Розмари Роджърс
Развратни игри (1)

Пролог
Бунтовниците

Дневната светлина още не бе изтляла, когато мъглата изпълзя от гората в края на големия парк, сякаш бе дебнала в храсталаците между дърветата и бе чакала падането на нощта, за да запъпли към къщата на върха на малкия хълм. Известно време обикаляше предпазливо каменните стени, след това стана по-дръзка и се сгъсти до млечнобял облак, който напълно скри гората от поглед. Сега се притискаше към стъклата на прозорците и сякаш чакаше — ядосана, че не може да прониква през камък, стъкло и дърво, но търпелива.

Госпожица Ситуел припряно спусна тежките кадифени завеси. Потръпна, макар в камината да гореше огън.

— Никога не съм обичала провинцията — оплака се тя. — Прекалено е тихо. А и тази мъгла… някак по-различна от лондонската, през която поне се процежда светлината на уличните фенери. А тук… — погледна голямото легло с балдахин в ъгъла на стаята и сниши глас. — Кажете, госпожице Парсънс, не намирате ли, че е неестествено негова милост да седи в кабинета си и да пише писма, докато съпругата му бере душа?

Госпожица Парсънс сви тънките си устни.

— Негова милост си има причини. Вие не знаете нищо, тъй като сте тук едва от три седмици, но аз бих могла да ви разкажа това-онова… — тя замълча и потри длани. След дългите месеци на самота, желанието да размени някоя дума с друг човек бе прекалено силно и не бе в състояние да му устои. — Да, бих могла да ви разкажа едно — друго. Всичко е дори много по-странно, отколкото навярно си мислите. Зная цялата история. От години съм в семейството, искам да кажа в неговото семейство, и с очите си видях как я гледаше, когато се сгодиха. Присъствах и на завръщането им от Америка. Веднага забелязах, че нещо не е наред, макар да бях още съвсем млада и зелена.

Жената, която лежеше безмълвно в леглото, долови шепота. Тя изхърка в агония.

— Доведе я от Ирландия. Тогава той бе просто лорд Лео и никому не би хрумнало, че един ден ще стане маркиз Ройс…

Болната витаеше между агонията и действителността, но когато дочу госпожица Парсънс да споменава Ирландия, духът й с лекота се върна далеч назад във времето. Изникнаха образи — някои съвсем ясни, други избелели и смътни.

Детството й в Ирландия — никой не я наричаше лейди Маргарет или Ваша милост. Бе просто Пеги, младите мъже я знаеха като хубавата Пеги. Бяха размирни, тежки времена.

Какво я интересуваше външния свят, щом бе млада и целият многообещаващ живот бе пред нея? Не забелязваше намръщената физиономия и мърморенето на доведения си брат Конъл. Стигаше й да успее да се измъкне, за да слезе тайно до селото и да се изповяда пред отец Макманъс или да посети старите арендатори на баща си. Всичко обаче се промени, когато баща й се разболя и накрая се спомина — за щастие, без да узнае какво бе сторил Конъл, за да запази земите си. Да стане протестант, да се отрече от вярата си! — Сега трябва да мисля и за теб, не разбираш ли? За теб, сестричке, макар по всичко да личи, че не си ми особено благодарна за това. Католиците не могат да притежават земя. Би ли предпочела всичко, което от поколения е било наше, да премине във владение на английската корона? Поне един от нас трябва да се вслушва в гласа на разума!

Конъл не криеше, че често ходи в замъка Дъблин, крепостта на английското владичество в Ирландия, и прекарва голяма част от времето си с английските офицери. Пеги мразеше англичаните. Те бяха студени, жестоки и високомерни. Държаха се така, сякаш плодородната ирландска земя, която тъпчеха, им принадлежи. Майката на Конъл бе англичанка, а тази на Пеги — французойка — красива, дребна брюнетка, от която винаги се носеше леко ухание на лавандула. Тъкмо за нея си мислеше тя, когато Конъл я спипа да гази из потока, вдигнала над коленете избелялата си пола. Строгият му глас грубо бе прекъснал мислите й.

