Розмари Роджърс
Развратни игри (19)

18

Какво ли щеше да се случи, ако точно в този момент Доналд не бе почукал на вратата? Сега обаче Доминик реши да я остави да закуси сама в леглото, облече се и излезе заедно с прислужника си.

В малката баня имаше само умивалник с кана с вода и овална вана с лъвски крака, пълна с гореща вода. Мариса се изкъпа по възможно най-бързия начин и когато се върна в спалнята, откри на леглото блуза с дълбоко деколте и широка пола на цветчета. Доналд бе заел дрехите от готвачката, която очевидно бе доста пълна, но чиста и спретната. Мариса с копнеж си спомни безчислените си дрехи, коя от коя по-красиви и тази мисъл събуди спомена за това, как и защо бе попаднала тук. В този слънчев ден обаче, тя не искаше да мисли нито за миналото, нито за бъдещето.

Изглежда, Доминик се чувстваше по същия начин, защото я взе със себе си на разходка из някаква подивяла градина. Наблизо лъкатушеше малка рекичка, на най-тясното място, над която бе построено дървено мостче. По него се стигаше до открит павилион.

Вървяха хванати за ръка като любовна двойка и само от време на време разменяха по някоя незначителна реплика. Доминик бе облечен в бяла селска риза, която носеше разкопчана. Въпреки ранния час слънцето вече приличаше, а из въздуха жужаха пчели.

Мариса се чувстваше щастлива, но дали винаги щеше да е така? Тя бе омъжена за Доминик и нещата между тях изглеждаха напълно променени. Враждата и недоверието бяха изчезнали като мъгла под топлите лъчи на слънцето.

Доналд предвидливо им бе дал прясно изпечен хляб и сирене, и двамата седнаха на брега на реката, за да похапнат. Бяха се събули и потопили крака в лениво течащата вода. Една любопитна риба, се блъснала в ходилото на Мариса. Това я накара с писък да извади крака от водата. Доминик само това чакаше, за да се хвърли върху й.

— Вече се чудех, кога ли ще легнеш — промърмори, докато сваляше блузата от раменете й, за да ги целуне. Не след дълго Мариса вече бе съвсем гола, а устните му галеха гърдите й.

Любиха се в тревата, а когато страстта им утихна, останаха да лежат неподвижно един до друг.

— Като се сетя, че исках да стана монахиня — неочаквано рече Мариса.

Доминик се подсмихна.

— Радвам се, че размисли. Ролята на полуопитомена циганка ти отива повече.

— Мразех те! Ти беше толкова подъл и жесток.

— Зная — сухо отвърна той. — Снощи вече ми каза какво мислиш за мен. Приличаше на накокошинено врабче, което се пъчи като боен петел. Възнамерявах да се държа като животно и да те накарам да страдаш, но по някакъв начин ти успя да изтриеш от съзнанието ми всяка друга мисъл, освен желанието да те притежавам — проследи с показалеца си линията на малкото й чипо носле. — Ти си странна смесица от непослушно дете и загадъчна жена. Колкото и да се опитвах, не успях да се справя с теб.

— Мислиш ли, че е необходимо да се справиш с мен, както се изразяваш? Вече постигна всичко, което искаше.

— Ти също — с лека нотка на раздразнение отвърна той. — Успя да ме накараш да забравя, защо съм тук и какво трябваше да свърша, да не говорим за някои други неща. Да не би да си се научила на магия при циганите? Запитвала ли си се какво търсиш тук с мен, как ме прелъстяваш, макар съвсем доскоро да бягаше от мен като от дявол?

Блаженото чувство на безметежност бе отлетяло и сега Мариса се подпря на лакът.

— Искаше да ме продадеш на някакъв ужасен мъж! Чух те с ушите си — говореше за мен така, сякаш ставаше дума за някаква стока. Пазареше се за цената. Как посмя!

