Розмари Роджърс
Развратни игри (12)

11

Ескортирани от елегантни униформени хусари, каретите вече трополяха по широките парижки улици. Навсякъде бяха посрещани от ликуващо множество.

Мариса се чувстваше част от изисканото общество и това усещане се засили, когато влязоха в двореца. Облечени в ливреи лакеи се спуснаха за багажа им, стаите бяха украсени с цветя, а в камините гореше огън. Всички се оттеглиха, за да си починат. За вечерта бе предвидено посещение на някаква пиеса в „Комеди Франсез“, а след това — вечеря при руския посланик. Щеше да й се наложи да свикне с лягането на разсъмване.

— Утре ще ти поръчаме при Лароа всички дрехи, от които се нуждаеш — обяви Едме. — Не прави такава угрижена физиономия, дете. Ти си ми племенница, а при него имам неограничен кредит, с който мога да разполагам както намеря за добре. По-късно, когато нещата с баща ти се уредят, навярно ще получаваш рента. Тази вечер ще трябва да се задоволиш с една от моите рокли. Винаги ми е била малко тясна, така че наредих на Арлен да я преправи за теб. Обличай се бързо.

Мариса се остави да бъде облечена, като да бе някаква кукла. Роклята бе с дълбоко деколте и връзки под гърдите. Стоеше й като излята, а златистата коприна се спускаше на изящни дипли почти до земята.

Едме кимна със задоволство.

— Отлично. Тази вечер ще очароваш всички. Много мъже ще молят да ти бъдат представени. Запомни, не бива да показваш предпочитание към никого. Мъжете обичат състезанието.

Графинята, разбира се, намекваше за Филип.

Още не заела мястото си в театралната ложа, Мариса неволно се заоглежда за Филип. След миг уплашено се сви в креслото си, забелязала, че от всички страни я наблюдават. Откакто се бе появила в пищната ложа на Жозефин, към нея бяха обърнати повече погледи, отколкото към сцената.

Тази вечер представяха една духовита комедия от Аристофан, която Мариса познаваше отпреди, но въпреки това й бе трудно да се съсредоточи върху ставащото на сцената и с нетърпение очакваше антракта. Ако е тук, със сигурност ни е видял — мислеше си тя — и ще дойде в ложата ни през антракта. Забеляза, че леля й бе не по-малко разсеяна от нея — тя си играеше с ветрилото и постоянно оглеждаше публиката. Търсеше ли някого? Някой нов любовник? Мариса си спомни за намека от предишната нощ.

Едме бе от жените, омъжени на младини против волята им. Мариса не знаеше дали не трябва да благодари на съдбата, че й бе спестила тази участ, независимо от цената.

Неочаквано в залата стана светло и тя забеляза, че завесата е спусната. Шумът от гласове, който не бе заглъхнал напълно дори по време на представлението, сега се усили. Беше време за визити, но дали Филип щеше да посмее да се появи в ложата в присъствието на Бонапарт? Първият консул сърдито пронизваше с поглед сестра си Полин, както обикновено, наобиколена от мъже. За разлика от Жозефин обаче, която нервно хапеше долната си устна, Полин не даваше и пет пари за неодобрението на Бонапарт.

Сред множеството се разнесе лек шепот, когато Наполеон Бонапарт напусна ложата, съпроводен от брат си Луи. На лицето на Жозефин се бе появила изкуствена усмивка. Мариса я съжаляваше, тъй като бе чула слуховете, че Наполеон е влюбен в някаква актриса, участваща в тазвечерното представление.

Мариса се наведе напред, така че Филип да може да я види, ако бе на партера. В този миг срещна загадъчния поглед на министъра на полицията Фуше, който й кимна с едва доловима усмивка. Тя бързо отмести очи към следващата ложа и усмивката замръзна на устните й. Най-сетне бе открила Филип, не на партера, а в една от ложите, седнал между две дами. Едната от тях носеше син тюрбан и държеше в ръка инкрустиран с брилянти бинокъл. По-младата — скучна блондинка, облечена в бял муселин, трябва да бе лейди Арабела Марлоу. Как бе възможно? След всичко, случило се предната вечер?

— Пак ли бленуваш по своя англичанин, скъпа моя? — чу тя гласа на леля си. — Господин Талейран ни оказва честта да ни поднесе почитанията си, а ти не забелязваш нищо около себе си.

Мариса се извърна изчервена, но в следващия миг ужасът я парализира напълно. Тя се вторачи в чифт стоманеносиви очи, а гласът на Талейран достигаше до нея сякаш през стъклена стена.