— Вечно ли трябва да се срамувам заради теб? Не обръщай внимание на сестра ми, Лео. Няма кой да я научи как се държи една истинска дама.

Вдигайки поглед, тя за пръв път срещна светлосините очи, които я изучаваха от изразително и прекалено красиво за мъж лице.

— Не се и опитвай да ни избягаш като някоя подплашена водна нимфа, сестричке. Начаса ще те хванем.

Младият англичанин, който приятелски бе поставил ръка на рамото на Конъл, изпитателно я измери с поглед.

— Ще позволите ли?

— Лорд Леофрик Синклер. Сестра ми, лейди Маргарет Галвън.

Два месеца по-късно тя вече бе омъжена за Лео. Скоро напусна Ирландия и никога повече не я видя.

 

 

Безкръвната ръка на умиращата помръдна, сякаш се опитваше да прогони спомените, нахлули в гаснещото й съзнание като преливащи се акварели. Неистовият глас на Конъл, който викаше и я заплашваше, тежестта на дланите му, които я налагаха, докато тя не се подчини, меките бели ръце на Лео и блестящите му пръстени, заваления му глас — винаги пиеше прекалено много, преди да се реши да се качи при нея. Виждаше и себе си, трепереща в леглото.

Колко години бяха минали, преди да стане достатъчно зряла, за да схване, че нещо във връзката им куца? Изисканите брачни двойки не прекарваха много време заедно. Нямаше с кого да си поговори, не познаваше никоя по-възрастна жена, към която да се обърне за съвет, и изобщо не знаеше какво трябва да очаква от брака. Конъл й бе напомнил, само:

— Не забравяй обета си, във всичко да се подчиняваш на мъжа си. Повече не ти трябва да знаеш, сестричке — след тези думи той бе разменил с Лео един поглед, останал непонятен за Пеги.

След като напуснаха Ирландия, животът й се бе променил толкова рязко, че тя нямаше много време да мисли за неочакваната женитба и хладния мъж, който сега бе неин съпруг и който обикновено я оставяше да прекара нощта сама.

Отначало Лео я отведе в голямото селско имение в околностите на Корнуол, за да я представи на близките си. Баща му, маркиз Ройс, бе болнав, сприхав старец, който само промърмори:

— Точно така, крайно време беше. Не ти ли казвах, единствено женитбата ще те оправи.

По-големият брат на Лео, граф Станбъри, бе някъде на континента, но Антъни, по-малкият, се показа много мил и силно стисна дланта й, докато я поздравяваше.

През следващите месеци почти непрекъснато бяха на път, така че Пеги вечно страдаше от преумора. Посещаваха роднини и познати на Лео, който най-често я оставяше сама с тях. Последваха месеците в Лондон, където ден след ден трябваше да пробва рокли или да се среща с разни хора, докато едва не издъхна от умора и Лео най-сетне я остави на мира. Сестра му, лейди Естер Бюмон, я мъкнеше навсякъде със себе си и се грижеше за това, да я запознае с всички членове на висшето общество и винаги да носи подходящите за случая дрехи и бижута. Маркизът им бе предоставил разкошната си лондонска къща и Пеги се учеше да води домакинството и да командва персонала.

Тъкмо бе започнала да свиква с всекидневието в Лондон, когато отново отпътуваха, този път за Америка — маркизът бе преотстъпил на Лео една голяма плантация в Северна Каролина.

Красивото лице на Лео бавно, но необратимо бе започнало да повяхва. С времето Пеги бе свикнала с мисълта, че той завинаги ще остане студен и дистанциран. Знаеше, че много жени й завиждат и шушукат, че съпругът й бил един от малкото верни мъже в града. Те обаче и не подозираха, че той споделяше леглото й само когато бе пиян, че никога не я събличаше напълно и винаги лягаше с нея на тъмно, сякаш не можеше да понесе гледката на тялото и лицето й.