— Какви ги говориш? Да те продам? Възнамерявах веднага щом пристигнем във Франция, да те оставя на мира, но не можех да те избия от главата си. Как мислиш, защо накарах Доналд да те доведе в Париж? Имах неотложни дела, иначе бих те довел лично, пък и ти толкова бързаше да откриеш роднините си. О, не вярвам и на думичка от тази история, но…

— Чух те! — ядосано повтори тя, като съвсем се изправи. — Слизах по стълбите, когато те чух да се пазариш с някакъв мъж за цената, която искаше да получиш за мен…

Тя замълча, защото той внезапно бе избухнал в смях.

— Мили Боже! — извика, след като се успокои. — Това да ти е за урок. Друг път не подслушвай чужди разговори, глупаче. Говорехме за шхуната, за „Чалънджър“. Да, възнамерявах да я продам, но когато разбрах, че новата мачта ще струва много по-малко, отколкото смятах първоначално, реших да я задържа. Затова ли избяга?

Тя не се остави да бъде омилостивена толкова лесно, още повече че бе станала жертва на глупаво недоразумение, а той й се бе изсмял.

— Значи си искал да ме задържиш като твоя метреса. Защо според теб трябваше да се оставя да бъда използвана?

Усмивката изчезна от лицето му и той смръщи чело.

— Какво мислиш, е смятал да прави с теб Наполеон? Да се разведе и да те направи своя жена? Или възнамеряваше да използваш братовчед ми Филип като параван, за да можеш необезпокоявана да се радваш на вниманието на първия консул?

Ясният слънчев ден сякаш внезапно бе помръкнал. Мариса потрепери. Защо бе подела този спор?

— Моля те, недей — тихо рече тя, спомнила си изпълнените с горчивина думи на Филип и желанието си да се омъжи за него. На лицето й бе изписана смесица от противоречиви чувства. Доминик я натисна обратно в тревата и се наведе над нея.

— Как се промени изражението ти, когато споменах името му! Наистина би трябвало да се научиш да криеш чувствата си. Беше ли ти любовник? От него ли научи толкова много за мен, че да насъскаш Фуше и да го пуснеш по петите ми?

— Не, не! — тя безпомощно направи жест с глава и затвори очи, за да не вижда гневния блясък в очите му. Как бе възможно да се промени толкова бързо?

— О, ти наистина си съвършена актриса — скръцна със зъби той. Изглежда, бе забравил как току-що я бе упрекнал, че не умеела да крие чувствата си. — Изпълни ролята си съвършено. Почти ми е жал, че всичко свърши — толкова убедително имитираше съпротива и отдаване. Моите поздравления! За малко да ти позволя да ме водиш за носа.

Мариса заплака. Не разбираше как бе възможно един човек да се преобрази толкова бързо.

Той я отблъсна, промърморвайки някаква ругатня, скочи на крака и я погледна отвисоко.

— Играта свърши, скъпа. Стани и се облечи. Време е да се връщаме.

Бе толкова дълбоко наранена, че не намери сили да го помоли за разбиране и за възможност да му обясни всичко.

Докато Мариса обличаше измачканите си дрехи, той й обърна гръб. По обратния път не продума и не я докосна.

Чувстваше се празна — в душата й нямаше и следа от чувство, нито дори омраза или отчаяние. Само непоносимо гадене.

Тя се качи в спалнята, в която бяха прекарали нощта и се хвърли върху оправеното легло. Лежеше съвсем неподвижно, защото се боеше да не повърне.

 

 

Доминик нареди да му занесат гарафа с коняк в работния кабинет. Прислугата даваше вид, че не забелязва нищо и дори Доналд не обелваше нито дума.

Вече се бе смрачило, а Доминик все още не излизаше от кабинета, така че Доналд реши да занесе вечеря на Мариса. Шотландецът почука плахо и като не получи отговор, бутна вратата и влезе в стаята. Уплаши се при вида на бледото й напрегнато лице и по своя си неумел начин се опита да я утеши, но тя само клатеше глава. Въпреки всичко бе повърнала и отдаваше окаяното си телесно състояние на изпитото с хляба и сиренето червено вино. Доналд изнесе подноса мълчаливо и затвори вратата.

