Розмари Роджърс
Развратни игри (4)

3

Огньовете и факлите протягаха огнени езици към луната. Мариса имаше чувството, че е станала друг човек. Подобно на Бланка, сега тя не се боеше от никого и нищо.

— Ако си невинна, докажи го! — бе просъскал Марио. — Ако още не те е имал, той ще бъде много настоятелен. Примами го далеч от останалите и му завърти главата. Останалото остави на мен.

Така, както го представяше Марио, всичко изглеждаше много просто. Той й предлагаше закрилата, от която тя съвсем неотдавна бе изпитала болезнена нужда.

Познаваше Марио и бе сигурна във властта си над него. Непознатият бе друго нещо — високомерен благородник, сигурен, че ако пожелае, може да я има. Последният човек на земята, когото би искала да познава.

Когато се изправи срещу него обаче, крехката й самоувереност се изпари. Той бе сам и тъкмо бе вдигнал към устните си чаша с вино. Съзрял Мариса, остави чашата и се престори на изненадан.

— Значи се върна. Цената ти е висока, не мога да не кажа. Мислиш ли, че си заслужава?

От Бланка нямаше и следа. Беше ли му казала или той сам бе открил загубата?

Мариса се опита да се държи като Бланка и сви рамене.

— Защо сам не се опитате да разберете? Исках да привлека внимание. Но мразя навалицата, задушавам се. Не обичам и някой да се забавлява за моя сметка.

— В такъв случай моля за извинение — той се поклони подигравателно и й предложи чашата с вино. — Вземи. Тъй като сме сами, нека пием за помирението. Не очаквах да се върнеш по своя воля, но това само доказва колко зле познавам настроенията на жените.

Когато се усмихваше, около очите му се образуваше ситна мрежа от бръчици.

Мариса поклати глава.

— Не пия, сеньор.

— Опитна крадла, която не пие? Хубав ребус.

— Да не би да сте очаквал от циганка нещо друго, освен най-лошото? Сами го казахте, докато разговаряхте за мен.

В очите му блеснаха шеговити искри.

— Оле! — възкликна той и надигна чашата. — Значи си и чувствителна. А, изглежда, умееш и да мислиш. Добре. Поне това установихме. Също и цената ти, която е доста соленичка. Предупреждавам те, ще искам много в замяна.

Неочаквано Мариса се оказа в желязната му прегръдка и преди да успее да се възпротиви, той я целуна грубо.

Не беше само мирисът на вино, който я отблъскваше. Тя напразно се опитваше да се съпротивлява — стискаше зъби и извиваше глава, за да се изплъзне от настойчивите му устни. Той обаче все по-силно я притискаше към себе си. Жадното му тяло я плашеше. Тя едва успяваше да си поеме дъх. Ушите й пищяха и вече не намираше сили да се съпротивлява, макар да съзнаваше, че той бе оголил едното й рамо и сега галеше гърдите й.

Трепереща от ужас, Мариса се облегна на него, а когато отвори уста, за да си поеме дъх, усети езика му между зъбите си, и отново направи опит да извърне глава.

Нима наистина искаше да я изнасили тук, пред погледа на толкова много хора? Колко жесток и безчувствен бе този човек, който се отнасяше с нея като с някоя уличница, наета за една нощ!

Миг преди да изгуби съзнание, непознатият вдигна глава. Сега очите му бяха сребристи като добре полирано огледало. Мариса си спомни всички чути някога истории за дявола, който в човешки образ изкушавал жени, и изпита желание да се прекръсти.

От устните й се изтръгна нещо средно между хлипане и стон, но той се засмя цинично.

— Пред мен няма нужда да се преструваш на света вода ненапита, малка разбойничке. Тази вечер нямам желание за обичайните игрички. Хайде, стига вече.

Коленете й бяха толкова меки, че би се свлякла на земята, ако той не я бе уловил за китката. Изглежда възнамеряваше да я отведе при приятелите си и тя нямаше друг избор, освен да използва лъжата, която бе измислила, още преди да се върне при него.

— Не! — започна да се противи. — Моля ви, господине, не искам да ходя при вашите приятели, които ми се присмиват, защото съм една бедна циганка. Каруцата ми е наблизо и вътре няма никого…

— Какво непредвидимо същество си — тихо рече той, и отново я прегърна през кръста. — Само преди миг се държеше така, сякаш целувките ми те отвращават, а сега си готова на всичко.

— Ние, циганките, сме свободолюбиви — припряно отвърна тя. — Обичаме сами да си избираме любовниците си — накрая добави с кадифен глас: — Поне не сте някой натруфен папагал като другите господа.