Тя бе в пълно неведение относно интимните отношения между мъжа и жената, и след всеки негов неумел опит, винеше собствената си неопитност. Той бе толкова красив и съвършен, че причината трябва да бе у нея. Примиряваше се с факта, че Лео предпочита компанията на приятелите си пред нейната. Едва много, много по-късно узна за слабостта му към силния пол.

Военната служба налагаше на Лео да отсъства от дома им в Северна Каролина със седмици, а понякога и с месеци. За плантацията и имението се грижеше един управител, а всичко, което трябваше да се свърши, бе за робите. На Пеги не й се налагаше дори да реши сама дългите си тъмни коси. Тя започна да чете. Отначало от скука. Вземаше наслуки някоя книга от голямата библиотека, докато постепенно не установи какви големи пропуски има в образованието й. С времето обаче, в душата й припламна странна искра и тя осъзна какво богатство бе знанието. Книгите за изкуство, история и философия разкриваха пред изгладнелия й дух един съвсем нов свят. Сега вече не се чувстваше самотна и по всяко време можеше да се оттегли в тайния си свят. С времето знанието й вдъхна самоувереност и я избави от плахостта и срамежливостта. Общуването с плантаторите вече не й костваше никакво усилие, защото имаше какво да каже.

Когато се завръщаше, Лео изразяваше задоволството си, че „е захвърлила черупката на глупавото пате“, а Пеги, постепенно привикнала с безделието, убеждаваше сама себе си, че това й харесва.

Докато един ден… По-късно непрекъснато се измъчваше с въпроса, защо трябваше да бъде пробудена жената в нея и да преживее такава изпепеляваща страст, когато съвсем скоро всичко отново й бе отнето. Никога повече не можа да се наслади на безметежността на предишното си неведение.

Когато се случи, бе като парализирана от ужас. Това й попречи да изпадне в паника и да побегне, подобно на някои от жените, които намериха смъртта си, застигнати от томахавки.

Отвлечена от индианци! Това можеше да се случи на жените и децата на другите заселници, но не и на нея, лейди Маргарет Синклер, господарка на една от най-големите плантации в Северна Каролина.

Лео ще каже, че сама съм си виновна — сломено мислеше тя по време на дългия преход на пленниците, все по-дълбоко в гъстите гори, сред трудно проходими тресавища. — Ако не бях отишла у бедната госпожица Ръдърфорд, за да съм до нея при раждането на първата й рожба. Още повече че това не бе необходимо, имаше и други жени…

Но какъв смисъл имаше да се измъчва с подобни мисли? След известно време, цялото й съзнание бе изпълнено само от мисълта, да се задържи на крака, защото ако паднеше, щеше да намери смъртта си, сред тези забравени от Бога, места.

Образите отново избледняха, завъртяха се като в калейдоскоп, докато накрая от хаоса не изникна една сцена, толкова ясна, че тя можа да различи лицето на Жан — каквото се бе запечатало в паметта й при първата им среща.

Беше тъмнокос като нея, но имаше странни сиво-зелени очи като повърхността на езеро през някой облачен ден. За най-голяма изненада я заговори на френски.

— Какво правите сред тези нещастни жени? Никой ли не ви предупреди, че е опасно?

Тя беше прекалено уморена, за да се опита да измисли някакъв отговор. Учудваше се само на раздразнението му. Каза първото нещо, което й хрумна:

— Не сте като тях! Кой сте вие?

— Тук аз задавам въпросите — троснато отвърна той. — Госпожо, съзнавате ли в какво положение се намирате?

— Сега съм в безопасност, не е ли така? — тези думи се изплъзнаха от устата й, без да се замисли. Беше неспособна да мисли, запленена от искрящите сиво-зелени очи, които я пронизваха от загорялото от слънцето лице на непознатия.

— Аз съм кръвен брат на ирокезите — грубо обясни той. — В безопасност? Аз съм също толкова див, колкото и те.

По-късно научи, че е била подарена на Жан от шушоните, но какво значение имаше това, при положение че сърцето й вече му принадлежеше…

 

 

Забравили за умиращата, жените пред камината продължаваха да си шепнат. Разговорът им бе следвал хода на мислите на лейди Маргарет.