Само допреди няколко часа бяха изглеждали толкова щастливи. Никога преди не бе виждал капитана толкова ведър и спокоен. Какво се бе случило?

Същият въпрос измъчваше и Мариса. Тя все още не бе наясно с чувствата си. Доминик я бе накарал да го пожелае, откривайки й спящата в нея страст. Това ли бе всичко? Възможно ли бе все още да обича Филип? Това ли бе издало лицето й при споменаването на името му? Да, обичаше Филип, който бе искрен и открит, за разлика от непредвидимия и капризен Доминик, който дълбоко в душата си може би наистина бе жесток.

Изтощена от плач, тя се унесе в сън и се събуди едва когато Доминик нахлу в стаята, без да почука. Взе я необуздано и грубо, както преди време на кораба, когато я бе смятал за леконравно и вятърничаво създание. След това излезе, без да продума, оставяйки я да лежи унижена и измъчвана от разкъсваща болка в слабините. Малко преди разсъмване Мариса отново се унесе в неспокоен сън, а когато се събуди, слънцето вече се издигаше над хоризонта. Цареше мъчителна тишина.

Болката в слабините й напомни за изтеклата нощ. Какви ли мъчения и унижения й предстояха?

Къщата бе притихнала. Къде се бавеше Доналд? Не трябваше ли вече да й е донесъл закуската? Реши сама да слезе и да си потърси нещо за ядене.

Не можеше да облече разкъсаната блуза, затова се уви в един чаршаф и след като преодоля световъртежа от ставането, бавно се запъти към вратата. Докато слизаше по стълбите, трябваше с две ръце да се хване за парапета, за да не припадне. От една от стаите излезе мъж с обло лице и безизразни очи, който я зяпна глупаво. Мариса не го бе виждала преди. Трябваше й време, за да преодолее смущението си и да си възвърне самообладанието.

— Къде са останалите? Къде е Доналд? Бих искала да закуся.

Непознатият се ухили широко.

— Всички заминали. Никой тук, освен Жан.

Тя се опита да подреди мислите си.

— Какво значи това? — попита строго.

Той се сви уплашено.

— Не се сърди на Жан! Жан не направил нищо лошо. Нов господар казва, Жан остане тук, и Жан остава.

Мили Боже, беше сама с един идиот! Някаква конвулсия се надигна в нея и тя увисна на перилата с разкривено от болка лице.

Когато спазъмът отшумя, се изправи и си наложи да говори спокойно.

— Жан, много мило, от твоя страна, че си останал, но трябва да ми кажеш къде са другите. Освен това имам нужда от нещо за ядене.

За щастие той я разбра.

— Жан донесе хляб от кухнята. Жан мил.

— Точно така, и изглежда ти имат доверие, щом са те оставили за мой прислужник, нали така?

Той закима усърдно.

— Жан мил. Жан обслужи господарката. Жан остава прислужник?

Би се разбрала по-лесно с някое тригодишно дете. А и тези конвулсии…

— Ще бъда много доволна от теб, ако ми кажеш какво ти наредиха. Какво каза новият господар? Помниш ли?

Жан отново закима.

— Да, Жан помни. Той каза, господарката може да се върне при приятелите си — погледна я така, сякаш очакваше похвала.

Мариса се олюля. Спазмите станаха непоносими и тя се свлече стенейки, на стълбите. Смътно осъзна, че слугата се е навел над нея. На облото лице бе изписано безпокойство.

— Нещо лошо ли казал Жан? Жан мил.

— Жан, аз съм болна, много болна. Трябва да повикаш помощ, разбираш ли? Някой лекар или който и да било там.

От устните й се изтръгна болезнен стон.

— Моля! Помощ!

Усети нещо топло да изтича между бедрата й и в този момент й причерня пред очите.