Розмари Роджърс
Развратни игри (10)

9

Когато зави зад ъгъла, Филип Синклер, който бе излязъл, за да изпробва два нови коня за своята двуколка, трябваше рязко да дръпне юздите, за да не прегази една млада жена. Беше толкова ядосан, че за малко не изруга на глас. Сякаш гонена от самия Сатана, тя се бе навряла пред краката на конете и сега лежеше хлипайки, по средата на улицата. Дали бе ранена? Сама си беше виновна. Той реши, че е най-добре да се погрижи за нея. Амиенският мир бе крехък и Филип не искаше да си създава неприятности.

Мариса плачеше само от изтощение. Дори и не подозираше, че е била на косъм от смъртта. Неочаквано видя пред себе си лъснати до блясък ботуши и някакъв глас я запита на завален френски, дали не се е наранила и дали има нужда от помощ.

— Трябва да бъдете по-внимателна. За малко не ви сгазих.

Тя бавно вдигна поглед и първото нещо, което съзря, бе жълт крачол, след това златна верижка на часовник, висяща от джоба на раирана копринена жилетка и бяла вратовръзка. Никога преди не бе виждала толкова красив млад мъж. Върху угриженото му лице се спускаха златисторуси коси. Когато Мариса понечи да стане, той й подаде ръка, за да й помогне.

Филип Синклер видя пред себе си едно мокро от сълзи, обрамчено от златни кичури лице. Усети, че жената трепери и безпокойството му се усили.

— Добре ли сте? Можете ли да се изправите? — приличаше на дете в смешната си кафява рокля и той я взе за дъщеря на някой дребен земевладелец, докато не го заговори на английски с треперещ от вълнение глас:

— Англичанин ли сте, сър? О, ще бъдете ли така добър да ме откарате? Моля, само донякъде… Трябва да побързаме, преди да са открили, че ме няма и да са тръгнали да ме търсят. О, умолявам ви!

Той се поколеба, но искаше да избегне сцените на публично място, пък и думите й бяха събудили любопитството му. Какво се бе случило с тази очевидно образована, макар и бедно облечена жена.

— Добре, елате — лаконично рече.

За нейна радост, непознатият й помогна да се качи в двуколката и без да задава въпроси, подкара конете.

Синклер, който вече съжаляваше за необмисленото си решение, погледна крадешком спътницата си. Тя имаше очарователен профил с чипо носле… но ако го видеха с нея, щеше да стане за смях. Неочаквано му хрумна една твърде неприятна мисъл. Ами ако имаше работа с някоя авантюристка, която умишлено се бе хвърлила пред двуколката му, за да го изнудва? На тръгване от Англия го бяха предупредили да бъде нащрек, особено сега, когато на континента не гледаха с добро око на англичаните.

Спътницата му, която досега не бе издала и звук, неочаквано го хвана за ръкава.

— Спрете! — в отговор на учудения му поглед тя се изчерви и припряно се поправи: — Моля да спрете. Онази сграда… спомням си я.

Сградата се простираше почти по протежение на половината улица. С четирите си сиви кули и високите каменни стени изглеждаше почти призрачно.

Филип дръпна юздите на буйните жребци. За какво говореше? Бе дочул, че по време на революцията сградата е използвана за затвор.

— Някога това беше кармелитски манастир — обясни тя, нервно кършейки ръце. — Тогава никой не вярваше, че опасността е толкова голяма и онези, които не избягаха, между тях сто и петнадесет духовници начело с архиепископа, бяха пребити до смърт. Помня, когато най-сетне се добрахме до Испания, денонощно се молехме за душите им.

Тя потръпна неволно. Неочаквано си спомни защо бе тук с един непознат млад мъж с небесносини очи, който я бе спасил подобно на благородните рицари от отдавна минали времена.

— Наистина ли сте преживяла всичко това? Колко ужасно. В Англия никой не съзнаваше истинската сериозност на положението, докато не бе обезглавен кралят…

Съдейки по чутото, трябва да е роялистка — мислеше си той. Знаеше, че по време на революцията много аристократи бяха изгубили всичко и им се бе наложило да се крият, а много от тях продължаваха да го правят, тъй като постоянно бяха подозирани в роялистки заговори срещу Бонапарт.