— Какво става после? Вината не е била нейна. Бедната жена, да бъде отвлечена от диваци…

— Не бих се съгласила с вас. Не забравяйте, госпожице Ситуел, че ми обещахте да не споменавате пред никого за това. Та значи, той си я върнал. Негова милост платил царски откуп за нейното освобождаване. След това обаче, точно девет месеца по-късно, се появило детето. Можете ли да си представите как трябва да се е чувствал лорд Лео? Никога да не узнае със сигурност. Детето обаче получило неговото име и тя го отгледала. Оставяла момчето да прави каквото си пожелае. То ходело на лов с индианците. Запилявало се със седмици.

— Ами лорд Лео? Той не…

— О, той си имал службата с всичките й задължения. Били тежки времена, с въстания и онези луди глави, които проповядвали автономия. Знаете какво излезе на края — революцията и всичко останало… А лейди Маргарет, съпругата на един британски консерватор, която посрещала в дома си офицерите на нейно величество и техните приятели консерватори, през цялото време шпионирала за бунтовниците! Да, и синът й също, колкото и малък да бил тогава. На десет или единадесет, струва ми се. Той предавал съобщенията. Разбира се, накрая всичко излязло наяве.

— Не е за вярване! — болногледачката почти жадно облиза устните си, отронили тези думи.

— О, един Бог знае какъв скандал щял да излезе от всичко това, ако не бил бащата на лорд Лео. Междувременно негова милост бе станал граф Станбъри, тъй като брат му се спомина в Италия от някаква треска, та, ако не бил маркизът, да потули всичко… Тази история си остана в семейството.

— Ами французинът?

— Ах, той ли? Навярно тя е щяла да му пристане, след като получел откупа, ако някъде нямал жена и деца. Върнал се, когато избухнала революцията. Чух, че го скрила, когато бил ранен и войниците го търсели под дърво и камък. Тогава всичко започнало отначало. Той и тя, и шпионажът. Но лорд Лео научил, когато Доминик, синът й, бил спипан заедно с други бунтовници. За да го спаси, тя се върна в Англия. Уж страдала от някаква нервна болест.

— Да не искате да кажете, че не е била съвсем наред с главата?

Госпожица Парсънс разбра, че се е изтървала и на лицето й се появи каменна маска.

— Никога повече не казвайте това! Не може да е била наред, иначе не би постъпила така, добре го знаете! Тези ирландци, Боже мой. Трябва да е била папистка и дълбоко в душата си винаги си е била такава, макар да се е преструвала, за да оплете лорд Лео. Сигурна съм, че и синът й няма да е много по-различен, ако все още е жив някъде там, в Ирландия. Беше също толкова непоправим, колкото диваците, добре го помня. Изгониха го от „Итън“, а когато негова милост нае частен учител за него и за племенника си Филип, момчето едва не удуши братовчед си с голи ръце. И всичко това, само защото Филип го докачил, че идвал от колониите. Господин Гримс, учителят, трябваше да извика на помощ двама прислужници. След този случай, негова милост изпрати момчето при чичо му в Ирландия. Не искал да го вижда, все едно какво щели да кажат хората. Оттогава минаха много години и никой повече не чу за него. И по-добре, ако питате мен. Със сигурност не се е променил. Плашеше ме още тогава, като дете. Очите му бяха като бучки сив лед…

— Разбирам… И все пак ми е жал за милейди — промълви госпожица Ситуел. — Като си помисли човек, никога повече да не види рожбата си! Сега той би трябвало да е граф Станбъри, нали?

Госпожица Парсънс смръщи чело.

— Точно така. Много жалко, защото по право титлата се пада на Филип. С ушите си чух негова милост да го казва. Да, Филип е мил, млад господин, сама ще се уверите. Но не забравяйте, никому нито думичка за онова, което ви разказах. Семейни тайни…

— Но моля ви, да знаете само колко нещо е минало през ушите ми, откакто съм медицинска сестра — миролюбиво я прекъсна госпожица Ситуел. — Доктор Елфинстоун ме препоръчва на всички дами и господа от висшето общество, защото знае, че умея да си държа устата затворена. Спокойно можете да ми се доверите.

