Розмари Роджърс
Развратни игри (61)

60

Свещеникът, който ги венча, заекваше нервно, така че припряната, почти тайна церемония граничеше с фарс. Губернаторът, на който се падна честта да отведе булката до олтара, грееше бащински и когато всичко свърши, сърдечно целуна Мариса. Колко по-различна беше тази венчавка от онази с Доминик! Мариса предпочиташе да не мисли за това.

Беше се изповядала, осквернявайки тайнството с лъжата, че Педро е баща на детето, което растеше в корема й.

Губернаторът изрече, заеквайки, някакво благопожелание към младоженците, след което двамата се отправиха към затвора. Сърцето на Мариса бе свито от страх. Часовите отдадоха чест. Един от тях я позна — изглежда, бе присъствал на сцената на площада. Възможно ли бе за толкова кратко време да се случат толкова много неща?

— Хайде, идвай! — по всичко личеше, че Педро също иска всичко да свърши час по-скоро.

От малките, потънали в мрак, килии се разнасяха стонове. През дебелите каменни стени се просмукваше хлад — сякаш дъхът на смъртта. Педро осветяваше с факла тесните, водещи към подземието на затвора, стъпала. Когато свършиха, двамата се озоваха пред голяма кръгла дупка в пода, оградена с висока около педя стеничка.

— Внимателно, съкровище. Това е кладенец. Вътре спускат най-твърдоглавите затворници. Не е приятно, но след една нощ долу излизат по-меки от памук.

Той пъхна факлата в една халка на стената, а когато се обърна, зъбите му блестяха.

— Доволен ли си от мен, amigo? — попита той, заставайки пред решетките на малка полутъмна килия. — Доведох жена си, която по природа е с меко сърце, за да се увери, че сега си добре. Тя успя да се наложи пред губернатора. Бива си я да убеждава, когато поиска — гласът му бе като камшик — Кажи му, скъпа. Никакви тайни повече между нас тримата, нали такава беше уговорката? Приближи се спокойно, не може да ти стори нищо. Кажи му го сама.

Тя се насили да погледне Доминик, ако и само за да се увери, че все още диша. Той лежеше по гръб върху мръсен сламеник с прикована към стената ръка. Тялото му бе превързано от кръста нагоре, а погледът — вперен в нея, но не издаваше никакви чувства.

— Доминик! — прошепна тя.

Той продължаваше да я гледа безизразно. Това й помогна да изрече научените наизуст думи.

— Двамата с Педро се венчахме. Най-късно до половин година ще се върнем в Луизиана. Педро ми обеща да ти позволи да избягаш, но трябва да ни оставиш на мира. По всяко време можеш да се върнеш в Европа, не е ли така? Генерал Уилкинсън ще изпрати Крисчън при мен. Детето ще бъде щастливо, само че ти не трябва…

Гласът й секна и Педро се намеси, собственически поставяйки ръка на раменете й.

— Жена ми искаше да каже, че не трябва да се месиш в живота ни. Надявам се, че си разбрал. Ще проявя великодушие, но трябва да знаеш, мога да бъда и лош. Готов съм да отгледам копелетата ти като собствени деца, ако майка им ми бъде вярна и покорна съпруга и ти не се мяркаш пред очите ни. Разбра ли? Не отговаряш. За твое и за нейно добро се надявам да си разбрал!

— Педро, стига толкова. Не издържам вече…

— Наистина ли, съкровище? Но тъй като бившият ти любовник, изглежда, си е глътнал езика, бих искал да му покажа как стоят нещата между нас с теб. Вече сме мъж и жена… Прекалено дълго чаках този миг.

Тя го погледна недоумяващо и срещна ехидния му поглед. Когато направи опит да се освободи от него, той я стисна още по-силно.

— Не си ли свикнала да го правиш при всякакви обстоятелства, съкровище? Сред природата, в индиански вигвам, в студената стаичка на капитан Игуера, пред вратата, на която стоят часови? Не би трябвало да те притеснява, че ще изконсумираме брака си тук, пред свидетел, който ще може да потвърди случилото се. Не се преструвай на срамежлива. Ако тук ти се струва неудобно, ще постеля куртката си на пода. Доминик те е виждал гола, нали?

Едва сега тя се отърси от вцепенението си.

— Не, Педро, не! Ти ми обеща… каза…

— По този въпрос не съм обещавал нищо. Ще се подчиниш на желанието ми, както и на всичките ми желания и настроения оттук насетне. Запомни това още от самото начало!

Пламъкът на факлата потрепери, сякаш някакъв полъх на вятъра бе проникнал чак тук долу, а по каменните стени затанцуваха призрачни сенки. Мариса направи опит да му се изплъзне. Бореше се така, сякаш от това зависеше животът й. Преодолял първоначалното стъписване, Педро се хвърли към нея и разкъса роклята й от горе до долу. След миг той вече притискаше ръцете й към стената и се хилеше в лицето й.

