господ знае, че това бяха шест дълги и скучни години. Често се съмнявах дали ще стигнеш чак дотук. Повечето господари биха те изхвърлили на улицата след онази история миналото лято. Но аз упорствах… Няма значение. Отсега нататък можеш да си носиш лещите.

— Благодаря, сър. — Натаниел замига. Той вече ги носеше.

Гласът на господин Ъндъруд придоби самодоволен тон.

— Ако всичко е наред, след няколко години ще ти намерим свястна работа: може би като помощник-секретар в някое от по-маловажните министерства. Няма да е нещо бляскаво, но идеално ще пасва на скромните ти възможности. Не всеки магьосник може да се стреми да стане важен министър като мен, Джон, но това не бива да те спре да дадеш своя принос, колкото и малък да е той. Междувременно, като мой чирак, ще можеш да ми помагаш в обикновените призовавания и да ми се отплатиш донякъде за всичките усилия, които хвърлих по теб.

— За мен ще бъде чест, сър.

Господарят му махна с ръка да го освободи, позволявайки по този начин на Натаниел да се обърне и да направи кисела физиономия. Беше изминал половината път до вратата, когато той се сети за нещо.

— И още нещо — каза той. — Твоето кръщаване стана тъкмо навреме. След три дни ще ходя в Парламента да чуя държавното обръщение от министър-председателя към всички висши членове на правителството. Това е изключително церемониален случай, на който той ще нахвърля бъдещата политика в страната и чужбина. Кръстените чираци също са поканени, както и съпругите. Ако не ме ядосаш преди това, ще те взема с мен. За теб ще бъде истинско „откровение“ да видиш нас, всичките майстори магьосници събрани заедно!

— Да, сър, много благодаря, сър! — За пръв път когато говореше с господаря си, може би откакто се помнеше, ентусиазмът на Натаниел беше истински. Парламента! Министър-председателя! Той излезе от библиотеката и изтича нагоре по стълбите до стаята си и капандурата, през която далечният Парламент едва се виждаше под сивото ноемврийско небе. За Натаниел високата кула беше огряна от слънчева светлина.

 

 

Малко по-късно си спомни за кутията за тютюн в джоба си.

Все още имаше два часа до вечеря. Госпожа Ъндъруд говореше по телефона в кухнята, а господарят му — в кабинета си. Натаниел се измъкна скришом през предната врата, вземайки пет лири от буркана с парите за пазаруване, който госпожа Ъндъруд държеше на един рафт в антрето. На главния път хвана автобус на юг.

Знаеше се, че магьосниците не ползват обществения транспорт. Той седна на седалката най-отзад, колкото беше възможно по-далеч от другите пътници, наблюдавайки с крайчеца на окото си как се качват и слизат. Мъже, жени, млади, стари; младежи, облечени в еднообразни дрехи, момичета с лъскави бижута по шиите. Те се препираха, смееха или седяха тихо, четяха вестници, книги и лъскави списания. Бяха хора, да, но лесно се виждаше, че нямаха сила. За Натаниел, чийто опит с хората беше много ограничен, те изглеждаха странно двуизмерни. Разговорите им сякаш бяха за нищо; книгите, които четяха, изглеждаха тривиални. С изключение на чувството, че повечето бяха леко вулгарни, той не можеше да ги разбере.

След половин час автобусът стигна до моста Блекфрайърс и река Темза.

Натаниел слезе и отиде до средата на моста, където се наведе над парапета от ковано желязо. Реката беше в прилив; бързите й сиви води бушуваха под него, а неравната повърхност се завихряше безспир. От двете страни, по крайбрежните улици, където тъкмо започваха да се включват светлините на колите и на уличните лампи, бяха струпани еднообразни офис сгради. Натаниел знаеше, че Парламента се намира точно зад завоя на реката. Никога досега не се беше намирал толкова близо до него. Само мисълта за това накара сърцето му да ускори ритъма си.

Но щеше да има време за това друг път. Първо трябваше да довърши една жизненоважна задача. От единия си джоб извади найлонова торбичка и половин тухла, която беше намерил в градината на господаря си. От другия взе тютюневата кутия. Тухлата и кутията се озоваха в торбичката, която завърза с двоен възел.

Огледа се бързо на двете страни по моста. Другите пешеходци бързаха покрай него с наведени глави и прегърбени рамене. Никой не го гледаше. Без повече да се церемони, той хвърли пакета през парапета и го изгледа как пада.

Надолу… надолу… надолу… Докато накрая се превърна в бяло петънце. Едва успя да види как падна.

Изчезна. Потъна като камък.

Натаниел вдигна яката на сакото си, за да предпази врата си от духащия по реката вятър. Беше в безопасност. Е, дотолкова, доколкото можеше да е изобщо. Беше изпълнил заплахата си. Ако Бартимеус посмееше да го предаде…

Докато вървеше по моста обратно към спирката, започна да вали. Той се движеше бавно, дълбоко замислен, почти сблъсквайки се с няколко прибиращи се от работа хора, идващи от противоположната посока. Наругаха го, докато отминаваха, но той почти не ги забеляза. Безопасност… Само това имаше значение…

С всяка стъпка го обземаше все по-голяма умора.