 

 

Мислите на маркиз Ройс също се рееха далеч назад в миналото. На все още привлекателните му черти бе изписана изпепеляваща омраза.

Защо не свършваше най-сетне? Защо се бе поддал на мимолетната си страст към Конъл и бе взел сестра му за жена? Като си помислеше само, че в продължение на години се бе поздравявал за този избор!

— Защо най-сетне не се ожениш, по дяволите! Не искам името ни да бъде опетнено от скандал! — бе го предупредил баща му след конфузния епизод с едно конярче. Така бе заминал за Ирландия и се бе запознал с Конъл и тъмнокосата му сестра.

Ех, ако не ме бе направила за смях! И ако не бях така мъртво пиян и бях обуздал гнева си…

Но той не бе имал друг избор, освен да й даде един урок и да я постави на мястото й. Беше я заварил гола в леглото и тя без капка свян и с влудяваща невинност му бе обяснила:

— Лео, свикнах да спя гола. Индианците не носят много дрехи.

Вместо да му е благодарна, че я е освободил и отново я е приел, тя помръкна, а сутрин очите й винаги бяха зачервени от плач. По това време вече бе заченала проклетото копеле! Наказанието, което й наложи, не можеше да промени нищо.

След като през онази нощ й бе съдрал кожата от бой и я бе унижил, реши, че я е пречупил. Само след два месеца обаче по време на закуска тя съвсем спокойно му съобщи:

— Скъпи, сигурно ще бъдеш щастлив да научиш, че очаквам дете — той скочи, а тя продължи със същия спокоен тон, — не можах да се сдържа да не споделя щастливата новина с госпожица Гордън и с някои дами, чиито мъже са сред най-добрите ти приятели. Те, разбира се, страшно се радват за нас.

Добре поне, че детето не бе от някой див индианец, защото тогава нямаше да има друг избор, освен да го удуши. Не, роди се бяло момченце със сиви очи и тъмни коси, което приличаше на нея. Той нямаше никаква причина да се съмнява в бащинството си, а и тя никога не призна, че е била любовница на онзи проклет французин.

Защо се бе вкопчила в клетия си живот? По думите на доктора било въпрос на часове.

Още докато си мислеше за това, зад вратата се разнесоха стъпки и двете жени се втурнаха при него, неспособни да продумат от вълнение. Лейди Маргарет бе издъхнала.

Докато се облягаше назад, маркизът се усмихна за пръв път тази вечер. Най-сетне всичко бе свършило! Беше подготвил и подписал всички документи. Само докторът трябваше да изготви смъртния акт. На сутринта можеше да се върне в Лондон.

 

 

— Лео? Не очаквах да те видя тук толкова скоро след… — докато сядаше в креслото до брат си, лорд Антъни Синклер се закашля, за да прикрие смущението си. Намираха се в салона за пушачи на клуба, в който членуваха.

Маркизът впери поглед в зачервеното, потно лице на Антъни.

— Наистина ли? Мислех, че ти ще бъдеш най-малко изненадан — сухо отвърна той. — Е, да не би да си се измъкнал от Прини само за да изразиш съболезнованията си?

Лорд Антъни се покашля и неловко се размърда в креслото си.

— Защо винаги трябва да караш хората да се чувстват толкова неудобно? Да си призная, предполагах, че може да те заваря тук. Това ми спестява едно пътуване до провинцията, макар че погребението…

— Погребението се състоя днес следобед, без много формалности. За да ти спестя въпросите, ще ти кажа, че не присъствах. Сега може би ще ми обясниш, защо си ме търсил?

— Всъщност, ако зависеше от мен, не бих те потърсил — искрено отвърна Антъни. — Но злото никога не идва само, а и нямаше никой друг, който би могъл да ти го каже. Знаеш, че Уелският принц те цени. Той ми напомни, че Чатъм се вслушва в думите ти…

— Можеш да си спестиш подробностите, Тони. Говори по същество, ако смея да те помоля.