— Сега си моя жена, доня Антониа Каталина, и ще те любя, където и когато си пожелая. Като свършим тук, никога повече няма да легнеш с друг мъж, иначе ще те убия. Няма да позволя да ми увесиш на врата още копелета!

— Ще те убия, ще те убия!

Тя крещеше отчаяно, без сама да съзнава това, и сякаш някъде много отдалеч долавяше зловещото ехо от думите си. Бореше се с всички сили, но скоро се умори и той я повали върху каменния под. Докато с едната си ръка държеше нейните, с другата разкъса бельото й. След това коленичи между бедрата й.

— Сега ще се научиш на кого принадлежиш — просъска той.

Мариса извика отново, но той я зашлеви през устата, така че устните й се обагриха в кръв. Бе започнал да разкопчава униформата си.

— А сега…

— А сега ще махнете ръцете си от нея, полковник Артеага. Станете и се бийте, иначе ще бъда принуден да ви промуша.

— Какво значи това, капитан Игуера? — изрева Педро. — Самозабравяте се! Предизвиквате ме на дуел заради жена ми, така ли? На ваше място бих размислил. В крайна сметка и двамата знаем що за стока е тя.

Все пак Педро се бе изправил, така че сега Мариса бе свободна. Тя понечи да прикрие голотата си, но не намери нищо друго, освен няколко парцала. Видя Фернандо да стои с мрачно изражение на най-долното стъпало с извадена шпага. Ръката на Педро бавно пълзеше към кобура.

— Няма да позволя да я оскърбите, господин полковник — глухо рече Фернандо. — Така че, моля, защитавайте се.

— Вие сте полудял, капитане! Забравихте ли кой сте и кой съм аз? Искам да дам урок на жена си в присъствието на бившия й любовник, това е всичко. Галантността ви е неуместна и безсмислена! Или бихте искал да сте на мое място? Това ли е причината? — Педро се засмя. — Имам по-голям опит в дуелите от вас, мой малки капитане, и ми се струва, че се надценявате.

— Ще видим — гласът на Фернандо бе дрезгав, но прозвуча решително.

Най-сетне отърсила се от вцепенението, Мариса се изтърколи настрана.

— Внимавай, той има пистолет! — наистина ли тези думи бяха излезли от устата й или само си ги бе помислила? Възможно ли бе това да е бил гласът на Доминик? Не й остана много време за размисъл, защото последвалите събития се развиха светкавично.

Педро пристъпи напред, изваждайки пистолета си. Фернандо бе замръзнал намясто, а шпагата му отразяваше светлината на факлата. Усмихнат, Педро свали предпазителя и насочи пистолета към противника си. В този момент Доминик протегна крак през решетките и с всичка сила го ритна в слабините. Артеага изгуби равновесие в мига, в който бе натиснал спусъка. Изтрещя изстрел, куршумът се заби в една от стените. Педро се олюля напред, правейки гротескни танцови стъпки в усилието си да запази равновесие.

Кладенецът! Кракът му срещна ниската стеничка, ръцете му разцепиха въздуха, търсейки опора, а викът му дълго отеква между влажните каменни стени. След това се разнесе тъп плясък, като от хвърлен много от високо във вода камък.

— Всемогъщи! Този кладенец е бездънен…

Мариса не чуваше нищо. Тя се изправи бързо и се спусна към решетките.

— Доминик, Доминик!

Най-сетне я забеляза. Тя протегна ръце към него, но дрезгавият му, горчив и уморен глас, я накара да ги отдръпне. Той все още с мъка си поемаше дъх.

— Не! Не прави нещата още по-лоши! Мъжът ти е мъртъв. Върви с приятеля си и се омъжи за него! — затвори очи, сякаш не издържаше повече вида й, и промърмори: — Защо трябваше да идваш на площада? Защо не ме оставиш на мира? Исках да умра с чест, но не, ти трябваше да се продадеш за лекар, малко храна и вода, за да доживея да увисна на въжето. Боже мой, това не е ли достатъчно?

— Ти не разбираш! Педро ме заплашваше… казваше…

— Не искам да слушам! Да не мислиш, че ми е било приятно да лежа тук и да гледам как тези двамата се боричкат за теб като два котарака за някоя разгонена котка? Сега принадлежиш на победителя. Защо не тръгваш с него? Той започва да става нетърпелив.

Фернандо бе пристъпил към нея, а откъм стълбите се чуваха стъпки и гласове. Той я загърна в остатъците от роклята й и каза твърдо:

— Мариса, трябва да се махаш оттук.