— Позволете да ви представя един свой американски приятел, когото вие, графиньо Ландри, по моему познавате? Капитан Доминик Чалънджър. А това е племенницата на графинята…

Доминик се поклони мълчаливо Мариса събра сили да му кимне сковано. Имаше чувството, че се е вкаменила. Леля й ги избави от неловкото положение, поставяйки длан върху ръката на капитана с думите:

— Всъщност би трябвало да се разсърдя. След всичките ви обещания очаквах да ви видя много по-скоро.

Значи той бе „тъмнокосият кавалер“, за когото й бе говорила леля й! Никога не би й минало през ума.

Коленете й трепереха, но за щастие двамата изглеждаха погълнати от разговора си. В главата й нямаше нито една свързана мисъл и се радваше, че Талейран се показа достатъчно тактичен да я заговори:

— Как намирате първата си вечер в Париж, госпожице? Може би копнеете по спокойствието на Малмезон?

Отговаряше му механично, докато главата й бучеше, а стомахът й се бунтуваше. Какво търсеше той в Париж? Беше се надявала отдавна да е отплавал. Нима наистина той бе мъжът, на когото бе хвърлила око леля й?

Ложата се бе изпълнила с хора, желаещи да поднесат почитанията си на съпругата на първия консул. Мариса гледаше Доминик със смесени чувства. Изпитваше облекчение от факта, че той с нищо не бе издал познанството им и същевременно съжаляваше, че не може да го разобличи пред всички. Бе реагирала като уплашено дете, макар той да бе онзи, който трябваше да се бои.

Мариса все още не бе на себе си, когато започна второто действие. Сега й бе съвсем невъзможно да следи ставащото на сцената.

— Какво ти е, скъпа? — прошепна й Едме. — Нали не си нещастна, задето си видяла своя англичанин с бъдещата му съпруга? Не забравяй, че те предупредих…

Неочаквано Мариса се ядоса на леля си и макар да не го показа, отвърна троснато:

— Филип просто изпълнява дълга си. Какво ме засяга това?

Едме бе слисана, но се въздържа от по-нататъшни забележки, тъй като улови един недоволен поглед на Бонапарт. Освен това имаше достатъчно друга грижи. Отдавна някой мъж не я бе запленявал така. Невинната игра, в която се бе впуснала, за да избяга от скуката, се бе превърнала в нещо съвсем различно. Отначало й доставяше удоволствие да предизвиква американеца, но той бе обърнал срещу нея собственото й оръжие, като бе помолил за среща. Какво я бе накарало да приеме без нито секунда колебание и кокетничене? Страните й пламтяха и тя усилено си вееше с ветрилото. Той излъчваше някаква примитивна мъжественост, която я караше да изтръпва при мисълта за една интимна среща. Студените сребристосиви очи сякаш бяха прозрели готовността й, преди още самата тя да си бе дала сметка за нея. Почти се боеше от него, макар по един странно сладък начин. Реши да поразпита Талейран, който се беше представил за негов приятел.

Мариса, която дори не подозираше за мислите на леля си, бе заета със своите душевни терзания. Не искаше да си спомня… нищо! Всички онези ужасни преживявания се бяха случили с някой друг, не с нея. Без да съзнава, бе спряла поглед върху Филип. Наистина ли не я бе забелязал? Изглеждаше така, сякаш се чувстваше неловко, а на лицето му бе изписано необичайно сурово изражение, което досега не бе забелязала.

Скучната млада жена до него смутено мачкаше ветрилото си и от време на време отправяше по някой плах въпросителен поглед към Филип. Когато строгата на вид матрона му говореше нещо, той изглежда я слушаше много внимателно.

Едва сега Мариса забеляза, как през цялото време бе хапала долната си устна. Ех, ако можеше Филип да седне до нея! Искаше й се Доминик да я види с подобаващ кавалер. Поне бе сигурна, че сега, когато му бе дала да разбере, че може да разчита на закрилата на първия консул, той едва ли щеше да посмее да припари. Знае колко мога да му навредя — мислеше си тя. — Достатъчно е само да разкажа как се е отнесъл с мен и че е искал да ме продаде. О, с удоволствие бих видяла как ще си изпати!

Докато си проправяше път към ложата на американския посланик, Доминик долови няколко забележки, които го накараха да стисне устни.

— Изглежда е последното увлечение на Бонапарт. Бедната Жозефин. Нищо чудно, че изглежда толкова нещастна. Казват, че я принуждавал да търпи любовниците му…

Каква метаморфоза бе настъпила с момичето! От крадлива циганка и измокрен до кости корабен юнга, за броени дни тя бе станала любовница на Бонапарт. Дали наистина бе племенница на очарователната Едме?