Не смееше да го погледне. Колко бе глупав! Мислеше се за неотразим. Никак не й бе трудно да го подмами в клопката. Молеше се само Марио и приятелите му да дадат на този caballero урок за цял живот.

Насреща им напираше любопитно множество, което не искаше да пропусне нищо от предстоящото тази нощ. Мълвата за появата на кралицата се бе разнесла светкавично. Говореше се, че с нея била и прочутата маркиза Алба, която обичала да се преоблича като жена от простолюдието и да си избира някой мъж от народа.

Устните на Мариса бяха подпухнали, а пръстите на непознатия изгаряха гърдите й. Костваше й огромни усилия да се притиска в обятията на този груб мъж и да се преструва на покорна. Главата й бучеше. Къде беше Марио? Дано само се появи час по-скоро. Никой не им обръщаше внимание и не забеляза как Марио неочаквано изникна от мрака и им препречи пътя. Матовото му лице бе разкривено от гняв, а дясната му длан не се откъсваше от дръжката на подаващия се от колана му нож. Зад него Мариса видя двама от приятелите му, стискащи в ръце тояги.

— Ето какво правиш зад гърба ми! Не мислех, че жена като теб има нужда от повече от един любовник. Или те подмамиха фините му дрехи и парите му? Повлекана с повлекана! Видях ви да се целувате — не можеше да се откъснеш от него. А що се отнася до вас господине, ще трябва да се разделите с желанието си да се забавлявате с някое от нашите момичета.

Гневът му изглеждаше толкова неподправен, че Мариса се вцепени от страх, когато видя двамата мъже да застават от двете страни на Марио, който бе извадил ножа си.

— Смятам най-напред да ви нарежа лицето — изръмжа той, — преди да позволя на приятелите си да ви хвърлят такъв пердах, че да станете по-мек от памук. Вие, аристократите, трябва да се научите къде ви е мястото!

— Вече се чудех кога най-сетне ще се появиш — чу Мариса провлечения подигравателен глас. Понечи да се освободи, но мъжът с ловко движение я дръпна пред себе си. С бузата си усети нещо студено и чу зловещо изщракване. Циганите се вцепениха. Гласът продължи: — Този пистолет може да произведе два изстрела, преди да се наложи да бъде презареждан. Кой от вас е кандидат за първия куршум? Разбира се, възможно е да го получи вашата малка приятелка. Е?

По гърба на Мариса полазиха тръпки. Тя не смееше дори да си поеме дъх. Мъжът говореше сериозно! В гласа му имаше някаква ледена нотка, която недвусмислено издаваше намерението му да изпълни заплахата си.

— Нямате право да ми взимате момичето — заекна Марио. Той понечи да добави още нещо, но един глас зад него го накара да замръзне.

— Какво става тук? — бяха двамата гвардейци, които строго и недоверчиво оглеждаха действащите лица. — Да не би да са се опитали да ви ограбят, господине? Добре, че дон Мануел ни нареди да държим момичето под око. Циганите са майстори на подобни засади…

— Само че аз я очаквах. Не, не мисля, че е необходимо да ги арестувате. И без това скоро няма да се опитат отново.

— Вие тримата изчезвайте. Ако до изгрев-слънце не сте се омели оттук, отивате в ареста.

Приятелите на Марио веднага си плюха на петите, но той се поколеба и се огледа отчаяно, преди да се изгуби в множеството. Мариса се отърси от обзелия я ужас.

— Пуснете ме! Нямате право да ме държите! — тя хвърли заговорнически поглед към гвардейците. — Моля ви, господа! Те искаха само да ме избавят от този… този развратник. А той заплашваше да ме застреля, ако не му се отдам.

— Каква лъжкиня! Чуй, видяхме как открадна кесията на господина, а това може да ти коства много неприятности. Заслужаваш да бъдеш бичувана публично и да ти отрежат красивата дълга коса.

— Ами какво чакате, водете я. Нямам желание цяла вечер да се разправям с любовниците й… и с дългите й пръсти.

Той я побутна напред и двамата гвардейци грубо я сграбчиха за косите и ръцете.

— Не забравяйте да я претърсите за нож.

— Да я отведем ли на кораба, господине?

— Защо не — с безразличие отвърна непознатият. — Не обичам да плащам, без да получавам нищо в замяна. Може би след няколко часа ще е по-отзивчива.

Той се отдалечи, оставяйки я в ръцете на двамата мъже, взели я за обикновена крадла. Не, това трябва да бе сън. Навярно скоро щеше да се събуди в малката си сива килия зад манастирските стени, които я закриляха от целия свят.

Когато единият от гвардейците завърза ръцете й, тя зарида.