— Винаги си бил дяволски хладнокръвен, Лео. Та значи, на въпроса. Става дума за сина ти, за Доминик.

Думите му, все пак предизвикаха известна промяна на лицето на маркиза — едно едва забележимо нервно потрепване. В следващия миг Лео вече се бе овладял.

— Наистина ли? Сега вече наистина ме изненада, Тони. Преди няколко месеца дочух, че внезапно бил заминал за Франция, въпреки бурното развитие на нещата там. Какво е станало с него?

Сега Антъни бе съвсем лаконичен:

— Той е тук. В Англия. В затвора „Нюгейт“, за да бъдем точни. Заедно с петима други ирландски бунтовници е обвинен в държавна измяна. И, ако ти не предприемеш нищо, ще избухне отвратителен скандал. До две седмици ще бъде изправен пред съда.

Табакерата на маркиза се затвори шумно. Той попита с присвити очи:

— Знаят ли кой е? Открил ли е някой самоличността му?

— Щял да бъде екзекутиран заедно с още десетина или петнадесетина бунтовници след публично бичуване, ако някой си лорд Едуард Фицджералд не се намесил и не осведомил отговарящия за екзекуцията майор, че мъжът, наричащ себе си „капитан Чалънджър“, е не някой друг, а граф Станбъри, наследникът на маркиз Ройс. Мили Боже, Лео, не ме гледай така, аз нямам вина за това! За щастие въпросният майор се оказал изключително умен и дискретен човек. Наредил да изпратят петима от бунтовниците в „Нюгейт“, разбира се, под строга охрана. Забранено им е да разговарят дори с лекаря на затвора. Никакви разходки из двора, а храната им се подава през един отвор във вратата…

Гласът на маркиза не издаде и следа от вълнение, но ръцете му силно стискаха дръжката на шпагата, с която той не се разделяше.

— Кой друг, освен теб, Уелският принц и този майор знаят за случилото се?

Лорд Антъни отвърна кисело:

— Никой, вече ти казах. Дори и пазачите. Забранено им е да разговарят със затворниците, обвинени в държавна измяна. Въпросът е само, колко дълго може да бъде опазена тайната? Рано или късно ще бъде насрочено съдебно заседание… Предполагам, можеш да си представиш последиците. Всички знаят, че съм сред приближените на Прини, а ти… носят се слухове, че можело да наследиш Чатъм като премиер — министър, ако изобщо някога подаде оставка. Казвам ти, Лео, не можеш…

— И няма да го направя, братко, успокой се. Но тук не е мястото за подобни разговори. На това място и стените имат уши. Ще наредя да докарат каретата ми и ще отидем при Чатъм. Мисля, не би трябвало вече да си е легнал. После можем да поговорим за това на път за „Нюгейт“.

— Значи ще кажеш на Чатъм? Но…

Лорд Антъни трябваше да замълчи, защото брат му вече бе повикал един прислужник, за да се разпореди за каретата си.

— С помощта на премиер — министъра, ще получим достъп до бунтовниците — обясни Лео и се изправи. — А след това ще видим — той потърка брадичката си и добави замислено, — ще бъде интересно да видим дали е все същия дивак.

 

 

Маркизът смръщи чувствителния си нос, погнусен от вонята в тясната килия. Вперил поглед в изнемощелия затворник, отначало не можа да разпознае в него някогашния „дивак“. Едва след известно време, когато очите му свикнаха с полумрака, на бледата светлина от единствения фенер, различи окъсания, подобен на плашило, силует на мъж с оковани ръце и крака, и запушена уста.

Предпочете да остане прав, отказвайки сламеното столче, което бяха побързали да му донесат отнякъде. Замислено смръкна щипка тютюн, преди да посегне към фенера.

След това също толкова бавно направи няколко крачки, прекоси тясното помещение и освети отеклото брадясало лице на мъжа.