Тя го погледна и Филип за пръв път забеляза прекрасните й златистозелени очи с дълги гъсти мигли, които бяха мокри от сълзи.

— Коя сте вие? — неволно се изплъзна от устните му.

— Мариса Антония Каталина де Кастелянос и Гаярдо — изрече го на един дъх, после добави скромно: — Наричат ме просто Мариса. Това име ми даде мама, която бе французойка. По време на революцията бе арестувана и изпратена на гилотината. Казват, че се държала много храбро.

— Мили Боже! — възкликна Филип.

Неподправеното съчувствие, изписано на лицето му, й внуши почти безгранично доверие, така че тя изрече на един дъх:

— Бях в Испания, в манастир, но трябваше да се омъжа за един човек, когото дори не бях виждала. Затова избягах. Исках да дойда във Франция, в Париж, да открия леля си Едме. Тя е омъжена за един англичанин, лорд… лорд… ах, не мога да си спомня името му. Може би го познавате…

— Но…

Тя бе толкова развълнувана, че не му позволи да я прекъсне.

— Тук живее и кръстницата ми. Мъжът й, граф Дьо Богарне, също трябвало да бъде гилотиниран, но това било няколко дена след екзекуцията на Робеспиер и тъй като вече били спрели да изпращат хора на гилотината… Ох, не зная нищо конкретно.

Главата на Филип Синклер бучеше. Историята на момичето звучеше почти налудничаво. И все пак… Възможно ли бе да става дума за Жозефин Богарне, която се бе омъжила за прочутия корсиканец, направил шеметна кариера от обикновен провинциален лейтенант до Първи консул на Републиката?

— Помните ли името на кръстницата си?

— О, да. Преди да се омъжи за графа, се казваше Мари-Роз дьо Пажери и подобно на майка ми и леля ми бе родом от Мартиника. О, монсеньор, не я ли познавате? Не знаете ли дали още живее в Париж?

Започналият толкова зле ден сякаш се превърна в приказен сън и Мариса сметна, че след като й бе показала възможно най-лошата си страна, съдбата бе решила да се смили над нея.

Четири часа по-късно вече бе открила не само кръстницата си, но и леля си. Щастието си дължеше на красивия англичанин, Филип Синклер, който нито за миг не се бе поколебал да я откара в двореца Малмезон, в момента резиденция на съпругата на първия консул.

На все още леко замаяната Мариса й трябваше известно време, преди напълно да осъзнае невероятното си щастие. Може би Бог все пак й бе простил…

Кръстницата й, приятелка от детинство на майка й, бе омъжена не за някой друг, а за самия Наполеон Бонапарт — мъжа, завладял половин Европа, а леля й, графиня Ландри, бе използвала крехкия Амиенски мир, за да посети родината си. По една случайност, точно когато младият англичанин бе принудил лакеите да го допуснат до салона на госпожа Бонапарт, графинята гостуваше на своята приятелка в Малмезон.

След това животът на Мариса се промени толкова драстично, че всичко й приличаше на сън. Сега тя бе млада светска дама. Дрехите й бяха дело на известния парижки моделиер Лароа, имаше собствена камериерка и бързо се бе сближила с дъщерята на Жозефин, Хортензия, която познаваше от дете. Каква метаморфоза! Огледалото говореше достатъчно красноречиво. Облечена в разкошни дрехи, с блестящи бижута и очарователна прическа по последна мода, вече не намираше външността си за отблъскваща и можеше да се мери дори с най-обожаваните светски дами. Единствено леля й и кръстницата й знаеха за премеждията, които бе преживяла, но дори и пред тях, не бе разкрила името на мъжа, отнел девствеността й.

Чувстваше се в безопасност и в продължение на няколко седмици бе опиянена от заобикалящия я разкош, а тъй като бе чест гост в дома на първия консул, никой не смееше да задава въпроси за неочакваната й поява в парижкото общество. При случай, Едме и Жозефин намекваха, че момичето е прекарало по-голямата част от живота си в испански манастир.