Въпреки че Доминик бе извърнал глава, тя каза с треперещ от вълнение глас:

— Ако съм направила нещо, то е защото те обичам. Няма да те оставя да умреш, чуваш ли? Ще сторя всичко…

— Тогава се махни. За Бога, трябва ли да те моля? Не искам от теб нищо друго, освен милостта, да умра спокойно — той извърна лице към нея и я погледна. — Остави ме на мира. Не отнемай и последната останала ми гордост!

Фернандо я дръпна настрана и я загърна по-плътно в разкъсаната рокля. Дотичалите войници се тълпяха около кладенеца, надничаха вътре и мърмореха:

— Какъв край! Как стана? И жена му…

Фернандо нареди:

— Няколко от вас идват с мен. Лично ще докладвам на губернатора, а вие ще си затваряте устата, разбрано?

— Но, господин капитан…

— Губернаторът ще ви каже онова, което сметне, че трябва да знаете.

— Трупът няма да бъде намерен никога, освен ако сам не изплува някъде — мрачно забеляза един войник.

Мариса потръпна. Наоколо бяха разхвърляни части от дрехи, така че всеки можеше да си направи извод за случилото се. Но какво значение имаше това? Тя бе като ударена по главата и само мислено повтаряше името на Доминик.

Навън студеният нощен въздух я прониза до кости. Ръката на Фернандо, която лежеше на раменете й, бе топла. Наистина ли бе жена, която може да забрави толкова бързо? Нима бе способна без капчица съжаление да се хвърли от прегръдката на някой мъж в обятията на друг? Изглежда, така мислеше Доминик. Той я презираше.

Звездна нощ като тази… Доминик, който я притиска към себе си, докато изрича едно след друго имената на звездите и й обяснява как човек би могъл да се ориентира по тях, ако се е изгубил. Сега тя се бе изгубила. Бе изгубила и него…

Трябва ли да те моля?

Не мислеше за Педро. Той бе отминал като някакъв кошмар. Мариса не чувстваше нищо. Дали и с Доминик бе така? Нищо… пустота… Душата й бе празна черупка.

— Фернандо, как… — насили се да проговори тя.

— Последвах ви. Беше някакво предчувствие, не можех да те изпусна от очи. Тогава те чух да викаш. Успокой се. От теб се иска само да кажеш истината. Аз ще поема цялата отговорност.

Мислите й все се връщаха назад като махало.

— Какво ще стане с Доминик?

— Нищо не се е променило. Трябва да се примириш. Ти го обичаш, нали? Боя се, че е прекалено късно, той също разбра това. Трябва да се примириш.

По лицето и се стичаха сълзи.

— Омъжих се за Педро само защото той обеща…

— Замълчи, не искам да слушам. Пет пари не даваш за гордостта ми.

— Гордост, гордост! — тази дума я накара да побеснее. — Гордостта ли е най-важното нещо за един мъж? А какво ще кажеш за мен? За моята гордост и моите чувства? Те са без значение просто защото съм жена, така ли? Както и онова, което наистина искам? До гуша ми дойде да бъда насилвана и закриляна! О, тази мъжка себичност! От днес насетне ще се боря за онова, което искам. С всички възможни средства.

— Мариса!

— Не искаш да чуеш истината, нали, Фернандо? О, благодарна съм ти за това, което стори за мен. Не знам какво щях да правя иначе, вероятно щях да го понеса. Но душевно никой не може да ме изнасили, никой от вас, надути мъже с вашата проклета гордост. Докато във вените ми има живот, няма да изменя на себе си и не ще бъда ничия.

Пред къщата на губернатора тя облече куртката на Фернандо, който й помогна да я закопчее.

— Сега се успокой.

— Напълно съм спокойна. Мисля, за пръв път в живота си изцяло съм господарка на себе си. Радвам се, че Педро е мъртъв и че Доминик го уби. И това ще кажа на губернатора. Пет пари не давам за глупавата гордост на Доминик. Вие, мъжете, може да водите за мен своите безсмислени войни, но аз ще се боря за онова, което искам… с моите оръжия.

Вратата се отвори и пред тях изникна губернаторът. Зад него любопитно надничаше някой.

— Какво значи това… — той разпозна Мариса и видът й го накара да зяпне слисано. — Мариса! Исках да кажа, госпожо…

— Моля ви, не ме наричайте с това име. Не зная дали бракът ми с Артеага е законен, тъй като детето в утробата ми е от Доминик Чалънджър, но дори да е така, вече съм вдовица. Педро ме взе със себе си в подземието на затвора и се опита да ме изнасили, Фернандо ми се притече на помощ, но Доминик…

— Всичко това е много интересно — намеси се един спокоен глас, който тя добре помнеше. — Но може би мястото не е твърде подходящо, скъпа племеннице.

— Чичо — извика тя и се спусна към него. Лицето й бе огряно от надежда. — Ще ми помогнеш, нали? Ти ще ме разбереш!

— Преди това обаче трябва да се облечеш — строго рече той.