Дали не бе станала грешка? Дали не бе някой негодник, който се опитваше да отърве кожата, представяйки се за английски граф?

Със задоволство установи, че тялото на затворника е покрито с рани и синини.

— Както виждам, войниците ни са все така добросъвестни, когато трябва да усмирят някой размирник — подигравателно рече той. — Изглежда, са те убедили да се признаеш за виновен?

Не получи отговор — всъщност не беше и очаквал, — но мъжът вдигна глава и светлината от фенера освети чифт светлосиви очи, които го стрелнаха гневно.

— Да, ти си. Трябваше да си останеш във Франция. Или си дошъл тук, за да проповядваш смехотворната си кауза?

Очите бяха същите, макар шестнадесетгодишният юноша, когото помнеше, да беше възмъжал. Доминик го гледаше непримиримо, с омраза, също както някога, когато бе изфучал:

— Един ден ще се върна и ще те убия, заради онова, което причини на майка ми и мен.

Но докато майка му бе жива и съществуваше опасност маркизът да я изпрати в лудницата „Бедлам“, Доминик не бе посмял да се върне в Англия.

Маркизът видя напрегнатите мускули по врата на младия мъж, който сякаш се опитваше да каже нещо. Да изкрещи омразата си? Или да помоли за милост? Засега Лео не възнамеряваше да отпушва устата му, тъй като сам имаше да му казва това-онова.

— Майка ти почина снощи. Жалко, че нямаше време да те повикаме. Не подозирах, че вече си на път към къщи. Навярно ще се съгласиш с мен, че за нея това беше избавление?

Този път иззад парцала, който запушваше устата на затворника, се разнесе нещо като животинско ръмжене. Лео се усмихна.

— Ах, да, бях забравил, колко привързан беше към клетата жена. Но времето променя много неща и дори най-силната връзка залинява. Трябва да си щастлив, че майка ти напусна този свят, без да узнае какви си ги забъркал — той поклати глава, все още с едва доловима усмивка. — Не, не, на твое място не бих се опитвал да се нахвърля върху теб. С тези вериги, само ще трябва да преживееш унижението, да се окажеш в краката ми. Помниш ли боя, който ти хвърлиха конярите ми, задето бе нападнал братовчед си? За съжаление си наследил необузданата природа на майка си. Внимавай какви ги вършиш, иначе ще бъда принуден да те пратя в „Бедлам“.

Той замълча, за да види реакцията от думите си, но Доминик гледаше безизразно над рамото му, сякаш изобщо не го бе чул. След пауза, маркизът отново заговори, този път ласкателно:

— Но стига, не вярвам да се стигне дотам. Ако бъдеш разумен и превъзмогнеш животинския си гняв, бихме могли да поговорим. Можеш да кимаш, нали така? Е, ако обещаеш да се държиш прилично, ще ти отпуша устата. Разбра ли ме? Сигурен съм, че можем да се споразумеем. Трябва само да кимнеш.

Известно време не последва никаква реакция и Лео вече обмисляше промяна на тактиката, когато Доминик най-сетне едва доловимо помръдна глава.

— Ето, виждаш ли? Не беше много трудно, нали. Двамата с теб отдавна не сме разговаряли. Повярвай ми, щях да го сторя много по-рано, ако знаех, че чичо ти Конъл ти дава такава свобода и гледа безучастно как се събираш с изметта от Съюза на млада Ирландия.

Лео постави фенера на столчето, мина зад гърба на Доминик и развърза кожените ремъци, които придържаха парцала. По гърба на младия мъж имаше следи от камшик и гнойни рани. Войниците наистина бяха свършили добра работа с „котката“. Жалко само, че досадният лорд Фицджералд се бе намесил прекалено рано.

Забелязал как младежът се напрегна, маркизът му нанесе един удар, който го повали на колене.

— Спести си опитите да се изправиш. С тези вериги едва ли ще успееш, а и трябва да призная, че така се чувствам по-сигурен. Освен това… — Лео направи няколко крачки, и отново вдигна фенера — за теб ще е добре да се покаеш.