Мариса остана в Малмезон, а Едме, все още красива и младолика, бе във възторг от възможността да въведе племенницата си в обществото. Дните на момичето бяха заети с часове по езда и танци, а освен това имаше и уроци по география, история и философия. Жени като мадам Дьо Стал бяха направили всестранното образование достъпно за нежния пол — поне във Франция и поне за дамите от висшето общество. От леля си научи, че в Англия жените, които дръзвали да изразяват собствено мнение, били наричани „сини чорапи“.

— Скъпа моя, мога да си представя какво ти е било в манастира — казваше Едме. — В Англия се чувствах като в затвор. Как само копнеех за Париж!

Бракът на леля й, изглежда, не бе от най-щастливите. Мъжът й, истински старец, непрекъснато бе заобиколен от лекари и не й отпускаше почти никакви финансови средства.

— Въпреки това съм доволна — беше й доверила тя. — Дал ми е пълна свобода, стига разбира се, да бъда дискретна. А той е много богат. Надявам се, не си ужасена?

Мариса отдавна знаеше, че сред елегантните дами от висшите кръгове трудно може да се намери някоя, която да води и винаги да е водила порядъчен живот. Дори за Жозефин се знаеше, че преди да се омъжи за Наполеон, е била любовница на граф Пол дьо Барас.

В Малмезон Мариса се чувстваше чудесно, още повече, че макар и англичанин, Филип Синклер имаше неограничен достъп до двореца. Публична тайна бе, че Наполеон не храни особени симпатии към англичаните. Народ от бакали — обичаше да повтаря той. Постоянно се носеха слухове за някакви заговори срещу Републиката, финансирани от Острова, и уж навсякъде гъмжало от шпиони.

Затова бе учудващо, как стражата безпрепятствено допуска Филип в двореца. Мариса подозираше, че Жозефин му бе издействала тази привилегия заради кръщелницата си.

Въпреки, че сега го виждаше доста често, първото й впечатление не се бе променило — в нейните очи той все още бе най-красивият мъж, а държанието му бе безупречно. Двамата се разхождаха в създадената по желание на Жозефин градина, а понякога седяха на каменната пейка край един искрящ фонтан.

Филип й разказваше за Лондон, за характера и нравите на англичанките и я разсмиваше с духовити анекдоти. Обикновено бяха съпровождани от група младежи, сред които и Хортензия, но понякога им се удаваше да се усамотят и макар Мариса да разполагаше с повече свобода от болшинството англичанки на нейната възраст, Филип никога не прекрачи границата на приличието.

Тя го привличаше не само със своята тайнственост, но и с метаморфозата, преобразила треперещото невзрачно момиче в цъфтяща красавица. С тъмнозлатистите си къдрици и муселинени дрехи приличаше на някоя горска нимфа — плаха, готова всеки момент да побегне и същевременно необикновено привлекателна.

Отначало само любопитството и известно чувство за отговорност бяха подтикнали Филип да я потърси отново, но сега трябваше да си признае, че бе запленен от нея. Коя бе тя? Дългото име, с което му се бе представила, не му говореше нищо, но фактът, че бе кръщелница на Жозефин Бонапарт и племенница на графиня Ландри издаваше благородно потекло. Но защо бе изникнала в Париж толкова неочаквано, и то без знанието на роднините си? От какво или от кого се бе опитвала да избяга в деня на първата им среща? Въздържаше се да я притеснява с въпроси, тъй като винаги, когато отвореше дума за това, лицето й помръкваше. Всъщност тайно се надяваше един ден, тя сама да му се довери.

А имаше и други грижи, не на последно място причината, накарала го да пристигне във Франция в толкова несигурни времена. Не бе споменавал пред Мариса, а предпочиташе да дава вид, че става дума за обикновено пътуване за удоволствие. Тя не криеше радостта си, когато го видеше, нито — че й липсваше, когато не я посетеше няколко дни.

Това не остана тайна и за графиня Ландри, която след едно свое завръщане от поредната трескава седмица в Париж, се зае да убеди племенницата си да не се обвързва с Филип Синклер.