— Стига, стига — съчувствено рече той. — Няма смисъл да рониш сълзи. Радвай се, че не ни нареди да те отведем в затвора. Би било жалко да прекараш там няколко годинки. Така е, когато човек израства без надзор. Вие, циганите, сте сбирщина от крадци. Това ви е в кръвта и ти не си виновна. Но ако се държиш добре и правиш каквото ти казват, цялата тази история може да завърши добре за теб. Най-напред кажи къде криеш ножа? По-добре си признай сама, иначе ще трябва да те съблечем.

Тя прехапа устни и извади ножа си.

— Какво опасно малко оръжие! Ще увиснеш на бесилото, ако наръгаш някого. Виждала ли си някога обесен? Хайде, ела с мен. Добре, че не викаш, иначе щеше да се наложи да ти запушим устата.

 

 

Лунният сърп слизаше все по-ниско. От люшкането на кораба й се гадеше. С отвращение слушаше и разговора на пазачите си.

— Тази нощ ще падне истинско забавление. Идеята беше на маркизата. Жалко, че трябва да киснем тук.

— Хайде стига, знаеш, че са щедри с остатъците от забавленията си. Ще си получим своя пай по-късно.

Мариса потрепери. Единият от тях — Хорхе, метна одеяло върху раменете й.

— Ето. Не бих искал да настинеш. Легни удобно на възглавниците, че по-късно те чака работа — той се засмя грубо.

Тя затвори очи, за да не вижда студените отблясъци на звездите, които й приличаха на жестоки подигравателни очи. Неочаквано си спомни Делфин. Тя се бе жертвала, за да я спаси от една настървена глутница. И за какво? Съгреших и това е наказанието ми — мислеше си. — Майка Анжелина бе права. Винаги е казвала, че ми липсва смирение, за да стана монахиня. Ех, ако я бях послушала…

Бе минала през ада и бе зърнала очите на дявола, които не бяха като нагорещени въглени, а като посребрено стъкло.

Ако сега стана и им кажа коя съм всъщност, няма да ми повярват или ще решат, че се шегувам. Мили Боже, помогни ми!

Чу някакви гласове, които явно говореха за нея.

— Глупачка! На какво ли се е надявала?

Гласът на кралицата на Испания беше остър:

— Не мога да разбера защо си губите времето с нея. Всички циганки са еднакви и ако малката е крадла…

— О, тя не е като останалите. Баща й трябва да е кастилец, вижте само косата й. Освен това е още съвсем млада.

— Какво значение има? На четиринадесет вече е закоравяла престъпница.

— Независимо от всичко, нашият гост я намира очарователна. Още едно предизвикателство, прав ли съм, господине? И тъй като всеки от нас има компания за нощта, мисля, че е справедливо да му позволим да си избере момиче по свой вкус.

— Мислех, че в Новия свят имате достатъчно такива като нея — пренебрежително рече Мария Луиза. — Или пиратът във вас предпочита плячката пред онова, което му се предлага доброволно?

— Не съм толкова романтичен. Знам по-добро занимание от това, да обикалям около някоя непревземаема крепост. Не, животът ме научи да се задоволявам с по-скромно възнаграждение.

— Като английския кораб, който сте превзели на път за Испания? Наистина, господин капитан, прекалено сте скромен! — засмя се кралицата.

Мариса се запита унесено, за какво всъщност говореха и дали мъжът наистина бе пират. Това й се струваше доста правдоподобно. Той бе свалил тежката си черна наметка и бе разкопчал жакета си, под който се подаваше бяла риза с рюш. Наистина бе по-семпло облечен от останалите, но облеклото му притежаваше безупречна кройка и му стоеше като излято. Когато мъжът скръсти дългите си крака, Мариса видя блестящите му ботуши за езда.

Откакто се бе качил на кораба и се бе настанил до нея, не я бе докоснал, но тя чувстваше близостта му и усещаше топлината на тялото му. Какво възнамеряваше да прави с нея? Предпочиташе да не мисли за това. Искаше й се корабът да получи пробойна и да потъне, та всички да се удавят. Такъв край бе за предпочитане пред онова, което навярно я очакваше.

Подаде й вино — в цветна стъклена чаша, инкрустирана със скъпоценни камъни. Свита в ъгъла, Мариса отпи покорно, за да не й го излее насила в устата. От виното главата й се замая, след това усети умора. Бяха развързали ръцете й и сега тя потърка с ледени пръсти посинелите си китки. Имаше предчувствие, че ще се случи нещо ужасно, но бе прекалено уморена, за да мисли за това. След малко заспа като изтощено от плач и душевни вълнения дете. В полусън усети да я загръщат в някаква наметка и да я вдигат на ръце.