От устните на Доминик най-сетне се отрони нещо като дрезгав шепот. Подутият език, изглежда, отказваше да му се подчини.

— Искаш да говориш с мен или да ме предизвикваш?

Лео повдигна вежди.

— Изглежда си понаучил това-онова.

Сега гласът на Доминик прозвуча по-уверено.

— Както навярно се досещаш, чичо ми се опита да ме научи на някои неща, но накрая сам започнах да си избирам учителите.

В очите на маркиза проблесна гневна искра, но той успя да овладее надигащия се гняв.

— Нямам много време, капитан Чалънджър. Защо вие, ирландците, които се правите на водачи, винаги си избирате толкова пресилено драматични имена? В крайна сметка, всички сте едни и същи — престъпници, които стоят на колене пред английското правосъдие.

— Но един англичанин има право да стои прав пред съдията, нали така? Също и пред съдебните заседатели. Никога не си мислел, че титлата, която наследих по някаква ирония на съдбата, ще ми бъде от полза.

— Трябваше да се досетя какво кроиш. Внимавай! Аз гледам доста сериозно на името и титлата си.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да наредиш да ме убият, преди да съм успял да се явя пред съда? Или да ме изправят на съд със запушена уста? Не мисля, че английското правосъдие, което почти не достига до Ирландия, ще допусне това.

— Непокорен, както винаги — остро рече Лео. — Навярно преди да бъде обявена присъдата, смяташ да произнесеш пламенна реч за справедливостта, свободата и равенството? О, колко храбро! Изглежда попиваш всички идеи, които идват от Америка. Не мисли, че ще позволя някой да петни името ми.

— Възнамерявам — спокойно отвърна Доминик — да отворя очите на някои хора в Англия за онова, което войската и корумпираните чиновници в Ирландия вършат в името на краля. И ако смяташ, че това ще хвърли петно на името ти, трябва да ти кажа, че би могъл да ме спреш само по един от двата начина, за които ти споменах.

— Има и други.

Това бе всичко, което маркизът просъска през зъби. Той се приближи към вратата и повика пазача. Изчака устата на затворника отново да бъде запушена, след това свали лявата си ръкавица и удари през лицето мъжа, който за пред света бе негов син.

— Ако някога се срещнем отново, можеш да ме извикаш на дуел — каза той на френски. — Но не мисля, че ще се видим повече.

Въздухът навън бе чист и хладен. Лео остана за миг неподвижен, преди да се запъти към каретата, в която нетърпеливо го очакваше брат му.

— Е? — попита Антъни. — Всичко това продължи дяволски дълго и вече бях започнал да се безпокоя. Освен това замръзнах. Цяло щастие е, че си нося бутилка коняк. Какво стана? Видът ти ме плаши.

— Учуден ли си? Взех решението, което трябваше да бъде взето, и дадох необходимите нареждания.

Антъни погледна брат си недоверчиво.

— Значи писмото на Пит помогна, а? Така си и мислех. Той е истинският владетел на Англия, откакто кралят се разболя. Но какво искаш да кажеш с…

— Не ме остави да довърша, Тони. Да, граф Чатъм бе така любезен да ми даде carte blanche при уреждането на този неприятен случай. Той ми има пълно доверие — Лео седна и придърпа кожената завивка върху скута си. — Утре следобед, точно в два часа, на нашите петима бунтовници ще бъде позволено да се поразходят из двора, разбира се, след като останалите затворници се приберат по килиите си. След това ще бъдат качени на някой кораб от кралската флота. Както знаеш, това често се практикува в нашите затвори тук и в Ирландия.

— Гръм и мълния! — възкликна лорд Антъни, вперил възхитен поглед в невъзмутимото лице на брат си. — Винаги съм знаел, че си дяволски изобретателен. Значи няма да има съдебен процес? И никакъв скандал, слава Богу!

— А нашият млад бунтовник — добави маркизът — за разнообразие, известно време ще служи на негово величество.