Робърт Ливингстън, американския посланик, хвърли въпросителен поглед към мрачното лице на своя сънародник, безмълвно заел място си. У него се усещаше нещо загадъчно и макар посланикът да имаше други грижи, не можа да не се запита, както вече много пъти бе правил, какво от историите, свързани с името на този човек бе истина. Преди по-малко от сто години той щеше да бъде дамгосан като пират и най-вероятно да свърши на въжето. Вместо това, сега безпрепятствено плячкосваше кораби — най-вече, когато имаше нужда от пари. Ливингстън бе чувал историята, как капитан Чалънджър превзел един английски кораб в пристанището Чарлстън и издигнал американски флаг. На времето тази случка бе предизвикала доста скандали.

Разбира се, Чалънджър не бе истинското му име, такова име не съществуваше. Баща му бе англичанин, един истински тори, изгубил владенията си в Новия свят след откъсването на бившите колонии от короната. Но който и да бе капитан Чалънджър, той можеше да се похвали с доста влиятелни приятели.

Ливингстън въздъхна наум, когато мислите му се върнаха към деликатните преговори, които се водеха в момента и се въртяха главно около въпроса за възможността, Франция да откупи пристанището в Ню Орлиънс, след като Испания й бе върнала целия щат Луизиана. В напрегнатите отношения между Франция и Съединените щати бе настъпило затопляне и Бонапарт изглеждаше склонен да преговаря. Слава Богу, както президентът лично го бе уведомил, скоро Ливингстън щеше да сподели отговорността с бившия посланик в Париж, Джеймс Мънро, който пристигаше, за да финализира преговорите.

Доминик Чалънджър му бе донесъл тайни депеши от президента Джеферсън и от посланика на Съединените Щати в Испания, Пикни, което говореше за доверието на президента към него. Освен това, капитанът бе свързан както с Луизиана, така и с Нова Испания и можеше да се окаже полезен при преговорите. Тази бе причината Доминик Чалънджър все още да не напуска Франция.

Много от зрителите в залата почти не виждаха какво става на сцената.

Мариса не откъсваше поглед от Филип, сякаш се опитваше да го накара да я забележи. За разлика от леля си и кръстницата си, тя не забеляза, че Наполеон, който се бе върнал в ложата в много лошо настроение, често й хвърляше изпитателни погледи.

Филип Синклер се пазеше да погледне. Той седеше скован и бледен и не можеше да повярва на очите си, макар стоически да се опитваше да скрие това. Никога не бе предполагал, че ще види отново този човек, когото бе смятал за мъртъв. Дали чичо му знаеше, че Доминик е жив и както по всичко личи, се радваше на благосклонността на американския посланик в Париж? Какво ли кроеше този път? И най-важното: бе ли го забелязал Доминик? Не биваше да позволи на страха да замъгли разсъдъка му. Трябваше да остане на мястото си и да дава вид, че всичко е наред, макар да съзнаваше, че всичките му планове за бъдещето заплашваха да рухнат. Ако законният наследник на чичо му не бе сред живите, най-късно след няколко години, Филип щеше да наследи всичко. Какво ли се бе объркало? Нима не бе платил достатъчно на проклетите испанци, за да оставят Доминик да издъхне под палещото карибско слънце?

Филип с нетърпение чакаше края на представлението. Трябваше да говори с Уидуърт, английския посланик, и да го помоли да изпрати съобщение на баща му. Истинско щастие, че Уидуърт бе стар приятел на семейството. Трябваше да говори и с Мариса. Защо ли не му бе споменала, че ще пристигне в Париж? Бе я видял едва в антракта, а след това с ужас бе забелязал Доминик да се появява в ложата на Бонапарт в компанията на Талейран. Мариса може да ми каже под какво име се подвизава този път — трескаво разсъждаваше той.

Жозеф Фуше също не следеше пиесата, но по съвсем други причини. Работата му бе да наблюдава и да си вади заключения, подпомаган отчасти от агентите си. Днешната вечер се бе оказала изключително интересна. Той се подсмихваше лукаво, опитвайки се да сглоби отделните парченца на една цялостна картина. Хората му наблюдаваха всеки, който пристигаше във Франция в тези смутни времена, тъй като непрестанно се шушукаше за някакви роялистки заговори.

Предан единствено на първия консул, Фуше нямаше доверие на никой друг, включително на Жозефин и нейните приятели, особено някогашните. Сега погледът му не се откъсваше от младото момиче със златистата рокля. Забележително завръщане! Преди време майка й бе екзекутирана като враг на Революцията, а момичето, тогава все още дете, бе избягало от Франция, за да изникне най-неочаквано по твърде тайнствен и неясен начин. Как бе дошла във Франция? С кого и защо? От самото начало бе възнамерявал да даде нареждания за известни разследвания, но тогава му бяха попречили. Сега обаче бе получил съгласието на Наполеон, който проявяваше интерес към младата дама и искаше да знае всичко за него, както за всяка своя метреса.

Тази задача доставяше удоволствие на Фуше. Наистина ли бе толкова невинна, колкото изглеждаше, или бе пешка в нечии планове? Възнамеряваше да разбере това.